Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (30)

XXX

Лекарят на затвора в Хага, един почтен белобрад старик, прие вежливо двамата посетители, известни в научния свят. Бе покъртен от съкровената специфичност на случая и предложи своята помощ.

Понастоящем Хартмут се намираше в болничното отделение на затвора. Вероятно поради рязкото лишаване от алкохол, той бе имал пристъп на ярост и бе прехвърлен от една седмица за наблюдение в нервно-психиатричното отделение, което беше част от тъмничния лазарет.

Холандският лекар, който говореше доста добре немски, тактично се въздържа от определяне здравословното състояние на Хартмут. Затова пък се показа готов да заведе своя прочут берлински колега още същия миг при болния. Крамер прие предложението с благодарност.

Преди тава обаче за него беше важно да се посъветва с холандския лекар по един друг въпрос. Крамер попита дали е възможно поради своето болестно състояние затворникът да бъде освободен предсрочно срещу гаранция. Разбира се, със задължението той да излежи остатъка от наказанието си, след като бъде здравословно възстановен. Отговорът бе, че такъв изход би бил възможен за един холандски поданик. Обаче по отношение на чужденец властите едва ли биха се съгласили лесно на такава отстъпка. Все пак той ще се постарае да постигне това изключение от директора на затвора и правораздаващите органи. Надявал се да успее, понеже просителите са двама именити представители на германската наука.

Фридрих се сбогува, а двамата лекари се отправиха веднага за тъмничния лазарет.

Вердер дочака в хотела връщането на Крамер. Бяха го обладали нови страхове. Той никога не бе подозирал, че страстта на неговия син към пиянство ще се развие до такава степен, че принудителното въздържане да го хвърли в бесни припадъци. Това означаваше напреднал етап на заболяване и разкриваше колко тежка бе задачата, с която се нагърбваше Крамер. Когато се върна, той съобщи, че намерил Хартмут на легло, силно отслабнал, някак примирен и безучастен. Обаче все пак в състояние да понесе пътуването без риск.

Фридрих помоли Крамер да си замине, тъй като бе отсъствувал доста дълго от своя институт. Крамер обаче отказа. Предпочете да остане, докато Хартмут бъде освободен. Съществувала надеждата, че това можело да стане скоро. Кратък разговор по телефона, който старият любезен тъмничен лекар бе имал с директора на затвора, давал надежда за бързо уреждане на въпроса. Фридрих сърдечно благодари на Крамер за неговата готовност всячески да помогне. На въпроса му дали Хартмут подозира, че те полагат усилия да го освободят, Крамер отговори отрицателно. „Не би било препоръчително — каза той, — да го тревожим сега с подобни неща, преди да бъде постигнато нещо положително.“

Всичко стана скоро и напълно според тяхното желание. На третия ден въпросът бе вече уреден. Вердер представи една достатъчно висока гаранция и арестантът беше освободен.

Фридрих бе ангажирал в експреса самостоятелно купе първа класа. Той видя сина си едва минути преди влакът да потегли. Хартмут дойде едва-едва вървейки и подпирайки се на ръката на Крамер. Момъкът, облечен в нови дрехи, благодарение грижите и разпоредителността на Крамер, изглеждаше силно изтощен. Когато видя баща си, той се разплака. Поставиха го да легне удобно и когато влакът напускаше гарата, той бе вече заспал. Фридрих седеше свит на края на купето, притиснал кърпа на очите си. Те обаче бяха сухи. Но той страдаше жестоко. Тази среща с Хартмут го бе сломила. Искаше му се да извика от болка. Налагаше се обаче да надмогне страданията си. Обстоятелството, че при своето печално пътешествие навсякъде бе срещнал съчувствие и подкрепа, му даваше възможност още по-дълбоко да схване нещастието, което го бе сполетяло. То явно изпълваше със съжаление всеки, който го видеше.

