Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (8)

8

Самоубийството на Джок Хехт не представляваше такава голяма сензация, както тези на Хърст или Солженицин, ала все пак бе събитие и всички по-второстепенни средства за масова информация го отразиха. Когато закарах Нанси обратно в Шато Мармонт, беше вече обяд. Искаше да се обади в Ню Йорк на дъщеря си, която по това време се връщаше вкъщи от училище. Ала една тълпа от репортери се втурна към нас и започна да протяга микрофони през прозорците на колата, преди още тя да успее да се покаже навън.

— Мисис Хехт, защо съпругът ви се самоуби?

— Мисис Хехт, има ли някакви ръкописи, оставени след смъртта му?

— Какво мислите за сексуалния живот на съпруга си, Нанси?

Исках да й помогна и спрях колата пред задния вход на бунгалото. Слязохме и тръгнахме заедно към вратата. Спогледахме се за миг преди тя да влезе вътре.

— Ще ти казвам всичко, до което успея да се добера.

Нанси отвори вратата и влезе.

— Заключи! — казах и аз и почаках, докато чух изщракването на ключалката.

После си тръгнах. Исках да поговоря със Синди от Топанга, „първата истински освободена личност“, преди ченгетата да са започнали да се ровят из дневниците на Джок Хехт.

Беше около два следобед, когато се отбих от аутобана Вентура и свих по булевард Топанга Каньон. Заизкачвах се по хубави и не толкова хубави пътища, през познатите вече страховити сипеи на каньона. Посещението ми в Топанга беше като изследване на археологическа находка — напречен разрез на обществото през последните двадесет години: фермери и някогашни радикали; под тях индианци и чиканос; а най-отгоре — хипита, рок звезди и професори от калифорнийския университет в Лос Анджелис.

Пазарът в Топанга бе мястото, където си даваха среща хората от по-бедняшките квартали. Беше единственият търговски център на юг от Бъркли, където едрозърнестият пшеничен хляб се срещаше пет пъти повече, отколкото „хлябът чудо“^[1]. Цялото място бе пропито от атмосферата на залежали стоки. Начинът на живот сякаш се бе вкаменил и останал неизменен с течение на времето, докато останалата част от света вървеше напред. Облечени в пъстроцветни фланелки и превързали главите си с шарени кърпи, украсени с мъниста, тукашните хора ми приличаха на онези японски войници, които бяха останали скрити в джунглата тридесет години, без да разберат, че войната отдавна бе свършила.

Минах покрай една стара поща, превърната сега в кафене. Вътре неколцина от местните седяха и пиеха бира, прокарвайки пръсти през сивеещите си бради и през дългите си, оредяващи коси. Седнах и си поръчах чаша кафе. От джубокса долитаха звуците на Бахова кантата. Търсех начин да срещна погледите на четирима мъже отсреща.

— Ей, момчета! Някой от вас да познава Синди?

Те ме изгледаха изненадани от това, че някой ги бе заговорил.

— Коя Синди? — попита единият от тях с кепе, нахлупено над очите му. — През шейсета познавах една Синди в Кеймбридж. Беше келнерка в „Голдън Венити“. После имаше една друга Синди от улица Мак Дугъл — работеше във фолклорния център. Имаше Синди и в Бенингтън и още една Синди, която държеше бар в Торемолинос. Синди от Франция, Синди от Мароко. Запознах се с една Синди, която пътуваше на стоп от Биг Сър…

— Имам предвид тукашната Синди — от каньона.

— О, тази ли?

Той се засмя и поклати глава.

— Никога не съм чувал за нея.

Останалите ме гледаха тъпо.

— Занимава се нещо със секс.

— Човече, та те всичките се занимават със секс… Нали са курви?!

Думата ме жегна. Сякаш не я чувах всеки ден.

— Искате да кажете д-р Синтия Хардуик? Обърнах се и видях един дребен, спретнат мъж, който пиеше еспресо в ъгъла и четеше „Льо Фигаро“.

— Така ли?

— Почти съм сигурен. Всички я наричат Синди. Тя е най-известната личност в сексбизнеса тук. Аз самият се лекувам при нея. Живее в жълтата вила „А“, на една миля оттук — по „Фърнууд“, вдясно.

Човекът сгъна вестника пред себе си.

— Непременно й се обадете.

Напуснах пазарния център и поех по „Фърнууд“. Навлязох в един по-изискан квартал на Топанга — кварталът на адвокатите, професорите и сценаристите. Повечето от тях караха „Волво“ или „Пежо“ и в градинките пред къщите си имаха по някоя и друга скулптура — имитация на Пикасо.

Вила „А“ на Синтия Хардуик беше разположена високо върху една скала с изглед към целия каньон. Спрях зад едно ново „Бе Ем Ве“ с табелка, на която разчетох инициалите на Аризона. Слязох в дъжда и натиснах звънеца. Къщата бе построена в стил, представляващ смесица между селска къща и кич. Вратата бе издялана ръчно от червено дърво, имаше меден звънец и името Д-р Синтия Хардуик бе заобиколено от черен кант. Отвътре песента на Деодато „2001-ва“ гърмеше с пълна сила.

