Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (19)

19

— Мис Лин е на съвещание.

— Кога ще свърши това съвещание?

— В единадесет, когато започва следващото й съвещание с Тор Вайдъл и Сам Пекинпа.

— А след това?

— На конференция е с Дейвид Лийн, Уорън Бийти и Лорънс Даръл.

— А после?

— Отива на обяд с вицепрезидента на „Парамаунт Пикчърс“ и с главния редактор на издателство „Саймън и Шустър“.

— Какво ще прави следобед?

— Следобед ще лети за Лондон, където ще остане една седмица.

Администраторката на Международната менажерска асоциация ме гледаше през пластмасовата преграда с усмивка на свръхснизхождение.

— А предвидила ли е мис Лин в програмата си време за сране?

— Мис Лин е изцяло заета.

Оттеглих се и започнах да крача из чакалнята. Млада невротична актриса седеше на диван, покрит със златисто кадифе, и чакаше някой от филмовите агенти да я извика. Тя ме погледна, опитвайки се да реши дали съм важна клечка, за да ми се усмихне. После извърна глава. Погледът ми се плъзна покрай нея и спря върху бюста на Конрад Ъпщайн — един мустакат господин, който бе основал асоциацията през 1898 година. Въпреки че беше бронзово, изражението му все пак успяваше да бъде дръзко и сякаш безразлично, както бе при закоравелите покерджии.

— Мога ли да използвам телефона ви?

— Междуградски разговор ли ще бъде?

— Не, само до студиото на „Фокс“.

— Наберете с осмица — рече администраторката и бутна телефона към мене.

Изгледа ме с раздразнение, когато го занесох в коридора. Набрах номера на студиото и поисках вътрешен 312.

— Здрасти, Грускау. Обажда ти се Мозес Уайн.

— О, здрасти, Мозес. Майка му стара, още се туткаме с онзи гангстерски филм. Ларс заплашва, че ще се върне в Малмьо.

— Знам какво ти е… Слушай, колко важни клечки познаваш в студията за игрални филми?

— Ами няколко, като например…

— Искам да кажа наистина важни. Босове.

— И аз ставам.

— Можеш ли да ми уредиш среща с Марша Лин?

— Разбира се.

— Става въпрос за сега. В следващите пет минути.

—Ами…

— Не ме прецаквай, Грускау. Това е великото нещо в живота ми. Ако го направиш, имаш ме за безплатен консултант до края на живота си. Всичко, каквото пожелаеш: детективи, гангстери, полицаи, всички тънкости. Ще те запозная даже с един педераст, който събира залаганията на конните състезания. Той твърди, че е застрелял бившия президент на Аржентина.

— Но…

— Пет минути, Грускау.

Затворих телефона и го върнах на рецепцията. После застанах в края на коридора, наблюдавайки стажантите, които се мотаеха наоколо, притиснали амбалажни пликове към гърдите си. Лицата им бяха сериозни и изразяваха чувството им за собствена значимост.

След три минути администраторката ме потупа по рамото.

— Сега мис Лин може да ви види.

— Време беше.

Последвах я надолу по коридора. Младата актриса вдигна поглед изненадана, когато минахме покрай нея.

Мис Лин я нямаше, когато администраторката отвори вратата на кабинета й. Седнах в едно кресло от черна кожа и се огледах наоколо. Беше голяма, приятна стая с много растителност — папрати и фикуси. Стените бяха покрити със снимки на известни клиенти. Разпознах Хехт на една от тях — беше на церемонията по връчване на наградите за книга на годината. Имаше и друга снимка на Хехт на международния конгрес на писателите във Виена, застанал до Хайнрих Бьол с ракета за тенис в ръка. Марша Лин влезе още преди да бях разгледал всички фотографии. Тя седна срещу мене, без да каже дума. Беше внушителна жена на около четиридесет години с дълга, изгорена от боята, червеникава коса. Оранжев шал бе преметнат около врата й. В ръката си държеше кутия „Balkan Sobranjes“^[1].

— Работите за Нанси Хехт, нали? — рече тя. — Съчувствам ви. Много е трудна.

— Трудна?

— Омъжена е за човек с талант. Това винаги създава проблеми. Толкова пъти съм го виждала.

— Какво сте виждали?

— Недоразуменията.

Изгледах я въпросително.

— Не се чудете, мистър Уайн. Толкова е ясно. Предупреждавах я. Една жена не може да се омъжи за човек като Хехт ей тъй, без да си дава сметка какво значи това. Гениите имат свои собствени закони. Те не се подчиняват на традиционния морал. Това е известно от поколения наред: Марлоу и Кид и скандалът в кръчмата; Рембо и Верлен; Бодлер, Жене… Ако приложехме нашите норми към тези хора, литературата ни би била сведена до баналност. Да не говорим за художественото изкуство, музиката и дори науката.

