Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (13)

13

Стояхме в тъмното и в дъжда с крака, потънали в мокрия пясък. Не можех да видя дали Нанси плаче, но сигурно плачеше, защото и аз плачех. Слязохме от скалата. Хванах я за ръка и тръгнахме натам, където преди беше пътят. Не бях наясно с посоката, но не мислех за това. Не ме беше грижа.

Вятърът блъскаше дъжда в лицата ни, шибаше голите ни тела, ние треперехме, а дърветата се превиваха до земята. Не зная защо, но в главата ми непрекъснато се въртеше едно изречение от разказ на О’Хенри: „Движението на дърветата ли кара вятъра да духа?“ Бях го прочел като дете и тогава ми се стори успокояващо.

— Дърветата ли карат вятъра да духа? — казах аз на глас.

— Ще хванем пневмония — рече Нанси.

— Да.

— Може би трябва да се върнем в института.

— Ъхъ.

— В коя посока е?

Спрях и се огледах. Нанси подскачаше и тупаше тялото си с юмруци, за да се стопли. Калната пързалка беше променила пейзажа напълно — някои пънове бяха цамбурнали в реката, тук-там огромни скални отломъци се бяха изтърколили от местата си и обстановката бе променена.

— Мисля, че е натам — казах аз. — Но преди да стигнем там, със сигурност ще хванем пневмония.

— Все пак по-добре да тръгваме.

Тръгнахме, но едва направихме няколко крачки и от каньона се понесе нов тътен.

— Пак ли пързалка?

Спрях и се опитах да мисля бързо. Вече беше тъмно като в рог. Ако не бяха фаровете, нямаше да виждаме и на метър пред нас. Дори да имаше някакво фенерче в жабката, то сигурно беше заровено вече в дълбоката кал.

— В другата посока има едно ранчо. Хайде да опитаме там…

Направихме кръгом и тръгнахме обратно. Нищо не разпознавах. Беше като онази стара детска игра, в която затваряш очи, броиш до десет и пак ги отваряш, за да видиш дали светът не се е променил.

Тогава започнах да се смея. Ето ни нас сега — две голи човешки същества, тръгнали в бурята, залутани в пустата местност, готови да умрат от простуда само защото бяхме достатъчно глупави да хукнем след някакъв идиот, който правеше снимки в сауната на някакви свръхинтелектуални ексхибиционисти. Всичко това бе лудост.

— Какво толкова смешно има? — попита Нанси.

— Ние сме смешни.

— Прав си.

И двамата се разсмяхме.

— Къде си учил?

— Какво?

— Просто те питам, за да си намираме приказка.

— О! Ами завършил съм в Бъркли.

— Аз пък в Смит. Каква ти е специалността?

— Специалността? Специалността? О, ами… английски език. После записах право, но не можах да го изкарам.

— Моята специалност е сравнителна литература. По едно време мислех да стана кореспондентка в чужбина.

— И после?

— Не зная… Майка ми не ме пусна далече от дома. Беше върла католичка.

— Родители… — рекох аз и си ударих палеца на крака в един камък.

Някъде в далечината изцвили кон.

— Ей, мисля, че вече сме близо до ранчото.

Нанси се усмихна. Аз я погледнах и се спънах в един пън. Започвахме да се зашеметяваме от щастие.

Когато най-после стигнахме къщата, намерихме вратата заключена. Вътре бе тъмно, но при нашето положение не му мислих много, хвърлих един камък и счупих предния прозорец. После разчистих стъклата, стъпих върху перваза и влязох вътре.

Беше чудесна, много уютна селска къщурка. Ако трябваше да съдя по вида й, сигурно бе вила за уединение и почивка през уикенда. Минах по страничния коридор, за да пусна Нанси, и изтрих краката си в изтривалката. После потърсих електрически ключ, но нямаше. Намерих обаче газена лампа и няколко кибритени клечки до печката. Лампата светна. Нанси стоеше до масата за карти. Тя скръсти ръце отпред, смутена от голотата си сега, когато не бяхме вече в института.

