Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (2)

2

Хехт беше отседнал в Шато Мармонт, един хотел с луксозни апартаменти на улица Стрип, нещо като стария хотел „Челси“ в Ню Йорк сити. В него се подвизаваха някои от по-младите кинаджии и рок звезди, подмамени и стараещи се да извлекат полза от фънки шикозния вид на заведението. Отвън хотелът приличаше на западащ мавритански дворец, построен съвсем не на място срещу някаква банка, цялата остъклена и с няколко щанда за прескъпи сувенири. Вътре цареше атмосфера на изтънчена поквара — тъмното фоайе и миришещите на мухъл коридори представляваха чудесно място за среща с гостите на хотела.

Паркирахме в долния край на алеята и веднага се отправихме към апартамента на Хехт, разположен в едно от най-скъпите бунгала в задната част. Няколко души обядваха до басейна, в който нямаше вода, защото бе зима. Минахме край тях, после тръгнахме покрай дълга редица от кипариси към вратата на Хехт. Пред входа, в пръстено гърне, имаше цъфнала азалия. Като стигнахме на около 5–6 метра от апартамента, започнахме да долавяме странни шумове, идващи от вътре — задъхани стонове, съпроводени от един висок, неумолим глас, който сякаш говореше в микрофон.

— Седми февруари — изследването продължава. Освободени от лицемерието и чувството за вина. Връщане към корените на цивилизацията — примитивните раси, неомърсени от патриархалния морал на Запада, Тялото и чувствата вече не са във война.

— Лош война, лош война! — изкрещя някаква жена на ужасен немски.

— Свободни от срама, свободни от чувството за притежание — продължаваше гласът. — Свобода по пътя към екстаза — това търсехме ние тримата: една изтощена тъмнокоса жена под мене и една изящна дребна блондинка над мене. Ние се движехме заедно като тригърба змия, виехме се и вибрирахме. Аз съм съвършен, освободен от оковите си, плуващ, като някой древен маори, към жадуващите обятия на първичната природа.

Последваха нови сластни стонове и викове на удоволствие. Чу се шум от съборени на пода мебели. Гюнтер започна да си записва нещо. Антъни пристъпваше нервно от крак на крак. Погледнах надолу към Саймън, който смутен се бе вторачил в бунгалото.

— А сега още! — изкрещя гласът. — Както е казал Бодлер: „Дама пика и елегантното вале купа! Кажете ми за мъртвата любов и как погубена е тя била…“ Хванете ме отпред и отзад, а аз ще ви обладая още веднъж!

— А-й-й-й! — изкрещяха в един глас жените.

Гюнтер заблъска по вратата.

— Отваряй, езическа свиньо!

— Кой е?

— Аз съм, Джок! Гюнтер.

Чуха се писъци и шляпане на боси крака по мозаечния под.

— Какво искаш?

— Доведох ченгето.

— Казах ти, че не искам да го виждам.

— Това е Мозес Уайн.

— Знам кой е и все пак не искам да го виждам. Не ми трябва детектив.

— Дошли сме чак от източната част на Лос Анджелис!

— Е, и?

— Пусни ни!

Последва въздишка на отегчение.

— Е, добре. Чакайте малко.

Завтекох се след Саймън, който се бе запътил надолу по пътеката към басейна. Когато се върнах, вратата беше отворена и Хехт стоеше там с препасана около кръста хавлиена кърпа. През врата му бе преметнат подвижен микрофон. На прага той ми се стори як мъж, но не толкова могъщ, колкото по телевизията и с повече бели нишки в своите черни къдрави коси. Под очите му имаше торбички и изглеждаше изтощен. Сигурно много бе работил. Жените бяха в дъното на коридора и подпираха някакъв шкаф. Носеха хавлиени халати и бяха много по-млади, отколкото очаквах. По челата им беше избила пот.

Хехт открехна вратата още малко и ние се занизахме в индийска нишка — Гюнтер, Саймън, аз и крантата Антъни. Бунгалото беше голямо и просторно, обзаведено с грижлива пестеливост — с етажерки и няколко свръхмодерни пишещи машини „Ай Би Ем“, струпани зад стълбите, водещи към спалнята на горния етаж. Масивно дъбово бюро бе разположено до отсрещната стена, а над него бе окачено табло за съобщения. На пода, до един нов касетофон „Сони-С 124“, се валяха счупени капсули от аминов нитрат.

— Значи ти си Мозес Уайн? — каза Хехт, докато се ръкуваше с мене. — Детективът — хипи. Не изглеждаш толкова… скандално, колкото очаквах.

Той огледа отдолу догоре белия ми костюм стил „Ню мен“^[1].

— Стилът се променя — отвърнах аз. — Трябва да опресните представата си. Освен това разбрах, че е трудно да разследвам президенти на банки, облечен в шарена тениска и джинси.

— Надявам се, че още пушиш марихуана?

— Когато не съм на диета.

Хехт се усмихна с разбиране.

— Аз самият минах на „Уайлд Търки“. Е, довиждане. Съжалявам, че Гюнтер напразно е отнел от времето ти.

