Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (16)

16

Шосето „Санта Ана“ между Лос Анджелис и Анахайм е липсващият десети кръг в Дантевия „Ад“. По протежение на цели седемдесет километра се нижеха павилиони за бърза закуска, пазарища за стари коли и преоценени мебели, нефтени фабрики, фабрики за каучук, ремонтни работилници за ремаркета. Въобще гледка, която е способна да убие даже едно прерийно куче.

Същият следобед всичко вървеше на бавен ход. Колите се влачеха като корпускули в задръстени от холестерол артерии. Първо се показаха мрачните очертания на Бойл Хайтс^[1], после неплодородната пустош на Пино Ривера^[2] и търговският център. Педантично чисти и подредени институти сред мощни индустриални фабрики и долнопробни, евтини мотели. Не след дълго стигнах границата на Ориндж Каунти^[3] — с тамошните псевдомандри и изчезващи цитрусови горички, с горчивия мирис на озон и Никсън^[4].

Колите едва помръдваха, но аз все пак напредвах. Сантиметър по сантиметър, без дори да е нужно да натискам педала за газта.

За кой ли път отново погледнах часовника си с тревога. Беше вече пет часа, а имах да измина още двадесет километра. Не исках да повярвам, че Мартин ще извърши такова злодеяние и ще отвлече децата ми. Не желаех да повярвам, но знаех, че може да го направи. Не че нямах вяра в човечността. Все някъде нещо ми бе останало от нея. Просто последните десет години от живота ми в Америка я бяха смалили до размерите на жалко грахово зърно.

Включих радиото и почти веднага го изключих. Нямах настроение за музика, а новините само пречеха на гледката. Тъкмо минавах покрай японското село в Буена Парк със скорост осем километра в час. То бе разположено толкова близо до шосето, че създаваше в мен усещането за непосредствено гмурване в басейна за представления. Сякаш бях човек-амфибия, придружаван от гейша в кимоно и с клечка захарен памук в ръка, приканваща ме към обръча с делфините. През прозореца на колата почти чувах ситните й стъпки.

Тогава изведнъж колите се размърдаха. Натиснах педала за газта. Заедно със скоростта растеше и моят параноичен ужас. Привиждаха ми се кошмари: децата ми, облени в сълзи и изплашени до смърт, се въртят на виенско колело и се мъчат да избягат от някакъв кубински гангстер с верига в едната ръка и железен кръг в другата. Чувствах се така, сякаш ме бе обхванало най-отвратителното настроение в света или пък все едно, че бях изпушил пет дози от най-гадната марихуана, например колумбийска, и се бях оставил на нея да ме води където си ще — из тъмни алеи и коридори.

Разтърсих глава в желанието си да се отърся от това усещане, но само подкарах колата по-бързо, правейки опасни завои и минавайки покрай хората на една боя разстояние. Едното ми око беше все в огледалото за обратно виждане. Убеден бях, че децата ми вече са в опасност. Ужасът ме завладя. Мразех се за това, че ги бях оставил сами. Това беше най-голямата ми грешка. Най-голямото ми падение. В деня, в който трябваше да отговарям за целия си житейски път, това мое деяние щеше да бъде черно петно върху него.

В този миг пред мене се възправи яката снага на Матерхорн^[5].

Заснеженият й връх се извисяваше над купчини от железобетон. „Царството на вълшебствата“ беше наблизо. Свих от главния път и последвах служителите, които ми посочиха едно място в дъното на паркинга. Изскочих от колата. Бях на по-малко от двеста метра от входа, опитвайки се да реша дали да се кача на трамвая или да хукна направо към павилиона. Поколебах се за миг, после се втурнах към билетното гише, минавайки покрай един трамвай, спрял в зоната на паркинга. Купих си билет и се качих в трамвая. Изпитвах желание да тичам във всички посоки и едва успявах да запазя самообладанието си. Тръгнах по главната алея, като се взирах в павилионите и магазините отляво и отдясно с надеждата да зърна Соня и децата. Покрай мене мина Мики Маус в човешки ръст, последван от Кучето Плуто. В далечината дочувах звънтящата мелодия на „Когато поискаш да стигнеш звездите“. Тази песен обикновено стопляше сърцето ми и ме караше да се чувствам отново дете, ала сега тя просто ме изнервяше.

Светлините в парка изведнъж блеснаха — букет от жълто, розово и зелено. Стигнах до кръглия площад, който разделяше парка на четири увеселителни зони — „Земята на дивия запад“, „Земята на приключенията“, „Светът на приказките“ и „Светът на бъдещето“. Озъртах се наляво и надясно, чудейки се в кой ли павилион бяха Соня и децата. За щастие тази вечер нямаше много посетители, но паркът беше твърде голям и имаше толкова много места за развлечения. Не знаех къде първо да вляза. Джейкъб обичаше „Земята на приключенията“, но знаех, че Саймън предпочита „Светът на приказките“. Спрях насред площада, чувствайки се безпомощен и малодушен. В съзнанието ми изникваха страхотни картини.

В този миг с периферното си зрение регистрирах една тъмна фигура, която се беше запътила към входа на „Светът на бъдещето“. Обърнах се и хукнах след него. Настигнах го, сграбчих го за ръката и го извърнах към себе си.