— Мислиш ли, че тук някъде има дрехи? — попита ме тя, упътвайки се към малката спалня. Там издърпа от шкафа чифт дънки и тениски. Всичките бяха 56-та мярка, сякаш бяха купени за някоя горила. Избърсахме се с хавлиените кърпи и криво-ляво се облякохме. Приличахме на скитници от филм на Лаурел и Харди. Навън вятърът продължаваше да вие. Нанси застана пред голямото огледало и започна да се плези, а аз отидох да стъкмя огън в камината.

Когато приключих, тя дойде и седна срещу мене. Хвърлих й само един поглед и веднага скочих отново.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — рекох аз, изваждайки от бюфета буркан с фасул и свинско месо.

Вдигнах буркана срещу светлината, за да видя дали не е развален.

— Точно това му трябва на човек в такава дъждовна нощ, когато е загубил две коли и един субект.

Отворих буркана, извадих с лъжица месото и фасула и ги сложих в тигана. Печката не работеше, така че взех отново буркана със себе си и го сложих над огъня.

— Знаеш ли, облечена си по-секси!

— Глупости!

— Не, не — наистина! Това важи за всички жени. Те всички изглеждат по-секси, когато са с дрехи. Щом се съблекат и мистерията изчезва. Вече не се питаш как ли ще изглеждат разсъблечени. Вземи киното например. Кой е по-секси — Марлене Дитрих или Линда Лъвлейс? Някога да си виждала Марлене Дитрих гола?

Бъбрех като кречетало. Не можех да се спра.

— Ти май се превземаш — рече Нанси.

— Нещо такова.

Огънят опари пръстите ми. Взех буркана в другата ръка, а тигана подпрях на една тухла.

— За какво, мислиш, са му притрябвали снимките на онзи? — попита Нанси.

— За да ги продаде на някоя френска компания за пощенски картички. Слушай, нека да не говорим за това сега. Направо ме заболява главата.

Погледнах я. На светлината на огъня косата й аленееше.

— Заедно ли ще спим сега? — попита Нанси.

— Да… вероятно.

— Какво значи това „вероятно“?

— Ами, не съм сигурен дали е просто сляпа страст, или е от облекчението, че не полетяхме в пропастта заедно с лавината от кал.

— Какво значение има?

— Не зная.

Тя взе лъжицата от ръката ми и започна да разбърква фасула.

— Ами ако ти кажа, че не съм спала с друг, откакто срещнах Джок?

— Ще се изненадам.

— Защо?

— Имали сте открит брак.

— Това нищо не значи. Може цял живот да спиш само с мъжа си и да имаш открит брак. А може да спиш с когото ти падне и пак да си изцяло неосвободен.

— Какъв е смисълът тогава да имаш открит брак?

— Просто заради свободата от оковите на моногамията. Това е всичко.

— Все едно, че слушам Синтия Хардуик.

— Или Джок.

— Тя се разсмя, закрепи тигана върху една горяща цепеница и се облегна на тухлената стена.

— Как стана частен детектив?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Ъхъ.

— Ами, тъкмо ме бяха изхвърлили от юридическия и нямах пукнат цент. Бях в Сан Франциско. Там един мой приятел, адвокат, имаше нужда от помощ, за да докаже, че едно ченге е нанесло побой на участник в мирна демонстрация в Санта Рита. Аз му помогнах и после друго, трето и…

— Ето те тук сега.

— Ето ме тук сега.

Пламъците се издигнаха високо над цепениците, обхващайки отстрани тигана, който веднага почерня. Вперихме очи в огъня, после се загледахме един в друг.

— И така, колко мъже си имала в живота си?

— Седем. Джок беше последният.

Тя се търкулна и легна по гръб върху килима, а аз легнах до нея. Телата ни бяха на една педя разстояние едно от друго.

— Още ли те привлича мита за девственицата?

