Иван Голев
Смъртта на Плъха (1)

Озъртах се за такси пред изхода на аерогарата, когато ги видях. Бяха трима — набити като борци, късо подстригани, с подплатени дънкови якета и ръце в джобовете им въпреки топлата вечер. Оставих куфара в краката си и им дадох възможност добре да ме разгледат: ръст 176 сантиметра, тегло 132 килограма, години — около четиридесет, лявото рамо по-ниско от дясното, челна плешивина, арабски нос и мустаче. Сакото и вратовръзката — жълтеникаво-бежови, панталонът, ризата, обувките — черни, портфейлът — в десния вътрешен джоб, ключът и доларите — в портфейла.

Посегнах отново към куфара, за да разберат, че огледът е приключил, и най-интелигентният, този в средата, се размърда. Все така с ръце в джобовете, той тромаво изприпка нагоре по стъпалата и застана насреща ми.

— Такси? — попита гъгниво, предполагайки навярно, че го прави едновременно на английски, френски и немски.

Лицето му беше одухотворено като кръмно цвекло. Трябваше да избягва да се върти около кравеферми. Горната му устна се повдигна в нещо като усмивка и откри тъмната фуга на липсващ зъб. По всичко друго си беше момче и половина.

— Каква е колата?

— Лада — отвърна той, изненадан и от моя български, и от въпроса. Дори се понацупи, макар от километри да личеше, че никога не е питаел синовна обич към страната на Великия Октомври. — Защо?

— Не обичам западни коли — посочих куфара. — Вземи.

Той се поколеба дали да го вдигне, погледна над рамото ми към стъклената врата и даже понечи да ме изостави, но в същия миг двамата му другари профучаха край нас като гигантски прилепи и той унило хвана дръжката.

Колата му нетърпимо вонеше на пропан-бутан и сега аз бях този, който се поколеба. Ала вътрешният ми глас, завърнал се наскоро след двайсетгодишно изгнаничество, се обади насмешливо: какво смяташ, че те чака от днес нататък?

Проследих стоически наместването на кожения ми ирландски куфар между балона за газта и крика и се напъхах върху задната дясна седалка. В сгъвката под облегалката ръката ми напипа люспа от лук.

— Накъде? — изви се към мен гидът ми.

— Хан Крум тринайсет.

Той се намуси още повече. Последната му надежда да съм поне надарен за езиците арабин рухна в пепеляк. Сбутаната централна уличка не беше достойно място за петролни магнати. Той подкара с рев таратайката си и аз се загледах в стъмненото небе, откъдето бях слязъл само преди тридесет минути.

Докато летях към милата си татковина с хиляда километра в час, за пореден път си зададох въпроса: не бъркам ли? Червенеещото като домат зад гърба ми слънце и напиращата нощ, в която скоро щях да се гмурна, представляваха чудесна метафора на това, което бях предприел. За мнозина то беше чиста лудост. След двадесет години живот в Париж и с капитал над осем милиона франка се връщах в София — окончателно и завинаги. Достатъчно беше да го съобщя на този отпред — виждах го как зяпва, поглежда ме бавно с бялото на очите си и в следващия миг се забиваме в първия неонов стълб.

Но фактът си беше факт — както и да го оценеше утре историята. Отзад в миризливия багажник се намираха последните остатъци от моето бурно минало. Това, което предстоеше, беше осигурено от две швейцарски и една испанска банка и от другото, ако още го имаше под челната плешивина. И ако въобще в ранната есен на 1990 година на света още съществуваха сигурни неща.

Електричеството угасна докато още бяхме на булеварда — млечните топки изчезнаха от стойките си под кестените, прозорците помръкнаха, единствено фаровете на редките коли заопипваха асфалта. Хлътнахме в мрака и след няколко завоя се озовахме на „петте кьошета“. В прозорците на стаените околни кооперации се замяркаха светлинки, като призрачни видения заизплуваха от дълбочините на стаите и, разлюлени несигурно, хвърляха бледи отблясъци върху оределите листа на липите.

Моят водач из тъмното царство измъкна куфара ми от газовата си централа и с чувството, че ми натрива носа, изръмжа:

— Двадесет и четири лева.

Остана нащрек — ръката му върху капака още не го спускаше, може би очакваше, че ще почна да се пазаря и тогава той щеше да метне обратно куфара вътре и да офейка.

Извадих портфейла и на червената светлина на габаритите се порових из него.

— Как се казваш ти?

Той помълча секунда.

— Жоро. Защо?

