Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (6)

6

Навън беше все още тъмно, когато нещо издрънча рязко в ухото ми и аз се събудих. Пресегнах се за телефона.

— Ало?

— Ало, мистър Уайн? На телефона е Хариет Уейлън от Рандъм Хаус, Ню Йорк.

— Ъ-ъ-ъ…

— Мистър Уайн, чувате ли ме?

— Да, чувам ви.

— Защото със съжаление трябва да ви кажа, че договорът ви с нас е приключен. След… хм… смъртта на вашия клиент считаме, че не е нужно да се продължава разследването.

Нищо не отговорих.

— Мистър Уайн?

— Сега ли трябваше да ми се обадите?

— Какво?

— Знаете ли колко е часът?

— Ъ-ъ-ъ… тук в Ню Йорк е почти девет.

— Да, обаче тук в Бос Анджелис^[1] е точно шест без двадесет.

Треснах й телефона и зарових главата си под възглавницата, опитвайки се отново да заспя. Ала само след десет секунди Саймън се покатери отгоре ми, последван от Джейкъб. Телефонът беше събудил и тях. И тази сутрин щяхме да ядем палачинки и да гледаме как слънцето изгрява.

Само че този ден нямаше слънце. Беше облачно. Вятърът духаше от север и носеше влага. В осем часа вече валеше. Закарах Джейкъб в училището му, където децата сякаш повече шиеха гоблени, отколкото се учеха да четат. После поех към бавачката на Саймън, Нора. Този път тя си беше вкъщи — готвеше се за шофьорски психотест.

Целунах Саймън за довиждане и подкарах към къщи в мрачно настроение. Само преди един ден имах добре платена работа и перспективата да се появя върху корицата на „Ролинг Стоун“. Сега можех само да си мисля за противната физиономия на Хехт върху тоалетната седалка, за Алора, която пътуваше през пустинята с трупата от мустакати мексикански актьори и с пухения спален чувал, разстлан в дъното на фургона.

Сложих на грамофона една дългосвиреща плоча на Били Холидей и се отпуснах върху кушетката, за да гледам дъжда. Валеше като из ведро. Дъждът биеше по стъклата на прозорците и замрежваше гледката ми към евкалиптовите дървета на хълма. Една сгърбена фигура в жълт дъждобран сновеше от единия до другия тротоар на улицата, като се стремеше да избягва локвите. Беше пощальонът.

След малко той се запъти към моята къща, пъхна една пощенска картичка в процепа заедно с няколко сметки и изчезна зад ъгъла. Протегнах ръка, за да взема картичката. Снимката на лицевата й страна показваше грубоват селянин, яздещ магаре през едно старинно средиземноморско селце. Посланието на обратната страна беше размазано от дъжда. Беше написано за Джейкъб и Саймън и идваше от Сузане.

„Здравейте деца!

Намирам се на о-в Корфу във вилата на един чудесен французин, биолог. Той мисли, че човекът ще оцелее чрез хидропония^[2]. Питайте баща си какво значи това.

С обич: мама“

Закрепих картичката над камината и отидох в кухнята да направя кафе. После се върнах във всекидневната с пълен термос. Седнах пред бюрото и се заех със сметките. Инфлацията беше свирепа. Изглежда, че през последния месец режийните ми разноски бяха нараснали двойно.

Взех червен маркер, извадих сметките и преди да взема чековата си книжка, на вратата се почука. Станах и отворих. Там стоеше Нанси Хехт. От дългата й червена коса се стичаше вода.

— Не знаех, че в Лос Анджелис вали.

— А как според вас стават нашите „кални пързалки“?

Отворих вратата по-широко. Тя влезе, свали мократа си жилетка и я метна върху облегалката на креслото. Очевидно не бе спала добре в бунгалото на комплекс Мармонт. Беше по-бледа в сравнение с предишната вечер. Под зелените й очи имаше тъмни кръгове. Това я правеше да изглежда някак безпомощна и бездомна.

— Не зная откъде да започна.

— Какво ще кажете за едно кафе?

— Благодаря.

Налях й кафе, а тя се огледа наоколо и спря погледа си върху една свирка от Афганистан, изпратена ми от Сузане като подарък за рождения ми ден.

— Какво ви е мнението за Джок? — попита ме тя.

— Бил е малко депресиран, но така са повечето хора в наши дни. Аз почти не го познавах.

— Мислите ли, че се е самоубил?

— Не бих могъл да кажа. И вие, и аз четохме бележката.

Тя замълча, сякаш се мъчеше да си обясни съдържанието й.

— Написал е „отговорност“ неправилно. Как ви се струва? Един писател да сбърка „отговорност“.

— Четох някъде, че Фицджералд не е можел да пише правилно.

