Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (7)

7

— Майер Грийнглас е изискан джентълмен и изряден затворник. Защо искате да го видите?

— Аз съм частен детектив и разследвам смъртта на съпруга на тази жена — писател на име Джок Хехт. Хехт е бил приятел на Грийнглас. Просто искаме да се посъветваме, сър, нищо нередно.

Пазачът разгледа внимателно картата ми и ми я върна. Даже и да бе чул за Хехт, не го показа.

— Разбирате, че мистър Грийнглас ще говори с вас единствено ако той сам пожелае.

— Разбираме.

Той се изправи и излезе от офиса. Погледнах през прозореца към Търминал Айлънд. Неговите криви улички, оградени с палми и долнопробните пристанищни барове винаги ми напомняха за столицата на някоя западаща бананова република. На един от хълмовете даже имаше сграда на ветераните от администрацията, която приличаше на национален дворец, очакващ държавен преврат. След дъжда той още повече приличаше на такъв. Гледката към модерното пристанище — корабните подпори и модули — беше забулена в сивота. Личаха само мрачните редици от къщи в пастелни тонове и ръждясалите корпуси на товарните кораби в сухия док.

След няколко минути пазачът се появи на вратата. Той ни поведе из лабиринт от коридори, покрай отворени тоалетни и празни килии. Накрая стигнахме до едно стълбище от арматурно желязо, водещо към тази част от сградата, в която се намираха стаите за културни занимания.

— Вътре е — рече пазачът, посочвайки към вратата на нещо, което минаваше за затворническа библиотека. — Дава ви пет минути.

Отворих вратата и видях Грийнглас да седи пред най-обикновена дървена маса под светлината на луминесцентната лампа. Върху масата бяха натрупани книги, които почти го скриваха. Той имаше крехка фигура и мургава петниста кожа. Ръцете му бяха мършави като на скелет. Цяла мрежа от тънки сини вени пронизваше слепоочията на плешивата му глава, покрита тук-там с рехави кичури тънка бяла коса. Това бе якият здрав мъж, който носеше костюми от 500 долара и украсяваше страниците на неделната притурка на „Дейли Нюз“, когато бях дете.

— Хехт е мъртъв! — каза Грийнглас, без да чака да му се представим. — Гай гезунт!

Той говореше идиш^[1] като вуйчо ми Бени. „Добре, че се отървахме“ — беше казал Грийнглас.

— Защо така?

— Защо? Вие ме питате защо? След всичко, което той ми направи?

Грийнглас се разсмя и се огледа изпитателно наоколо, сякаш търсеше измежду оръфаните броеве на „Фийлд енд Стрийм“^[2] някой мистериозен слушател, който да го подкрепи.

— Приех го в къщата си, представих го на приятелите си, взех го с мене на Бермудските острови и Палм Спрингс, дадох му всичко, което поиска. И какво направи той? Написа ли книгата? Изпълни ли обещанието?… И защо не го изпълни?

Той разпери тънките си, подобни на пипала, ръце.

— Жени… жени… Единственото, което искаше да прави, бе да ги чука!

— Тук е съпругата му, Майер. Едва снощи е пристигнала.

— Е, надявам се, че поне ви е оставил някакви пари.

Грийнглас се втренчи в нея, както дяволът в огледалото, гледащ голата жена. Поизправи се, в очите му се появи странен блясък и той приглади няколкото останали на главата му косъма.

— Не искаше дори да ме чуе — продължи Грийнглас.

После ме издърпа към себе си и взе да шепне в ухото ми. Поклатих глава.

Нанси ме изгледа, озадачена.

— Иска да знае дали сте еврейка — поясних аз. — Мисли, че сте красива, но не би излязъл със shikse^[3].

— Много остроумно — рече Нанси.

Майер засия и потри ръце.

— Какво искате от мене? Остават ви само четири минути.

— Защо бяхте против Хехт, Майер?

— Казах ви. Беше измамник. Нищо не направи. Не написа книгата.

— Научихме, че сте го считали виновен за вашата присъда по повод фалшифицирането на кредитни карти.

— Той нямаше нищо общо с това.

— Така пишеше във вестниците — каза Нанси.

Майер вдигна поглед към нея.

— Адвокатите ми измислиха тази история, за да заблудят следствието.

— Но това не помогна — вметнах аз.

— И вие вярвате на това?

— Защо не?

Гласът му изведнъж прозвуча мрачно, почти заплашително.

— Да убие такова хубаво момиче като Дебора Франк. И аз щях да свърша със себе си, ако бях направил такова нещо.

— Сигурен ли сте, че той го е направил?

— Че кой друг?

Зад нас пазачът крачеше нагоре-надолу и гледаше часовника си. В затвора всеки имаше много време, освен тогава, когато наистина му трябваше.

— Какво ще кажете за приятелите на Хехт? Някой от тях идваше ли у вас?

— Не познавам приятелите му.

