Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (12)

12

Значи Майер. Грийнглас беше вуйчото на Деби Франк. А щом човек като Грийнглас бе уверен, че Хехт е убил племенницата му, то той би го ликвидирал веднага. Логично беше. Поне горе-долу. Докато не дойдеше ред на кубинците да се включат в играта… Или касетите, или пък Лигата за сексуални свободи. Разбира се, Грийнглас би могъл да има връзки с Куба и преди Кастро. Някоя странична дейност в игралните домове. Вероятно касетите можеха да осветлят тази история. А що се отнася до сексуалните свободи, сигурен бях, че Майер не бе светец, особено когато ставаше въпрос за пари. Но защо кубинците търсеха касетите? И къде, по дяволите, беше Мейко?

Профучах по пристанищния аутобан в посока Търминал Айлънд, като държах под око скоростомера и брояча за горивото. Едната стрелка се движеше нагоре-надолу като обезумяла, а другата пърхаше към нулата с тенденция да слезе под нея. Скоро трябваше да плюя в резервоара, за да карам. Намалих скоростта и по моста „акостирах“ на острова, минах покрай сградата на фабриката за рибни консерви и спрях пред Федералния затвор. Бях пред портала в един и двадесет.

Грийнглас не пожелал да ме види. Моментът не бил подходящ. Той правел обичайната си за полугодието проверка на затворническата болница, а след това щял да дремне малко. Чрез пазача, който беше при първото ми посещение, изпратих да го попитат кога ще бъде удобно да дойда. Този път Майер въобще не си направи труда да отговори.

Седнах и му написах писмо.

„Драги Майер,

Тъй като не бяхте съвсем откровен с мене по отношение на връзката си с Дебора Франк, то аз оставам с подозрението, че вие сте съучастник в убийството на Джок Хехт. По-нататъшните разследвания, както и няколко липсващи касети от бюрото на Хехт, ме доведоха до убеждението, че група кубински емигранти и някаква съдържателна компания, наречена Лига за сексуални свободи, са замесени в тази афера. Ако не коментирате фактите, или не обясните вашата роля във всичко това през следващите дванадесет часа, ще бъда длъжен да уведомя полицията. Можете да ме намерите в дома ми на тел. 380–0466 или в бунгалото на Нанси Хехт в Шато Мармонт.

Искрено ваш: Мозес Уайн“

Сложих писмото в плик, залепих го и го подадох на пазача. После излязох от затвора и се наредих на първата опашка за дизел. Изключих мотора и се вмъкнах в близката телефонна кабина, за да се обадя в хотел „Дисниленд“.

— Лельо Соня, Мозес се обажда. Как вървят нещата?

— Нещата вървят добре, само дето на децата им е мъчно за тебе, Мозес. Джейкъб се събуди снощи и гледа телевизия заедно с мене. Даваха „Цилиндър“ с Фред Астер. Знае го наизуст. Тъй че не можах да го накарам да си легне цели три часа.

— Как е Саймън?

— Добре. Дрънка на пианото. Хотелът беше пълен и затова ни бутнаха в луксозния апартамент на последния етаж. Има голямо концертно пиано, боядисано в бяло.

— Чудесно. А охраната?

— Ами, там е проблемът…

— Чакай малко.

Оставих слушалката да виси, изтичах в колата, придвижих я малко напред по посока към помпите и се върнах.

— Сега кажи как е охраната?

— Тъкмо ти казвах, че край този апартамент няма коридор. Взимаш асансьора и се озоваваш право във всекидневната. Те могат да се озоват при нас, без да ги види охраната.

— Сменете стаята.

— Опитвам се… А пък днес, когато бяхме в Дисниленд, един непознат ни последва чак до павилиона на жабешките колички. Аз поне мисля, че ни следеше. Може и да беше кубинец. Не зная.

— И какво стана?

Една жена ми свиреше с клаксона си, за да придвижа колата си още малко напред.

— Нищо. Нищо не стана.

— Не се тревожи — отвърнах й аз, като стиснах зъби. — Може да е някой сексманиак, който е искал да те сваля.

— Много смешно!

Жената от колата продължаваше да натиска клаксона. Един разярен бензинджия тичаше към мене.

— Искаш ли да чуеш децата?

— Не мога. Само ще ги разстроя… Ще ви се обаждам.

Затворих телефона и се почувствах адски виновен.