— А бе, Жоро, нямам двайсет и четири лева.

— Вдигнах очи и се насладих на рядката гледка как в една глава кръмно цвекло се зараждат недоумение, гняв и решителност. Той сложи ръце на кръста и отвори уста, за да Избълва нещо, но аз го изпреварих. — Мога да ти дам само това — връчих му една петдоларова банкнота и, без да бързам, се наведох за куфара си, следейки го с поглед.

Този път метаморфозата беше още по-завладяваща. Навярно само господ-бог би могъл да си позволи по-интересно развлечение, ако някоя вечер си пуснеше на видеото ускорения запис на сътворяването на човека от кал. Устата на Жоро се затъкна, веждите му се заиздигаха нагоре, клепачите му затрептяха като на Стан Лоръл миг преди да се разплаче и бубунестата му глава се изнесе напред като у костенурка, подушила мляко.

— Ъ-ъ, такова… много мерси.

— Няма нищо — вдигнах куфара и го понесох към дворчето.

— Ъ-ъ, друга… господине, аз имам телефон!

Спрях се. Той дотича и ми връчи някакво бяло картонче. Щях да падна — беше визитна картичка, няма шега. Мушнах я в джоба си и му подадох ръка.

— Това е добре. Благодаря ти още веднъж. Лека работа!

Сподирян от грейналия му поглед, се затътрих към пещерата на входа. Е, блудни сине, ето те на крачка от дома! Колко бяха стъпалата до първата площадка — седем или осем? Девет — забравил бях и за малко да се пребия. Изкачих се на втория етаж и извадих запалката и ключовете. Старата месингова табелка с фамилията на покойния ми баща блесна и ме приветства.

Вкарах куфара в хола, открих зелено пънче от дебела свещ и на оскъдната му светлинка се наместих в старото кресло. Пламъчето потрепваше, сенките на вазичките и статуетките подскачаха върху стените в странен танц. Запалих цигара, за да пропъдя миризмата на влага и вехти мебели, и зачаках да пуснат тока. Докато чаках, под клепачите ми няколко пъти нахално се вмъкваше искрящото видение на Шан з’Елизе с грейналата в дъното и Триумфална Арка.

 

 

Десет дни по-късно същият този хол беше неузнаваем. Прясно измазани в бяло стени, гълъбово-сив мокет, няколко лъскави осветителни тела, стъклена масичка леки кресла, канапе — всичко блестеше от чистота и ухаеше на боров освежител. Няколко живописни платна — от двама французи, един луд швед и една японка — караха погледа почтително да се премества от вратата към прозореца, украсен от текстилно перде и от тънки като цигарена хартия щори.

И все пак, надявах се, най-голямата украса на помещението не беше нито шведът, нито тръбното бюро с компютъра, вентилатора и телефона, заемащи ъгъла до прозореца, ведно с младия фикус. Защото до тях, пред тях или, най-точно, сред тях пламенееше едно ярко рижо петно, сякаш оживял от картина на Ван Гог слънчоглед, с две тънки бели стъбла, облакътени на бюрото, и други две — дълги и тънки, кръстосани елегантно под стола.

Варка, моята прясно назначена помощничка, беше на двадесет и три години, но изглеждаше на осемнадесет — и тъкмо заради тази измамна разлика от пет години я бях монтирал в дъното на хола си. Дъщеря ми Жизел беше също на осемнайсет. Да вижда в помощничката си собствената си дъщеря ми се струваше най-сигурната гаранция за самотен мъж срещу евентуалната му глупост. Едно от нещата, от които бях решил да се предпазя, бе, излитайки от кафеза, да не кацна пред ловна двуцевка.

Бях я открил случайно на Централния пазар, докато пълнех една голяма торба с есенни плодове и зеленчуци. Тя крачеше между сергиите като сънена блатна птица, цялата в черно, и мързеливо хрупаше ябълка.

— Един портокал повече ще ви отива — закачих я пътьом. — Заради косата.

Тя спря да дъвче и ме огледа от глава до пети.

— Да не би да имаш дръвче на балкона? — попита любопитно и отхапа от ябълката.

Що ли ми трябваше да я занасям, помислих си и се чудех как да се измъкна с достойнство, когато тя ненадейно ми предложи помощта си.

— Дай едната дръжка, ако искаш. До ъгъла.

