Роджър Саймън
Мистерията на Мозес Уайн (3)

3

— Как ти се струва дотук?

— Дотук?

— Да, нали разбираш?…

Гюнтер се облегна на вратата на ягуара, когато аз потеглих, и включи собствения си джобен касетофон „Панасоник“, който се задействаше от устна команда.

— Ще ни кажеш ли кое според теб е изключително в този случай?

— Не.

— Ами Хехт? Той не е обикновен клиент, нали? Мъж с фаустовски страсти… Изключителен, неспокоен… вечно търсещ…

— Ти си писател.

Гюнтер ме погледна раздразнен и посегна към бутилката „Уайлд Търки“, която бе отмъкнал от бунгалото. Разклати я за миг, след това я подаде назад към Антъни. Последният бутна фотоапаратите си настрана и отпи.

— Приятел, накъде сме тръгнали? Коя е първата точка от дневния ред? Секс училището по Кама Сутра?

— Да се погрижа за Саймън.

— Отново при бавачката?

— Не, при приятелката ми.

— А, Голямата Беда.

Гюнтер и Антъни се спогледаха с разбиране.

— Войнствената мексиканка, нали? — рече Гюнтер — Una revolucionaria^[1]… Погаждаш ли се с нея?

Антъни отвъртя обектива от единия апарат и го постави на друг с дължина 500 мм. Аз се намусих и подкарах бързо през тунела на „Мейси Стрийт“. Алора Васкес, директорка на „Театро Комунал де Астлан“, беше моя приятелка от време на време в продължение вече на една година. Но напоследък нещата не вървяха добре между нас и това не беше работа на тия двамата.

— Ще ви бъда много признателен, ако останете в колата — рекох им аз, свивайки от „Бруклин“ към „Евъргрийн“.

— Както кажеш, дребосък.

Гюнтер пренави касетофона и сложи вътре нова касета.

Направих още един завой и спрях пред магазина, разположен точно пред апартамента на Алора. Няколко безстопанствени кучета, от тези, които населяваха квартала, дойдоха и ме близнаха по обувките. Хванах Саймън за ръка, приближих се до вратата и с трепет натиснах звънеца.

Тя не отвори веднага. През прозореца в трапезарията се виждаха пътни чанти, едно брезентово покривало, собственост на театъра, и една раница. На масата имаше половин галон червено вино, а до него — голям неотворен пакет сухари. Самата Алора беше коленичила на пода и подреждаше костюми в един кашон. Когато отвори вратата и видя Саймън, не можеше да се каже, че много се зарадва.

— Не мога днес, Мозес. Утре сутринта заминаваме.

— На турне?… Мислех, че е следващата седмица.

— Ускориха го. Отиваме в Тексас и Ню Мексико.

— Кога се връщаш?

— След три месеца.

— Три месеца?

Тя кимна.

— Но аз мислех…

Наблюдавах израза на лицето й. То бе строго и сурово. Лишено от компромиси. Разстроих се. Все още не можех да свикна с мисълта, че една жена беше свободна да си тръгне и да направи това, което искаше и когато го поискаше. Свободна така както бях аз.

— Знаеш ли какъв е твоят проблем, Мозес? — каза тя, сякаш четеше мислите ми. — Отначало искаш жената да е силна, но с течение на времето я правиш все по-зависима от теб. Както се обучават коне… Кои са тези?

Тя посочи през улицата към Гюнтер и Антъни, които се бяха тропосали пред ягуара. Антъни беше клекнал до предния калник и ни щракаше с апарата като луд.

— Просто едни момчета от „Ролинг Стоун“. Правят този репортаж заради „Новия детектив“.

— Ти ще станеш звезда, Мозес. Господин Лустро — тя се усмихна за първи път.

Свих рамене, притеснен. Антъни слезе от тротоара и взе друг апарат за снимки в по-едър план.

— Виж, ъ-ъ-ъ… не може ли да го оставя тук, докато си приготвяш багажа? Спешно е… Случаят е важен… Ще се върна в десет и половина.

— Десет и половина — повтори тя неангажирано. Алора гледаше втренчено Саймън. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, чиито зърна прозираха под тънката, работна тениска.

— Джок Хехт. Нали го знаеш — писателят. Полицията мисли, че той е убил Дебора Франк, водещата сутрешните новини на „Ей Би Си“.

Имах ясно предчувствие, че това беше краят. И когато Театро Комунал се върнеше от турнето, всичко щеше да е свършило за нас. Молейки я да гледа Саймън, аз само утежнявах нещата.

Тъкмо се канех да й кажа това, когато съзрях Антъни да притичва през улицата. Той започна да се върти около нас, насочил телекамерата си към главата на Алора. Гюнтер се влачеше след него, стиснал касетофона си, от който висеше включения микрофон, подобно на гайгеров брояч.

— Не ни обръщайте внимание — рече Гюнтер, като се приближи. — Просто правете това, което правехте досега.

Той вдигна микрофона и го насочи някъде по средата между мене и Алора.

— Махай се оттук! — извиках аз.

— Добре, де. Добре. По-спокойно.

Гюнтер даде знак на Антъни да се дръпне малко назад.

Обърнах се отново към Алора. Тя ровеше с пръсти в косите си и ме гледаше.

— Добре — каза Алора, като хвана Саймън за рамото и го притегли към себе си. — Можеш да го оставиш.

— Благодаря… Ще си поговорим по-късно.

— Няма смисъл, Мозес… А и в десет и половина ще съм заспала вече. Трябва да ставам в пет часа сутринта.

Тя докосна ръката ми за сбогом.

— Сбогом.