Напълних резервоара и се отправих обратно към Мармонт. От два дни продължаваше упорито да вали. По хлъзгавите аутобани бяха станали вече няколко произшествия. Шофьорите от Лос Анджелис бяха отвратителни при дъжд. Не бяха свикнали с него. Когато валеше, караха некадърно и се въртяха и пързаляха като побъркани. Днес не трябваше да рискувам. Поради хлъзгавата кал аутобанът в Силмар беше затворен. Когато стигнах в Мармонт времето беше охладило дори и реге купона. Последният от посетителите стоеше пред къщата и крещеше на един пиколо, че в кухнята тече. В бунгалото на Нанси таванът също бе прокапал, или поне се канеше. Влизайки в двуетажната гостна, видях как на тавана едно голямо сиво петно разпростираше своите влажни пипала.

— Скоро тук ще има водопад — казах аз и влязох в кухнята да донеса канчета.

— Тук изглежда не строят стабилни къщи — отвърна тя.

— Това е мавританска традиция. Испанците са я донесли в Калифорния. Маврите винаги са вярвали, че ако не строиш къщи за дъжд, няма и да вали.

— Какво ли биха казали за земетресенията?

Нанси ме погледна за миг. Отговорът ми явно не я интересуваше.

— Нещо ново? — попита тя, след като разположих стратегически три канчета и една чаша от кафе на земята.

— Да, нещо изненадващо. Открих, че Майер Грийнглас е чичото на Дебора Франк.

Лицето на Нанси побеля и тя се отпусна в креслото.

— Какво има?

— Нищо… Какво означава това?

— Че е имал дяволски добра причина да убие Джок — далеч по-добра, отколкото онази глупост с кредитната карта. А пък и Грийнглас е такъв тип човек, който би го извършил мигновено. Имам още много парчета, които не мога да сглобя, като например касетите, кубинците и Лигата, но ще ги разберем. Оставих бележка на Грийнглас да ми се обади в разстояние на дванадесет часа, иначе ще отида в полицията. Обзалагам се, че той скоро ще ми се обади.

— Така ли мислиш?

Телефонът иззвъня. Погледнах Нанси с доволна усмивка на лицето. Тя посегна към слушалката.

— Ало, бунгало 5. На телефона е Нанси Хехт.

Тя се обърна към мене.

— За тебе е.

— Грийнглас?

— Жена е.

Свих рамене и взех слушалката, като ритнах едно от канчетата, в което водата тъкмо почваше да капе.

— Ало, на телефона е Мозес Уайн.

— Здравейте, Мозес, обажда ви се Синтия Хардуик.

— Здравейте, д-р Хардуик. Добре ли сте? Гласът ви звучи особено.

— Сигурно… Току-що се свестих. Случи се нещо лошо.

— Какво?

— Бях в офиса си в института, когато чух, че има някой при резачката за хартия. Влязох да видя кой е и някой ме удари по главата. Сигурно съм загубила съзнание.

— Къде е този някой сега?

— Не зная.

— А вие още ли сте там?

— Ъхъ.

— Идвам веднага.

Затворих телефона и видях, че Нанси облича индианската наметка.

— Ще дойда с тебе.

Тя ме последва до басейна, а от там — до колата.

Скочихме в автомобила и профучахме по „Лоръл Каньон“, свивайки по аутобан „Вентура“ за Топанга. Вече валеше като из ведро. Пред нас някакъв „Фолксваген“ с каравана караше на зигзаг. Облаците бяха толкова плътни, че дори рекламите на „Мак Доналд“ по булевард Виктория не се виждаха.

Спрях в Топанга, а след това подкарах по-бързо, за да изкача северния край на каньона. Нямаше голямо движение и карах бързо, докато не се наложи да спра пред оградата, сложена от пътната полиция, за да спират движението към каньона. Някакъв полицай с пластмасова шапка на главата и жълта мушама приближи към нас.

— Съжалявам, приятелчета, не можете да минете. Там е пързалка.

— Какво?

— Пускам само тези, които живеят в каньона.

— Ние живеем в каньона.

— Бихте ли се легитимирали?

Поколебах се.

— Ние сме посетители, отседнали в Институт „Освобождение“ за по-дълго време.

Той ме изгледа подозрително.

— Чували ли сте за института?

— Да.

Гласът му прозвуча така, сякаш бях споменал резерват за прокажени.