Почувствах се глупав, плешив дебелак, какъвто без съмнение в този момент и бях. Усмихнах й се вежливо, давайки й да разбере, че само съм се пошегувал. Тя обаче беше добила изведнъж делово изражение и, сбърчила вежди, понесе своя дял от товара. Тази нейна решителност не се изплъзна от погледа ми.

— Работите ли някъде? — попитах я, колкото да поддържам разговора. И друг път се бях улавял, че с млади момичета това беше един от задължителните ми тъпи въпроси. Навярно беше също толкова идиотско, колкото да политаш заиграло се дете дали не му се спи. Но този път, стори ми се, във въпроса ми имаше смисъл.

— Защо, трябва ли? Просто си ям ябълка.

Както и предполагах, постави ме точно на мястото ми. Зачаках мига, в който щяхме да стигнем ъгъла, да й благодаря и с облекчение да я изоставя. Плахо проблесналата идея да я наема в бюрото си ми се видя, меко казано, инфантилна. Как така ще се довериш на първата безделничка, шляеща се из пазара, и ще претендираш, че си един печен работодател!

Но животът понякога си прави шеги и с най-пресметливите какъвто, въпреки опита си, все пак не бях. Иначе какво търсех в тази разкапваща се като гнил зарзават държава?

— На трамвая ли си? — попита ме небрежно тя, дояде си ябълката и прилежно пусна огризката в каменното кошче, което прибави нова червена точка в служебната и характеристика.

Истината беше, че възнамерявах да взема такси, но някой друг, когото чувах за пръв път, отговори от мое име.

— Да, ще го хвана отсреща.

— В каква посока?

— Към площад „Славейков“.

— Е, тогава ще пътуваме заедно.

И тя бодро ускори крачка.

В трамвая току я понаглеждах, мъчейки се да определя дали е от ония, които първо се лепват за теб, а после ти лепват нещо, или беше едно услужливо по природа същество, което го духа вятърът, и както сега ги помага, след секунда може да те изостави насред уличното платно. Все пак й предложих най-хубавата ябълка от чантата. Тя оцени качествата й, обърса я с длани и като примижа, захрупа я с удвоено усърдие.

— Правилно. Трудът трябва да се възнаграждава — избърбори с пълна уста и май тъкмо това, въпреки съмненията ми, окончателно реши въпроса.

Сега Варка седеше зад бюрото в хола ми и бавно отлепваше и долепваше пред носа си върховете на разперените си пръсти.

— Шефе, все така ли ще е? — изви тя глава към мен, усетила, ле я наблюдавам от креслото.

— И по-зле ще е — успокоих я и пак вдигнах вестника пред очите си.

Ала нямаше какво толкова да се правя на голям читател — цялата тази помия ми напомняше „Бай Ганьо“, който в Париж препрочитах всяка божа зима. Оставих вестника да се плъзне на пода и като стар буржоа скръстих пръсти върху шкембето си.

— Нали знаеш, иска се време, додето светът разбере, че сме се пръкнали в негово услуга. За мнозина бюро „Дяков“ е поредната фирма за лепене на тапети. — Тя въздъхна примирено и тъжно ме изгледа със сините си като пирински езера очи. Не биваше да я отчайвам. — Пуснал съм достатъчно информация по всички канали в бранша. Нещо повече, имам пресантиман, че още днес някой ще цъфне. Искаш ли да гризкаш?

Тя кимна с пресилено оживление и мислено я поздравих за доброто възпитание. Отидох в кухнята, избрах най-голямата и сочна ябълка, измих я със сапун, сложих я в чинийка и, връщайки се в хола, й я поднесох с поклон. Знаех, че съм смешен като се държа така, но ми се щеше да я по-разсея. Макар да нямах никакви основания да се чувствам виновен, струваше ми се, че не друг, а аз бях постъпил като ловец, който първо е ранил сърничката, после я е излекувал, а когато тя е позаякнала, я е впрегнал в каруца. Изглежда, през тези първи дни носталгията по Жизел си казваше думата и това рижо същество бе нещо като нейна заложничка.

Зъбите на Варка умело обираха последните връхчета ябълкова плът от огризката, когато камбанката на вратата мелодично иззвъня. Погледнахме се като двама заговорници, за които е настъпил решителният час, и й дадох знак да отвори. Варка се изправи и с еластична походка се запъти към вратата, а аз, за повече важност, се вмъкнах в кабинета си.

Додето тя отваря, мисля, мога накратко да ви разкажа за причините, поради които в тази есенна утрин се намирах на „Хан Крум“, а не на булевард „Сегюр“. И вероятно трябва да, започна от щастливото си детство.

