Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (20)

20

— Къде са касетите?

Пак същият въпрос! Тъкмо бях седнал зад волана на наетата от мене „Вега“, когато почувствах как една яка ръка, подобно на стоманен питон, се стегна около врата ми и ме привдигна така, че не можах нито да мръдна, нито да отговоря, преди да ме запитат отново:

— Къде са касетите?

— Касетите не съществуват!

— Глупости!

Бях извлечен от шофьорското място през облегалката и проснат отзад с лице към земята. Юмрук, колкото парен чук, се стовари върху гърба ми само на няколко сантиметра над бъбреците.

— Къде са касетите?

— Повтаряш се, приятелче.

— Къде са?

Гангстерът отново стовари тежкия си юмрук върху мене.

— Виж ти!

— Ей, я стига! Вие, кубинците не знаете ли кога трябва да престанете?

— Не съм ти никакъв скапан кубинец!

И той отново ме халоса. Извърнах глава и погледнах само за да се уверя, че това бе истина. Не беше „някакъв скапан кубинец“, а рус англосаксонец с приблизителните размери на годзила.

Блондинът отново вдигна пестник, а аз вдигнах ръце, за да се предпазя.

— Ей, ако престанеш, ще ти съобщя това, което казах на кубинците.

Той спря и аз имах на разположение шест секунди да обясня всичко. Истината щеше да свърши същата работа, както и всичко друго, което бих му казал.

— Тези касети са били откраднати от министъра на правосъдието, Франк Дихтер, и унищожени веднага щом се е добрал до тях.

Това го накара да престане.

— Стани — рече Годзилата.

С мъка се изправих на колене, като се подпирах на облегалката. Когато се повдигнах достатъчно, той пак ме халоса в ченето и аз отново полетях надолу през облегалката. Краката ми останаха да висят във въздуха. После той пак ме вдигна и започна отново да ме бъхти. Тогава изведнъж му забих един юмрук в ребрата, последван от удар във врата и ритник в слабините. Тъкмо се наведох над него, канейки се да го довърша, когато оня извади 38-милиметров патлак изпод сакото си й го опря в челото ми. С другата си ръка ми нанесе силен удар в слънчевия сплит.

— Добре де — рекох. — Картинката ми е ясна. Дори да ми извадиш лявото око или да ми смелиш на кайма оная работа с косачката, аз пак няма да мога да ти кажа къде са касетите, защото не зная. Ако пък пукна, още по-сигурно, че нищо няма да мога да ти кажа.

— Имам инструкции да взема касетите от тебе.

— Кой ти е дал такива инструкции?

— Не е твоя работа, копеле!

Той отново ме вдигна за яката и притисна врата ми към кормилото.

— Ей, човече, дай да се споразумеем! Аз търся касетите, ти също. Значи имаме много общо помежду си. Защо просто не ме следиш и когато ги намеря, те са твои!

Годзилата ме изгледа, премисляйки. Надлъжен белег украсяваше носа му, който беше извит встрани така, сякаш му го бяха зашили накриво. Сигурно някога се бе натъквал на по-голяма годзила от себе си. Вероятно Уилт Чембърлейн.

Гледахме се още дълго време. Той беше в спор със себе си, чудейки се какво да прави. Явно имаше големи затруднения. Все едно наблюдавах динозавър с огромно туловище и мозък колкото грахово зърно. Тъкмо вече се бях отказал от мисълта, че блондинът ще вземе някакво решение, когато той прибра автомата си и слезе от колата.

Седнах зад волана и докоснах лицето си. От носа ми струеше кръв и челюстта ме болеше. В огледалото за обратно виждане съзрях как моят рус приятел се намести зад кормилото на някакъв черен „Буик“. Тръгнах назад и излязох от паркинга. Онзи плътно ме следваше. Щях да си имам компания. Не можех да сдържа усмивката си — там, където отивах, никак нямаше да му хареса.

Беше вече следобед, когато профучах по крайбрежния аутобан на път за затвора. Този път Грийнглас трябваше да ме види. Този път вече нямаше да има игра на котка и мишка. Твърде дълго стоя той зад решетките, мълчалив като някой Буда от Второ авеню. А бях сигурен, че знае отговорите, с които бих сглобил цялата история. Профучах покрай сградите на Кал Стейд в Домингез Хилс. Онзи ме следваше на две дължини разстояние. Дебора Франк, Грийнглас, Джок Хехт, Дихтер, Нанси, Синтия Хардуик, Марша Лин, Сантяго Мартин. Имената и лицата им се въртяха пред очите ми. А също и тези на Грускау и Гюнтер. Не можех да ги забравя. Нито пък Мейко. Алчна ли беше тя, както бе казал Сантяго, или просто не бе имала късмет? Ами Дебора Франк и Джок? Приятели ли бяха… или дори любовници? Запознали са се чрез Грийнглас, а после са се свързали и с Марша Лин. Но защо е трябвало да се преструват, че са врагове? Защо е трябвало да го демонстрират пред публиката. Заради някоя книга? Или за да покажат заедно касетите? И преди всичко как Хехт се е добрал до касетите?

