Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (10)

10

— Ти си луда! Седемдесет и шест годишна жена си, а си излязла в дъжда. Търсих те навсякъде, какво е това?

— Не четеш ли?

Тя посочи плаката, който носеше. Беше на идиш.

— Позабравил съм го.

— Ще преведа за неграмотното по-младо поколение. „Борете се срещу сексизма сред православните. МИ-НИАН означава мъже и жени!“ Нали знаеш какво е „ми-ниан“?

Кимнах.

— Десет евреи.

— И знаеш какво е „сексизъм“?

— Да.

Тя ме изгледа със съмнение. Стояхме пред синагогата „Бет Дейвид“, едно ортодоксално училище на ъгъла на „Феърфакс“ и „Олимпик“. Някакъв сгърбен хасидски евреин мина покрай нас. Соня Левинсън вдигна гордо плаката, който държеше, и го размаха. Мъжът я изгледа кръвнишки и се изплю на паважа.

— Кретен! — извика тя след него.

Когато той се изгуби от погледа ни, аз я дръпнах в предверието на синагогата.

— Лельо Соня, загазих… Загазих здраво. Някакви кубински гангстери искат да отвлекат децата ми.

— Бре?!… Че как тъй?

— Сложно е за обяснение. И аз самият не знам точно… Искам да гледаш децата известно време.

— Тук не може. Навсякъде гъмжи от кубинци. Защо не помолиш твоята мексиканка?

— Тя замина.

Махнах неопределено с ръка. В гласа ми прозвуча категоричност.

— Виж, имам предвид едно друго място. Там е сигурно… Ще ти трябват пари.

Извадих портфейла си и изброих 160 долара — всичките налични пари, които имах в себе си.

— Ако ти трябват още, напиши чек. Ще ти го възстановя.

— Къде са те?

Кимнах нагоре към блока, пред който се бе сгушило таксито. Джейкъб бе залепил лице на задното стъкло, а Саймън вече спеше на седалката, свит на топка до един куфар, пълен с тениски еднодневки, няколко книжлета „Чарли Браун“ и колекцията от копчета „Брус Лий“ на Джейкъб.

— Джейкъб — казах аз, като отворих вратата на таксито. — Не забравяй да прочетеш това, което имате за домашно. И кажи на леля Соня, когато Саймън иска да ака.

Джейкъб кимна много сериозно, а аз отстъпих назад, за да мине Соня.

— Къде отиваме? — попита тя, намествайки се до децата.

— Дисниленд! — казах аз.

— Какво?… Аз да не съм…

— Ура! — изкрещя Джейкъб.

Знаех си, че това скривалище ще му хареса. Затръшнах вратата, отидох при шофьора и се наведох при прозореца.

— Закарайте тези хора в Дисниленд — рекох му аз и веднага се обърнах към Соня, преди още да е успяла да протестира. — Вземете си стая в хотел „Дисниленд“ и стойте там, докато не ви се обадя. Ако искате, разходете се из парка, но стойте по-близо до охраната. Там навсякъде има полицаи. Точно затова ви избрах това място.

Целунах момчетата за сбогом, затворих вратата и потупах задницата на таксито. Те потеглиха. Чак тогава си спомних, че Соня нямаше дрехи за преобличане, но нямаше значение. Тя бездруго носеше една и съща забрадка и все същия раздърпан пуловер. Беше й подарък от Троцки.

Започнах да махам на колите, сочейки им, че съм за нагоре, към Феърфакс. Вече минаваше осем. Трябваше да наема кола. За известно време ягуарът можеше да остане там, където си беше — още една изоставена бричка в Топанга. Имах на разположение само 48 часа, или 47, или 46 и половина, или… каквото бе останало.

Намерих една служба „Ейвис“^[1] в някакъв мотел оттатък Бевърли. Минаха още двадесет минути, докато докарат колата. Беше нов „Комет“. Скоростите му заяждаха, а радиото започваше да пищи само щом докоснеш таблото. Цели пет минути не можах да тръгна, защото забравих, че няма да запали, докато не закача предпазния колан. Най-после потеглих и поех право към Шато Мармонт.