Най-ранните ми спомени датират от един слънчев пловдивски двор, покрит наполовина с асма, сред който аз, малко набито момче, се гоня с няколко подобни на мен хлапаци. Това е домът на баба ми и дядо ми по майчина линия — неголяма двуетажна къща в старата част на града, под върха на едно от тепетата. Летните дни и месеци са безкрайни, озвучени от лястовичи цвъркот и чаткането на конски копита по калдъръма. Зимните вечери край камината са изпълнени с друга наслада — в сумрачните ъгли на вестибюла оживяват странни и зловещи животни, изпълзели от приказките на баба ми, влизат в люти схватки, святкат люспи, тракат зъби и нокти, ала в крайна сметка доброто животно побеждава, а лошото се гърчи в краката му и на хищната му уста избива предсмъртна черна пяна.

Времето бързо се търкаля и аз съм ученик в София. Син съм на енергичен хидроинженер и на строга, ала справедлива библиотекарка — майка ми, която всеки ден стои над главата ми и упорито ме въвежда в школската наука. Тук е и по-голямата ми сестра, живяла в София, докато аз бях в Пловдив. Тя се оказва едно отзивчиво, спокойно като голяма риба същество, което ме защитава от многобройните нападки, понеже аз, от своя страна, съм доста немирен екземпляр, с когото момчетата долу от улицата бързо намират общ език в лудориите си.

След известно време баща ми заминава да строи язовири в Сирия и една година или две ние тримата живеем с новините от писмата и лъскавите картички, които все повече изпълват витринката на библиотеката и ни залъгват с предстоящото пътуване, дето ми се струва, че все не идва. Ала ето че най-сетне и ние стягаме куфарите. Сбогом, софийско ежедневие, здравейте, бял Дамаск и пясъци! Животът на едно момче сред чужденци е трудно изпитание, което обаче, ако то издържи успешно, ще го научи завинаги как да се оправя в битието, където всички ние бездруго сме едни залутани чужденци. В тази страна овладях френския, както и боя — макар че арабчетата, с които си играех, деца на строителни работници, бяха общо взето кротки и се отнасяха с уважение към мен, малкия европеец. От престоя си в тази топла, безводна страна почерних и друго познание — че човек може да превьрне пустинята в градина единствено и само с упорит труд. Ако не бях разбрал това, и аз щях да стана по-късно един от онези несретници, които в зимните нощи спят под мостовете на Сена.

За Франция заминах след гимназията — и изобщо нямах намерение да оставам да живея там. Отидох да следвам, използвайки назначението на баща ми в търговското представителство. Всичко вървеше по мед и масло — по това време ме влечеше кинооператорството и се записах в класа на придобилия вече световна слава Жан-Люк Модар. Заснех два документални филма — за живота на проститутките и за този на боклукчиите — неща, които въпреки блясъка на парижките булеварди, не можех да отмина с равнодушие. Месеци наред ставах преди изгрев и с двама мои съкурсници обикаляхме Булонската гора и предградията, за да уловим и запечатаме миговете, в които борбата за оцеляване лудо пулсира, додето големите пари още спят.

Мосю Модар посрещна възторжено труда ни — той също бе от хората, които разбираха, че лъскавите витрини и кожените палта са само обвивката на нещата, примамливото оперение, под което се свиват мускули, кипи кръв и се борят за надмощие първични инстинкти. Той се изказа с възторг за работата ни, предрече ни бляскаво бъдеще и с всеотдайността си на голям творец, какъвто без съмнение беше, ни обеща твърдата си подкрепа.

В пламенните му оценки, разбира се, имаше малко повече патос и доброжелателност, отколкото заслужавахме — целта им беше да ни поощрят и вдъхновят за още по-упорит труд. Двамата ми другари се възползуваха успешно от подкрепата на този голям човек и след години напреднаха доста в кинематографичната кариера. Но за моя милост нещата се стекоха по съвсем различен начин — и цялото ми досегашно безметежно съществование се обърна с краката нагоре.