— Отсядаме тук за по седмица.

— Все пак трябва да го докажете.

— Така ли?

Нанси се усмихна толкова чаровно, колкото можа.

— Ами онзи човек? — рекох аз и посочих колата зад нас.

Полицаят се обърна, аз извъртях волана и се стрелнах покрай бариерата. За секунди се скрихме зад завоя и бяхме вече на стотици метри далече. Нямаше начин да ни хванат, освен на излизане от другия край. Скоро стигнахме пазарния център. Свих по „Фърнууд“, търсейки страничния път в горния край. Съзрях табелата и се спуснах по тъмното шосе, където жилави дъбове и буреносни облаци затуляха оскъдната светлина на здрача. Реката отдясно прииждаше, скороструйна почти колкото Колорадо. Отсреща един скален отломък падна на няколко метра от мястото, където моят стар ягуар се бе сплескал, заоравайки в канавката пред празната къща. Продължихме безпрепятствено надолу, докато стигнахме портала на института.

Институт „Освобождение“ бе ограден с железни вериги. Върху една от тях беше закрепена голяма дървена табела. Алеята бе много по-широка от самото шосе и минаваше покрай плувен басейн, тенис кортове, нещо като гостилници, след това през една обширна поляна и стигаше до самата сграда на върха. Тя бе внушителна, построена в невероятен тиролски стил, украсена с черни плочки, и имаше нисък, надвиснал покрив. Площта наоколо бе придирчиво изпъстрена с азалии и делфинии и оградена с педантично подрязан жив плет. Цялата сграда напомняше санаториум в Швейцария за богати пациенти.

Минахме отстрани, стигнахме паркинга и излязохме от колата. Наоколо бе пълно със скъпи автомобили — мерцедеси, лимузини, кадилаци и мазерати. Пешеходните алеи бяха павирани с мрамор, входната врата бе от бронз. Върху нея имаше фриз, изобразяващ гола двойка в позата на мисионери. Сигурно бе нужно да си с доста солиден портфейл, за да решиш да се „освобождаваш“ в такова място. Натиснахме звънеца. В лявата гърда на жената на вратата се появи шпионка.

— Кой е? — попита женски глас.

— Мозес Уайн. Търся д-р Хардуик.

— Един момент, моля.

Дупката в гърдата се затвори. Почакахме няколко минути, докато ни отворят. На вратата се появи гол, шикозно подстриган мъж на около тридесет години, с леко коремче. Във външния свят той сигурно работеше като представител на някоя фирма или пък бе рекламен агент. Зад него няколко двойки бяха седнали на земята върху персийския килим в големия салон и се галеха един друг пред буйния огън в камината.

— Здравейте, аз съм Чарли — каза мъжът и подаде ръка щом влязохме. — Тук съм един от помощниците. Ще трябва да свалите дрехите си. Изисквания на заведението.

Той посочи към една съблекалня без врата. Минах пред Нанси, влязох вътре и започнах да се събличам. Тя стоеше пред съблекалнята и не знаеше какво да прави.

— Би трябвало да си свикнала — рекох аз.

Тя каза нещо тихо и се извърна. Загледа се в полиците с книги. Бяха претъпкани с тежки трактати върху секса от автори като Хевлък Елис и Вилхелм Райх.

Нанси отиде до един от рафтовете, прекара пръст по томовете и извади един. После пак го пъхна на мястото му. След това седна и започна да прелиства списанията върху най-долната полица.

— Нали искаше да дойдеш?

Тя кимна и отиде до стената. Събличаше се бавно, с гръб към мене. Наблюдавах я с крайчеца на окото. Знаех, че не е редно. В такова „заведение“ човек трябваше да приема голотата просто ей тъй. Но все пак я гледах. Ей тъй. Предполагам, че и всички останали.

Нанси свали блузата си. След това се наведе и свали пликчетата си. Отзад изглеждаше чудесно. Имаше стегнато, заоблено дупе и тънки, стройни бедра. Малко под кръста беше белязана със светлокафяво петно. Чух я как пое дълбоко въздух, преди да се обърне. Не бях разочарован.

— Пъхнете ценностите си тук — каза Чарли и ни подаде две муселинени торбички, подплатени с коприна и с някакъв монограм върху тях. Сложих вътре портфейла и ключовете си, стегнах връзките и преметнах торбата през рамо. В някаква стая отвъд прозвуча удар на гонг.