Когато пристигнах пред бунгалото на Хехт, репортерите си бяха отишли, но оркестърът в съседната вила свиреше реге с пълна сила. Никакво самоубийство не можеше да им попречи. Имаха железен барабанист, който можеше да блъска ден и нощ без да спре, и достатъчно наркотик, та да издържат цял рок фестивал. Почуках на вратата на Хехт. Нанси ми отвори веднага. Носеше жълт пеньоар, закопчан чак до врата. В ръката си държеше чаша коняк. Така както се чувствах, ми трябваше само да погледна в зелените й очи, за да се стоваря отгоре й и да заровя глава на корема й. Аз обаче минах хладно покрай нея и влязох в хола. Тя ме последва.

— Как прекара? — попитах я.

— Не много добре… А ти?

— И аз така. Едни отрепки се опитаха да ме притиснат чрез децата ми.

Погледнах към кантонерката. Едно от чекмеджетата наистина беше разбито. Най-долното от дясната страна изглежда беше подпряно с лост отдолу. Няколко папки, пълни с таксови квитанции, се бяха изсипали в дъното.

Нанси дойде до бюрото.

— Станало е тази сутрин, когато бях при тебе. Търсих те цял следобед, но телефонът ти не е наред.

— Да, зная… Обади ли се в полицията?

— Не. Защо да им казвам? Само ще оплескат работата.

Съгласих се, но ми звучеше странно в нейните уста. Погледах я известно време, после си налях питие и й разказах за кубинците. Съчувстваше ми за децата, но не знаеше нищо за Сантяго Мартин или пък за касетите.

— Може те да са го убили и да са взели касетите — предположи тя. — Вероятно се опитват да те използват за алиби.

— Всичко е възможно. Не мога да установя контакт. Джок казвал ли ти е някога за един институт — Институт „Освобождение“?

Тя поклати глава.

— Или някаква лига? Лигата за сексуални свободи?

— Не.

Отпих от чашата и отидох до бюрото. Тя ме изгледа с любопитство, когато отворих долното чекмедже и извадих дневника. Прелистих отново страниците. Една по-ранна записка привлече погледа ми.

„Всеки може да прави секс с каквото и да е — мъж, жена или животно. Разумът на условностите ни заставя да не го правим, да изкривяваме нашата природа, за да запазим цивилизацията.“ Виж ти! Каква глупост! Ще си пъхна пениса и в умрял гущер, ако ми харесва.

Спрях се върху това за миг, после продължих да преглеждам записките, търсейки някаква следа. Нито едно от имената не представляваше интерес — бяха все или имена на хора, за които бе нормално да са във връзка с един писател — издатели, агенти, спонсори, или имена на умрели философи. Те едва ли щяха да бъдат от полза в моя случай. Отново се загледах в първата страница, когато Нанси застана зад мене и надникна през рамото ми. Усетих как гърдите й леко докоснаха гърба ми.

— Откри ли нещо интересно?

— Не, освен ако не си падаш по гущери.

— А ти?

— Веднъж изядох една игуана^[2], но не бих си легнал с нея.

Обърнах се и я погледнах. Тя се усмихна и остави празната си чаша на масата, като се изхлузи леко от дивана.

— Опитвал ли си? — попита ме тя.

— Не.

— Тогава не бива да съдиш предварително.

— Никога не съм срещал игуана, която би искала да го сторим.

— Към игуаните човек подхожда внимателно… Те трябва да бъдат изненадани.

Отидох при нея. Тя ме гледаше, наклонила глава, с ръка върху страничната облегалка. Отвън някой затръшна врата. Чуваха се смехове и викове. Оркестърът на Дан Хик свиреше по нечия стереоуредба песента „Полунощ в оазиса“. Плъзнах ръка по дивана и докоснах тила й. Тя не помръдна.

— Мисля, че грешиш — каза Нанси.

— За кое?

— За отворения брак… Не е както ти мислиш. Човек не спи с всеки само защото е свободен да го прави с когото поиска.

— Не съм и помислил, че го правиш.

В този момент в стаята влетя Гюнтер. Подир него вървеше високо момиче, облечено като Кармен, и трима други гуляйджии от купона в съседното бунгало. Главата на Гюнтер бе превързана заради гадното падане и той мъкнеше кутия с азотен окис^[3].