— Имате високо мнение за Джок Хехт, мис Лин.

— Високо? Не бих казала. Джок не успя да реализира истинския си потенциал. Сигурна съм, че новата му книга щеше да бъде най-хубавата му творба. Истински шедьовър. Той рискуваше да се изложи, подобно на… Босуел в списание „Лъндън Джърнъл“.

— Как да се изложи?

— Да се унижи, да понесе присмеха на еснафите… Той изследваше самата природа на нашата сексуалност, самата…

Мис Лин спря и погледна майчински към снимката от награждаването с „Книга на годината“.

— … самата същност на човешката нужда.

Тя запали цигара и издуха дима й, за да придаде тежест на думите си. Джок Хехт беше мъртъв, но Марша Лин продължаваше да бъде неговият менажер.

— Относно Нанси Хехт — рекох. — Защо мислите, че е трудна?

— Наивитет, драги мой. Тя си мислеше, че се е омъжила за сродна душа, за някой, който ще седи с нея по цели нощи, за да анализират заедно Пруст и да ходи заедно с нея на камерни концерти. Трябвало е да се омъжи за някой професор, а не за човек на изкуството.

— Мислех, че се разбират добре в брака си.

— Естествено.

— С разрешение да спят с други партньори.

— И още как!

— И брачен договор.

— Да, разбира се — тя отново се засмя, — знам всичко. Аз го написах.

— Вие го написахте?

— Е, на практика. Не думите естествено. Тях тя ги написа. Но предложението беше мое. Тъкмо щяхме да издадем антология на ранните творби на Джок. Първото издание на „Мис“ искаше да има нещо сензационно. Но тя взе нещата толкова на сериозно, горкичката.

— Аз също бих ги взел на сериозно — рекох, но Марша Лин така ме изгледа, че побързах да запълня мълчанието, преди да е решила да прекрати интервюто.

— Работеше ли Джок върху някакви скандални истории наред с личните си преживявания?

— Какво имате предвид?

— Някакво експозе може би.

— От какъв характер?

— Не зная. Нещо като изучаване на порнобизнеса.

— Склонна съм да се съмнявам. Но през цялото време той се натъкваше на най-различни неща.

— А Дебора Франк? Познавахте ли я?

— Разбира се.

— Добре ли я познавахте?

— Доста добре.

Лицето й се накриви в усмивка и тя се загледа в стената зад мене. Проследих погледа й и видях една голяма цветна снимка на покойната Дебора Франк. Тя стоеше пред телевизионната камера с клапа^[2] в ръка. Косата и очите й бяха тъмни, кожата — мургава. Изглеждаше като съвършена юдейска принцеса, както аз си представях принцеса Естер, когато като момче ходех в неделното училище. В долния край беше написано: „На моята Марша — какво щях да правя без тебе?“

— Значи вие сте била неин менажер.

— Да, така е.

— Неин и на Джок?

— Точно така.

— Това не създаваше ли трудности?

— Разбира се, че не. Джок ме препоръча на нея.

— Джок ви препоръча?

— Писателите много често правят това. Обикновено не приемам хора от телевизията за клиенти. Аз съм литературен агент. Но с нея се разбирахме чудесно.

— Разбирали сте се чудесно! Но Джок…

Секретарката позвъни по диктофона. Мистър Вайдъл и мистър Пекинпа чакаха отвън.

— Съжалявам, мистър Уайн, но трябва да ви помоля да си тръгвате. Надявам се, че ви бях полезна.

— Една минута. Само няколко въпроса. Не разбирам това… Мислех, че Джок и Дебора са врагове.

— Не желая да говоря за това.

— Защо не?

— Няма значение, мистър Уайн. Казах, че не искам да говоря за това.

— Тогава значи не са били врагове.

— Ами…

— Има само две възможности, мис Лин. Или са били врагове, или не са били.

— Така ли?

— И аз ви заявявам, че те не са били врагове. Това е.

— И за какъв дявол?

— Заради рекламата, разбира се.

— А на кого му е било нужно да измисля такова нещо?

— На единствения човек, който е могъл двойно да се възползва от това — техния менажер.

Тя излезе иззад бюрото и ми отвори вратата. Виждах как величията я чакат отвън. Тя светна в ослепителна усмивка.

— Само едно нещо още. Колко време Дебора Франк беше ваша клиентка?

— Запознахме се преди две години.

— Когато Джок работеше върху книгата за еврейската мафия?

— Точно така.

— Тогава те са се запознали чрез Майер Грийнглас…

— Не зная, мистър Уайн.

— Тя е негова племенница.

— Така говорят…

— Така вече има смисъл.

— Може би… Приятен ден, мистър Уайн.

Тя мина покрай мене, за да се озове в прегръдките на Сам Пекинпа.