Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (2)

II

След погребението д-р Санер се отправи веднага при годеницата си във вилата на Ресе, която се намираше всред голям парк на кралската алея в Груневалд. Камериерката обаче му съобщи, че госпожицата се била оттеглила и наредила да не я безпокои никой.

Малко разстроен, Санер се упъти за дома си и зачака известие от Доротея.

Такова обаче не дойде. Когато докторът пожела да говори с годеницата си по телефона, биде осведомен от същата камериерка, че госпожицата имала мигрена и нямала възможност да се обади. На въпроса на Санер дали посещението му довечера би й било приятно отговориха, че милостивата госпожица не желаела да приема никого.

Санер ядосано захвърли слушалката. Такова поведение беше наистина необяснимо. Че Доротея не би искала да види днес някое чуждо лице, това той можеше да разбере. Че тя обаче отстраняваше и него, това го слиса.

Санер впрочем се чувствуваше малко обиден. Сцената, която се разигра между неговата годеница и професор Вердер при тържеството в общинския дворец, му подействува неприятно. Защото как изглеждаше в очите на хората той, доктор Санер, годеник на Доротея Ресе, в момента, когато тя падна пред ковчега на баща си в краката на професора? Тъй да се каже — от благодарност за покъртителната Вердерова реч в чест на покойника?

Какво бе неговото положение!

Беше, разбира се, извинително тази двадесет и три годишна девойка, лишена от майка и единствена дъщеря на Ресе, издъно съкрушена от скръб и детска любов, в момента, когато духовният наследник на Ресе държи своята блестяща надгробна реч, да се е почувствала изпълнена с най-топла благодарност към оня, който бе произнесъл толкова ярки думи в прослава на баща й.

Нека всичко това да беше така.

Обаче начинът, по който Доротея прояви това си чувство, бе неподходящ, нетактичен, театрален.

Колкото по-дълго мислеше Санер върху това, толкова по-нелепа му се струваше цялата случка. Затова и той бе накарал Доротея да си отиде веднага вкъщи.

Тя го послуша без съпротива, като че й беше безразлично дали ще придружи баща си до гроба; като че най-важното за нея бе приключило с онази именно патетична случка.

Колко превратна бе душевната реакция на Доротея! Санер се ужаси. Непонятното обаче в поведението на неговата годеница през този фатален ден не свърши с това. Далеч не се свърши. Защото, ако приемеше всичко, което се бе случило днес, като изблик на чувства, за които Доротея, поради силните вълнения, не можеше да бъде отговорна, ако погледнеше на конфузната случка като на мимолетна нервна реакция у Доротея, то впоследствие най-естественото би било Доротея, дошла в съзнание, да го помоли за извинение за случилото се.

Но тя явно не изпитваше никаква нужда от подобно извинение. Годеницата сега просто отбягваше своя годеник, не го викаше. Днес тя дори отклони на два пъти неговото посещение под предлог на главоболие и умора. Поведение наистина непростимо. Доротея бе поставила Санер в неудобно положение и по отношение на професор Вердер. Разбира се, естествено бе Санер да бе благодарил на професора за надгробната му реч, защото в случая именно Санер представляваше семейство Ресе. Санер не бе благодарил. Напротив, той бе приел съболезнованията от страна на Вердер с мълчание тъкмо защото бе огорчен от поведението на своята годеница и в момента, когато професорът му подаваш ръка, не съумя да се овладее и да заглуши тази си горчивина. Тя неусетно започваше да се насочва и против самия Вердер. Така Санер се провини пред Вердер в неспазване на формата.

В момента, в който съзна това, той отиде до писалищната си маса и написа на Вердер няколко благодарствени реда. Като прати писмото по пощата, Санер се почувства пооблекчен. В душата му обаче остана някакво огорчение към Вердер. Нещо повече. Той чувствуваше как неприязънта му бързо расте. В този професор той предугаждаше свой враг, започна да вижда в любимия ученик на Ресе опасен противник.

Връзката между Санер и Доротея бе отколешна мечта на техните бащи. Старият епархиален съветник Санер бе първи приятел на Херман Ресе. Двамата бащи сгодиха своите деца, когато Адолф беше още студент, а Доротея едва на петнадесет години.

От тогава имаше вече осем години. Адолф Санер, който бе станал през това време старши учител в Момсеновата гимназия, наистина сърдечно обичаше своята млада годеница. Стройното, сериозно и малко нелюбезно момиче, с тъмнокафяви очи и бледо като лилия лице, без да беше красавица, имаше привлекателна и аристократична външност. Останала отдавна без майка, тя изпитваше възторжена любов и голяма привързаност към знаменития си баща. Още полудете, тя му достави, разбира се, радостта да изпълни неговото сърдечно желание и стана годеница на Санер. Днес горда, цветуща девойка, Доротея разпалваше силно подвижния, но предразположен към затлъстяване Санер. Той страстно обичаше младата си годеница. Тя обаче бе хладна към своя избраник. По-висока близо с една глава, изглеждаше, че погледът й се прехвърля постоянно през него, към някаква примамлива далечина.

