Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (8)

VIII

Ако първото известие за появата на детето бе събудило у Вердер страхове, то сега приближаващото събитие се превърна за него в извор на най-чист възторг и големи надежди. Всяка вечер той и съпругата му седяха с часове ръка в ръка, говореха си и мечтаеха до среднощ за „онзи, който ще дойде“.

Цяло тържество бе за Доротея да поръча бельото и тоалетните принадлежности на „сина“. Вердер разгледа всяко от тях с близък до благоговение интерес. За детска стая бе заделено най-слънчевото помещение на първия етаж с голям балкон към парка. То се намираше непосредствено до спалнята на съпрузите. Заредиха се още хиляди неща, които трябваше да бъдат предвидени за детето: голям шкаф, бляскава никелирана детска количка, малка цинкова вана, люлка, креватче за детето и легло за бавачката. Дойка не бе предвидена, понеже Доротея искаше да кърми сина си сама.

Той трябваше да се казва Хартмут.

Това име Доротея му отреди през една гореща юлска нощ, съвсем случайно, без причина, без основание. Нарече го тъй, поддавайки се на някакво внушение, и Фридрих прие името също така като нещо безвъзвратно решено. От сега нататък двамата говореха за Хартмут като че той вече отдавна бе дошъл помежду им.

Веднъж Фридрих неочаквано попита:

— Дора, би ли съжалявала, ако бъде момиче?

Тя погледна озадачено мъжа си, слисана, сякаш бе изрекъл нещо непонятно:

— Фриц, има една нетърпима берлинска дума, която иначе мразя. Но сега тя е на място: Момиче? Невъзможно!

Фридрих щастливо се разсмя.

— У хората има — каза той — една настоятелност в искането или в мечтите, на която съдбата повечето пъти не може да противостои. Наблюдавал съм го често в моя живот, както и при другите: това, което много силно се желае, за каквото се копнее с най-голяма жар, в повечето случаи се и постига, бива дарявано от съдбата. Зависи от степента, бих казал — от градуса на нашето желание. Ако той бъде достатъчно висок, носи в себе си и самото изпълнение. Точно това наблюдаваме при всички гении.

Доротея замислено кимна. Фридрих продължи:

— Едно само е твърде необяснимо в живота. Външно погледнато — има ли нещо по-всекидневно от това да се роди едно дете? Това става постоянно, безспирно, навсякъде около нас. И все пак — ако ти си този, който очаква син, нещата добиват съвсем друго естество, хвърлят те в неочаквано състояние. Когато мисля за своя син, струва ми се като че с него светът се създава отново. Очаквам неговото идване като рязък обрат, като взрив в нашите съдби — в твоята, в моята. Напрежението в този случай е огромно. Трябваше да си го преживял, за да го разбереш. Особено ти, майката, как се вълнуваш, как изтръпваш ти! Тази дълбока, необяснима и велика мистерия на растенето, на раждането и продължението прави човека благоговеен и радостен, смирен и горд, замислен и пълен с надежда.

Тези летни дни на изпълнено с блажени надежди очакване в разкошния парк на вилата до Груневалдското езеро бяха и за двамата толкова красиви и хармонични, че решиха да прекарат и университетската ваканция в дома си. Лекарят също препоръча да се избягват по-дълги пътувания.

В първите дни на есента, към края на септември, Фридрих замина за Виена, където участвува в конгрес на Интернационалния криминалистичен съюз. Негов първи председател бе по-преди Ресе. Богат със събития и предначертания, конгресът показа, че идеите за реформа в наказателното право са проникнали във всички културни страни на света и все по-осезаемо се налагат в практиката. Показателно бе и това, че властите, общо взето в плен на традицията и недоверчиви спрямо всичко ново, сега оказаха голямо внимание на ръководителите на движението за наказателна реформа.

Самият Вердер преживя на Виенския конгрес радостта да бъде поздравен като нов негов лидер и всепризнат наследник на Херман Ресе. Той бе избран за първи председател на мястото на починалия авторитет и дари на съюза щедра сума за нуждите на неговата пропаганда.