— Какво е това? — бавно каза той. Май че бе дишал лепила.

— Нов дует за Джойс Хейбър? Безутешната вдовица на писателя и ченгето-наркоман.

Той отново смукна от азотния окис.

— Радвам се, че те виждам отново, Гюнтер.

— Не дължа на теб благодарности за това, приятелче. Прибрах се на стоп с някакви кожени смотльовци и отидох у Синди тъкмо навреме за семинара по сензорна осезаемост. И след като той свърши, Синди положи доста усилия, за да ме освежи.

Гюнтер се усмихна закачливо. Една мършава мадама, облечена в лъскава блуза и с изрусена, оранжева коса, се опита да сграбчи гумената тръба, ала Гюнтер я държеше здраво. Той беше успял да огъне клапата и да я отвори с помощта на гаечен ключ, поемайки по този начин огромна доза. Другите зловещо кръжаха наоколо. Газът настървяваше, но и аз не бих имал нищо против една голяма доза.

— Тя искаше от мене да бъда начело на едно групово къпане. Представяш ли си? — продължи Гюнтер, като махна тръбата. — И аз й отказах, човече! Имам срок. До сряда вечер трябва да намерим копието от телеграмата, а не мога да разчитам, че един побъркан и наркотично увреден шпионин ще може да ми помогне в този случай. Той не може да намери даже скапаната Мейко!

— Няма никаква Мейко.

— Кой ти каза?

— Хехт е наричал всичките Мейко.

— Хайде на бас!

Гюнтер се загледа в един от гуляйджиите — къдрокос мъж, леко посивял, опитващ се да прилича на хипи от Бевърли Хйлс. Носеше избелели дънки и фланелка с надпис: „Туентйът Сенчъри Фокс“^[4].

— Този човек тук, Сал Грускау, знае всичко за Мейко. Тя е била звездата на един от филмите му.

— Не точно звездата — каза Грускау. Гласът му звучеше така, сякаш бе на плоча от седемдесет и осем оборота, която пускат на тридесет и три. — Просто момиче, което преспиваше с когото му падне. Участвуваше в един кунгфу филм на ужаса, озаглавен „Пиявиците на д-р Ву“.

— Сигурен ли си, че говорим за същото момиче? — попитах го аз.

— Разбира се, че съм сигурен. Мейко. Тази, която работи в секс училището по Кама Сутра.

— Тогава Ронда е излъгала.

— Какво?

— Няма значение.

— Е, тя работи там и… м-м-м… аз я открих точно там.

— Къде мога да я намеря?

— Точно сега се снима в един друг мой филм — „Бригадата Бадас“. Разказ за гражданската война и за експлоатацията на черните. Нещо като „Отнесени от вихъра“.

— Къде е тя в момента?

— До сряда няма да снимаме. Утре тя би трябвало да бъде в училището. Но ако не я намерите там, обадете ми се в студиото и аз ще видя какво мога да направя.

Той пъхна пръсти в прилепналите си дънки и извади визитната си картичка. Пъхнах я в джоба на ризата си и се обърнах да потърся Нанси, но нея я нямаше. Нямаше я и в кухнята. Тъкмо се канех да изкача стълбите, когато изведнъж Гюнтер се стрелна и грабна азотния окис от ръцете на Грускау.

— Един на един! — крещеше Гюнтер, прегърнал кутията.

Той тичаше из бунгалото, като че ли бе защитник, врязал се дълбоко в противниковото поле. Останалите го преследваха, сякаш бяха полузащитници, опитващи се да го ритнат по кокалчетата в последния момент. Обиколиха хола два пъти, докато накрая Гюнтер се препъна, срути се върху масата, а другите го наобиколиха. Той обаче скочи, спусна се надясно и профуча през вратата на банята, заключвайки я след себе си. Вътре чухме как той смукна от тръбата и се закиска истерично. Приличаше на пътешествие до Лунното езеро в полунощ.

Гуляйджиите оклюмаха и тръгнаха обратно към тяхното бунгало. Погледнах часовника си. Беше девет и четиридесет и пет. За последен път се огледах тук долу и след това се качих горе на балкона. Намерих Нанси в спалнята. Тя лежеше върху чаршафа, с глава, заровена във възглавницата, и плачеше. Понечих да се върна.