И кой беше този ренегат, дошъл от кулата в Аушвиц, който в момента неотлъчно ме следваше? Не бяха ли му казали, че касетите са изтрити? Срамота беше да е толкова неосведомен! Такъв социален ренегат! Все едно да отидеш на коктейл и да си единственият там, който не е гледал „Екзорсистът“^[1].

Сви по аутобана в Сан Педро, намествайки се по-удобно върху седалката. Тогава усетих картичката от „Къщата на Владетеля“. Това също бе странно. Не можех да си обясня как така изведнъж бях попаднал в списъка на „старите мръсници“. Боже мой, нима всеки, прехвърлил тридесетте, автоматично получаваше такива картички? И кой бе имал странното чувство за хумор да надраска в горния край с истинско червило: „Иди при Долорес. Тя има какво да ти даде“? Някоя евтина проститутка от Редондо Бийч? Просто нямаше смисъл.

Направих нов завой и минах по моста, свързващ пристанището с Търминал Айлънд. Небето беше ясно — дъждът го бе измил. Брегът Кателина все още се виждаше отдясно, а пред мене се откроиха очертанията на Лонг Бийч. Всяка сграда изпъкваше отчетливо на фона на синия небосклон. Различавах дори по-големите яхти, хвърлили котва покрай Златния Бряг в Ориндж Каунти. Многоцветните им знамена се развяваха над залива. Сякаш боговете бяха дали още една възможност на този град. Последните четиридесет години бяха като че ли изличени и е можехме да започнем отново. Но този път вече трябваше добре да внимаваме, за да не оплескаме работата.

Продължих по крайбрежния аутобан на Търминал Айлънд, покрай фабриката за рибни консерви, патрулния участък, баровете за португалски моряци и спрях пред портала на федералния затвор. Обитателите му бяха излезли навън и работеха с пълна пара. Подрязваха тревата на ливадата и подкастряха живия плет. Годзилата спря встрани и паркира. Пазачът ми махна през прозореца на кабината си.

Служителят, който носеше съобщения за затворниците, не се очарова много, като ме видя. Много работа имал този ден, каза ми той. Щели да идват правителствени лица на проверка — някакъв конгресмен от 12-ти район и един от правителствения кабинет. Освен това Грийнглас не се чувствал добре напоследък.

— Болен? На мене ми се стори съвсем във форма.

— Оплаква се от време на време.

— Какво му е?

— Негова си работа.

Но Грийнглас не искал да говори за това. Всъщност той изобщо не искал да говори с мене за каквото и да било.

— И вие не бихте могли да го убедите… дори за минута?

Пазачът понечи да ме съпроводи до вратата.

— По никой начин.

— Но това е фатално. Той притежава информация, която може да доведе до разкриването на едно престъпление.

— Без съмнение той притежава информация която може да доведе до разкриването на много престъпления.

— Много убийства — рекох аз.

— Довиждане, мистър Уайн.

На вратата застана друг пазач, който чакаше аз да изляза.

Разстроен и потиснат, слязох по стръмното стълбище в двора на затвора. Група чернокожи „обитатели“ играеха бейзбол. Един симпатяга с коса като на Слай Стоун стоеше на мястото на удрящия. Той пропусна първия удар, но втория заби съвсем чисто между спирача и третия играч. Топката тупна върху цимента, мина покрай левия защитник, прескочи ниската телена ограда, падна на поляната, където други затворници играеха шах, и най-накрая се търкулна към палмовата горичка. Пред горичката на дървена пейка седеше някакъв старец, сгушен в сиво одеяло, макар че температурата достигаше над тридесет градуса. Беше Грийнглас.

Под погледа на пазача аз се запътих към горичката. Когато стигнах телената ограда, бях спрян от друг пазач. Стоях там и се взирах в стария евреин от стотина метра разстояние. Тенът на лицето му бе зеленикав. Кожата му бе увиснала в бръчки и дипли, както застиналия по свещта разтопен восък.

— Мистър Грийнглас! Мистър Грийнглас! Трябва да говоря с вас.

Той мълчеше.