— Да. Мога да ти покажа какво означава това… или никога вече да не те пипна, ако се изложа.

— И това ти наричаш еротика?

— Дори нещо повече, може би.

Протегнах ръка и докоснах косата й. В основата си тя все още беше влажна от дъжда.

— Трябва да стане бавно — каза Нанси.

Пръстите й минаха по лицето ми, докоснаха устните ми. Китките й се плъзнаха покрай врата ми. Хванах я за ръцете и я притеглих към себе си. Усетих тялото й и притиснах бедрата си в нейните. Чувствах гърдите й през фланелата си. Целувахме се малко със затворени устни. Плъзнах ръка под тениската й. Тя изстена тихо и дишането й стана по-дълбоко. Почувствах как ципът на панталоните ми се издува.

— Чакай! — извика Нанси и се дръпна.

— Какво има?

— Фасулът! Изгоря!

Права беше. Фасулът бе изкипял от тигана и адски миришеше. Скочих и се втурнах в кухнята. Исках да намеря нещо, с което да го дръпна от огъня. В едно чекмедже открих дълга метална щипка. С нея дръпнах тигана от цепениците и го поставих върху тухления под пред камината.

Тогава погледнах Нанси. Тя ми се усмихваше и дърпаше ципа на огромните си дънки. Коленичих и се надвесих над нея. Откопчах и събух панталоните си, а тя се освободи от дрехите и се хлъзна под мене. С радост целувах моите „сто долара на ден плюс разходите“ и докато се любехме косата й още ухаеше на кал и дъжд. Никога в живота си не бях усещал по-хубава миризма от тази.

На следващата сутрин слънцето грееше и птиците пееха. Конете цвилеха в обора, а благоуханният бриз нахлуваше през отворения прозорец. Лежах до една хубава жена, ала чувствах безпокойство. Обливах се в пот. Беше осем часът. След около девет часа кубинците щяха да посегнат на децата ми.

Изправих се и седнах. Погледнах към Нанси. Тя спеше, положила глава на килима и с крака, подпрени на плетения шезлонг. Лицето й бе обърнато настрани, а на устните й играеше блажена усмивка. Не ми даваше сърце да я събудя.

— Можеш ли да яздиш? — попитах я аз.

Тя се размърда леко и простена, извръщайки очи от слънцето.

— Можеш ли да яздиш?

— Какво?

— Питам те…

— Попита ме дали мога да яздя?

— Да. Можеш ли?

— Разбира се. Джок и аз яздехме всеки четвъртък в Сентръл Парк.

— Хайде да видим дали можем да намерим кон. Иначе ще трябва да ходим пеша.

Тя седна и се втренчи в мене.

— Боже мой, всеки път ли ставаш толкова рано?

— Времето ни изтича. Трябва да измъкна децата си.

Грабнах я за ръката и я повлякох със себе си.

— Не ме дърпай така. С тебе съм.

— Няма да го забравя — отвърнах аз и я целунах по устните.

Влязох в банята и плиснах малко вода на очите си. После се върнах в хола, написах благодарствена бележка на собственика на ранчото, прикрепяйки банкнота от 20 долара заради счупения прозорец и другите щети.

Нанси ме последва в банята.

— Не разбирам защо толкова бързаш. Нали вече знаеш, че е Грийнглас.

— Може би… Но трябва да намеря касетите.

Почаках, докато Нанси се измие. След това тръгнахме по пътя към центъра на Топанга. Никъде не се виждаха коне и затова започнахме да махаме на колите. По пътя имаше следи и от други пързалки. Оградите на някои къщи бяха съборени, а пред входа на една от тях имаше цяла камара кал. Огледах се наоколо, за да видя нашия мъртвец или двете коли, но не ги открих. Видях обаче стария ягуар в канавката до реката, недокоснат от природното бедствие, въпреки че гумите му си стояха все така спаднали. Като минахме покрай него, потупах гюрука му за късмет. Щом изкачихме Туна, спряхме един пикап „Датсън“. Караше го някакъв работник от строежите, който се съгласи да ни откара до пазарния център. Говореше безспир за калната лавина. Най-голямата през последните няколко години. Потънали 20 или 30 коли, да не говорим за къщите. Лавините били далеч по-страшни от пожарите, ако питали него. Започвали така внезапно. Нямало време човек да се измъкне. С това повече приличали на земетресения, но, разбира се, времето давало своето предупреждение. Следващият път вече ще знаем и няма да нарушаваме забраната на полицаите. В края на краищата човек не може да си играе с майката природа. Той си мислеше, че е казал нещо много смешно, но само аз знаех наистина какво значи това.