— Не, няма нищо — каза тя, като се изправи.

— Какво ти е?

— Нищо.

— Нищо?

— Добре съм!

— Не си добре. Ти плачеше.

Тя сви рамене.

— Ти никога ли не плачеш?

— За Джок ли?

— Не зная. За всичко.

— Какво друго?

— Нищо.

— Виж какво, ще се опитам да ти разкажа всичко. Но ти трябва също да ми кажеш.

— Какво искаш да ти кажа?

Долу се чу силен трясък, последван от пискливо кикотене, подобно на звука от бебешка играчка — маймунка.

— Най-добре да го изкараме.

Нанси кимна и измъкна един ключ изпод кревата. Слязохме долу и отключихме вратата на банята. Гюнтер беше заспал на пода. На лицето му грееше щастлива усмивка.

Когато се свести, аз го дръпнах и му помогнах да излезе през главния вход. После се обърнах към Нанси, която се бе облегнала на вратата.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тя, гледайки ме втренчено.

Неоновата реклама хвърляше оранжев отблясък върху лицето й.

— Думата ми е за отворения брак. Какво става, ако единият партньор хлътне по някой, с когото уж само се забавляват. Това не създава ли проблеми?

— Трябва да внимаваш да не се случва.

Тя изчака за миг, после ми обърна гръб.

— Лека нощ — каза Нанси и заключи вратата след себе си.

Минах покрай увеселението. Реге оркестърът почиваше. Някаква блондинка повръщаше на стълбите, а единият от музикантите я потупваше по гърба.

Качих се в колата и поех по булевард Холивуд към къщи, зяпайки пъстрия народ сред нощния град. Беше потискаща гледка. Въпреки че валеше, от двете страни на улицата бяха наредени проститутки, облечени в кожени дрехи, 14-годишни травестити, непораснали още блестящи черни красавици в скъсани златисти чорапи, преметнали през вратовете си дълги шалове от пух. Навсякъде се чувстваше упадък и липса на стил — една Ваймарска република без кабарета и без своя Джордж Гросц.

Прибрах се у дома потиснат и с лоши предчувствия. Надявах се, че Грускау ми бе дал полезната информация за Мейко. Наистина имах нужда от нея.

Паркирах колата на алеята и отидох до външната врата. Вътре беше тъмно и аз посегнах за ключа под гумената изтривалка. Жилището беше празно и тихо, както преди да замине Сузане, когато децата живееха при нея. Това ме извади от равновесие. Щом си помислих за децата в хотел „Дисниленд“, ме обзе ужас. Ами ако онези кубински копелета ги бяха открили вече и бяха влезли в апартамента с взлом. Те сигурно ги държаха под прицел. Що за баща бях аз — на петдесет мили северно от Екоу Парк. Та аз оставих всичката отговорност в ръцете на Соня! Вярно, че тя е воювала с царските драгуни на стълбите на Зимния Дворец, когато е била само на четиринадесет години. Вярно, че е избягала от сталински изправителен лагер и е прекосила боса цял Сибир, за да се присъедини към Югославската съпротива. И въпреки това… Все пак беше на седемдесет и шест години и наскоро бе лежала в болница.

Приседнах на леглото и запалих една марихуанова цигара, за да се съвзема. На другия ден имах да върша сериозна работа. Вдъхнах дълбоко няколко пъти и изгасих цигарата. Пъхнах се под завивките и се опитах да мастурбирам. Но не ставаше. Бях прекалено нервен и мислите ми блуждаеха. Съсредоточавах се върху различни жени, които познавах — върху Алора, дори върху Сузане, но не ми помогна много. Тогава Нанси Хехт изникна в представата ми. Нанси Хехт с бледата кожа… полуосвободената Нанси… Нанси учителката… Хубавата Нанси.

След това спах много добре.

На другата сутрин в десет часа паркирах в една странична уличка зад секс училището Кама Сутра. По пътя се бях отбил да осребря един чек и въпреки това тук пристигнах твърде рано. В салона за масажи не се виждаха хора. Почаках пет минути, наблюдавайки сградата. От обявата във витрината забелязах, че са прибавили още един ред: „Взаимен полумасаж. Аз масажирам тебе, ти масажираш мене. Двамата се учим един от друг. Тридесет и пет долара за половин час“. Добре поне, че цените не се покачваха.