— Правиш грешка, Джок — каза Гюнтер. — Би могъл да използуваш детектив. Това носи добра популярност — ще го отразят в пресата.

— Писна ми от тези гадости.

— Ще се обадя на Хариет. Тя да ти каже.

— Добре, направи го. Направи каквото искаш, само ме остави на мира.

Той видя как Гюнтер се отдалечи в ъгъла, за да телефонира, и отново се обърна към мене.

— Вече съм на петдесет години и имам да свърша толкова много неща. Нямам време за губене по повод случая с Дебора Франк.

Той сниши глас, когато погледна към момичетата. Русата все още се облягаше на шкафа, а тъмнокосата се сгуши до Саймън на дивана.

— Тези жени бяха така добри да прекъснат обучението си по социология в калифорнийския университет в Лос Анджелис; за да ми помогнат. Ние изследваме теориите на Бакхофен и Ото Грос. Ще докажем, че традиционният брак е форма на робство, наложена от мъжете, за да разрушат матриархалния ред. Всичко води началото си от юдейско-християнската традиция. Монотеистичният морал е лишил света от удоволствие… Чел ли си някои от моите книги?

— „Черна земя“.

— И нищо друго след нея? — той изглеждаше разочарован.

Поклатих глава. „Черна земя“ беше романът му от Втората световна война, който го прослави преди четвърт век. През последните десет години той се бе отдал на журналистиката.

— Романът, върху който работя сега — „Секс в Америка“ — би могъл да бъде най-добрата ми книга.

— Би могъл?!

— Ще бъде… Кой знае?

От ъгъла се чуваше как Гюнтер извисява глас по телефона.

— Да, да, Хариет, зная. Той наистина е его маниак… над закона… да, да… И аз така мисля.

Гюнтер закри с ръка микрофона на слушалката и се обърна към Хехт.

— „Ню Йорк Пост“ току-що е бил разпродаден с твоята снимка на първа страница и голямо заглавие: „Джок Хехт заподозрян в убийство“. Изкарали са на бял свят и всичката мръсотия във връзка с първата ти жена. Рандъм Хаус е в паника и е готова да анулира договора ти. Можеш ли да си позволиш да загубиш седемстотин и петдесет хиляди долара, Джок?

— Я ми дай това!

Хехт грабна телефона и го отнесе в кухнята. Гюнтер се ухили и отиде до барчето, където си наля голяма чаша „Уайлд Търки“.

— Коя е Хариет? — попитах аз.

— Издателката му в Рандъм Хаус.

Той гаврътна наполовина уискито си, а аз отидох да погледна таблото за съобщения. Заглавието на новата книга на Хехт беше изписано с червен маркер: „СЕКС В АМЕРИКА — ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ЕДИН МЪЖ“ Главите бяха подредени отдолу, върху единични картонени листове 12х18 сантиметра, като заглавията им започваха от груповия секс и стигаха до свободния брак. Някои от главите бяха оцветени и украсени със златни и сребърни звездички, но всичко бе скицирано набързо и само няколко детайла бяха нахвърлени отдолу. На един лист, откъснат от бележник и закрепен в ъгъла на таблото, бе написано: Да не забравя предговора към „Синове и любовници“^[2]. — „Защото в плътта на жената Бог пресъздава себе си“.

— Какво мислиш? — попита ме Антъни, като се приближи.

— За кое?

— За книгата. Ще бъде ли бестселър?

— Не ще и дума.

Антъни кимна и започна да снима таблото.

— Застани там — рече той, като ме бутна напред заедно с Гюнтер, който с пиянски изцъклен поглед и на едри глътки изпразваше чашата.

— Най-готиният бърбън в цяла Америка — каза Гюнтер, докато Антъни щракаше апарата. — Напомня ми за дните, когато бях изпратен като репортер надолу в Дивия юг. Веднъж отивам на лов за птици с няколко смахнати селяци от блатата на Джорджия. Глупаците му с глупаци! Разхождат се наоколо, транзисторите им гърмят с пълна сила, а те пригласят и стрелят по дърветата, както им падне. „Хей, Дейниъл Бун! — викам на единия. — Ти сигурен ли си, че точно така се ловува най-добре? Ще изплашите птиците още преди да сте ги видели“. „По дяволите, янки! — отвръща ми той. — Няма значение. Тук само дива пуйка. Те много плашливи. Можеш улучиш, като стреляш от половин километър, без да гледаш“.

— Само не ми говори за поскъпването! — гърмеше гласът на Хехт от кухнята.

Той ругаеше жестоко в слушалката.

— Бездруго за всичко са виновни банките!

Хехт затръшна телефона и разярен се върна в хола, като едва не стъпи върху детето ми, което играеше с един канап на пода в краката на брюнетката. Саймън скочи, дотича до мене и се вкопчи в крачола ми.

— Имали са някакво проклето съвещание — рече Хехт, като поклати глава отвратен. — Рандъм Хаус и големите босове от „Ар Си Ей“ настояват да наема детектив. Не желаят да бъда обвиняван в убийство, докато работя над книгата… Боже господи, в телевизията, радиото и пресата е пълно с параноидни кретени!