— А говореше ли по телефона? Някой обаждаше ли му се?

— Кой да му се обажда? Някой сводник? Менажерът на нудистката колония?

Той отново погледна към Нанси.

— Защо искате да знаете дали съпругът ви е бил убит? Каква полза ще имате от това? Благодарете се, че сте се отървали.

Грийнглас извади две скъпи пури от джоба си и ми предложи едната. Поклатих глава.

— И навън не бихте могли да намерите по-добри.

— Три минути! — обади се пазачът.

— Истински „Ъпман“^[4] от Хавана. Изпращат ми ги от Швейцария без целофана.

Той извади специално ножче и внимателно подряза края на пурата.

— Нещо друго, мили деца?

— Как допуснахте Хехт да влезе в живота ви? Не е ли малко рисковано един писател да си пъха носа във вашите работи и да бъде част от семейството ви?

— На моята възраст?

— Нима не би могъл да надуши нещо, което вие не бихте искали някой друг да знае?

Грийнглас се облегна назад, запали клечка кибрит, завъртя бавно пурата над пламъка, докато хубаво се разгори и дръпна няколко пъти, преди да заговори отново.

— Спомням си един случай…

— Две минути! — извика пазачът.

— Откривахме хотел „Фламинго“ в Лае Вегас… трябва да беше през 46-та или 47-ма… Разказвал ли съм ви за това?

— Не, Майер.

— Но, разбира се, че не. Нали не сме се познавали преди? Едно мило еврейче… Та, за какво говорех?… Да, Вегас… 46-та, 47-ма… във „Фламинго“…

Грийнглас замълча и се огледа, като дръпна още веднъж от пурата си. Имах силното подозрение, че той просто се опитва да убие някак времето.

— Давайте по същество, Майер.

— Не бързай, момче… Та, там, във Вегас, през 46-та, 47-ма… един репортер дойде със самолет от Калифорния, за да ме интервюира. „Майер — пита ме той, — вярно ли е, че сте подкупили губернатора на Невада, за да получите разрешително за игралното казино в хотела.“ „Синко — викам му, — не само че съм подкупил губернатора, ами още държавния секретар, трима конгресмени и един сенатор.“

— Една минута! — обади се пазачът, приближавайки към масата ни.

— Отидох във Вашингтон и говорих с всички, които познавах в отдела на финансите и държавните приходи, като започнах с кабинета и стигнах до най-дребното чиновниче. Свързах се с всички важни личности от пресата и печата. По онова време все още издаваха „Колиър“ и „Сатърдей Ивнинг Пост“. После посетих кмета на Ню Йорк в „Грейси Меншън“. И знаете ли какво?

— Какво?

Пазачът дойде до масата ни и застана между нас. Беше разперил петте си пръста.

— Този човек май се опитва да ни каже нещо — рече Грийнглас.

— Само няколко минути още — казах аз.

Грийнглас поклати глава.

— Не довършихте историята.

— Имам урок.

Той посочи към една от стаите със стъклена врата.

На стената имаше графични диаграми.

— Уча някои приятели на основните положения от банковото дело.

Майер се изправи и протегна ръка.

— Елате пак, ако имате някакви въпроси. И не забравяйте да доведете и shikse.

Той щипна Нанси по бузата.

— Толкова много съм чувал за вас и за дъщеря ви от вашия покоен съпруг.

Грийнглас се обърна и излизайки от стаята, се присъедини към няколко затворници, стиснали тетрадки под мишниците си. Те влязоха в класната стая и затвориха вратата след себе си.

— Някакви други предложения? — попита Нанси.

— Знае как да отбягва въпроси, нали?

— Има опит в това.

Последвахме пазача, минахме по стълбите от арматурно желязо и се върнахме в дългите коридори. Той ни изпроводи чак до изхода. Притичахме под дъжда до колата.

Аз изтичах пръв и преди да седна зад волана, отключих вратите.

— Какво ще кажеш за Синди в Топанга? — попитах я аз, докато минавахме по моста към Сан Педро. — Името говори ли ти нещо?

— Трябва ли да ми говори?

— Първата истински освободена личност.

Нанси се усмихна.

— Сигурно е приятелка на Джок.

— Намерих името й в дневника.

— Какво пишеше за нея?

— Нищо, освен, че е…

— Освободена?

— Да.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Да си истински освободен?

— Да.

— Не зная. Все още не мога да реша кой трябва да излезе пръв от асансьора — аз или дамата.

Нанси се засмя. Погледнах я. Тя се бе облегнала на прозореца на колата и сваляше наметалото си. Огненочервената й коса се отразяваше в огледалото — огнени кичури на фона на дъждовните капки.

— Знаеш ли, ти си жена, която прави това безпредметно.

— Кое?

— Отвореният брак… свободата да спиш с когото поискаш.

— Това комплимент ли е?

Сузане и Алора бяха прави. Зелен си още, миличък.