Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (15)

15

— Какви транспаранти използваш?

— Транспаранти?

— Нали разбираш: мрежести, от бамбук, от слама или най-обикновени?

— Бе, я стига! Какво ме интересува?! Всякакви използвам, щом не са от ряпа… Ченгетата забелязват цветовете, само когато шофират.

Погледнах го. В ръката си държеше молив, с който записваше нещо в бележника си.

— Какво е отношението ти към законите за преследване и задържане?

— Още ли пишеш тази скапана статия?

— Нали знаеш какво е казал Уорхол? Всеки в Америка може да стане известен за десет минути… Е, дошло е и твоето време.

Гюнтер бръкна в джоба си, извади флакон с таблетки в розово и жълто и взе по една от всеки цвят. Теглих му една „бърза молитва“ и от „Литъл Санта Моника“ излязох на „Сенчъри Сити“. Целият комплекс имаше аскетичния вид на извънземен град, чийто стъклени фасади отразяваха ярките слънчеви лъчи. Свих надясно към пазарния център и спрях на паркинга пред хотел „Сенчъри Плаца“. Изскочих от колата, а Гюнтер ме последва. Беше два и тридесет и пет.

— Четеш ли Ницше? — попита ме той на път за задния вход на хотела.

— Не.

— А Гурдийев?

Поклатих глава.

— Обучаван ли си в Африка?

— Не, но последния път, когато ме изследваха, едва не гръмна компютърът.

— Чудно как си оцелял!

Бутнах Гюнтер настрана и влязох в долния етаж на сградата, където един до друг бяха наредени скъпи сувенирни магазина. Спрях пред един цветарски магазин и купих най-евтиния им букет. Поднесоха ми го в пластмасова кутия, оформена отгоре като гръцка амфора. Цветята бяха гладиоли. Написах една картичка и я пуснах в букета, а продавачката го уви в зелен целофан.

После се качих с асансьора до фоайето на главния етаж, което представляваше един извънредно импозантен салон. В него елегантността се смесваше с най-лоши прояви на безвкусица. Килимите върху стълбите бяха на цветя. Портиерите носеха ливреи, подобни на телохранителите от английския двор. Аз минах покрай тях, отидох до служебните телефони и вдигнах слушалката на първия от тях.

— Тук централа.

— Дайте ми кабинета на министъра на правосъдието, моля.

— Линиите са заети. Можете ли да изчакате?

— Хей, ще се обадя по-късно. Кой е вътрешният номер?

— 904.

— Благодаря. Затворих телефона.

Кимнах на Гюнтер и се качихме заедно в асансьора, гледайки цифрите над вратата да прелетяват под стилизираните звуци на някаква тъжна есенна мелодия. Асансьорът спря на седмия етаж, после на деветия. Вратата се отвори и пред нас се откри дълъг коридор, водещ към кабинета на Дихтер. Двама здравеняци в цивилни дрехи стояха отпред и пазеха входа, като два наемни танка от базата в Ел Торо.

— Здрасти — рекох аз, като им намигнах, и с валсова стъпка се отправих към вратата на кабинета, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Почувствах как върху рамото ми се стовари яка, месеста ръка.

— Накъде бе, ало?

— Цветя за г-н министъра — отвърнах аз, без да се обръщам.

— Цветя ли? Какво общо има министърът с цветята?

— Не са от мене, господинчо!

Обърнах се и пуснах в ход най-подкупващата си усмивка. Двете цивилни ченгета гледаха ту мене, ту Гюнтер.

— Я дай да видя!

Единият сграбчи букета и започна да рови из него.

— Внимателно! — рекох. — Това са гладиоли и са много крехки.

Ченгето ме изгледа кръвнишки и посегна към картичката.

— Ах-ах-ах! — размахах аз показалеца си към него. — Сигурен съм, че е строго поверително.

Той сложи обратно картичката и за миг се вторачи в мене.

— Добре, но този симпатяга ще остане тук.

Гюнтер беше разочарован.

Почуках на вратата… Дихтер извика „Влез“! Беше с ръкавели. В ръката си държеше телефона, а главата му беше наклонена към слушалката. Той ми кимна да вляза. Затворих вратата след себе си и прекосих стаята. Застанах до масата в другия край, разопаковах букета и го разтърсих, надавайки ухо към разговора. Дихтер говореше с някой от пресата, вероятно важна клечка — отговорен редактор или коментатор — и успяваше да го предразположи към себе си.