Когато стигнахме магазините, Нанси влезе в един бутик, за да си купи дрехи по мярка, а аз отидох в кафето до пощата, за да се обадя по телефона.

Позвъних първо в хотел „Дисниленд“. На телефона беше Джейкъб.

— Ало: Обажда се баща ти.

— О… здрасти.

— Помниш ли ме?

— Да.

— Как вървят нещата?

— Добре.

— Това ли е всичко?

— Какво?

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— О… да.

— Нищо ли не се е случило?

— Не… Ей, слушай, трябва да приключвам. Закъсняваме!

— Закъснявате?!

— Паркът отваря в десет, а вече е десет и пет.

Майка му стара, помислих си аз.

— Не бяхте ли в парка цял ден вчера?

— Да, но минахме само веднъж през къщата с призраците. Не можахме да се пързаляме на количките. Имаше големи опашки.

— Нямали сте късмет. Аз пък така се пързалях!

Отсреща настъпи кратко мълчание. После Джейкъб отново се обади.

— Ами, довиждане…

— Довиждане.

Понечих да затворя телефона.

— О, чакай малко.

— Какво?

— Какво е хидропония? Нали знаеш — това, което мама го писа на картичката, дето щяло да спаси всички ни?

— Мисля, че е нещо свързано с растителност в океана, която може да се яде.

— Пфю-ю!… Мама не знае ли, че не обичам зеленчуци — рече Джейкъб и затвори телефона.

След това се обадих в агенцията за наемане на коли. Предположих, че адски ще се вкиснат от загубата на колата, затова ги притиснах до стената с една тирада относно дефектни спирачки и затова как не ги е срам да пускат хората да карат такива коли в толкова рискови местности.

— Ще изпратите ли някого в Сахара, ако не му работи охлаждащата система? — извиках аз и ударих с юмрук по поставката на телефона в кабината.

Собственикът на агенцията се обади на телефона и веднага започна да се извинява, предлагайки да замени колата с модел по мой избор.

— Искам я тук след 20 минути! И ми пратете по-малка, а не някоя, която ще кърка бензин на поразия.

После се обадих в полицията и им казах да търсят труп, заровен на пет-шест метра в калта, близо до старото ранчо над Туна Каньон. Затворих, преди онези да могат да проследят разговора.

А после прехапах устни и набрах най-важния номер.

— Шато Мармонт. Обажда се Грейс. Как сте?

— Аз съм добре, а вие?

— Хей… познавам ли ви отнякъде?

— Не зная. Познавате ли ме?

— Гласът ви ми се струва познат. Знаете ли един човек на име Хенри, който често прави терени на „Марина дел Рей“?

— Не.

— Е, как не?! Онзи с хидроплана на „Паней Уей“! Сигурна съм, че там съм ви виждала.

— Не, не сте.

— Виждала съм ви. Сетих се. Казвате се Чарли Петракис и танцувате бузуки в „Атинянина“.

— Грешите. Казвам се Мозес Уайн и се обаждам, за да видя дали не са оставили някакво съобщение за мене. Трябва да е в кутията на Нанси Хехт, бунгало номер пет.

— Добре, добре… Хей!

Тя подсвирна в слушалката. — Да не сте гангстер или нещо подобно?

— Защо?

— Имате бележка от Майер Грийнглас.

— Какво пише?

