Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (17)

17

— Ще повярвате ли, че някога бях зъболекар?

— Какво?

— У дома, в Хавана. Бях зъболекар. Имах добра клиентела. Живеех в Мирамар с жена си.

Кубинецът тъкмо се свестяваше. Беше осем часа вечерта и карахме към Лос Анджелис. Саймън спеше в скута на Соня на задната седалка.

— Вярвам — отвърнах аз.

А и всеки би повярвал. Погледнах нещастника. Казваше се Феликс Рибера и живееше на „Вендъм стрийт“. Разбрах го от паспорта в портфейла му. На светлината на профучаващите коли физиономията му изглеждаше така, сякаш го бяха пуснали да падне върху лицето си от последния етаж на Оксидентъл Билдинг, а след това го бяха прекарали през центрофугата на Кал Тех. Никога преди това не бях раздробявал човешко същество по този начин. Надявах се, че вече никога няма да ми се наложи.

— Ще повярвате ли, че не искаха да я пуснат? — продължи да бъбри той, като лющеше засъхналата кръв по устните си. — Не искаха да пуснат жена ми. Проклетите фиделкастровци. Аз заминах, а те ми обещаха да я пуснат след шест месеца. Но тя не идва. Казва, че й харесва там… Промили са мозъка й проклетите фиделкастровци!

— Сигурен ли сте, че е от промиването на мозъка? — попита Соня, която започваше да се нервира.

— Ами да, разби…

— Може да е срещнала някой млад и хубав революционер? — продължаваше Соня.

— Къде е Сантяго? — прекъснах я аз.

Моментът не беше подходящ за политически спорове.

— А?

— Къде е Сантяго Мартин? Спомняш ли си го?

— О, да… в клуб „Континентал“. Но не ме карайте там в този вид. Моля ви. Ще си имам големи неприятности. Нека поне да се измия…

Клуб „Континентал“. Знаех това заведение. Беше голям кубински танцувален салон на булевард Сънсет. Спрях първо пред дома си, за да оставя Соня и децата, преди да продължа. Рибера хленчеше и се опитваше да си измие лицето, докато аз прегръщах и целувах децата си. Никак не ми се тръгваше. Те още не можеха да си обяснят защо съм толкова разстроен. Предполагам, че за тях нищо чак толкова особено не се беше случило. Джейкъб обаче истински се радваше да ме види. Той ми помогна да сложим Саймън да спи. На излизане настоях Соня да заключи вратата с резето.

Десет минути по-късно вече се качвах по стълбите на клуб „Континентал“, мъкнейки Рибера след себе си така, сякаш беше труп на някое заклано животно. Сантяго беше на бара с приятелчетата си. Пиеше коктейли и се занасяше със сервитьорките. Окото не му мигна, когато пъхнах под носа му главата на Рибера.

— О, най-после, мистър Уайн. Донесохте касетите, нали?

— Това на касета ли ти прилича, Сантяго?

— Но те сигурно са в джоба ви.

— Няма никакви касети, Сантяго. Твоят Ел Хефе ги е унищожил. Той сам ми го каза.

— Той…?

— Франк Дихтер, твоят шеф, е унищожил касетите. Той е убил също така Джок Хехт и Дебора Франк. Вероятно със собствените си две ръце и аз лично ще се погрижа да му бъде потърсена отговорност за това.

Тръшнах полубезжизненото тяло на Рибера върху барплота. Горкият нещастник.

— И ако още мислиш, че работя за него, тогава някой трябва да те натовари на кораб, който превозва вторични суровини, за да може мозъкът ти да бъде изпратен обратно във вид на консервни кутии.

Той впери поглед в мене. По иначе самодоволната му физиономия пробяга израз на смущение. В дъното на салона двойка желаещи да танцуват прекосиха дансинга. Барабанистът ги съпроводи с виртуозен залп върху барабаните.

Запътих се към стълбите.

— Пак ще се видим, Сантяго.

Той мълчеше.

— И дръж гадовете си настрани от децата ми. Тъй като не работя за министъра на правосъдието, ще ми бъде особено приятно да те натопя за отвличане на деца!

