Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (25)

25

Следващата събота отидох да прибера колата си. Твърде дълго бях отлагал. Не ми се искаше да ходя в Топанга. Бях депресиран и щеше твърде много да ми напомни за Нанси. Заради делото и заради мене самия не бях в състояние да понеса това по-рано.

Ала денят бе горещ и нямахме какво да правим. И тъй, децата и аз взехме автобуса до Санта Моника, а там се качихме на стоп в един „Фолксваген“ и поехме по крайбрежния аутобан. Шофьорът ни остави в предградието на Топанга, където хипита продаваха кожени гривни и имитации на персийски килими. Успях да придумам шофьора на един оранжев „Додж“^[1], натоварен догоре с дъски за сърф, да ни закара до търговския център. Шофьорът беше русо момче на около седемнадесет години, чиято коса бе влажна и който все още беше в мокрите си панталони. На него сякаш не му се бързаше много, та аз трябваше да го убедя този път да изневери на навика си и да тръгне нагоре по „Фърнууд“ към института.

След малко стигнахме при ягуара. Изглеждаше в добра форма, като се има предвид какво се бе случило. Вмъкнах се вътре, включих мотора и махнах на сърфиста за сбогом. Той потегли отново с цяла серия от къси и дълги бибипкания. Излязох от колата и отключих багажника. Подадох на Джейкъб крика, а аз измъкнах резервната гума и я поставих редом с другата, която бях донесъл от града. После се наведох и подложих два камъка зад предните гуми. Оригиналната резерва изглеждаше доста износена, но вероятно щеше да ни закара до гаража. Отидох отново отзад и започнах да повдигам колата с крика, като през цялото време се опитвах да не мисля за Нанси и за онзи последен миг в Мармонт, в който тя се бе обърнала към мене с усмивка, за да ми каже колко хубав е денят, преди да се чуе онзи глух плясък, дошъл от хълмовете зад нас.

Опитвах се, но не можех да не мисля. Още я виждах как полита назад, а шията й — алена от кръв, така както я виждах всяка секунда, всеки час, ден и нощ от изминалата седмица.

Спрях да натискам крика и се загледах тъпо в задната седалка на колата.

— Нещо не си в настроение, тате — рече Джейкъб.

— Да, в лошо настроение съм.

— Какво има?

— Някога нещата се нареждат, а някога не — отвърнах аз и продължих да работя с крика.

Джейкъб ме наблюдаваше, останал недоволен от отговора ми. Той добре ме познаваше, но не ми се искаше да му обяснявам ситуацията. Поне не сега. Започнах да натискам педала на крика още по-енергично. Когато задната част на колата бе вече наполовина вдигната, Джейкъб дойде и ме дръпна за ръкава.

— Виж — каза той.

Спрях да работя и проследих погледа му, но не видях нищо.

— Какво има?

— Голи гмурци^[2].

— Голи гмурци?

Той посочи към дъбовата горичка на склона. И наистина там имаше около десетина голи мъже и жени, които слизаха надолу. Като се приближиха, видях, че носят гердани от цветя на вратовете си и държейки се за ръце, танцуваха под звуците на някакви мадригали, които една жена им пускаше на касетофон. Сред тях познах Синди, Грускау, Ларс Гюндерсен, Гюнтер, Антъни и няколко други лица, познати от института. Гледахме ги как слизат по склона, докато накрая Грускау ме забеляза и извика:

— Та това е Мозес Уайн — частното ченге!

И ги поведе към нас.

— Ура за Мозес Уайн. Чухме за тебе, че си приключил успешно със случая Хехт и си вкарал онова копеле Дихтер зад решетките.

— Направо блестящо — рече Ларс Гюндерсен. — Вашата оркестрация на смъртта на гангстерите ми напомня за „Път в нощта“ на Рей или за ранните творби на Хауърд Хокс.

— Странно. Мислех, че са истински, живи хора.

— Вие ме вдъхновихте, мистър Уайн.

— Ларс най-после се спря на сюжета за своя гангстерски филм — рече Грускау.

— Корупцията в порнобизнеса. Политик от първа величина, контролиращ порно заведения, убива умиращ от глад кубинец, който се опитва да го изложи.

— Това е символът на вашето общество в настоящия исторически момент — обясни филмовият директор от Швеция. — От горе до долу обществото ви е, как да кажа, порнографско.

— Трябваше да изхвърлим Цимерман — додаде Грускау поверително. — Не ставаше. Сега обаче, имаме точно писателят, който ще ни напише сюжета… Не някой друг, а самият Гюнтер Томас, великият доктор!

— Работя за едно специално предаване, приятел — извиняваше ми се Гюнтер. — Ще трябва да почакаме с „Ролинг Стоунс“.

Жената при касетофона пусна нов мадригал.

— Нали нямате нищо против?

Поклатих глава и те започнаха пак да танцуват, да пляскат с ръце, образувайки кръг около нас като в някой филм на Фелини. Саймън ги гледа миг-два, после и той запляска с ръце. Но Джейкъб и аз стояхме само и наблюдавахме.

— Хайде — каза Синди. — Защо си така депресиран?

— Заради Нанси Хехт — рече Гюнтер. — Това го човърка.

— О, по дяволите! — пригласяха другите. — Не може цял живот да си тъжен!

Темпото стана по-бързо, а с това и танцът им. Те се въртяха в кръг около мене все по-бързо и по-бързо и припяваха: „Хайде! Хайде! Хайде!“

Антъни се отдели от групата и ми подаде шише с вино.

— Не се прави на шушумига, приятел. Мъртва е вече цяла седмица. Нека това тук да е погребението й.

Дръпнах една дълга глътка от шишето.

— Ха, така! — извика Синди.

Другите изръкопляскаха.

— А сега танцувайте.

Синди хвана Джейкъб и мене за ръце и ни задърпа към танцуващите. В кръга направиха място за нас.

— Танцувай, човече! Танцувай! — крещяха те.

И аз започнах да танцувам. Отначало неохотно, но после все по-бързо и по-бързо. Краката ми сякаш не стъпваха на земята, слънцето прежуряше и изгаряше раменете ми. Ливнах още една глътка вино в гърлото си и започнах да се смея, отмятайки глава назад. Прегръщах хората до мене, целувах ги, после вдигнах децата си и ги завъртях във въздуха. Едри капки пот се стичаха по гърба и челото ми. Слънцето ставаше все по-силно. Скоро започнах да се събличам…