Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (21)

21

— Не даваме такава информация, сър, освен ако не се легитимирате.

— Не търся проститутки, келеш такъв!

— Сграбчих чиновника зад гишето за неговата тясна, черна вратовръзка и я извих силно.

— Какво-о-о?

— Добре ме чу! Е, къде е тя?

— Тръгна за летището.

— Преди колко време?

— Преди двадесет минути.

— Как тръгна? От вашите лимузини ли нае?

— Не зная, сър.

— Ами помисли си, задник такъв. Мисли!

— Мисля, че взе от нашите. Да.

— С коя линия ще пътува?

— Не бих могъл да зная, сър.

— Не би могъл?

Чиновникът нервно кимна.

— Сигурен ли си?

— Кълна се.

Освободих го от хватката си и той се свлече назад, като разтриваше врата си. Изхвърчах от фоайето, скочих в колата си и я пришпорих към летището.

Беше пиков час. Нагоре и надолу по булевард Сенчъри имаше задръствания. Провирах се между колите и се оглеждах за Нанси, прехвърляйки през ума си всички линии, които летяха за Ню Йорк — Америкън, Юнайтед, Т.У.А. Първата, на която попаднах, беше Юнайтед. Спрях в зоната за пътници и тичешком влязох в чакалнята. Нанси я нямаше, а и следващият самолет за Ню Йорк беше след два часа.

Отидох в Т.У.А. Пътниците вече се качваха в самолета, излитащ в 17.00 часа. Погледнах в списъка с имената. Нанси не беше между тях. Изтичах навън и се втурнах в Америкън Еърлайнс. Чакалнята беше претъпкана с хора. Чикаго, Ню Йорк, Бостън — имаше дълъг списък от полети, който в момента вървеше на екрана на монитора. Няколко лимузини бяха паркирани близо до бордюра. Пробих си път през тълпата. Опитвах се да я намеря. Направих кръг — започнах от фоайето, минах през мястото за получаване на багажа и се върнах отново във фоайето. По високоговорителя обявиха полета за Атланта и още един за Хюстън. Група екскурзианти с раници мина покрай мене и остави раниците на багажното гише за проверка.

Спрях, за да си отдъхна малко. Мислех да се върна отново в Юнайтед, когато я видях — на петдесет метра пред мене. Беше стъпила на ескалатора и пътуваше нагоре към изхода за самолета, стиснала ръчната си чанта. Минах отстрани и по стълбите се придвижих бързо напред. Когато стигнах на три метра от нея, тя усети присъствието ми и се обърна.

— О, здравей.

— Здравей.

— Нямаше нужда да идваш на летището. Искам да кажа, не беше необходимо.

— Не беше ли?

— Нали ти казах, че се връщам в Ню Йорк. Трябва да се върна. Вече изпуснах два урока с учениците.

Нанси очакваше реакцията ми, но аз просто стоях там на ескалатора на няколко стъпала от нея.

— Сбогом — каза тя и ме целуна по бузата.

Стигнахме до края на ескалатора. Нанси ме погледна тревожно и се упъти към ескалатора до изхода за самолета. Преди да успее да тръгне обаче, аз я сграбчих за ръката.

— Хей, какво ти става?

Тя се усмихна насила.

— Демонстрация на груба мъжка сила? Женитба с отвличане? Не знаех, че си толкова старомоден.

— Къде си била в петък вечерта?

— За какво говориш?

— Къде си била в петък вечерта?

— Не разбирам.

— Не можеш ли да отговориш на един съвсем обикновен въпрос?

— Закъснявам за самолета.

Тя се опита да се отскубне, но аз я държах здраво.

— Къде беше? — повторих аз.

Тя се поколеба.

— В Ню Йорк, предполагам… Не зная.

— Предполагаш? Та това е било само преди четири дни.

— Случиха се толкова неща. Вече се обърквам.

— Нека да освежа паметта ти. Дъщеря ти Батшеба казва, че тя и гувернантката са те оставили на летището в петък следобед.

