Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (22)

22

Всеки път, когато отивам в Редондо Бийч, аз си мисля за „Бийчбойс“^[1]. В моето съзнание те са така тясно свързани с този град, както Моцарт със Залцбург, или Вайнер с Байеройт. И тъй аз започнах да си тананикам: „Помогни ми, Ронда“^[2], за да запазя спокойствие, докато карах на юг по пристанищния аутобан покрай Плайа дел Рей.

Зад мене Годзилата беше объркан, чудейки се за какъв дявол се разхождах посред нощ из безлюдния крайбрежен град.

„Помогни ми, Ронда. Помогни, помогни ми,

Ронда. Йе, йе, йе, махни се от моето сърце!“

Спрях до някакво кафене на брега и като влязох вътре, отидох до телефонния автомат. Представата за раните от изгарянията с цигара върху гърба на Мейко непрекъснато изникваше в съзнанието ми, докато набирах първия телефонен номер. После набрах още един. Подготвях истинско шоу. Годзилата ме гледаше подозрително от барплота. Отвън се чуваше жалният вой на сирената против мъгла и грохотът на прибоя.

Моята сянка дойде до телефонната кабина и дръпна вратата.

— С кого говориш? — попита той.

— Дават го тази вечер.

— Какво?

— Някога били ли са те с камшик по време на еякулация?

— Хъ?

— Или да са те горили с цигара, когато се оправяш с някоя мадама?

— На мене тия не минават.

— Не минават, значи?

— Тц.

— Веднъж трябва всичко да опиташ. Така ми каза Джок Хехт… Хайде!

Излязохме от кафенето на улицата до вълнолома, продължавайки надолу по циментираната крайбрежна алея. Приличахме на чудовището и д-р Франкенщайн. Бяхме сами на брега на океана. Мъглата бе обгърнала всичко, оставяйки само боклуците около крайбрежните улични лампи и слабо осветените прозорци на няколко къщи. Минахме покрай тесни улички, които свършваха направо на пясъка, след това свихме надясно по „Виста дел Мар“ — една порутена улица от двете страни с къщи, облепени с дъски. Къщите имаха такъв вид, сякаш бяха определени за разрушаване. „Къщата на владетеля“ беше в края — последният пристан на сексуалната фриволност.

Ние приближихме и почукахме на вратата.

— Това бардак ли е? — попита Годзилата.

— Не съвсем.

— Как така „не съвсем“?

— Вероятно не правят кой знае какво всъщност, но организират някакво шоу, за да ти приберат парите.

— Тогава аз не влизам.

— Както искаш — рекох. — Но може би ще изпуснеш повече, отколкото си мислиш.

Годзилата ми хвърли още един подозрителен поглед. Почуках на вратата още веднъж. Никой не се обади.

— Ей, ти май се опитваш да ми играеш номера?

— Какво имаш предвид?

— Тук даже не е отворено!

Той посочи към бележката, залепена отпред: „Продава се“. В мъглата аз дори не я бях забелязал.

— Разбирам какво имаш предвид — рекох аз.

— А сега ще кажеш ли какво става тук, дребен еврейски педераст?

— Нищо особено.

— Какви ги приказваш, копеле? Водиш ме посред нощ чак тук, на майната си, и ми разправяш, че няма нищо особено!

— Нали ти плащат, за да вървиш подире ми?

— Плащат ми, за да им занеса касетите!

Той ме сграбчи, вдигна ме и ме хвърли към стената на сградата. Аз се срутих на земята и чух някакъв силен пукот, който беше или от счупените ми ребра, или от счупената стена на къщата. Годзилата се наведе, взе един камък и се приготви да ми размаже физиономията.

Изведнъж се чу скрибуцане на гуми. Една камионетка се показа иззад ъгъла, последвана от светлосин „Континентал“^[3]. Колите спряха с трясък пред нас и от тях изскочиха трима мъже с автомати.

— Cuba libre, regresamos — изкрещя един от тях. — Къде са касетите?