— Какво е това? — попитах аз Чарли.

— Йога на импулса. Участниците сядат на пода в позиция „лотос“, гледат се един друг в очите, слагат си бонбони в устата един на друг, докато бъдат обладани от желанието да се любят. Погледнах към Нанси. Тя скръсти ръце пред гърдите си. Не мога да кажа дали беше от скромност, или за да не подскочат от радост.

Чарли ни поведе по един дълъг коридор. Минахме покрай семинарните зали. На стената имаше табло с информация за различните дейности на института — лекция върху полиморфната перверзност, последвана от следобедни, подводни масажи. Той ни остави пред офиса в края на коридора. На вратата имаше релефен надпис: „Институт «Освобождение» — филиал на Лигата за сексуални свободи в Америка“

Отворих вратата. Синди лежеше на една кушетка и притискаше към брадичката си торбичка с лед. В съседната стая се виждаше една празна кантонерка и резачката за хартия.

— Радвам се да те видя — каза Синди.

— Здравей, Синди. Това е Нанси Хехт, съпругата на Джок… Нанси, това е д-р Синтия Хардуик.

Синди се изправи и огледа Нанси от глава до пети.

— Толкова ми е приятно да се запозная с вас. Съпругът ви беше чудесен човек, водачът в нашето стадо за разгръщане на човешките възможности с цел пълноценно изразяване на нашите желания.

Тя взе ръката на Нанси и я притисна към устните си. Повдигна ми се.

— Какво е станало тук, Синди? Защо ни се обаждаш?

— Стана точно това, което ти казах. Бях в онази семинарна зала, надолу по коридора, когато чух, че тук има някой. Отворих вратата и някой ме удари по главата.

— Успя ли да го видиш?

— Много бегло. Беше среден на ръст и с черна коса.

— Това не ми помага особено. Беше ли облечен?

Синди ме погледна озадачена.

— Такива са изискванията на заведението, нали? Носеше ли дрехи?

— Да, разбира се. Сиви дочени панталони и синя фланела. Трябва да е влязъл с взлом.

— И сигурно е намерил, каквото е търсил? — рекох аз, посочвайки кантонерката.

Тя кимна.

— Какво е търсел?

Изведнъж Синди направи гримаса, сякаш я бе присвила челюстта и закри лицето си с торбичката лед.

— Не се преструвай, Синди!

— Май че е взел всички официални отчети и всички бюджетни документи на Лигата.

— А кой представлява тази Лига?

Тя не отговори. Погледнах към резачката за хартия. Беше ужасяващо устройство с решетка от остри като бръснач, блестящи резци, и преса, която скашкваше хартията така, както по-големият събрат на тази машина сплескваше на пита негодните за употреба коли по гробищата за автомобили. Ако бях идолопоклонник, в този момент бих се поклонил.

— За бога, Синди. Нямам повече време! Да не искаш насила да ти го изтръгна от устата.

Обърнах се и я изгледах смразяващо. Тя се дръпна назад, уплашена да не получи втори удар. Сетне заговори тихо.

— Лигата се ръководи от група кубинци, начело с някой си Сантяго Мартин. Виждала съм ги само веднъж, но ми се иска никога повече да не ги видя.

— Ами защо просто институтът не ги напусне?

— Опитвали сме се, но не можем. Те са собствениците. От нас печелят много… Освен това изглежда нямат друг избор. Те са само директори. Зад тях стои някой. Някой друг вложител на капитал.

— Кой е той?

— Не зная.

— Сигурна ли си?

— Да. Партньорът е таен.

— На тебе много не може да ти се вярва.

— Не съм длъжна да…

Тя млъкна на средата на изречението. В дъното на коридора Чарли и трите жени тичаха към нас. Изглеждаха разстроени. Чарли се спусна към Синди, сграбчи я за ръката и я задърпа.

— Няма да повярваш!

— Какво?

— Един прави снимки в сауната.

— Какво?!

— В сауната.

— О, боже мой!

Синди хвърли торбичката с лед на пода.

Хукнахме след Чарли по коридора, минавайки покрай семинарните зали „Джакузи“^[1] и една дълга редица от голи хора, които си тъпчеха банани в устата един на друг.

Най-после стигнахме парилните на сауната. Чарли посочи една стъклена врата. Вътре двама мъже се целуваха, а един друг седеше срещу тях и като че ли не им обръщаше внимание. Когато обаче двамата мъже сластно се прегърнаха, третият бръкна в муселинената си торбичка и извади един „Минокс“^[2].