Неочаквано отзоваха баща ми в София и възбудиха срещу него следствие. Обвиненията бяха във финансови спекулации и злоупотреби за времето, когато бяхме в Сирия, и по-късно, когато той оглавяваше едно външно-търговско предприятие. Както научих впоследствие, облаците над главата му не бяха се сгъстили изведнъж, но за мен ударът дойде съвсем изневиделица. Довърших спешната си работа в института и се върнах в България с наивната надежда, че мога да му бъда от полза. Озовах се в мрачен въртоп от интриги, лъжесвидетелства и заплашителни телефонни обаждания. Животът за него, за майка ми и сестра ми, по това време бременна с първото си дете, се беше превърнал в ад. Почти всеки ден баща ми беше викан да дава показания, разговорите ни по телефона се подслушваха, съседите от кооперацията и квартала ни сочеха нагло с пръст и гръмко шушукаха, семейните приятели се изпокриха в миша дупка и изведнъж шумният ни обикновено апартамент потъна в зловеща тишина, сякаш ни бе връхлетяла чума.

Свивах заякналите си вече юмруци и се питах трескаво как да помогна на баща си в тази беда. Виждах го как той, коравият мъж, стиска зъби и се бори на живот и смърт да защити достойнството си, ала нещо ми подсказваше, че борбата е неравностойна, че обръчът, затегнал се около него, ще се свива още повече. Защото насреща му се бе изправил не жив човек, не дори някое от чудовищата от приказките на баба ми, а една жестока месомелачка и костотрошачка, една машина, уж съставена и управлявана от хора, ала имаща толкова общо с човека, колкото дръжката на брадвата с дървото.

Чувствувах се безпомощен, унизен и уплашен. Малцината ми приятели отпреди заминаването ми за Париж с нищо не можеха да ми помогнат, а и аз не им разкривах докрай драмата ни. Трябваше нещо да направя, но какво? Решението дойде не след дълго само — взеха ми паспорта и ми заявиха, че няма да мога да продължа следването си. В първия миг това ме за-шемети, после ме хвърли в бяс, а накрая се превърна в злобна решителност. Кои бяха т е, та да определят моята съдба? Разбрах, че в т а-к а в а страна повече няма място за мен. Трябваше да се измъквам, додето не бяха напъхали и мен в обръча.

Навярно съм имал голям късмет, за да успея чрез един стар татков пловдивски приятел да си върна паспорта под предлог, че се налага да замина и да положа един изпит, та поне за наученото дотук да получа някакъв документ. После, естествено, ще се върна в България. Няма да забравя лицето на баща ми и очите на майка ми в онзи пролетен ден, когато със сак в ръка стоях като беглец в коридора. Двамата не искаха да дойдат с мен на летището, бояха се да не предизвикат нечие прекалено любопитство. „На добър път, стисна ръката ми баща ми, и гледай смело напред.“ Майка ми, която явно от предпазливост той не бе посветил докрай в плановете ни, въпреки това ме изгледа отблизо и промълви, поклащайки глава: „Ти няма да се върнеш.“

Целунах я по бузата, преглъщайки буцата в гърлото си, и с тиха стъпка напуснах апартамента на „Хан Крум“ 13. Да, майче, няма де се върна, повтарях си в автобуса, и в самолета, и в безкрайните безсънни нощи през следващите месеци и години, когато изпитах до дъно цялата горчивина и несрета на човек без дом и родина, на един чужденец. Този път опознах живота на проститутките, боклукчиите и клошарите край Сена не през обектива на камерата, а на живо, ставайки част от тях. Може би едва сега срещах толкова отзивчиви хора накуп. Едни от тях ме приютяваха в миришещите си на мъжко семе и евтин парфюм стаи, други ми даваха къшей хляб и шише вино, трети ме учеха как да избягвам срещите с полицаите и с чиновниците от емигрантската служба — на всички тези божи създания с големи човешки сърца ще съм благодарен до гроб!

Но и на другите съм благодарен — на наркоманите и сводниците, на корсиканците и хомосексуалистите, на пияниците и убийците, с които неведнъж се сблъсквах и на косъм отървах кожата. Защото с тяхна помощ свикнах да си държа очите отворени и когато спя, да чувам разговорите и когато не слушам и да съм готов във всеки един момент да скоча и да се бия, или — ако се наложи — да се спасявам с бягство. Това не са литературни измишльотини, както може да си помисли някой. Не, драги! Може да го потвърди всеки българин, когото съдбата по една или друга причина е запокитила някъде по широкия свят и той е трябвало да се оправя както може. Е, сигурно има и такива емигранти, които щедри сънародници са хващали подръка още на летището и са ги повеждали към луксозните си домове и посипаните с чакъл алеи в градините. Всичко има по широкия свят, навярно и това го е имало. И всъщност, аз не искам да правя лоша пропаганда на това тук и това там. Особено днес, есента на 1990 година, когато в родината ми, за която съм си мислил толкова пъти през годините като за окъпано в розово сияние райско кътче, се раздира от партизански борби, от мошеничества, спекула и несигурност. Говоря само за себе си и за това, което се случи с мен. Ако някой не вярва — негова си работа.