Фридрих се върна в Берлин още по-окрилен и ободрен, озарен и щастлив. Че конгресът ще го избере за свой първенец — това Вердер очакваше. Обаче във Виена той бе зарадван и от друго щастливо предзнаменование. Един колега от Будапещенския университет изнесе беседа, в която осветли законите на наследствеността от позициите на реформата в наказателното право. В своите анализи той засегна въпроса за „песимизма в теорията за наследствеността“, като го отхвърли категорично. Наследствеността съвсем не е само проклятие, непреодолима и фатална присъда — уточни той. Наистина, неоспорим факт е, че престъпните предразположения са наследствени, също както и множество телесни болести. Обаче склонността да се разглеждат всички случаи само от тази страна означава пораженство или в най-добрия случай неоправдан песимизъм. Защото доброто се пренася от поколение на поколение в много по-широки размери, отколкото злото. Дошло е, следователно време, подчерта той — да се преборим с този призрачен страх от наследствеността, да пресечем модните измислици за нейната съдбоносна намеса. Също както болестта или телесният недъг представляват ненормалното, отклонението от правилата, така и злото като душевно наследство е само изключение.

Ораторът припомни думите на Лудвиг Бюхнер, който твърди: наследствеността съставлява главната причина за целокупния напредък на човешкия род както във физическо, така и в духовно отношение. Без наследственост всяко поколение, дори всеки отделен човек би трябвало да започва всичко от начало. Вземе ли се под внимание този факт, тогава целият феномен на наследствеността трябва да се счита за прекрасен, едва ли не божествен подарък, а не за пъклено проклятие, както ни го представят някои изследователи.

Ораторът завърши със скромната забележка, че всъщност не е направил тук някакви сензационни разкрития. Просто е бил длъжен да напомни още веднъж голямата истина, че човешкият род дължи на наследствените закони несравнимо повече благодарност, отколкото проклятие.

Фридрих разказа на Доротея за ефекта от този реферат и прибави:

— Вярваш ли, като чух това, почувствах нужда да извикам от радост. Унгарецът говореше сякаш за мене. Той изложи онова, върху което напрегнато съм мислил през последните месеци, търсейки опора и успокоение. И всъщност потвърди онова, което ти бях внушавал: нашият син ще е внук не някому другиму, а на Херман Ресе. Защото наследяването на доброто и високо моралното е именно законът, върху който се основава напредъкът на света. Фактът, че тъкмо сега, в дните на очакването, един посветен колега разви тези възгледи, има за нас двамата съкровено значение, равносилно на знак отгоре…

В последния ден на ноември същата година се роди Хартмут. Всичко би преминало благополучно, ако Доротея не бе толкова силно отпаднала, че бе невъзможно да кърми своя син. Налагаше се да бъде взета дойка. Доротея продължи да крее, лицето й бе сега още по-бледо. Тя като че бе дала всичката своя сила на детето си.

Това беше сянката, паднала върху новото тяхно щастие. При все това Фридрих се чувстваше като коронясан. Той се възхищаваше от детето като от някакво чудо, не можеше да му се нагледа. След първите пет месеца пролича неговата невероятна красота. То гледаше с големите си кафяви очи ясно в света. Главицата му бе окръжена от великолепни руси къдрици. Момчето обещаваше да стане едро и силно. В погледа му имаше нещо особено, напомняше нещо преживяно, нещо познато, нещо видяно. И двамата родители дълго се мъчиха да си спомнят това. Една вечер Фридрих донесе от града една гравюра по Сикстинската Мадона. Лицето на Доротея се озари от радостно откритие:

— Да — каза тя, — това е.

Изразът в очите на детето Христос, събиращ замисленост, тъга и познание, това бе, което напомняха красивите, дълбоки и тъмни очи на техния син.