— Запази го за себе си, Ал, но утре на официалния обяд ще направим важни съобщения. Те ще затворят заведенията си от единия край на щата до другия. Някои важни босове ще вдигнат страхотна врява. Никого няма да пощадим… Виж какво, хората могат да приказват каквото си щат, но в това няма политическа мотивация. До изборите има две години.

Дихтер бръкна в джоба си, извади четвърт долар и ми го подаде. Аз не помръднах. Той се извърна, изненадан. Подадох му картичката. Дихтер я отвори и я прочете, все още заслушан в разговора. Лицето му не трепна, но почувствах вътрешното му вълнение, когато прочете думите: „Поздрави от отвъдното. Джок Хехт“. Дихтер сложи картичката обратно в плика, а него пъхна в джоба си.

— Окей, Ал, пак ще ти се обадя… — каза министърът и затвори телефона.

— Какво значи това?

— Вие знаете какво значи.

— Не, не зная. Но зная, че Джок Хехт се самоуби преди два дни.

— Нека не се заблуждаваме, Дихтер. Нямам време за това. Къде са касетите?

— Касетите?

— Знаете какво имам предвид. Да не искате сега да се обадя на Ал или някой друг отговорен редактор и да му кажа, че вие сте убили Джок Хехт. Или сам ще се предадете?

— Какви ги приказвате?

— Хайде, Дихтер. Всичко е там. Първо вие сте убил Дебора Франк, а после Джок Хехт, за да скриете следите си. Да не говорим за Мейко.

— И защо, по дяволите?

— Защото те са щели да изобличат връзката ви с една група кубинци, ръководещи Лигата за сексуални свободи. Всичко е записано на касетите.

— Олеле, боже!

Дихтер се разсмя.

— Отричате ли, че познавате Сантяго Мартин?

— Сантяго Мартин?

Той се поколеба за миг, давайки си вид, че се мъчи да си спомни.

— Сантяго Мартин?… О, да… Един едър мъж с мустаци.

— Вие сте му бил шеф.

— Не шеф, а съветник.

— Значи не отричате, че сте замесен в историята със залива.

— Разбира се, че не. Има го в учебниците по история. Аз помогнах борците за свобода да бъдат превозени с влакове до Флорида и по-късно до Гватемала.

— Борците за свобода?!

По-късно гангстери! Този тип си го биваше.

— Горд съм, че съм служил на моята страна.

Дихтер ми хвърли язвителен поглед.

— Това ли ви интересува? Че съм ги познавал преди тринадесет години?

— Видели сте се с тях още веднъж през 1971-ва година.

— По случай десетгодишнината от нашествието. Просто една другарска среща… Това нищо не доказва… А сега, ако обичате, много съм зает.

— Без касетите няма да си тръгна, Дихтер.

— Няма да си тръгнете?

— Вие сте убиец, Дихтер! Онези копелета заплашват децата ми.

— Убиец? Не ставайте смешен! И как съм извършил тези убийства? С двете си голи ръце?

— Именно! За да бъде осъществено такова убийство, в бунгалото на Хехт е трябвало да влезе някой, който е бил авторитетен и уважаван. Няма следи от боба.

Дихтер все още се усмихваше.

— И кога са били извършени убийствата?

— Дебора Франк е била убита преди три вечери, а Джок Хехт преди две.

— Преди три дни вечерях с губернатора в Сакраменто. Следващата вечер бях тук, в тази стая, с жена си.

— Бил сте на вечеря с губернатора? И очаквате да ви повярвам?

— Махайте се, преди да съм ви арестувал за влизане чрез взлом.

— Дайте ми касетите, Дихтер. Вие сте лъжец.

— Лъжец? Аз съм министър на правосъдието на този щат и вие…

— Дайте ми касетите!

— Касетите? Вие се шегувате! Ако тези касети са съдържали това, което вие твърдите, то те би трябвало още тогава да са изтрити.

Дихтер замълча за миг и ме изгледа подозрително.

— Сега се сещам! Вие сте онзи многознаещ еврейски детектив от пресконференцията.

Той посегна към телефонната слушалка като натисна и копчето на диктофона.

— Гибсън! Гибсън!

Дихтер ме изгледа свирепо. За по-малко от секунда схванах какво ще се случи. Тогава се втурнах навън, затръшвайки вратата след себе си. Профучах покрай цивилното ченге, което тъкмо вдигаше телефона.

— Давай! — извиках аз на Гюнтер, повличайки го към асансьора.

Чух как онези хукнаха след нас, още преди да успея да натисна бутона. След секунди ченгетата вече бяха на ъгъла. Извърнах се рязко, ударих единия в стомаха и се спуснах към другия коридор. Гюнтер беше по петите ми и тичаше с всичка сила.