Крамер също седеше затворен в своя ъгъл и гледаше съсредоточено пред себе си. Той виждаше какво става с Фридрих и съчувствуваше с мълчанието си на неговата печал. И все пак се опита да внуши нови надежди на бащата. Заговори му за подобни лечения, които бе извеждал до траен успех. Най-добрата гаранция за пълното оздравяване на пациента си съзираше в неговата младост. Реално съществуваше възможността, въпреки наследственото обременение, младежът да се освободи от порока под давлението на горчивите изпитания и натрупаните унижения.

Фридрих слушаше усмихнат, но в сърцето му се загнездваше съвсем друга увереност. Той просто губеше вярата си в някакъв добър обрат.

Бе телеграфирал автомобилът да ги чака на гарата. Пристигнаха в десет вечерта. Той поведе Хартмут към колата, Крамер вървеше от другата страна. Както през време на пътуването, и сега Хартмут беше безучастен, не питаше нищо, едва отговаряше, когато се обръщаха към него, навремени плачеше тихо. Този безпомощен плач на голямото бледо момче късаше сърцето на Фридрих.

Те поеха с автомобила направо за Вестенд, към санаториума на Крамер, където бе приготвено всичко за приемането на новия пациент. Когато най-сетне Фридрих се върна у дома, момичето му съобщи, че професор Сетегаст го е търсил няколкократно по телефона от Кьонигсберг. Тъй като момичето не е знаело за къде е отпътувал нейният господар, то не могло да даде точен отговор.

Фридрих веднага се обади на Йоханес, разказа му станалото през последните дни и за това, че Хартмут сега се намира в санаториума на Крамер.

— Значи ти пак си самичък? — заключи Йоханес, на което Вердер отговори с въздишка. Тогава Йоханес обяви, че има една голяма молба към своя втори баща. Той знаел, че неговият отпуск продължавал още около две седмици, затова го молел да му подари част от това време в Кьонигсберг. Горял от желание да му покаже как е организирал там своята научна дейност и с какъв голям интерес се посещават неговите лекции.

Фридрих с уморен глас отговори, че ще тръгне утре за Кьонигсберг. И без това имал да уговори разни работи със Сетегаст.

Когато посрещна на другата вечер Фридрих на гарата, Йоханес се стъписа. Тревогите от последните седмици явно показваха следите си по лицето на Вердер, както и по неговото държание и поглед. Той се движеше наведен, с наклонена напред глава. В погледа му личеше неспокойна търсеща напрегнатост. Като че този човек се намираше само тялом на земята; неговите желания, мисли и копнежи сякаш бяха вече отдавна напуснали този свят.

Едва когато на следния ден Йоханес показа на своя учител какво бе успял да събере и направи за краткото време на своята Кьонигсбергска дейност — семинарът, малкият криминалистичен музей, архивата, библиотеката на семинара — едва тогава Вердер се съживи отново и показа известна бодрост.

Той благодари на Йоханес за всичко, което бе създал по неговия, Вердеровия пример в Берлин. Благодарение на покровителствената щедрост на Вердер, учебните средства тук не отстъпваха на берлинските образци и Кьонигсберг можеше да се счита вече за втори оживен център, разпространяващ реформаторските идеи на Ресе в областта на наказателното право. Това бе една прекрасна и надеждна стъпка напред.

Когато вечерта двамата мъже седяха заедно в скромното ергенско жилище на Сетегаст, Вердер съобщи на своя възпитаник, че дейността му в Кьонигсберг няма да трае дълго време. Той трябва да има готовност да намери измежду своите асистенти способен заместник за Кьонигсберг и да го подготви за такъв.

— Имаш ли между младите си помощници човек с такива качества?

— Да — каза Йоханес, — Вегенер. Ще ти го представя днес. Беден учителски син от Източна Прусия. Издигнал се е гладувайки, чрез стипендии и даване на уроци. Той е наистина подходящ.

Очите на Фридрих се изпълниха с блясък.