— „Драги мистър Уайн, четете във вчерашния брой на вестник «Варайъти», страница четвърта, колона шеста.“

— Какво?

— Това пише: „Вчерашният брой на вестник Варайъти“, страница…

— Чух. Благодаря.

Затворих и излизайки, едва не паднах от кабината в кафенето. Беше същата компания отпреди два дни. Още седяха тук и разискваха някакво стихотворение от Чарлз Олсън. Един от тях го беше чел, ала не зная точно кой.

— Какво ново? — попита Нанси още от входа. Беше облякла бяла прозрачна рокля на дупки.

— Праща ни да търсим заровено имане и това е първото указание. Четете „Варайъти“, страница четвърта, колона шеста… Изглеждаш много шик. Модел хипи — 1967.

— Трябваше да взема това или едни бикини с ресни.

Излязохме навън и зачакахме колата. Тя пристигна точно навреме. Беше „Вега“ — комби и трещеше като вагон на метрото.

— Подпишете тук, моля — каза един млад, любезен мъж, изскачайки от колата и подавайки ми документите за подпис. Можете да ме оставите по пътя в Уудлънд Хилс.

— Първо трябва да проверим.

— Какво?

Наведох се отдолу, за да разгледам колата.

— Нали разбирате, искам да се уверя, че е наред. Отпред ми се струва, че не е центрована както трябва.

— Ха?!

Отворих вратата за Нанси, а аз се наместих зад волана.

— Дръпнете се! — извиках му аз.

— Какво?

— Отдръпнете се и идете от другата страна на магазина, където няма да мога да ви виждам.

Той ме гледаше смаян.

— След това ще заобиколя сградата и ще изляза срещу вас, а вие ще можете да огледате предницата на колата.

— А, добре.

Човекът ми махна с ръка и тръгна по алеята към задната част на магазина. Когато се скри от погледа ми, подкарах стремглаво по булевард Топанга към океана. Неприятно ми беше, че постъпих така със служителя, но нямах време да се отбивам чак в Уудлънд Хилс.

„Варайъти“, вчерашният брой на „Варайъти“, мислех си аз, колкото повече приближавахме брега на Пасифика. Като стигнах крайбрежния аутобан, свих наляво, след това още веднъж наляво и поех по естакадата, водеща към Санта Моника. Излязох на „Уилшър“, завих надясно по Шеста улица и се отправих към градската библиотека. Слязох от колата и минах през летящите врати. Спрях чак пред каталога. Когато поисках от библиотекарката да ми даде пресата върху филмите и рекламата, тя ме изгледа нахално. Насмалко да й кажа, че не съм артист, който търси работа, а съвсем редовен частен детектив. Вместо това взех вестника и отворих на страница четвърта. Започнах да движа пръста си надолу по шеста колона.

„ПОВРЕДА В КЛИМАТИЧНАТА ИНСТАЛАЦИЯ СПИРА РАБОТАТА НА ЕДНА КИНОПРОДУКЦИЯ

«Фокс» подновява прекъснатата в понеделник, поради повреда в климатичната инсталация, продукция на Сал Грускау «Бригадата Бадас». Звездата Дакота Доон отказала да продължи любовната си сцена при температура 115 градуса по Фаренхайт.

— Не мога да се съсредоточа — казала тя.

Снимките започват отново днес на сцена четири. Сцена девет остава неизползваема за неопределено време, поради проблеми, отнасящи се до компетенцията на профсъюзите.“

Значи Грийнглас искаше аз да зная, че климатичната инсталация на Грускау не работи. Сгънах вестника и го върнах на библиотекарката.

Целунах отново Нанси, когато се върнах в колата, и се отправихме към „Фокс“. По пътя чухме новините. Разчистващата кампания на Дихтер се разгаряше с пълна сила. За последните два дни бяха затворили дванадесет салона за масаж, пет магазина за книги и три големи кина на „Стрип“. При това темпо следващата седмица човек нямаше да може да намери капка алкохол дори, за да си разтрие гърба.