Един шкембелия бизнесмен спря с една „Тойота“ пред главния вход, хвърли бърз поглед и се отказа. Това правеше чест на вкуса му. След като той си замина, аз излязох от колата и отидох до задната страна на сградата. Исках да открия някакъв таен вход и по възможност да вляза, без да ме види Ронда, а после скришом да потърся Мейко из стаите.

На приземния етаж нямаше тайни входове, но на пода имаше капак, който водеше към мазето в подземието на училището. Спуснах се долу и минах покрай някакви складови помещения, пълни с избелели туристически плакати и остарели брошури за групови екскурзии до Никарагуа и Гватемала. Тогава открих едно задно стълбище, но то не водеше никъде. Върнах се обратно до една изоставена кухня, минах през летящата врата и влязох вътре. Очевидно кухнята не бе използвана от известно време. Имаше една стара, износена печка, кухненски асансьор и хладилна камера. Надникнах в кухненския асансьор. Платформата я нямаше, но въжето и улеят бяха свободни и изглежда водеха до главния етаж.

Горе вратата бе заключена. Беше направена от евтин шперплат. Опитах се да я отворя, без да вдигам шум. Ръката ми обаче се увлече, разби шперплата и вратата със силен трясък се стовари на пода. Мислех, че ще ме спипат още щом подадох глава през отвора, но навън вече цареше пълен хаос. През прозорците долиташе вой на сирена, пет патрулни полицейски коли спряха пред главния вход на училището, последвани от бронирана камионетка с един специален отряд, две подвижни телевизионни станции и една черна лимузина „Елдорадо“ с националния флаг отпред. Беше най-голямата полицейска акция от този мащаб с участието на хора от държавния апарат, която някога бях виждал — невероятен спектакъл! Все едно да се използва цялата китайска армия за завладяването на Южна Пасадена. При това нищо друго не се случи, освен това, че три ужасени гологърди масажистки изтичаха навън, последвани от мършаво дребно момче на не повече от деветнадесет години, увито с хавлиена кърпа около кръста.

Аз се пъхнах обратно в кухненския асансьор, спуснах се надолу и бързо се измъкнах навън, минавайки покрай главния вход, за да поразгледам. Полицаите бяха излезли вече от колите, предвождани от Кунц, който се разправяше с Ронда.

— Хайде, сержант, защо се заяждате с нас? Ние сме най-нищожното заведение в квартала.

— Спокойно, сестро, трябваше да ви посетим още преди шест месеца.

— Ами Лигата? Защо не посетите заведенията на Лигата? И те вършат това, което правим и ние.

— Не се вълнувайте толкова, мадам. Ние знаем какво правим. Лигата са следващите по ред. В списъка са.

И той размаха пред нея някакъв лист.

— Да, да! Как ли пък не?! Не вярвам, докато не го видя с очите си.

Някакъв оператор от „Кей Ен Екс Ти“^[5] коленичи на земята, снимайки Ронда отблизо как „приветства“ Кунц. Точно тогава една група от важни клечки, в сиви костюми и бели обувки, слезе от лимузината и тръгна директно към камерите. Разпознах Фил Уорън от Управителния съвет, градския прокурор Барт Липски и самия Франк Дихтер — министър на правосъдието в Калифорния. Дихтер беше висок, широкоплещест мъж с пясъчна на цвят коса, която едва напоследък бе пуснал малко по-дълга от войнишка четина. Бях изненадан да го видя тук, дошъл толкова отдалече, но всички знаеха, че Дихтер е хвърлил око на поста на губернатора в Сакраменто. Това бе скандал, който той би могъл да използва. Министърът смръщи вежди за пред хората, когато набутаха момичетата в камионетката. Обходих ги с поглед, търсейки японката, но не можах да я открия. Мейко я нямаше. От дясната ми страна мършавото момче се молеше нещо на полицаите, вкопчило се здраво в хавлиената си кърпа. Видях го как примига уплашено, когато Кунц и един от другите полицаи си проправиха път към министъра през нарастващата тълпа. Хората на Дихтер вървяха след него като копои.