— Хей!… Какво ви става?!

Човекът носеше униформа на служител от Дисниленд и лъскава значка.

— Не, нищо. Припознах се.

Върнах се и отново застанах в средата на ротондата. Зад мене някакъв мъж със сламена шапка и маймунка на рамото свиреше с латерната си и продаваше пуканки.

— Търсите ли някого?

— Да.

— Трябва да попитате на входа — рече той и посочи към павилиона за информация.

— Благодаря.

Отидох там и предпазливо заговорих служителя.

— Соня Либерман или Джек Уайн — рекох учтиво аз.

Но в еврейските имена, произнесени в Дисниленд имаше нещо, което само усилваше безпокойството ми. В такъв момент не ми се искаше да изглеждам пришълец в Ориндж Каунти. Исках да съм Филипс, Джонсън или Джоунс. Даже Холдеман или Ерлихман би било по-приемливо. Каквото и да е, само и само да можех да видя децата си отново.

Думите се понесоха от високоговорителя: „Соня Либерман или Джейкъб Уайн се умоляват да се обадят на информацията!“

Потреперих от болка и зачаках. Чаках десет минути. Чиновникът ме гледаше как ходя нагоре-надолу из стаята и как крачките ми стават все по-големи. Накрая прекосих стаята на два скока, ударих с юмрук по бюрото му, докосвайки с ръка някакъв портрет на Патока Доналд. Никой не идваше.

— Това нещо да не е повредено? — посочих аз микрофона. — Чува ли се навсякъде?

— Разбира се. Освен ако се возят някъде…

— А могат ли да се возят толкова дълго?

— Разбира се…

— Къде?

— В „Къщата на духовете“, „Подводницата“ и „Карибските пирати“.

Изскочих навън. Вчера те бяха ходили в „Къщата на духовете“. Соня не би се качила в „Подводницата“. Значи тази вечер може би се возеха при „Карибските пирати“. Минах през портата на Адвентчъленд^[6], после покрай „Тики вилич“^[7] и стрелбищата. Минах и покрай къщичка а ла „Свис Фемили Робинсън“^[8], построена в клоните на едно дърво, и се отправих към изработената от ковано желязо ограда на „Френч куотър“^[9]. В края на алеята видях опашките за „Карибските пирати“, които за щастие не бяха дълги.

Откъснах един билет и застанах зад една група тийнейджъри. Пред себе си виждах виещата се опашка, която минаваше през някаква бариера и стигаше до портата. Някакво семейство се качи в една от дългите лодки, служителите ги засилиха надолу и те изчезнаха в нещо като огромна фуния. Аз скочих в следващата лодка, проправяйки си път до носа, където седнах. Пуснаха въжето. Усетих как стомахът ми подскочи, когато лодката се хлъзна към пиратските владения.

Напрегнах взор, за да мога да различа нещо в черния мрак пред мене. Ала нищо не виждах и не чувах, освен слабото плискане на водата, носеща лодката. Нима вече ги бе хванал?! Или седеше зад тях с пистолет, опрян в ребрата на Соня? Или бяха вързани и със запушени уста, скрити някъде зад кулисите на тази оживена сцена?

Гадният му кучи син!

Изправих се и стиснах здраво парапета, взирайки се напрегнато, когато завихме зад ъгъла. Около електропроводите и навсякъде из въздуха танцуваха светулки под тихите звуци на пиратския напев: „Йо-хо-хо! И бутилка ром“. Тогава всичко се откри пред мене: оръдия, укрепления, испански кораби — победата при Нови Орлеан. Застанах на носа и се взрях в другите лодки. Бяха около шест-седем, приближаващи в редица към горящото пристанище. В този миг ги видях. Седяха в първата лодка, която тъкмо се канеше да се скрие от погледа ми. Соня, Джейкъб и Саймън бяха отпред, а кубинецът с мъха по горната устна седеше на три седалки зад тях.

Скочих от лодката във водата, която за моя изненада стигна едва до коленете ми. Хванах се за стената и, препъвайки се, хукнах към тях. Около мене се чуха писъци.

Скочих върху задната част на лодката, сграбчих кубинеца и го хвърлих на цимента. Той се опита да избяга, но аз го стиснах за врата, като едва не му пречупих гръкляна, и го притиснах към голия железобетон, зад гърба на една русалка.

— Педераст! Мръсен педераст!

Бъхтех го със сила, която не подозирах, че притежавам, ритах го в слабините, смазах носа му с опакото на ръката си. Той се срути на земята, опитвайки се да се измъкне, но аз за секунда се метнах отгоре му и заблъсках главата му в цимента. Бях обезумял. Лицето му бе парче кърваво месо. Кръв шуртеше от носа и от устата му. Зъбите му се люлееха на венците.

— Ще те убия! Ще те убия! — крещях аз, разтърсвайки главата му за ушите, докато той едва не припадна.

— Не… не… Моля ви!

Наистина щях да го убия. Но се втренчих в помътнелите му очи и нещо в мене се счупи. Яростта изчезна. Децата ми бяха в безопасност и той изведнъж ми се видя толкова банален, колкото всяка друга човешка измет.

Върнах се при децата си и ги прегърнах.