С течение на времето обаче детето постепенно загуби Христовия поглед и започваше да проявява все повече и повече някаква склонност да гледа на всичко откъм смешната и несериозната му страна. Колкото дълбока и сериозна природа притежаваха Фридрих и Доротея, толкова тяхното момче клонеше към пълна тяхна противоположност. То се смееше, ликуваше, пееше, движеше буйно ръце и крака, не се уморяваше постоянно да демонстрира своето бодро настроение и жизненост. Винаги готово да се храни, радващо се на отличен сън, то лудуваше с часове и стана двигателят и слънцето на целия дом. Всички обичаха това сияещо от здраве и жизнерадост дете, наслада бе да го наблюдаваш и се занимаваш с него. Нужно бе обаче да се направи най-важното — да се приучи към добро, да се събуди у него едно силно и властно чувство за морал. От него трябваше да излезе образцов човек. Пазеха го и го наглеждаха като принц. Детската стая бе пълна със слънце. Очите му срещаха само избрани и красиви неща. В това отношение двамата родители се надпреварваха помежду си. Те се смееха често сами на своята ревност. Смееха се, когато Фридрих донасяше някоя репродукция на Давид от Микеланджело и я поставяше върху корниза в стаята на момчето или пък окачваше по стените ангелските глави на Ботичели. Смееха се, когато Доротея заковеше над масата за игра на своя любимец тронът на Венера, трите олтарни части от праисторическото изкуство из старите римски музеи. Да, годините на разцъфтяване на сина бяха за неговите родители пълни със светло щастие. Той се развиваше великолепно, доставяше им неописуеми радости. Обикнаха го още повече, когато се разбра, че това ще бъде навярно едничкото им дете.

Доротея бе много отпаднала и трябваше всячески да бъде щадена. Тя напразно се опитваше да укрепне чрез летни бани и дълги пребивавания из зимните курорти на юг. Въпреки всичко нейното малокръвие продължаваше. Така че всъщност през годините на своя разцвет като жена тя беше недъгав болник, принуден да води предпазлив, съхранителен живот, да търси винаги възможно най-голямото спокойствие.

Фридрих, обратно, бе в състояние да извършва едва ли не свръхчовешка работа. Той бе несломим духом и тялом. Настъпеше ли ваканция, напъхваше в куфарите си купища материали за работа и в наетата при устието на Арно лятна къща прекарваше пред писмената си маса по осемнадесет часа от денонощието. Доротея бе престанала да го моли да не прави това. Тя се убеди, че именно работата оставаше за него извор за нови сили и енергия.

Междувременно Хартмут навърши шестата си година. Когато излизаше, хората се обръщаха да го гледат. Просто личеше, че е особено дете. То биеше на очи със своята гъвкава, силна фигура, с високите си крака, големите тъмнокафяви очи и светлия златист венец от къдрици около благородното лице.

Приближи времето за училище. Вердер с болка осъзнаваше, че е настъпил краят на безметежното детство на неговия син. Наеха един беден студент по филология, който започна да преподава на Хартмут първоначалните уроци. Момчето учеше лесно, схващаше бързо, обаче беше разсеяно, лениво и небрежно. Там, където свършваше удоволствието на живота, за да дойде трудът, там започваше неговото нежелание. Трудно бе да му се внуши, че има задължения. Влечаха го смехът и лудуването, лекото съществуване. Основна негова черта обаче остана любезността. Имаше обезоръжаваща усмивка и никой не можеше да й устои. У това шестгодишно момче, което трудно можеше да се подбуди към работа и учение, зрееше някакво самоугодничество. То стоеше изненадано пред изискванията на учителя и напомнянията на родителите, чувстваше се уплашено и отблъснато.

Колкото и противоположен да намираше Фридрих Вердер характерът на сина си със своя собствен, отличаващ се със съзнание за дълг и желание за работа, той все пак го обичаше. Струваше му се, че именно в това са корените на виталността и на вкуса към живота, които липсват на повечето хора, станали роби на дълга и делото, на трескавото темпо на днешния свят, белязан с умора и износване.

Имаше впрочем едно занимание, което правеше видимо удоволствие на момчето. Хартмут посягаше към всяко парче хартия и късче молив. Той рисуваше всичко, което виждаше: дървета, вилата, кучета, учителя, баща си, майка си — разбира се несръчно, но с видима природна склонност. Родителите се радваха. Възможно бе той да стане художник. Характерът му го подсказваше. Свободен, необръщащ внимание на всекидневието живописец — защо да не бъде такъв? Изкуството, отлятата в образи радост от живота и съществуването — може би това тъкмо го теглеше отрано, за да го обрече докрай и завинаги на себе си? Сбъднеше ли се това, станеше ли той художник, материално независим, неограничен, горд и свободен, то щеше да бъде едно ново, прекрасно и възвишено щастие, чакащо да влезе с блясък и слава през вратите на този дом…