Друг някой може да попита — ами защо не отиде при оня твоя световноизвестен Модар — нали беше ти обещал бляскава кариера и помощ? Отговорът не е толкова сложен, както навярно ще се досетите, но и не е само в парите. Е, да парите също. И паспортът също, чийто срок родната администрация беше предвидила да изтече само след месец и се бе погрижила да не бъде удължаван в посолството при никакви условия. Но имаше и друго, и то си беше чисто мой проблем. А проблемът беше, че след цялата история с баща ми бях загубил вяра във високата мисия на изкуството. Докато аз снимах естетските си филмчета, в Париж гладуваха десетки хиляди, а в родината ми се гавреха с баща ми. Да се правя на човек на изкуството вече не беше работа за мен. За това се иска да се самозалъгваш, че доброто животно непременно ще победи лошото, а аз вече не вярвах на бабините си приказки пред камината в стария Пловдив.

Бях объркан и по друга причина. Не бях приел върховенството на парите, чийто парад наблюдавах всяка минута в прекрасния и мерзък Париж, но жестоко се бях разочаровал и в това, което ставаше в България. А би трябвало второто да стане доста по-рано, но кой да разсъждава върху него! Същата тази баба, която бе възбуждала детското ми въображение със сенките на чудовищата, както и дядо ми, бяха жив пример на гадостта на едно време, в което преди смятах, че съм имал щастието да живея. Защото при своето последно завръщане в София през онази мъчителна пролет бях научил от баща ми за изтезанията, които двамата му старци бяха понесли и преди, и след Девети септември. Бяха ги били първо в полицията, а после в милицията. И то такъв бой и на двете места, че баба ми до края на живота си ходеше кръв, а дядо ми дишаше с половината си бял дроб. Съжалявам, мосю Модар, но потомък на подобни хора, избягал от родината си, за да отърве последствията от несъществуващите грехове на баща си, не може да стане ваш ученик. Има по-важни неща от киното — и животът е едно от тях.

Чувам как във въздуха виси още един въпрос: ами милионите? Нали все пак си успял, пъси сине, какво сега плюеш срещу тези, които те приютиха, създадоха ти семейство, позволиха ти да натрупаш немалко пари, обградиха те с уют и спокойствие! Не плюя срещу тях и всичко изброено е истина, макар и без последното. Да, успях да се измъкна от тинята, тресавището не ме всмука, излязох на спасителния бряг. За любопитните ще кажа — успях да пробия в търговията с недвижими имоти. Само който не е запознат с материята, не знае колко трудно е това, особено за чужденец, за метек, какъвто за мнозина бях. Бизнесът с имоти се върти от едни от най-консервативните хора — нотариуси, адвокати, чиновници в кметствата. Всяко чуждо тяло тая пасмина отхвърля с решителността на организма, на който се присажда чужд орган. Да е жив и здрав Марк, старият евреин, който ме въведе в бизнеса и ми даде първите уроци. И късметът ми си каза думата, разбира се, за къде в този живот без късмет!

Но аз се разбъбрих. Трябва да се връщам в стария хол, превърнат за седмица с помощта на същите тези парични знаци в лъскаво бюро, защото първият посетител е вече там. Ще добавя само следното. Ожених се за французойка, роди ми се дъщеря и смятах, че ще оставя кости в страната, където почиват толкова светли умове на човечеството. Ала съдбата реши друго. Обвиненията срещу баща ми след дълги години тормоз се оказаха без всякакви основания и той бе реабилитиран, ала посмъртно. Майка ми се бе поминала скоро след него — подобно сянка на отлитналия от дървото лист. Сестра ми замина с мъжа си и двете си деца за Буенос Айрес и остана там, проклела родината си. А в София остана мръсникът, който бе предизвикал цялата тази трагедия, и си гледаше кефа с чувството, че е изиграл всички.

Заради него се бях върнал тук с цената на разбитото си семейство и попресилената си омраза към капиталистите. Ако не беше той, и аз щях да стана един от тях — килограмите вече ги бях натрупал. Но в един миг осъзнах, че не можеш да изживееш живота си с бремето на неизплатения дълг и същевременно да смяташ, че си преуспял. Тогава избираш единия път — и плащаш цената. Колкото и висока да е тя и колкото да не ти се плаща.