Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (19)

XIX

Когато Доротея не биваше обзета от трескав трепет и лудото сърцебиене не хвърляше изтощения й организъм в огън, тя лежеше, постоянно обладана от една мисъл. Бе уредила вкъщи всичко, което се отнасяше до нея, бе дала всички поръчения, които считаше свързани със собствените си задължения. Защото чувствуваше, че смъртта приближава.

Оставаше да се реши само още едно.

Как трябва да се постъпи с документите, които й бе предал Санер и които криеха данните относно произхода на Вердер?

Да даде обратно документите на Санер?

Или да ги приложи към своето завещание и по този начин да ги предаде на Фридрих?

Тя не можеше да прецени кое от двете решения е по-добро.

Дали веднага след като смъртта е отнела неговата жена, да подложи Фридрих фактически на втори тежък удар, като му даде възможност да научи от къде е дошъл?

Или да върне целия материал от доказателства на Санер, като предостави отново в негови ръце решението кога и как да посвети Вердер във всичко това?

Доротея съзнаваше, че с оглед поведението и съдбата на Хартмут е необходимо едно по възможност по-бързо разясняване на тези обстоятелства, но не можеше да понесе представата как Фридрих щеше да стой пред още пресния неин гроб с такова ново тежко психическо бреме.

Тя се бореше вече с дни, за да вземе някакво решение, обзета от съкрушителния страх, че смъртта може да скове сърцето й, преди да бе намерила верния отговор.

От няколко часа Доротея като че бе почнала да клони към това да подготви устно Фридрих, че ще намери между нейните книжа и някои твърде важни сведения, засягащи него и техния син. Тази заран, след кратък ободрителен сън и без да почувствува треска, болната сметна, че така ще бъде най-добре, че Фридрих има сега сили да понесе истината. Тя знаеше колко по-устойчива бе станала душата на нейния мъж, как се бе бронирал, готов да даде отпор на всеки житейски удар.

Доротея помоли посивялата милосърдна сестра, която я наглеждаше, да повика мъжа й и го зачака успокоена.

Фридрих дойде веднага. Както винаги, когато се приближаваше към нейното легло, той я погледна с радост и сякаш изпълнен с надежда. Докато обаче преди този израз му струваше безгранични усилия, днес той наистина бе озарен от радост.

Доротея забеляза веднага това. Восъчното й лице светна. Очите й се отправиха към телеграмата, която Вердер държеше.

— Добри известия ли си получил? — попита болната с такава свежест в гласа, че у Вердер веднага избликнаха нови надежди. Той бързо се приближи, сложи ръце върху лицето й и я погледна радостно. Телеграмата постави върху завивката й. Старата болногледачка тихо излезе.

— Днес ти си добре, Доротея.

— Да, Фриц. Спах превъзходно.

— Намаляла ли е температурата ти?

— Почти нормална е.

— Щастлив ден! Щастлива сутрин, Доротея. Защото тук, тук…

— Какво има в телеграмата, Фриц?

— Нещо чудесно, Доротея, нещо, което може само да те направи да оздравееш. Йохан Сетегаст…

— Твоят първи асистент и любимец, този, с когото те свързва такова интимно приятелство?

— Да, Доротея, Йохан Сетегаст е назначен за редовен професор по наказателно право в Кьонигсберг!

Доротея пое и двете ръце на Фридрих.

След кратко мълчание той продължи:

— Аз хранех големи надежди по отношение на него. Когато преди половин година получи от Мюнхенската академия първа премия за своя труд „Как трябва да наказва законът“, за мене стана ясно, че неговият път е открит. Но че той става на двадесет и деветата си година, една година по-рано отколкото аз самият, редовен професор по наказателно право, това е най-великата радост, която бих могъл да преживея.

— Ти си бил винаги особено привързан към този си ученик.

— Да, Доротея.

— Той наистина е разкошен човек, този строен момък с руса апостолска глава.