— Господи, това е той! — извика Синди.

— Кой?

— Онзи при резачката.

— Нали каза, че е бил с дрехи?

— Сигурно ги е свалил!

Бутнах вратата и тя бавно се отвори. Видях го как направи снимка. Беше едър мъж с тънки мустаци и червеникав белег, подобен на ягода, върху левия бут. Аз се вмъкнах вътре и седнах до него на пейката. Той се обърна към мене и ме изгледа.

— Направихте ли хубави снимки?

Мъжът светкавично пъхна фотоапарата в торбата, скочи на крака и се спусна към вратата. Сграбчих го за ръката, но кожата му бе хлъзгава от потта. Той се изплъзна и отново се спусна към вратата. Оттам се стрелна надолу по коридора. Хукнах след него, а пенисът ми непрекъснато биеше вътрешната страна на бедрата ми. За едър мъж беше доста бърз и непрестанно ми убягваше. Минахме през семинарите „Джакузи“ и клас „Йога“, а оттам нахлухме в големия салон. Настъпи тотално объркване. Хората крещяха, тичаха наоколо и се криеха зад камината. Мъжът се втурна към един страничен прозорец, отвори го с един удар, хвърли светкавичен поглед назад и се хвърли навън гол в плющящия дъжд.

За миг се озовах до прозореца. Той тичаше към паркинга. Хукнах по най-краткия път към изхода на института. Нанси тичаше след мене, размахвайки портфейла ми и ключовете за колата.

— Къде отиваш? — извиках аз към нея.

— Идвам с тебе!

— За какво?

Но тя нямаше време за отговор. Блъснах вратата и тя се отвори. В другия край на паркинга мъжът вече скачаше в един жълт „Мейврик“^[3]. Розовата му кожа бе опръскана с кал. Двамата с Нанси се спуснахме към нашия „Комет“, качихме се в него и потеглихме след онзи, като се хлъзгахме по влажния цимент. Минахме отново по алеята на института, покрай басейна и тенис кортовете. Дъждът се изливаше на талази. Светът бе обгърнат от плътна пелена. Едва успявах да различа жълтия автомобил пред нас. Профучахме през портала на института и поехме по шосето край придошлата река.

Продължихме надолу, изминавайки една миля, после две… Ту го улавяхме, ту го изпускахме от погледа си. Не можахме обаче да скъсим разстоянието. Тогава изведнъж чухме един особен, злокобен звук. Навсякъде около нас се чуваше грозен тътен, който все повече се усилваше, колкото по-навътре навлизахме в каньона. Това никак не ми харесваше, но все пак рискувах и пришпорих автомобила. Той полетя напред, а гумите изсвистяха. Почти се залепихме за колата пред нас. Оня се показа от вратата на колата си и стреля към нас съвсем напосоки. Вече губеше почва под краката си. Тътенът ставаше все по-силен, почти оглушителен. Отначало не можах да разбера какво е. Погледнах към Нанси. Тя също бе разтревожена. Страхуваше се и притискаше ръце към голите си гърди.

Вече настигнахме жълтия автомобил, ала грохотът, който бездруго бе силен, продължаваше да нараства. Той доби космически пропорции — все едно, че бяхме в средата на някой буреносен облак.

След това не можахме да мръднем. Колелата на автомобила ни се завъртяха така, сякаш бяхме в тресавище. Другата кола се стрелна напред, завъртя се надясно, напълно неуправляема. Шофьорът изкрещя нещо, изскочи навън и хукна гол по ръба на скалата. Тогава отново се понесохме настрани право към скалата.

— Какво става? — попита Нанси.

— Пързалка!

— Какво?

— Изскачай!

Отворих дясната врата, избутвайки Нанси от колата. Последвах я навън, мъчейки се да се отдалеча от колата и да се добера до една голяма обла скала. Зад нас половината планина се срутваше в реката. Чу се вик, от който кръвта ми се смръзна.

Двамата с Нанси се валяхме, пълзяхме и забивахме пръсти в калта. Вдясно, долу през пелената от кални пръски, съзрях голия мъж, възседнал една скала, понесла се върху вълна от нещо подобно на разводнени изпражнения.

Двете коли се понесоха след него.

После всичко утихна.