— Моето учение — това е учението на Ресе — изрече той с явна топлота с гласа си. — Наследниците, Йоханес, младото поколение — това е висшата и най-сериозна грижа на всяка духовна дейност. Отглеждай наследници! Това е нашето най-свято задължение. Защото никой от нас не знае, не може да знае до кога…

Той не се доизказа, потъна в размишления и в неспокойните му очи се появи отново онова странно търсене.

В погледа на Йоханес обаче се появи страх. От устата му се отрони боязлив въпрос.

— Кажи, учителю — започна колебливо и нерешително той, — моля ти се кажи ми.

Фридрих като че не чуваше нищо.

Тогава Йоханес сложи ръка върху рамото му. Вердер, сякаш пробуждайки се, впери очи в своя възпитаник.

— Защо твърдиш, че няма да остана тук, в Кьонигсберг? — довърши въпроса си Сетегаст.

— Ти ще дойдеш в Берлин. На моето място. Ще наредя това, веднага като се завърна.

— На твоето място? А ти? Ти със своите петдесет години? Нима искаш да прекъснеш?

Фридрих кимна.

— Да. И то скоро. Уморен съм, изхабен. Бъди готов.

Той изговори всичко това с такъв решителен тон, че Йоханес не посмя да каже нито дума повече.

Когато на другата утрин обаче поиска да се докосне повторно до този въпрос, Фридрих прекъсна разговора и излезе от стаята. Към обед той си замина. Сбогува се с болка като за дълга, дълга раздяла, макар и Йоханес да казваше все отново, че ще дойде не след много време при Вердер в Берлин.

 

 

Крамер осведомяваше всеки ден Вердер за състоянието на Хартмут. Пациентът се съвземаше бързо, видимо се усилваше и се държеше любезно и сдържано. Ако и Вердер да се измъчваше от желанието да види своя син, засега Крамер не разрешаваше това.

Бяха минали три седмици, откакто Хартмут бе доведен в санаториума. Вердер продължи отпуската си с още един месец и работеше усилено, главно преглеждайки и подреждайки книжата си.

Една бурна предпролетна утрин той бе стреснат от телефонното съобщение на Крамер: през нощта Хартмут се измъкнал от санаториума и избягал. Направил е нещо, каквото досега не се е случвало никога в института — прорязал е с пила решетката на прозореца и след рисковано прекатерване през градинската стена се озовал на свобода.

Крамер изговори всичко това с голяма тревога.

Вердер обаче посрещна съобщението със странно спокойствие. На въпроса на Крамер дали да започне издирването на момчето, Вердер отговори, че ще го поеме сам.

Когато вечерта Санер дойде при Фридрих, той го намери да пише. Това каменно спокойствие — въпреки новото изчезване на Хартмут — се стори на Санер неестествено и страшно. Още по-странно чувство облада Санер, когато чу Фридрих да казва, че не иска да предприеме никакви стъпки за ново залавяне на беглеца. Обясни това така: той изпитвал несъмненото чувство, че някой ден, вероятно скоро, Хартмут ще похлопа сам на вратата на бащиния дом. За него, по всяка вероятност, е било важно да се отърве от неволята на решетките и затворената врата. Лишенията и бедите ще го върнат.

Санер изслуша с трепет това изявление. Той долови смътно, че въпреки привидното безразличие, Фридрих като че ли е стигнал до някакво неизменно решение. Тая вечер той говореше малко. Стойката му бе станала отново обтегната. Държеше главата си пак високо изправена, от лицето му бе напълно изчезнала умората от последно време, а движенията му се отличаваха с твърдост и енергичност. Изглеждаше като че през този човек, когото грижите уж бяха съкрушили и разколебали, бе минал сега някакъв ток и той отново владееше положението.

Санер попита дали наистина не иска да се вземат някакви мерки за завръщането на Хартмут.

— Не — беше отговорът.

Дали, ако Хартмут би се върнал доброволно при своя баща, ще го даде отново под опеката на Крамер?

— Не.

Дали би задържал момчето вкъщи, за да го пази сам, ако и да е то болно и неподатливо?