Тя седеше и пиеше кафето си. Очите й започнаха да блуждаят.

— Имаме дъщеря — рече Нанси.

— Къде е тя?

— В Ню Йорк. Обадих й се тази сутрин. Мисля, че още не е разбрала.

— Може би трябва да се върнете.

— Не преди да открия кой е убил Джок. Не би могъл да се самоубие. Беше твърде… егоистичен.

Тя кръстоса крака и придърпа полата си. Навън дъждът плющеше по нагънатия покрив на гаража — чувах как трака глухо някъде в далечината.

— Казахте ли това в полицията?

— Да, но разбрах, че не ми вярват. Те не разбираха нашата връзка.

Изгледах я въпросително.

— Открит брак… Мислеха си, че това значи аз да бъда проститутка. Един от тях, дори се опита да ме свали… Имате ли цигари?

— Не пуша.

— И аз. Просто си помислих…

Устните й потрепваха. Тя даваше воля на това, което бе сдържала в хотела.

— Искате ли малко коняк?

Нанси кимна. Отидох в кухнята, за да донеса бутилката.

— Мога да ви платя! — извика тя. — Джок харчеше всичките си пари. Казваше, че ако се почувства твърде осигурен, ще спре да пише. Но аз имам собствени пари. Преподавам английски език в Хантър Колидж.

Върнах се с една голяма стъклена чаша и я напълних до половината с коняк.

— По колко вземате? — попита ме Нанси.

— Сто долара на ден плюс разходите — всъщност бяха повече.

— Благодаря — каза тя, поемайки от мене чашата, която бързо изпи.

По очите й разбрах, че не бе свикнала да пие. Сигурно не бе свикнала и с наркотиците.

Когато се почувства по-добре, Нанси ми разказа за брака си. Срещнала Хехт преди осем години, когато той отишъл в Хантър да чете лекции върху книгите си. Тогава Нанси била асистент-преподавател и водела семинар по съвременни американски автори. Хехт тъкмо се съвземал от ужасния си брак с една певица на име Долорес Лий и търсел някой, който да е по-сговорчив и по-подходящ по интелект. Той поканил Нанси да пийнат, после я поканил на вечеря и накрая — на едно шикозно литературно соаре в Бруклин. Скоро започнали да ходят заедно. Тя се преместила в луксозния му апартамент на 73-та улица в Ийст Енд. Пред важните хора в изкуството и в средствата за масова информация Хехт я представял като своя жена. Когато й направил предложение, тя не могла да откаже. Все пак той бил Джок Хехт, а тя — само някаква си неопитна кандидат-аспирантка, подготвяща дисертация върху Емили Бронте.

— Кога решихте да „отворите“ брака си? — попитах аз.

— Избрахме тази дума преди три години. Но в действителност го прилагахме на практика още от самото начало. Никой от нас не вярваше в моногамните връзки. В природата те се появяват само сред…

— Гарваните, гъските и скаридите.

Тя се разсмя.

— Джок сигурно ви е казал. Всъщност той забравя гибоните.

— И всичко наред ли беше?

Нанси спря да се смее и ме погледна.

— Ще ви излъжа, ако кажа, че не ми е било трудно понякога. Всички радикални промени са трудни. Но историята доказва, че хората отправят един към друг съвсем несправедливи претенции. Време е да се опитаме да се променим.

Налях й останалия коняк и тя го пресуши на един дъх. Все още беше рано, но започнах да добивам настроение. Бръкнах в чекмеджето, измъкнах малката торбичка и няколко игли^[3].

— Когато работите, винаги ли се дрогирате? — попита ме тя.

— Човек с моята работа винаги се нуждае от малко упойка.

Тя напълно се отпусна върху кушетката. Бледите й прозрачни страни се зачервиха — добиха яркочервен цвят, подобен на този на косата й.

— Кой мислите, че го е убил? — попитах аз.

— Много хора биха могли. Джок лесно си създаваше врагове.

— Можете ли да се сетите за някого?

Тя бързо кимна.

— Майер Грийнглас.

— Гангстерът?

— Джок живя с него известно време. Пишеше книга за еврейската мафия.

— И какво стана?

— Джок не можа да напише книгата. Седмица след като той се прибра вкъщи, Грийнглас беше обвинен в подправяне на кредитни карти. Съдията определи присъда от две до десет години. Казват, че Грийнглас считал Джок виновен за това.

— Къде е Грийнглас?

— В затвора „Търминал Айлънд“.

— Хайде да го посетим.

Тя ме погледна, за да се увери, че говорех сериозно. Отидох до шкафа и извадих дъждобрана си. На Нанси дадох едно жълто мексиканско наметало с черни ресни.

— Засега можете да използвате това.

— На кого е?

— На една стара приятелка. Там, където тя е сега, не вали.