Затръшнах вратата на салона и се отправих към колата. Подкарах към Мармонт, за да видя Нанси. Движението бе понамаляло вече и аз се движех спокойно по „Фаунтън“. После преминах по „Феър Факс“ и се озовах на „Стрип“. В хотела беше някак особено тихо — нямаше журналисти, веселби или зяпачи. Нанси си седеше до писалището на Джок и поправяше контролни. Целунах я нежно и надникнах над рамото й. Някакъв първокурсник на име Ед Шатълсуърд получаваше „четири плюс“ за своите тълкувания на Кафка.

— Мисля, че успях да разнищя работата.

Тя вдигна поглед към мене и остави писалката си на масата.

— Франк Дихтер е убил мъжа ти.

— Франк Дихтер?… Имаш ли доказателства?

— Нищо съществено. Но зная защо е убит. Джок е знаел за връзката на Дихтер с група кубински гангстери, които управляват Лигата за сексуални свободи — една организация, която владее половината от сексклубовете в Лос Анджелис: от съмнителните салони за масаж чак до институт „Освобождение“. Предполагам, че Дихтер е финансирал кубинците, тъй като са стари приятели от времето на нашествието в залива. Вероятно това е било документирано върху няколко касети, които Дихтер е откраднал от Джок, след като го е убил. Дихтер е искал да се отърве от кубинците, защото те често губят мярка, а той се стреми към още по-висок пост.

— Как са попаднали у Джок тези касети?

— Не зная.

— А дали още съществуват?

— Дихтер ги е унищожил. Той самият ми каза.

— Предполагам, че да… Ами Дебора Франк?

— Мисля, че и нея е убил. Това са вътрешни работи, както казват по телевизията.

Нанси се усмихна.

— Искаш да кажеш, че те са познавали този, който ги е убил?

— Или са го познавали, или е бил достатъчно авторитетен, за да го приемат с доверие.

— Този някой — той ли е или тя?

— Какво?

— Той или тя? Този, който е бил достатъчно авторитетен? Жените също могат да бъдат известни.

— Да… така е.

Нанси започваше да говори също като Алора.

— Не разбирам обаче защо е убил Дебора Франк.

— Сигурно е знаела нещо за касетите. Нали все пак работеше в телевизията. Водеше разговори, интервюта… Била е опасна.

— Мислех, че тя и Джок са били врагове.

— Може и да са били. Но това не би им попречило да се възползват един от друг с цел реклама.

Нанси ме погледна скептично. И на мен не ми звучеше убедително.

— Значи Дихтер е убил Дебора, после Джок, а после и Мейко, като я е напъхал във вентилационната тръба на една от сцените на „Туенти Сенчъри Фокс“?

— Е, да. Аз също се съмнявам, че той сам е свършил точно тази работа.

Историята започваше да изглежда объркана.

— Тогава кой го е извършил?

— Може би онзи, когото преследвахме в Топанга. Току-що са го измъкнали от каньона. Чух по радиото. Работел е за полицията.

— Полицай в цивилно облекло?

— Или без облекло. Както ти се харесва.

Усмихнах се на собствената си евтина шега. На нея обаче не й се стори никак смешно.

— Какво доказва това? Че полицията разследва институт „Освобождение“?

— Или че се опитва да прикрие нещо.

— Имаш ли някакво доказателство за това?

— Още не.

— В такъв случай ти въобще нямаш никакво доказателство, което да изобличава Дихтер.

Поклатих глава.

— Той е твърде важен, за да може човек да го обвини просто ей тъй слепешката.

— Да, зная. Вече опитах.

Тя се обърна и започна да пише забележките си върху контролното на Ед Шатълсуърд. Седнах на дивана и се загледах в нея. Пръстите и стискаха къс червен молив, челото й бе намръщено, сякаш се мъчеше да се съсредоточи върху нещо повече, отколкото бе необходимо.

— Разбира се, той има и алиби…

— Какво знаеш за алибито?

— Ами твърде несъстоятелно е… Когато Джок е бил убит, Рихтер най-чинно си е бил в хотела заедно с жена си. А за вечерта, когато Дебора Франк е била намушкана, той ми пробута фалшиво извинение, че е вечерял с губернатора в Сакраменто.

— Фалшиво?

Посегнах към телефона.

— Централа, свържете ме със Сакраменто. Оттам искам номера на „Пчела“. Това е вестник.

Телефонистката ми даде номера и аз набрах директно. Централата отсреща ме свърза с отдел „Новини“.

— Отдел „Новини“. Албъртс на телефона.