— Наречете ме ако щете старомоден — обърна се той към журналистите за една импровизирана пресконференция, — но бедата на този щат е в това, че ние сме прекалено отстъпчиви по отношение на секса. Нямам предвид това, което става между хората в техните домове и с тяхно съгласие. Ние живеем в двадесети век и това си е тяхна лична работа. Но това вулгарно, публично показване — явната проституция, маскирана като физическа терапия — покварява съзнанието на нашите деца и отслабва волята на обществото за неговото развитие напред в момент на сериозна международна криза. Това трябва да се прекрати. Наистина проявихме небрежност, че не го изкоренихме преди много години.

Един от свитата на Дихтер излезе напред:

— Дами и господа, има ли въпроси към министъра на правосъдието?

Няколко души вдигнаха ръка. Дихтер посочи една добре облечена жена с прическа „пудел“.

— Лин Липман от „Кей Ен Би Си“. Бих искала да попитам министъра на правосъдието дали, според него, прокарването на рязка граница между закриването на такива заведения и потискане свободата на индивида не крие някаква опасност?

— Хубав въпрос, мис. Мислили сме много по този проблем и комисията към кабинета ми скоро ще публикува своя доклад.

Дихтер посочи друг.

— Пийт Дьо Бретвил, „Ситизън Нюз“, Холивуд. Бих искал да зная дали ще закриете и „Дийп Троут“^[6].

— Боя се, че тези решения са в ръцете на представителите на местната власт.

Дихтер се обърна към градския прокурор със смразяваща усмивка.

— Но ако питате мене, полумерки няма да помогнат.

Ръката ми се стрелна нагоре.

— Бил Мейс от „Глендейл Трибюн“. Имаме сведения от наши източници, че не се разрешава на никого да разследва салоните за масажи, принадлежащи на Лигата.

— Лигата?

— Да. Бихте ли коментирали?

— Не зная за какво говорите.

— Лигата за сексуални свободи. Под техен контрол е най-голямата верига от салони за масаж в Западен Холивуд.

— Не ми е известно кои са компаниите, които притежават тези заведения. Към всяко подобно заведение ще се отнесем по същия начин.

— Ами нашите източници ни уведомиха, че нещата се прикриват.

— Прикриват ли се?

Дихтер се поколеба за миг.

— Е, това трябва да се провери. От кой вестник казахте, че сте?

— „Глендейл Трибюн“.

Министърът се обърна към помощника си и му прошепна нещо.

— Той не е от „Трибюн“ — обади се глас зад мене. — Казва се Мозес Уайн и е частен детектив.

Кунц срина цялото ми прикритие. Аз отстъпих назад. Дихтер оголи зъби в тъпоумна усмивка, обръщайки се към останалите.

— Виж ти! Следователската журналистика е достигнала нов етап. Частни детективи поставят въпроси на политически лица на пресконференции. Да се надяваме, че това няма да има обратен ефект. Министърът се обърна към Кунц.

— Къде е следващото ни спиране, сержант?

Кунц посочи към горния край на улицата.

— Сексуалната закусвалня.

— Тогава да тръгваме — рече Дихтер, повеждайки антуража си в посоката, указана от Кунц. — Може би те са членове на тази Лига.

Той тръгна надолу и обръщайки се към мене, в очите му лумна студена ярост.

Кунц ме сграбчи за ръката.

— А бе, нямаш ли малко мозък в този розов череп?… Всичко това е Лигата.

Той махна с ръка към редицата салони.

После тръгна след Дихтер, а аз постоях още малко на тротоара. Гледах ги как се отдалечават. Неколцина полицаи изхвърляха на улицата предмети от обзавеждането на училището: лилави възглавници, гердани от мъниста, шишета с масажно масло, спукан гумен дюшек. Един друг полицай смъкваше от стената плаката с будещата отвращение версия на Ботичелиевата Венера. Отдолу се показа фирмата на предишната туристическа агенция. Името й — „Вияхес Маями“^[7], написано с ярки букви, ме изненада, но не и наполовина толкова, колкото името на директора, изписано с дребен шрифт най-отдолу — Сантяго Мартин.