— Батшеба?

— Била си на път за тук. Като се има предвид разликата във времето от 3 часа, ти си била в Лос Анджелис в шест часа вечерта.

— Какво означава това?

— Дошла си при мене едва двадесет и четири часа по-късно, минути след като бях открил трупа на Джок. А аз мислех, че току-що си слязла от самолета.

По високоговорителя обявиха последното повикване на пътниците за Ню Йорк. Нанси се извърна с лице към ескалатора.

— Къде беше, Нанси?

— Наистина трябва да тръгвам, Мозес.

— Кажи ми, Нанси. Трябва да ми кажеш.

— Ще ти се обадя от Ню Йорк. Ще оправим нещата.

— Как да бъда сигурен, че ще се обадиш?

— Какво?

— Откъде да зная, че ти изобщо ще останеш в Ню Йорк?

— Какво е това? Разпит ли? Мислех, че работиш за мене.

— Нанси, просто ми обясни. Тогава всичко ще свърши и ти ще си тръгнеш по твоя щастлив път.

Обърнах се към нея и насила извърнах лицето й към себе си. Тя отбегна погледа ми.

— Хайде, Нанси.

— Хайде, какво?

— Помогни и на двама ни да се измъкнем от тази история!

— Ами ако не мога?

Пуснах ръката й и отстъпих встрани. Две монахини с дипломатически куфарчета в ръце минаха покрай нас и се отправиха към ескалатора.

— Мисля, че е най-добре да си тръгваме оттук.

— Добре.

Хванах я за ръка и двамата тръгнахме мълчаливо надолу по коридора към чакалнята. Когато се качвахме в колата, една лимузина тъкмо излизаше от паркинга. Затворих вратите и потеглихме. Напуснахме летището и излязохме на булевард „Сенчъри“.

— Къде отиваме — попита тя.

— Какво значение има?

Слънцето залязваше зад нас. От океана се носеше студена, пронизваща мъгла. На един светофар спрях и я погледнах.

— Къде си ходила в петък, Нанси, когато си пристигнала в Лос Анджелис?

Тя мълчеше.

— В хотел „Бевърли Уилшър“ ли?

Нанси кимна.

— В стаята на Деби Франк?

Отново кимване.

Светлината на светофара превключи на зелено, но нямаше никакъв смисъл да продължаваме. Отбих встрани и паркирах колата. На отражението от уличната светлина виждах профила й. Тя хапеше устните си и се мъчеше да сдържи сълзите си.

— Защо го направи, Нанси?

— Не исках. Стана изведнъж. Просто исках да ги хвана, както са заедно.

— Но той не е бил там. Бил е с Мейко.

— Не предполагах това. Когато отидох при Дебора, тя беше сама и ми каза, че между мене и Джок всичко е свършено, че тя щяла да се омъжи за него и че той никога не ме бил обичал. Ето защо преди всичко Джок е искал отворен брак. Защото съм му била омръзнала. Така ми каза тя.

— И ти повярва?

— Не. Но бях сигурна, че между тях има нещо по-специално. Той ми бе казвал всичко, всяка най-малка подробност от любовните си връзки. Така се бяхме разбрали.

Беше вписано в нашия договор. Можехме да правим каквото искаме, но трябваше винаги да казваме на партньора си. Той обаче никога не ми каза за Дебора. Направи какво ли не, само и само да запази връзката си в тайна, измисляйки тази история за враждата и, изобщо, лъжеше ме през цялото време.

— Какво каза тя?

— Каза, че съм наивна, че Джок имал много връзки, за които не ми бил казал, че този договор нямал никаква стойност и че аз съм била глупачка.

— Ти какво направи?

— Нищо… Масата в хотелската й стая бе подредена за двама, с бутилка френско шампанско. Тя ми каза, че Джок щял да дойде при нея, след като свършел изследването си с Мейко. Щели да вечерят и да избягат заедно двамата.

— А вярно ли е било това?