Този път с голяма мъка стигнахме до мястото. Грускау не беше съобщил за мене на пазача при портала, но секретарката си спомни кой съм и успя да го убеди да ни пусне. Когато обаче стигнахме в офиса на Грускау, него го нямаше там, а секретарката беше изчезнала. Мат Цимерман храчеше из коридора и изглеждаше много разстроен.

— Не зная какво да правя — каза младият сценарист, посочвайки навътре към Ларс Гюндерсен, който мрачно се бе загледал през прозореца на офиса.

— Сал ни е зарязал тук да му правим гангстерския филм, изцяло да го направим, а не иска и една дума да размени с мене. Иска само да размишлява и да слуша Сибелиус.

— Може би му е мъчно за дома.

— Може би, но тогава ще получи задник, а не филм. След два дни договорът ми изтича.

— Къде е Сал?

— Навсякъде и никъде. Вижте на сцена четири.

Грускау го нямаше и на сцена четири. После го търсихме в прожекционната и в мишунг залата, където се правеше друг негов филм. Никой не знаеше къде е. Тъкмо се канех да се откажа, когато го видях да се качва в мерцедеса си с една цветнокожа актриса, за която реших, че е Дакота Доон.

— Я виж ти, Мозес Уайн!

Той настойчиво стисна ръката ми.

— Как върви разследването? Открихте ли дали Хехт наистина се е самоубил?

— Нищо не е сигурно.

— Такава история. И на куче не бих я пожелал.

Той погледна към Нанси и бръсна някакви прашинки от гюрука на мерцедеса.

— Чувам, че онзи ден сте имали проблем със сцена девет.

— Проблем?! Все едно, че ме заляха с лайна! Бедната Дакота едва не умря от прегряване.

Грускау прегърна артистката и пъхна ръката си под златната презрамка на роклята й.

— Коя е сцена девет?

Той посочи към една синя сграда, показваща се иззад кръчмата в края на Уестърн Стрийт.

— Можем ли да влезем вътре?

— Затворено е, докато скапаният профсъюз не реши от чия компетентност е да бъде поправена климатичната инсталация.

— Все пак нека да отидем.

— Важно ли е?

Кимнах.

— Добре, но трябва да побързаме. Дакота и аз имаме резервация за един часа в „Мистър Чоу“.

Нанси и аз го последвахме до огромната като хангар сцена и влязохме през тесния отвор, оставен между плъзгащите се врати.

Мястото беше тъмно и глухо.

— Може ли да пуснете осветлението? — казах аз на Грускау и той запали някакви странични прожектори.

Загледах се в квадратните, широки около метър алуминиеви отвори на климатичната инсталация. Те излизаха на тридесет сантиметра от тавана и до тях се стигаше по стоманена стълба или чрез подвижната платформа. Отидох до стълбата, погледнах нагоре и започнах да се изкачвам.

— Открихте ли Мейко?

— Тя е една кучка! — кресна Грускау.

Стигнах до горе и спрях на нивото на платформата. Пред мен зееше вентилационния отвор. Беше покрит с решетка, закрепена чрез фланец.

— Провали два дни снимки от по двадесет хиляди долара на ден — продължаваше да крещи Грускау. — Тя въобще няма да работи повече в този град!

Наведох се напред, стиснах фланеца, извих го нагоре и махнах решетката. Дърпайки рамката, чух някакъв стържещ звук. После нещо се хлъзна. Успях да се дръпна точно навреме, за да не се сблъскам с падащото тяло на японката, което излетя от вентилационния отвор подобно на снаряд.

Дъхът ми секна. Хванах се здраво за стълбата и заслизах надолу. На сцената под мене виждах безжизнено проснатите, някога хубави крака на мъртвото момиче. Черепът й беше премазан, а лицето й извъртяно на 180 градуса. На кръста й имаше кафеникави петна, сякаш е била измъчвана с горяща цигара. Беше ужасяваща гледка.