— Здравейте, Албъртс. Има ли някой там, който би могъл да ми каже къде е бил министърът на правосъдието, Франк Дихтер в петък вечерта на 28-ми?

— Тук е вестник, а не бюро за разследване.

— Зная, но е важно. Ако ми дадете нужната информация, ще ви кажа една сензация.

— Каква сензация?

— Не мога да ви кажа, преди да получа информацията, но ви обещавам, че ще бъде страхотна.

— Ама ние не…

— Ако вие не ми кажете, ще се обадя в „Лос Анджелис Таймс“.

— Добре, де… добре… Задръжте така.

Телефонната слушалка отсреща изтрака върху някакво бюро. След няколко секунди Албъртс се обади отново.

— Не зная къде е спал, но от осем до единадесет часа вечерта той е вечерял с губернатора в едно заведение на име „Жълтата лисица“ на „Джей Стрийт“.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Точно на първа страница има снимка на цялата група. Губернаторът и жена му, семейство Дихтер и Арт Линклетър с вдигнати чаши шампанско. Вдигат тост за новата кампания срещу непълнолетните наркомани.

Вдигнах слушалката пред очите си и се загледах в нея. Преброих дупките на микрофона — бяха общо петнадесет, включително една по-голяма в средата.

— Ало, чувате ли ме?

— Да.

— Каква е сензацията?

— Няма сензация. Дадохте ми информация, която не ми е нужна.

Оставих слушалката да падне върху вилката на телефона.

— Засечка, а? — попита Нанси.

Кимнах и бръкнах в джоба си за малко от белия прах. Не бях взел със себе си. Станах и се огледах наоколо.

— Не остана ли малко от „Wild Turkey“? Или Гюнтер всичко изпи?

— Там има още една бутилка.

Нанси посочи към полицата над камината. Отидох, взех бутилката и дръпнах една дълга глътка. После седнах на кушетката.

— Може би все пак Дихтер е убиецът — рече Нанси. — Може би е изпратил някой да убие Дебора Франк и сам е убил Джок.

— Възможно е, предполагам…

— А може да е бил и някой съвсем друг.

Тя се приближи до мене и взе празната бутилка от ръката ми.

— Някой, чийто мотив все още не сме разбрали.

Нанси седна на кушетката до мене. Рамото й докосваме моето. Тя се обърна към мене и ме целуна.

— Надявам се, ще поставиш Дихтер на мястото му. Той е гадина.

— И аз се надявам.

Погледите ни се сляха за миг.

— Знаеш ли, мисля си за Ню Йорк — рекох аз.

— Какво за Ню Йорк?

— Да отида там.

— О, какви ги говориш!

— Тази моя работа на детектив се отразява зле върху децата.

Трябва да се изнеса оттук, преди да са пострадали.

— Какво общо има Ню Йорк?

— Не зная. Там има доста възможности за човек, завършил английска филология, и карал шест месеца юридическия факултет.

— Като например да продава топли сандвичи в подлеза на 59-та улица.

— Звучи добре.

— Ти си луд.

— Да, сигурно… Предполагам, че просто съм обезпокоен.

— От какво?

— От това, че се връщаш в Ню Йорк.

Тя мълчеше.

— Това ме кара да не искам да спипам Дихтер, а да бавя нещата по възможност най-дълго, за да те задържа тук.

— Утре заминавам.

Изправих се и я погледнах.

— Утре какво?

— Заминавам утре следобед. Имам часове в училището.

— Но…

— Какво „но“?

— Вземи си отпуск. Имаш право при създалите се обстоятелства.

— Ти наистина си романтик.

— Ей, я чакай! Онзи ден ми каза, че от десет години аз съм първият мъж, с когото спиш, освен съпруга ти.

— Е, и?

— Само толкова ли означава това за тебе?

— Колко си старомоден!

— Не ми приказвай тези глупости. Само толкова ли означаваше това за тебе?

Тя не отговори.

— Какво става, по дяволите?!

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо… Ще се опитам да остана.

— Добре — отвърнах аз.

Погледнах я и се намръщих. Тя също свъси чело, но след секунда откри в намръщената ми физиономия нещо много забавно. Избухна в смях, разтвори ръце и ме прегърна. Усмихнах се неуверено. Паднахме двамата на кушетката и започнахме да се любим. Беше превъзходно. Тръгнах си едва в три часа сутринта.