В гласа й се долавяше намек, че това е краят. Не посмях да й кажа, че под „по-късно“ имах предвид завръщането й от Тексас.

Алора отвори вратата. Целунах Саймън по розовата бузка за довиждане и те влязоха вътре. Довлякох се до колата. След мене вървяха Гюнтер и Антъни и записваха моя финал с Алора за поколенията. Тръшнах се зад волана. Започваше силно да ме боли главата. Притиснах клепачите си с пръсти, за да спра болката.

— Сега накъде? — обади се Гюнтер. — Към училището?

— Я си… — изръмжах аз и го сграбчих за ревера на рокерското яке. Трябваше да го прасна веднъж в мутрата, но се замислих, че все пак тази мъчителна раздяла щеше да се случи рано или късно. Мислено си направих забележката никога вече да не разкривам твърде лични неща пред д-р Гюнтер Томас.

— Да, училището — рекох аз и запалих мотора.

Беше четири и половина следобед, когато стигнахме булевард Санта Моника в западен Холивуд — псевдосекс-столицата на американския Запад. Паркирах в една пресечка между реклама, която гласеше: „Дяволът и мис Джоунс“, и яркорозовата фасада на някакъв магазин с временния надпис: „Институт за орална любов“.

Намерих секс-училището „Кама Сутра“ малко по-нататък срещу един магазин за порнографска литература.

Някакъв едър тип, облечен като сикх^[2], пазеше вратата под една осъвременена версия на Ботичелиевата Венера.

Минах покрай сградата, поглеждайки обявата във витрината: „Бизнесмени, заповядайте! Приемаме всякакви кредитни карти!“

Продължих до следващия вход и спрях, за да разгледам отражението си във витрината. Тъкмо започнах да приглаждам косата си, когато до мене застана Гюнтер.

— Какво правиш?

— Кипря се.

Д-р Томас засия.

— Като Богарт в „Голямото спане“ преди да влезе в магазина за редки книги!

— Нещо такова.

Той кимна и тръгна към училището. Измъкнах от джоба си стара вратовръзка от времето на певческите ми години в училищния хор, която пазех за такива случаи, и вече почти бях готов с възела, когато отново започнах да се ядосвам. В стъклото срещу мене виждах отраженията на Гюнтер и Антъни, които говореха с пазача на училището. Гюнтер извади касетофона, за да го интервюира. Пазачът се дръпна назад. Гюнтер запротестира. Пазачът се ядоса. За няколко секунди кавгата стана и пазачът се вбеси. Грамадното му туловище застрашително се надвеси над Гюнтер и сикхският тюрбан се извиси над неустрашимия журналист. Антъни се шмугна зад тях, като правеше бързи снимки на развихрилите се събития, и без да се старае да се крие, снимаше през витрините на училището. Идиоти!

Светкавично се обърнах и изчезнах зад ъгъла, увеличавайки максимално разстоянието между мене и другите, доколкото това бе в границите на човешките възможности. След няколко блока спрях, за да си поема дъх пред някакъв гараж. След мене дотича Гюнтер.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — креснах аз.

— Разнищваме историята, приятел.

— Не разбираш ли, че можеха да ни убият?

— Исках да те изложа на риск.

— Онова копеле имаше автомат под туниката си!

— Марка „Смит и Уесън“, 38-милиметров, със заглушител.

Гюнтер се ухили.

— Браво. Печелиш значка за добри резултати по разпознаване на огнестрелни оръжия. Може би ще ти помогне, когато оня те замъкне в някой сокак и ти опре това нещо във врата.

Дотича и Антъни, останал без дъх, с отворени уста. Гледах ту единия, ту другия и се чувствах все повече и повече като пълен глупак. Тази работа за ченгето-суперзвезда започваше никак да не ми харесва. Правеше ме да изглеждам като някой неопитен новак.

— Вижте — рекох аз, — имам по-добра идея.

— Каква?

Антъни зареди апарата с нов цветен филм.

— Имам един агент, който ще ни заведе при Мейко по-бързо, отколкото който и да е друг.

— Кой е той?

Мълчаливо ги избутах към колата. Лицето ми бе неразгадаемо. Подкарах по магистралата от Холивуд към центъра на града, после поехме на юг по аутобана за пристанището. След малко минахме покрай гетото на Лос Анджелис. Свих по 89-та улица встрани от главното шосе и направих ляв завой по пътя за Манчестър. Минахме покрай един магазин за алкохолни напитки и друг за оръжие.

— Не се ли отдалечихме малко? — попита Гюнтер.

— Този човек е най-добрият — отвърнах аз и намалих скоростта. Минавахме покрай един негър, облечен в кафтан от зелено кадифе и с огледални слънчеви очила, облегнат до входа на един магазин за заложени вещи.

— Уга-буга! — извиках му аз и натиснах спирачката, прошепвайки на Гюнтер: — Това е паролата.

След 30 секунди карахме с бясна скорост по 103-та улица и минахме покрай кафене „Кво става?“. Пресякохме железопътната линия в долния край, после свихме плътно вдясно по една алея и спряхме пред кръчмата „Кулите на Саймън Роудна“. Гюнтер и Антъни излязоха от колата и се вторачиха в двете кули от счупени бутилки и бирени консерви, които просветваха в сумрака.

— Това пък какво е сега?

Сложих пръст на устните си и ги поведох към главния вход.

— Чакайте тук — рекох им аз, като ги сложих да седнат до една бетонна плоча, рекламираща някакъв дом на покойници в Клармонт. После се върнах в колата и подкарах към пристанищната магистрала. Като се имаше предвид състоянието на обществения транспорт в Лос Анджелис, щях да бъда сам и свободен поне още шест часа.