— Може би.

Санер се въздържа от по-нататъшни въпроси. Явно не можеше да се добере до нищо, не бе в състояние да пробие тази непроницаемост. Вердер наистина бе взел някакво решение, обаче нищо не можеше да го накара да го съобщи другиму. След като отговори така късо и рязко на въпросите на Санер, той потъна в дълбоко мълчание и изглеждаше, че се взира с големите си очи в неща, които бяха страшни и неизменни като самата съдба…

Със свито от загриженост сърце Санер се вдигна, пожела на Вердер лека нощ и си отиде.

Фридрих вече не заспа никога.

Лежеше нощем буден в леглото си и се вслушваше.

Постоянно му се струваше, че вън, всред шума на пролетните бури, към него се носи някакъв вик.

Често пъти ставаше, отваряше прозореца и се взираше навън.

Така минаваха седмица след друга.

Приятелите намираха Фридрих все по-изпаднал. Косата му бе съвсем побеляла, очите му хлътнаха дълбоко.

В една от тези нощи мартенската буря вилнееше особено диво. Вън биеше град, смесен с помръзнал сняг. Дърветата стенеха, от покривите се свличаха с шум керемиди, разчупени клони се строполяваха надолу.

Час след час Фридрих се взираше неподвижно в тъмнината. Сърцето му биеше със страшна сила. Чувствуваше пулса си като в треска. Внезапно дочу отново този вик, който го бе повличал вече стотици пъти през всичките тези нощи към прозореца, за да го отвори и се вслуша навън.

Сега отново. Той се спусна към прозореца, разтвори го рязко, но нищо, нищо. Нищо освен този бяс и рев на развилнялата се природа. Вердер запали лампата. Бе един след полунощ. Той навлече треперещ дрехите си, взе палтото, шапката и връзката с ключовете и излезе навън в бурната нощ.

Сякаш го теглеха и влачеха хиляди въжета. Премина трескаво мократа улица. Там, там, всред рева на нощната буря, се чуваше все отново, глухо и плачевно този вик: „Татко, татко…“.

Той идеше като че из сянката до стълбовете при вратата на една вила. Фридрих се хвърли към призрачната фигура.

„Татко, татко…“

Той грабна за ръка своя окъсан, измокрен, треперещ син и го повлече към къщата. Помъкна го като лишена от воля плячка. Изглеждаше като че юношата нямаше вече сили нито за стъпка повече.

Фридрих го изнесе по стъпалата, сложи го в леглото си, запали лампата. И видя един чорлав, брадясал просяк — изпаднал, гладен и отслабнал, цял потънал в дрипи. От скъсаните обувки се подаваха замръзналите му пръсти.

— Жаден съм — да пия, да пия… — застена в треска Хартмут.

Фридрих с ужас установи какво бе направила провалата от неговото цветущо, прекрасно дете.

— Жаден съм — да пия…

Бащата излезе бавно навън, запали светлината в трапезарията, наля малко вино в една чашка и пусна в нея от една опаковка няколко кристала, които извади от портфейла си. После внимателно разбърка питието с лъжичка. Измъчен, борейки се, потърка с ръка чело, изправи се, като че взел последно решение и се върна обратно в спалнята.

— Искам да пия, да пия! — охкаше Хартмут.

Фридрих опря ръба на чашата до устните му.

Хартмут жадно пое течността и в следния миг тежко падна върху възглавницата — без звук, без стон…

Фридрих държа ръка върху челото на мъртвия си син, докато то изстина. След това сложи шапката си, влезе в работната стая и постави върху писалищната маса две затворени писма. Първото от тях носеше надписа „Моето завещание“. Второто бе адресирано до Йоханес Сетегаст.

Когато Фридрих Вердер напусна дома си, беше към два часа след полунощ.

На следната заран шапката му бе намерена върху гроба на неговата жена.

От самия него, от Фридрих Вердер, не бе открита вече каквато и да е следа…