Санер чувствуваше, че за Доротея той не беше „годеникът на нейните мечти“. Тя обаче не му беше давала никога повод за съмнения и ревност. Момичето бе прекарало три от годежните години във френски и английски пансиони и когато се връщаше все по-прелестна и разцъфтяла, сърцето на нисичкия главен учител бурно се вълнуваше. Доротея обаче се държеше с него само като сърдечна приятелка от детинство, почти като сестра, и видимо избягваше всяка по-буйна ласка от страна на своя годеник. Отначало това се приписваше на нейната още ранна младост, докато Санер започна все по-определено да подозира, че просто обича много по-силно, отколкото го обичат. Но той се надяваше и вярваше, че напредващата зрелост на младата годеница все някога ще му разтвори напълно нейното сърце. И непоколебимо продължаваше да ухажва Доротея. Годините идваха и заминаваха, бащата на Санер умря, самият доктор бе вече отдавна на длъжност и почести в гимназията. Той, както и Херман Ресе, увещаваха вече три години Доротея за брака. Тя пък постоянно молеше за отлагане. Не искала още да оставя баща си сам, била още твърде млада. И заставяше годеника си на тая жертва. Самият Ресе беше раздвоен. Той хем желаеше брака, хем се страхуваше от раздялата с дъщерята и от усамотената къща. На Санер просто вече дотягаше просешката роля, отредена му през всичките тези години.

Неговото нетърпение, усилвано може би именно от непристъпната студенина на Доротея, намираше разбиране и подкрепа от Ресе. На молбите на дъщеря си той бе дал като последен срок още една година. След това тя трябваше да се венчае. Смъртта на Ресе съвпадна с втората половина от тази година. Истина бе, че през това време Санер не бе видял някога годеницата си да се показва благосклонна към някого другиго. Явно не нещо подобно държеше Доротея настрани. Но Санер бе забелязал как понякога Доротея разглежда замислено и заинтересувано любимия ученик на своя баща, който често дохождаше в дома на Ресе.

Вердер имаше отличителна, интересна фигура. Висок и строен, по-висок от Доротея с цяла глава, той имаше същата бледност, която разхубавяваше и нея. У него тя правеше още по-силно впечатление поради рамката от обилни, черни като въглен коси. Чифт пламенни черни очи, хлътнали малко дълбоко, придаваха на лицето му фанатичен вид. Изтънчена характерна външност, апостолска фигура, Вердер беше личност, която биеше навсякъде на очи и лесно можеше да направи впечатление на едно младо момиче. Към това се прибавяха и неговата бърза и бляскава кариера, ненадейният му подем, видното име, което бе вече спечелил в толкова млади години. Ресе бе обичал Вердер като свой син. И твърде близко до ума бе, че и Доротея ще чувства нещо към този блестящ млад академик.

Санер впрочем често бе мислил дали тези двама души не са предопределени един за друг. Обаче Доротея би трябвало да е разбрала, че Вердер няма отношение към жените. Санер не бе видял никога Вердер да хвърли поне един поглед към фигурата на Доротея — така както го поглеждаше сегиз-тогиз тя, като човек, който подбужда нейното любопитство. Вердер беше човек на идеите. Самодоволен, увлечен в своята специалност, за него като че нямаше нищо друго на света. Санер виждаше и знаеше това, затова не откриваше във Вердер съперник. Днес — тази мисъл обзе Санер като внезапно прозрение — нещата се нареждаха изведнъж съвсем иначе.

Херман Ресе не съществуваше вече. Доротея нямаше вече баща, комуто трябва да принесе като обет и жертва този брачен съюз. Сега Санер можеше само да се надява, че чувството на благочестие и дълг към починалия й баща може да обвърже Доротея. Защото тя бе показала, че не се стреми към брака със Санер като към най-висшето щастие. Затова и не бе преставала да го отлага.

Вердер бе пълен духовен наследник на Ресе и пред ковчега му бе показал недвусмислено, че приема това като нещо естествено. Но какво означаваше патетичната демонстрация на Доротея? Тази девойка, чиято студенина правеше Санер нещастен и потиснат през всичките години на годежа им, се бе събудила внезапно за страстен чувствен порив. Предпазливата, затворената Доротея се остави да бъде увлечена в един спонтанен акт пред широка публика, акт, който би имал не по-малък ефект и на сцената.

Дали не бе това начало на някаква криза? Едно разтърсващо пробуждане, което би могло да срине щастието на неговия живот? Колкото и малко да бе мислил за това в момента на самата случка, сега той започна да се изпълва с опасения.

Доротея и Вердер — това би могло да хрумне на всеки, който стоеше отдалеко и не познаваше обстоятелствата. Който обаче ги знаеше, можеше само да се усмихне и да свие рамене. Та нали той, Санер, е предопределеният, той е годеникът на Доротея. Не съществуваше следователно възможност Доротея да стане, когато и да било, жена на Вердер.

Херман Ресе със сигурност не бе мислил никога за това. Но ако все пак би се появила като мигновение подобна мисъл, той би я отхвърлил като невъзможна, недопустима. Адолф Санер притежаваше за това доказателства, документи. Той ги имаше. Те бяха негови.

Защо тогава да се изтезава с подобни подозрения? Това бяха само болезнени фантазии, лоши видения и нищо друго.

Доротея и Вердер: безсмислица! Това не би станало, не би могло никога да стане, никога!…