— Да — каза Фридрих, — той прилича на Йоан Кръстител, рибарският син. Обаче това, което тайно ни свързваше, бях крил до днес ревностно и съкровено. Но понеже днешният ден е толкова светъл и пълен с щастие, чуй най-сетне как е успял този великолепен младеж да достигне до такова почетно място, кой е този, който трябва да навлезе днес в Кьонигсберг в духовните владения на Имануел Кант, да стане апостол на Ресе, а също така и мой апостол.

Вердер спря и погледна с широко разтворени бляскави очи в пространството пред себе си. Гърдите му се повдигаха. Той като че се вълнуваше от преживяването на някакъв възвишен, блажен момент, възнаграждаващ хилядократно всички страдания и изпитания, на които би могла съдбата да подложи човек.

Доротея виждаше как бе се преобразило лицето на Вердер и покъртена простря ръце към него.

— Йохан Сетегаст — прошепна Вердер, като че ли говорейки на себе си, — беше и остава мой брат по съдба. Както Херман Ресе ме бе изтеглил, също така изтеглих и аз този човек из блатото. Той е трофеят, когото извадих от пропастта. Бях се заклел: каквото бе направил за мене Херман Ресе, твоят чудесен баща, същото исках да направя и аз за другиго. Същото, съвсем същото! Като докладчик аз водих някога протокола на процеса против един престъпник, който бе изнасилил в гората една скитница. От този груб и пъклен съюз се роди моето протеже, моят сирак Йохан Сетегаст, който отива днес в Кьонигсберг като последовател на Ресевата реформа в наказателното право. Да си професор, Доротея, значи и да си последовател. Този син на двама нищи става професор и проводник на нашето велико спасително учение.

Той отново прекъсна, отново се загледа ощастливено напреде си и след това каза тихо:

— Разбираш ли сега, възлюбена моя, какво преживявам в този миг? Това е първото действително увенчаване на делото на моя живот. Защото както баща ти в мен, така оставам и аз в него, в Сетегаст, моя наследник. Разбери, той е като мен, също човек отдолу, изтръгнат по странен, невероятен начин из низините. Изтръгнат чрез мене, от мене. Ако ние, Вердеровци, не успеем да издържим, то може би той ще има син, който да победи най-сетне проклятието на кръвта, да остане силен, да не се върне никога вече назад, долу, при анатемосаните, които страдат и грешат. Ах, Доротея, толкова прекрасно е да се мисли това: ако трябва да умра днес, все пак остава някой, който да продължи моето дело, дори може би по-добре, с по-голяма енергия, с по-мощна десница. Аз имам син, но той може да пропадне. А Сетегаст е силен. Той ще бъде господар на своята съдба. У него няма и помен от този страх, който ме е душил, който едва ли не ме вече сломи. Йохан не се бои, не се съмнява, няма защо да се притеснява. Защото той знае! Когато стана студент, той узна от мен жестоката истина. Той стана неин господар и това го прави силен. Спрямо него не бе извършен грехът, който бе извършен — сигурно с най-добри намерения — спрямо мен!

— Грях, Фридрих? За какъв грях говориш? За бога, какъв грях сме извършили спрямо тебе?

Този вик се изтръгна от гърдите на Доротея, тя бе притиснала конвулсивно ръце върху наболялото сърце.

— Вие извършихте спрямо мене този грях, Доротея. Решихте, че аз не бива да зная. Вие ме оставихте в съмнения и мрак до днес. Да, но не съзнавате ли, че дори най-страшната истина е по-милостива от ужасната неизвестност? Неизвестността, съмненията са, които душат, които подриват жизнеспособността, правят несигурна почвата, на която човек стои. Това е, което сте сгрешили спрямо мене!

— Ти, ти ще узнаеш! — изхриптя Доротея.

Този стон идеше като че от някой разбит инструмент. Бледите устни на жената продължаваха едва-едва да се движат, но Фридрих не можа да разбере нито дума повече. Главата й се бе отпуснала немощно назад. Обезсиленото тяло бе обхванато от бурна треска, хвърляща го в силни конвулсии. Дишането стана прекъснато, съзнанието изчезна и не се върна вече.

Към полунощ Доротея умря в обятията на Фридрих…