Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (4)

4

Когато за втори път спрях пред училището, беше тъмно като в рог. Тръгнах бавно към входа, давайки на пазача сикх пълната възможност да направи връзката между Гюнтер, Антъни и мене. Той обаче само се усмихна и ми отвори вратата с лек поклон. Спрях за миг в антрето, за да нагодя очите си към бледата светлина. Долових мирис на евтино сандалово дърво, който идваше от кандилото. Стените бяха облепени с плакати на южноамериканските авиокомпании. Една топчеста жена в лъскави прилепнали панталони и горнище с една презрамка седеше зад едно бюро и дъвчеше бонбони „Биг бой“^[1]. Реших, че тя е Ронда, и предположих, че това място някога е било туристическа агенция. Вероятно не много отдавна.

— Здрасти. Аз съм Хари от Сейнт Луис. Компанията ме изпрати тук в командировка за една седмица, а приятелят ми Фил ми препоръча това заведение. Спомняш ли си Фил?

— Ами, да — тя ме изгледа с безразличие.

— Фил каза, че вашето заведение е най-доброто на тази улица.

— Тъй е — гласът й не звучеше много убедително.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Какво предлагате?

— Масажи: френски, гръцки или английски… Шампоан „Горещо тяло“…

Тя четеше от някакъв ценоразпис на бюрото, напечатан на машина.

— … Съвети на голо… Терапия във вана… И най-новото — борба с голо и живо тяло.

— Звучи превъзходно.

— 35 долара за половин час.

— Вие ли ще ми изберете момичето?

— Защо не?

Тя отново се поколеба.

— Нещо специално ли имаш предвид?

— Харесвам повече ориенталския тип.

Тя поклати глава и пъхна последния „Биг бой“ в широката си уста.

— Сбъркал си адреса.

— Но Фил каза, че имате тук една сладка, малка… японка.

— Фил отдавна не е идвал тук.

— Бил е тук миналата седмица.

— Тук това е много време, гълъбче.

— Че къде ще е отишла?

Тя ме изгледа и посегна по навик към една порция пържени картофи, оставени встрани.

— Знаеш ли, ти май не си облечен като бизнесмен от Сейнт Луис!

— Регистриран съм.

Посегнах към портфейла си и извадих пачка новички банкноти.

— Слушайте, трябва да ми кажете къде е! Цели три часа Фил ми разказва за нея и така ме запали, че…

Ронда сви рамене и впери поглед в банкнотите.

— Вие не разбирате. Имам особена слабост към източния тил жени. С други не мога.

Надвесих се над бюрото, опитвайки се да изглеждам похотлив и перверзен, но Ронда явно бе свикнала с това.

— Моля ви, кажете ми къде е!

Извадих една двадесетдоларова банкнота. Тя въздъхна и върна банкнотата. Пръстите й бяха изцапани с шоколадово фуре.

— Спести си парите. Не зная… Единствено шефът знае. Той води счетоводството на заведението.

— Кой ти е шеф?

— Не мога да ти кажа това, гълъбче. Да не искаш да си загубя работата?

— Но аз трябва да зная!

— Е, не е съюзът. Поне това мога да ти кажа. Какво ти става, миличък? Ти май си търсиш белята? Тук е булевард Санта Моника.

— Слушайте, момичето, което търся… Сетих се за името й… Казва се Мейко.

— Мейко?

— Да. Къде е?

— Мейко^[2]? — повтори тя и избухна в истеричен смях. — Къде си чул това?

— Ами моят…

— Сега разбирам.

Тя ме изгледа дяволито.

— Ти си приятел на Джок Хехт! Той нарича всички момичета Мейко.