Годзилата се извъртя с лице към тях, измъкна оръжието си и на часа стреля. Биваше си го, когато стреляше в упор. Улучи първите двама в главите, разкъсвайки лицата им и запращайки ги обратно към колата в пръски от кръв. Третият беше прострелян смъртоносно в гърдите. Той се заклатушка на зигзаг покрай бордюра в един последен танц на смъртта, залитайки напред и назад. Накрая се люшна встрани, завъртя се и се хвана за пилона на уличната лампа. Тялото му се гърчеше и тресеше като на вол с прерязано гърло. Мислех, че вече ще се срути, когато с последно херкулесово усилие раненият вдигна автомата си и стреля, размазвайки вътрешностите на Годзилата по вратата на „Къщата на владетеля“. Едва тогава той също се срути на земята. Отидох до него — последният мъртъв кубинец. Беше Сантяго Мартин. Първият телефонен номер, който набрах от кабината преди малко, беше неговият.

Въздъхнах дълбоко и се облегнах на крайуличния пилон, загледан в бъркотията около мене — цял океан от погрешно насочена протоплазма, много майки и бащи, които бяха дали калпава продукция. После погледнах към „Къщата на владетеля“, мрачно размишлявайки над опръсканата с кръв врата. Тъкмо се чудех дали да вляза, когато дойдоха полицейските коли.

— Добре, кой се обади?

Беше Кунц.

— О, това си ти! Любимият частен детектив на председателя Мао.

— Председателят Мао не обича частните детективи, Кунц. Те са дребнобуржоазни индивиди.

— Пропаганда — сряза ме той. — Кои са тези гадове?

— Изпозастреляха се.

— Това и аз го виждам. Питам те кои са.

— Тези тримата са някакви кубинци, които държат заведение, известно под името „Лига за сексуални свободи“. А това русо чудовище тук работеше за министъра на правосъдието.

— Какво?!

— Казах, че е работил за министъра на правосъдието.

— Какви ги плещиш, шпионче?! Искаш да те опандизя ли?

— Не, но можеш да ме окошариш, ако искаш.

Кунц не схвана шегата.

— Добре — рече той. — Стига с твоите налудничави обвинения. Сега ми кажи ти как така си тук.

— Ами аз просто минавах оттук.

— Минавал си значи? Преди половин час някой се обадил в отдела ми и казал, че притежава нещо толкова сензационно…

— Би могло да бъде.

— Би могло? Само да не е!

Аз кимнах към къщата.

— Какво ще кажеш ако направим едно малко взломче, Кунц, за да влезем вътре. Нали сме приятели?

— Я чакай…

— Хайде и ти сега! Щом президентът го е направил, защо да не го направим и ние?

Кунц ме изгледа кръвнишки, но не каза нищо, когато вдигнах крак и ритнах вратата. Влязох, а той ме последва.

— Какво трябва да търсим?

— Долорес.

— Долорес?

— „Иди при Долорес. Тя има какво да ти даде.“

— Но тук няма никой.

Прав беше. Заведението бе празно. Нямаше дори една дреболия, която да сочи какво точно е ставало тук. Никакви камшици, никакви остриета, никакви бичове. Кабините бяха демонтирани, шкафовете — празни.

Отидохме в задната стая, която бе нещо като офис. Имаше една счупена пералня, умивалник и котлон. В стаята цареше разруха и миришеше на мухъл. Тъкмо си мислех, че всичките ми изводи са били погрешни, когато Кунц посочи към пода.

— А бе, идиот! Ето я твоята Долорес!

Проследих показалеца му. В ъгъла до задната врата имаше пластмасов контейнер във формата на котка. На него бе залепена снимка на коте, под което бе написано: ДОЛОРЕС.

— Този път вече наистина ти е спукана работата, малоумнико!

— Нима? — рекох аз и се наведох към контейнера. Намигайки на Кунц, аз измъкнах оттам три черни касети „Меморекс“. Трябваше да призная, че дори преди да се застреля, Хехт бе имал чувство за хумор.