Стигнахме до служебния изход в другия край и запрепускахме по стълбите, като двама дервиши, подгонени от дявола. Едва бяхме стигнали осмия етаж и зазвуча алармената инсталация. На седмия етаж чухме гласове в коридора.

— Ще ги пипнем на шестия етаж! — изкрещя някой.

Замръзнах и кимнах на Гюнтер. Бавно се изкачихме по стълбите обратно към осмия етаж. После тихо се изнизахме във фоайето. Група конгресмени се запъти към нас. Отиваха към асансьора. Носеха шапки подобни на фесове и, изглежда, бяха пийнали.

— Симпатяги, вие да не сте от ААМПДА? — попита един от тях.

— Улучи! — рекох, като се присламчих към тях. — Какво ще правите тази вечер, момчета? Мацки, а?

— Точно тъй, сладурче.

— Ами да дойдем и ние?

— Че защо не?

Стигнахме асансьора в пълно съгласие и усмивки.

— Откъде сте, момчета? — попита един.

— От Буте. Буте — Монтана.

— Бива си я земята ви там.

— Как не!

— Познавате ли Морт Хигинсън?

— Иска ли питане?

— Как е старият Морт?

— Ами, все така.

— Че как да не е все така — рече друг. — Нали се спомина през есента на 68-ма.

Не се наложи да се обясняваме за това малко недоразумение, тъй като асансьорът пристигна. Гюнтер и аз се спогледахме, усмихнахме се вяло на господата и излязохме през отворената врата. Ала двете цивилни ченгета ни пресрещнаха и застанаха пред нас с ръце на гърдите.

— Гадове! — извика Гюнтер и ритна в корема по-дебелия от двамата.

Направихме светкавичен „кръгом“ и се втурнахме пак към служебните стълби. Този път обаче се чуваха гласове на хора, които идваха отдолу и отгоре право към нас.

— Ами сега? — рече Гюнтер.

— Разделяме се.

Посочих надолу по стълбите.

— Среща при колата след десет минути.

Той ми хвърли прощален поглед, прекръсти рокерското си яке и се стрелна надолу по стълбите с бясна скорост, надавайки боен вик: Mon sembable, mon Frere!

Заизкачвах стълбите една по една, като се ослушвах за гласовете отгоре. Когато утихнаха, затичах към деветия етаж, вземайки по три стъпала наведнъж. В коридора пред кабинета на Дихтер нямаше никой. Тръгнах нататък, като за малко се спрях пред вратата на кабинета, събирайки последните бисери мъдрост, ронещи се от устата на господин министъра.

Той отново говореше със същия човек по телефона:

„Казвам ти, Ал… човек с моето обществено положение… Подложен съм на многобройни фалшиви обвинения. На някои просто няма да повярваш. Даже и вие вестникарите не бихте се решили да ги публикувате.“

Промъкнах се до асансьора. Натиснах бутона с надеждата, че ще дойде празен, тъй като никой не знаеше за присъствието ми на деветия етаж. Асансьорът тръгна нагоре. Погледнах часовника си. Беше четири без десет. Значи имах още час и десет минути, за да се добера до Дисниленд.

Асансьорът пристигна. Когато вратата се отвори, отвътре излязоха двама пиколо, които си говореха нещо. Влязох и натиснах копчето за първия етаж. Слизахме бързо, сякаш пришпорени от забързаните звуци на джазираната версия на „Есенни листа“.

Когато асансьорът спря на първия етаж, фоайето беше подозрително тихо. Нямаше охрана. Нямаше даже телохранители. Стигнах до средата на залата и се запътих към летящата врата, чувствайки някакво неясно безпокойство. Тогава чух гръмогласен вик. Обърнах се и видях Гюнтер, който тичаше нагоре по слизащия ескалатор само с две стъпала пред цяла дузина униформени полицаи и цивилни ченгета. Той стигна горе, огледа се наляво и надясно и хукна към задната част на фоайето. Полицейската потеря образува фаланга и продължи напред, опитвайки се да притисне Гюнтер до стената. Той отстъпи към стъклената преграда. Тъкмо щяха да го сграбчат, когато Гюнтер, изкрещявайки: „Дръвници!“, прескочи канапето и разбивайки на пух и прах цветната стъклена стена, се приземи върху хлътналите мраморни плочи на вътрешния двор.

Присъединих се към образувалата се тълпа от любопитни. Погледнах надолу и видях как полицаите наобиколиха Гюнтер, докато той подскачаше, стискаше коляното си и ругаеше с пълна сила.

Измъкнах се през страничния изход.