— Мистър Грийнглас! Става въпрос за Джок Хехт и вашата племенница Деби. Трябва да ми кажете.

Той продължаваше да мълчи.

— Мистър Грийнглас!

Грийнглас не помръдна, нито се опита по някакъв начин да ме отрази.

— Грийнглас, копеле, открий картите си. Какво е имало между Хехт и Деби Франк?

Отново нищо. Появи се вятър и раздвижи листата на палмите — началото на сухия период в Санта Ана. Левият защитник мина покрай Грийнглас и взе топката. Зад себе си чух как друг пазач приближава към мене, за да ме сграбчи за гушата. Знаех, че това е краят, но не исках да си тръгна.

Грийнглас вдигна ръка и повика бейзболния играч. Чернокожият младеж се спря (беше на не повече от 22 години) и отиде при стареца. За миг застанаха двамата заедно — една вкаменелост на американския начин на живот. Грийнглас извади лист хартия и написа нещо на него. После го подаде на младежа и посочи към мене.

Левият защитник взе листа и тръгна насреща ми.

— От ционистката свиня — рече той и плесна бележката в ръката ми.

Разгънах листа и прочетох: „212948-3652. Търси Батшеба.“ Опитах се да запомня номера преди пазачът да ми вземе бележката. Годзилата ме чакаше.

Тръгнахме си, залепени един за друг, сякаш бяхме притиснати от първомайско задръстване в трафика. В огледалото си за обратно виждане съзрях льохмана, приведен над волана и кривия му нос почти залепен за предното стъкло. Трябваше да реша дали да се отърва от него, преди да вляза в някоя телефонна кабина, за да се обадя в Ню Йорк.

Гледах студените му сиви очи. Те бяха мъртви езера. Безжизнени сетива на един добър войник, който трябваше да убива. Войник, който винаги изпълняваше заповеди от горе и не му мигваше окото, дори ако трябваше да удуши невръстно дете или да пусне бомба над някое мирно село. Очите на Уалям Кейли. Очите на ХХ-ти век. От тях струеше мразе, но не бяха достойни дори за презрение.

Продължих по моста, плащайки таксата^[2] откъм Сан Педро, и навлязох в търговската част на града. Годзилата неотлъчно ме следваше. И през ум не му минаваше да изклинчи от задължението си или пък, че заповедта от горе можеше да има някакъв скрит смисъл.

Скрит смисъл. Когато спрях на Стендърт Стейшън изведнъж добих усещането, че аз самият не бях разбрал скрития смисъл на моя случай. Ами ако трябваше да направя размествания или някакви други комбинации. Да предположим, че не бях разбрал правилно посланието на Грийнглас и той ме водеше по път, застлан от цветя, който обаче съвсем не бе така невинен, както той се опитваше да докаже. Ами ако наистина Дихтер изобщо не бе убил Джок? Или Деби? Или Мейко? Тогава какво?

Излязох от колата и минах покрай предницата на буика, като потупах с ръка ламарината му. Годзилата посегна да отвори вратата.

— Не се вълнувай — рекох. — Просто имам предчувствие за номер четири в Холивуд парк^[3] и искам да проверя залаганията.

Годзилата се отпусна назад с безпокойство и започна да дебне. Влязох в телефонната кабина и пуснах монета в процепа. Щом се свързах с телефонистката от „Междуградски разговори“, помолих разговора да е за моя сметка и дадох номера на домашния си телефон.

— 948–3652

Отсреща се обади женски глас с английски акцент. Тонът беше помпозен и делови.

— Искам да говоря с Батшеба.

— Кой се обажда?

— Името ми е Мозес Уайн.

— Батшеба познава ли ви?

— Не. Приятел съм на Майер Грийнглас.

— Мисля, че не познавам такъв господин.

— Е, тя го познава… попитайте я.

— Един момент.

Отсреща някъде бяха разменени глухи реплики, после англичанката отново се върна на телефона. В мене се прокрадна подозрение, че или е икономка, или някаква гувернантка.

— Батшеба не познава този мистър Грийнглас.

— Но аз съм сигурен…

— Никога не е чувала за него.

— Слушайте, много е важно. Аз наистина трябва да говоря с нея. Само за минутка.

— Няма как да зная кой сте вие, сър.

— Чуйте, с кого говоря? Отсреща се чу изщракване.

Втренчих се в Годзилата и опитах още веднъж. Този път поисках директно свързване. Разговорът не бе приет.

Излязох на Стендърт Стейшън и ми се зави свят от газовите изпарения и следобедното слънце. Трябваше да има някакъв по-добър начин да накарам тази жена да ме изслуша. Но дори и да успеех, нямах никаква представа какво трябваше да я питам или пък какво щеше тя да ми каже.