— Не зная. На леглото имаше сакове… Тя просто седеше там и ми се смееше. Исках да си тръгна, но бях като прикована. Тогава дойде Джок.

— Какво каза той?

— Нищо.

— Нищо?

Някакъв автобус избуча покрай нас така, че чак прозорците затрепериха. Нанси се колебаеше и се мъчеше да се държи.

— Той… той просто влезе, целуна ме, каза ми „здрасти“, сякаш това бе най-естественото нещо на света. После прегърна и целуна Дебора пред мене. Сложи ръката си отзад под кръста й и я притисна към себе си. Не знаех какво да правя. Дръпнах го от нея и поисках обяснение. Но той не ми обърна внимание. Вместо това хвана и двете ни за ръка и ни заведе до леглото. Аз не исках, но той все ме дърпаше. Най-после се отскубнах. Дръпнах се назад и се облегнах на стената. Бях разстроена и му крещях, че е нарушил договора. Но той и Дебора само се усмихваха. Казваха ми да не бъда толкова зависима и егоцентрична, да се отпусна и да освободя тялото си. После се изправиха и отново се приближиха към мене, усмихнати. Прегръщаха ме и ме галеха, като се опитваха да свалят дрехите ми. След това започнаха да се събличат като се пипаха и докосваха един друг пред огледалото. Докосваха с език устните си, пипаха и галеха половите си органи. Джок посегна към мене, но аз не исках… Не можех да понасям… Започнах да хвърлям разни неща — сребърни вилици и лъжици, чаши… Виех и крещях. Но те вече не ме чуваха… опиянени… докосващи се… държащи се. После Дебора коленичи, все пениса на Джок в ръката си и отвори уста. Той проникна в нея с дълбок тласък. „Не!“, изкрещях аз, но те не ме чуваха. Те… те… аз не исках… изпищях, изтичах до масата, грабнах ножа… не знаех какво правя… не знаех… аз… аз…

Прегърнах я и я придърпах към себе си, притискайки я към гърдите си, докато тя хълцаше. Слънцето се бе скрило и мъглата от океана ни обгръщаше отвсякъде. В далечината мигаше зелената неонова реклама на магазин за алкохолни напитки. Някакъв пиян излезе, клатушкайки се, от магазина с бутилка „Мускател“ в ръка и изчезна, залитайки, в нощта. Затворих очи и се опитах да не мисля за това, което се бе случило, опитвах се само да мисля за тялото на Нанси, притиснато в моето. Стиснах клепачите си още по-силно с надеждата всичко да изтрия, с надеждата, че всичко е само един кошмарен сън, от който ще изляза, когато отново отворя очи.

Нищо такова не стана. Когато отворих очи обаче, видях в огледалото си за обратно виждане нещо толкова болезнено комично, че почти се разсмях. Годзилата беше паркирал на не повече от три метра зад нас, приведен над волана като някой грешен дявол.

Включих мотора и потеглихме. Нанси не помръдваше. Главата й лежеше на гърдите ми. След малко усетих как сълзите й мокрят ризата ми.

— Ще ме заведеш ли в затвора? — попита тя.

— Не сега.

Завих наляво и се закатерих нагоре по шосето за Ла Сиенега.

— Тогава къде отиваме?

— Обратно в Мармонт. Искам отново да заемеш същото бунгало, да заключиш вратата и да останеш там, докато не ти се обадя.

Тя кимна. Прокарах пръсти през косата и.

— Защо искаше да се заема със случая?

— След като това се случи… чувствах се виновна. Исках да зная дали Джок се е самоубил, или не. После, когато ти откри, че Дихтер го е убил, аз поисках да се върна в Ню Йорк, преди ти да…

— Дихтер не го е направил.

Тя ме погледна озадачена.

— Джок сам се е убил… Изпратил ми е бележка от отвъдния свят.

Извадих плика от джоба на панталона си и й показах бележката. Тя не можа да я разбере.

Тогава я пуснах от прегръдките си и подкарах с голяма скорост. Трябваше да побързам. Нямаше време за сълзи.