Чаках дълго, докато ми отворят. Най-после вратата се отвори и откри дребна, запазена жена на около петдесет години. Тя беше по бикини и бършеше потното си чело с плътна, синя хавлиена кърпа.

— Ако сте от групата на възрастните мъже без партньори, то те смениха часа си и идват във вторник.

— Д-р Хардуик, казвам се Мозес Уайн…

Тя ме огледа от горе до долу.

— Носите ли назначението си?

— Какво?

— Официално медицинско назначение от лекар-психотерапевт.

Смутих се. Синтия Хардуик взе ръката ми и я задържа.

— Не се тревожете — каза тя. — Не съм агресивна.

След това се обърна и влезе в къщата. Последвах я. Синтия се заизкачва по някакви спираловидни стълби, водещи към горния етаж, и се провикна:

— Тони… Тони! Остават ти само пет минути! Защо не дойдеш по-рано утре?

Тони — млад рус мъж, облечен в пуловер, се показа в горния край на стълбите. Изглеждаше мрачен. Тя го целуна пламенно.

— Ще стане! — рече Синтия. — Запомни — трябва търпение, а не изпълнение. В това е тайната.

Мъжът заслиза надолу, мърморейки нещо на себе си.

Д-р Хардуик ме повика с пръст.

— Горкият Тони. Лекуващият му лекар го е изпратил чак от Финикс и очаква чудеса.

Видях как Тони подкара „Бе Ем Ве“-то. Качих се по стълбите на горния етаж. Нямаше много мебели — само една кушетка, няколко възглавници и едно двойно легло.

Синтия седна и ме огледа от глава до пети сякаш бях апетитно парче месо.

— Първото нещо, което ще се опитаме да направим, е да свикнем с голотата.

— Това трудно ли е?

— Струва ви се лесно, така ли?

— Ходил съм на нудистки лагер.

— Добре. А сега да се съблечем.

Тя стана и свали фланелката си. Започнах да разкопчавам ризата си.

— Надявам се разбирате, че може да продължи дълго време — говореше тя. — Трябва да се отпуснем и да бъдем търпеливи. В това е тайната.

Синтия свали и бикините си и застана гола пред мене. Тялото й беше в добро състояние за възрастта й. Разкопчах колана и събух панталона си.

— Сега легнете по корем — рече тя. — Ще започнем обучение по сензитивност, като отбягваме ерогенните зони. Това може да трае с дни. Няма да бързаме.

Легнах на леглото с лице към светлозелената възглавница.

— Трябва да ви кажа нещо — рекох аз.

— Не, не. Не се страхувайте. Справяте се чудесно.

Синтия се наведе над мене и започна да масажира гърба ми, като движеше пръстите си по протежение на гръбнака ми от горе на долу. Заоглеждах стената, докато тя работеше. На стените се мъдреха плакати от Гватемала. Имаше и една реклама, залепена направо на голата мазилка: „Открий себе си! Една седмица в Таити с д-р Синтия Хардуик. Забележителен сексуален сурогат…“

— Надявам се следващият път да си спомните за назначението на лекуващия ви лекар.

Опитах се да кажа нещо, но тя обхвана с длани задника ми и започна да го масажира с леки потупвания отдолу нагоре. Усещането беше страхотно.

— Това е упражнение №6 на Мастърс и Джонсън… В началото на следващата седмица можем да започнем с натъпкването.

— Натъпкването?

— Проникване с мек пенис… От какъв вид дисфункция казахте, че страдате? Първична или вторична?

— Дисфункция? Не съм дошъл тук заради никаква дисфункция.

— Какво?

— Нали това се опитвах да ви кажа?

Д-р Хардуик отстъпи назад. Седнах на леглото, чувствайки се като пълен глупак — пенисът ми беше щръкнал под ъгъл 45 градуса.

— Явно, че не е заради дисфункция — рече Синтия, когато посегнах към гащите си. — Това не бива да отива на вятъра.

Тя се усмихна и тръгна към мене, но и двамата бяхме изненадани от серия силни изстрели. Скочих, както си бях гол, и застанах до прозореца. Гюнтер бе яхнал мотоциклета си под гаража на отсрещната страна на улицата и стреляше с 38-милиметровия си „Магнъм“ в един изоставен камион. Отворих прозореца, наведох се навън и махнах с ръка.

— Я, кого виждам! Та това е Великият Детектив на нашия век!

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Вървя след тебе чак от Мармонт, сладурче.

Той се прицели във фаровете и стреля. Разхвърчаха се парчета от стъкло.

— Трябва да обръщаш по-голямо внимание на огледалото си за обратно виждане.

— Ама, чакайте. Кой сте вие? — попита Синди, като навлече халата си и застана зад мене. — Не желая в института ми да идват полицаи.

— Не се тревожете. Той е с мене. Разследвам самоубийството на Джок Хехт.

— Самоубийство! Бабината ти! — изкрещя Гюнтер от улицата. — Онова копеле никога не би се пречукало с толкова банален изстрел. Трябва да разнищим историята. Работата е гнила, Мозес.