Беше три часа следобед и аз подкарах обратно към града. Отклоних се от пристанищния аутобан, излязох на аутобан Холивуд, а после свих по авеню Екоу парк. Отправих се към дома си и паркирах пред къщата. Годзилата беше на метър зад мене. Влязох вътре, затворих вратата, но след миг пак подадох глава навън.

— Взех касетите — казах аз и видях как онзи изскочи нетърпеливо от буика.

В краката му хвърлих топка целофан.

— Априлска шега, глупако!

После затръшнах вратата под носа му. След това седнах до телефона, набрах директно Ню Йорк и — о, чудо! — този път се обади самата Батшеба. Имаше сладко тънко гласче и вероятно беше на около 9 години.

— Здравей, Батшеба, името ми е Мозес Уайн.

— Знам кой сте. Вие сте детектив. Работите за мама. Тя ми каза по телефона.

— Така ли?

— Вчера… Съжалявам, че не можах да говоря с вас, но старата Спрекълс е толкова надута. Тя ми каза кой сте едва след като затворихте телефона. Мислеше, че вие сте от онези, нали ги знаете? Където говорят мръсни думи по телефона.

— Не съм такъв. Поне не мисля, че съм такъв.

— Гласът ви звучи добре.

Гласът ми може и да звучеше добре, но аз не се чувствах добре. Отпуснах се върху кушетката, чувствайки се определено уплашен. Сякаш бях Алиса^[4], която без много да му мисли, бе скочила в магическото огледало.

— Какво ти каза майка ти, че правя?

— Че й помагаш.

— Помагам й в какво?

— Да открие онова нещо за татко.

— Какво нещо?

— Дали е бил убит, или се е самоубил.

Гласчето й почти не трепна. Мис Спрекълс добре я беше тренирала.

— Какво мислиш, че се е случило?

— Не зная… Откъде да зная?

— А майка ти какво мисли?

— И тя не знае.

— Познаваш ли един човек на име Майер Грийнглас?

— Не.

— Или Франк Дихтер?

— Не.

— Или Сантяго Мартин?

— Не.

— Или жена на име Дебора Франк?

— Не.

— Да си чувала някога нещо за тези хора?

— Не.

— Ами Сал Грускау, Синтия Хардуик или Гюнтер Томас?

— Не, не и не… Защо ми задавате всички тези въпроси?

— Не зная.

— Това не е отговор.

— Знам, че не е… Защото един човек накара да те попитам.

— Кой?

— Майер Грийнглас.

— Но аз не го познавам.

— Той е бил приятел на татко ти.

— Познавахте ли баща ми? — попита тя.

— Запознаха ме.

— Мислите ли, че е бил велик?

Не знаех как да отговоря. Седях там, останал за миг без думи, стисках слушалката и потъвах все по-дълбоко в магическото огледало. Затворих очи и видях себе си, как се търкалям през някаква тъмна бездна. Гласът на Батшеба прекъсна виденията ми.

— Чувате ли ме още, мистър Уайн?

— Да, чувам те.

— Мъчно ми е за мама.

— Вярвам ти. Тя е прекрасна жена.

— Не можахме да отидем на детския концерт днес.

— Скоро ще се върне.

— Зная. Ще се върне тази вечер, след като заспя.

— Така ли?

— Спрекълс ми каза.

— Е, значи така ще стане.

— Няма я от миналия петък.

— Искаш да кажеш събота. Няма я от събота.

— Не, не. От петък. Следобед не ходих на училище и я закарахме до летището.

— За да отиде къде? В Сан Франциско?

— Не. В Лос Анджелис. За да отиде при татко.

— Но…

Помъчих се да кажа нещо, ала не можах да довърша изречението. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, а ръцете ми овлажняха. Гледах втрещен телефона. Той се топеше пред очите ми сякаш беше от восък.

— Мистър Уайн?

— Да, Батшеба?

— Ще ми задавате ли още въпроси?

— Не, Батшеба. Не.

— Надявам се да ви видя някой ден.

Тя наистина бе очарователно дете. Както вървяха нещата, след десет години Джейкъб щеше да може вече да й определи среща.

— Може би ще ме видиш. Едва произнасях думите.

— Кажи на Спрекълс добре да те пази, Батшеба. Лека нощ.

Затворих телефона. После взех едно снопче нарязана хартия и започнах да си свивам цигара от марихуана. След това обаче пъхнах пакета във вътрешния джоб на сакото си и бавно се върнах при колата. Чувствах се потиснат.