Той се тръшна в креслото срещу мене.

— Защо полицията мисли, че вие сте убили Дебора Франк?

— Тебе какво те засяга, шпионче? Нали ще ти плащат по 500 на ден. Имаш на разположение колкото време искаш. Ще станеш богат.

— Трябва да зная, ако ще работя за вас.

— Ако…?

Той ме изгледа подигравателно.

— Всички знаят, че аз съм бил с нея, когато е била убита. Известно беше, че сме врагове.

— По какви причини?

— Ами, съперничеството в изкуството… войната между мъжете и жените… Нищо особено.

Гласът му замря. Аз го гледах и чаках с нетърпение да чуя нещо по-конкретно, но Хехт беше някак безразличен.

— Какво съперничество? — попитах отново.

— Тя казваше, че съм мошеник, че не съм написал нищо свястно от времето на „Черна земя“ и че съм експлоатирал публиката. Аз се появих в предаването „60 минути“ и я нарекох сексуална реакционерка. Следващата седмица тя направи шоу и ме нарече импотентен пияница и позьор. Аз я атакувах в „Ню Йорк Ривю“ за книги, а тя ми заби шамар в списание „Ню Йорк“. Отново я нападнах, тя отвърна, докато…

— Докато накрая я убихте.

— Такава е теорията.

— Има ли доказателства? Свидетели?

— Никакви.

— Че какъв случай е това?

— Не е.

— Тогава какъв е проблемът с Рандъм Хаус?

Хехт хлътна още по-дълбоко в креслото. Сега съвсем приличаше на 50-годишен мъж, когото жизнените сили напускаха стремително бързо. Той бръсна с пръсти килима и бутна парчетата от счупените капсули под масата.

— Проблемът е в моето алиби — той произнесе думите много тихо.

— Какво му е на алибито?

— Искаш да кажеш „на нея“. Какво е станало с нея?

— Добре. Какво е станало с нея?

— Изчезна.

Гюнтер се изкиска, пресуши чашата си с „Уайлд Търки“, запали нова цигара с марихуана, но не изпускаше нито дума. Отново погледнах Хехт. Очите му бяха полузатворени.

— Къде бяхте, когато Дебора Франк е била убита?

— В секс училището по Кама Сутра на булевард Санта Моника. Борих се с живо голо момиче.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Мислите, че това не е редно, нали, Уайн?

— Не е нужно да се оправдавате.

— Хм, мога да правя каквото си искам: да отида на оргия с питон навит около врата ми, да онождам хермафродити и да мириша краката на 85-годишни бабички. Мога да правя минет на всички моряци оттук до Таити, ако поискам. За човешката природа няма закони. Никакви закони, освен тези, написани от сивите, досадни човечета в името на реда. Сиви, досадни човечета, потискащи нашето естествено аз, за да могат те да управляват и да упражняват насилие. Нашите патриархални управници!

Той стана от стола и се обърна към двете млади жени, които бяха последвали Саймън по стълбите към балкона.

— В дивата природа моногамията се появява само сред гарваните, гъските и скаридите. Време е да се освободим! — изкрещя Хехт. — Да се освободим!

После се тръшна пак в креслото.

Погледнах към Саймън, който се беше настанил най-горе на стълбите и си играеше с една саксия с мушкато. Въпреки изказванията на Хехт забелязах, че той на драго сърце оставяше жените да се грижат за момчето. Не казах нищо. Саймън хареса момичетата.

— Значи искате да ме накарате да открия едно живо, голо момиче?

Той кимна.

— Как се казва?

— Мейко.

— Мейко чия?

— Не зная. Беше японка и не говореше английски. Беше млада — 17 или 18 — годишна. Сякаш току-що слязла от някой кораб.

— Нямаше ли някой друг в това, хм, училище?

— Съдържателката. Една жена на име Ронда. Но когато излязох, нея я нямаше, а и аз не знаех, че Дебора Франк е била убита. Обикновено не се нуждая от алиби.

Хехт ме изгледа с любопитство, после широко разтвори ръце и се усмихна лукаво.

— Е, Мозес Уайн, какво ще кажеш? Приличам ли на човек, който намушква с нож една жена за това, че го е нарекла с неприлично име в сутрешните новини на „Ей Би Си“?

— Изглежда неправдоподобно.

— Значи ще се заемеш със случая… Ще възстановиш доброто ми име?

Той се изсмя саркастично.

— Да се заеме със случая ли?! — обади се Гюнтер. — Не би го пропуснал за нищо на света! Мозес ще запълни цели пет страници, които подготвям за „Ролинг Стоун“: Как Джок Хехт беше спасен от надвисналата присъда за убийство! Нали, Моше?

Тъкмо се канех да отвърна нещо остроумно, когато горе се чу трясък и вик. Саймън беше бутнал от балкона саксията с мушкатото и тя се разби в мозаечния под на бунгалото Мармонт. Никой не се затече да почиства, така че аз посегнах към книжните салфетки. Онеправданите бащи са свикнали да почистват бъркотии.