Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (20)

XX

Дълго държа Фридрих изстиналата ръка на Доротея, дълго и неподвижно гледаше той морното лице на своята заспала навеки жена. Две свещи, запалени до главата на мъртвата, хвърляха трепетна светлина всред дълбокото мълчание на нощта.

Пред очите на Фридрих се рееха безредно картини от неговия объркан живот, най-вече ония, в които Доротея бе играла своята странна роля. Същата Доротея, лежаща сега пред него, потънала в мълчанието на смъртта със затворени очи, стиснала здраво тънките си устни. Последното обяснение, последното разкритие, за което се бяха вече разтворили, бе препречено от смъртта, този непобедим мълчаливец.

„Ти ще узнаеш, ще…“ — с този шепот бе занемяла тя, отнасяйки със себе си онова, което знаеше и таеше.

Както странно се бе появила тя в живота на Фридрих, по същия загадъчен начин изчезна сега от него. Деветнадесетте години, които Доротея Ресе бе прекарала заедно с него, бяха преминали напрегнато и невероятно бързо. Но той чувствуваше, че тя, тази Доротея, бе носила неговата съдба. Пред ковчега на баща си тя бе хвърлена от някакви мистични сили в нозете му, за да я вдигне той, да я притисне до своето сърце и да се свърже съдбоносно с нея.

Тя му роди син, отгледа го и си отиде, напусна играта на живота. Изглеждаше като че последните сцени от драмата на живота на Фридрих Вердер трябваше да се разиграват само между двама. Между него и нея — до сега, а от сега нататък — между него и сина му. Баща и син — това беше късата верига, която щеше да изпълва всичкото съдържание и всичкия смисъл на Фридриховия живот насетне.

Но кое съдържание? Кой смисъл? Това именно беше загадката.

Докато Фридрих премисляше усложненията на този въпрос всред каменното мълчание на смъртната стая и потънал в сенките на нощта, внезапно си припомни последния разговор с Доротея, всичко, което бе споделил с нея малко преди смъртта й.

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Той не би могъл да подозира, че смъртта й бе тъй близка. Беше толкова бодра и свежа тази заран, че Фридрих бе повярвал в чудото на подобрението, макар и науката да доказваше, че подобно крайно малокръвие води безусловно към смърт.

На Фридрих му стана страшно, когато си спомни какво бе казал на жена си, говорейки за успеха на Сетегаст, малко преди нейния край: аз имам син и ще го имам даже и когато нашият пропадне.

Това бе й казал той, на нея, майката на единственото им дете Хартмут. Беше ли тогава чудно, че нейното измъчено отслабнало сърце рухна почти веднага след това.

Колкото повече мислеше за тази си постъпка, толкова по-безсърдечна му се струваше тя. Казаното не можеше да се върне и това го ужасяваше.

Не се ли намесваше пак някакво проклятие, някаква зловеща неизбежност?! Цели деветнадесет години бе пазил той тази тайна от Доротея, тайната на своя възпитаник, на своите връзки със Сетегаст. Съдбата бе отредила Сетегаст да прати телеграмата в смъртния ден на Доротея, съобщавайки на своя патрон назначението си в Кьонигсберг. И ето, радостта поведе Вердер към Доротея, за да й нанесе нов удар, преди да затвори завинаги очи, като узнае, че нейният съпруг си е осигурил наследник в лицето на своя приемник в случай, че Хартмут пропадне.

Коя друга умираща жена е бивала изгонена по-жестокосърдечно от бреговете на живота? Изгонена от собствения си мъж, който не бе получавал от благословените й ръце нищо друго, освен любов, преданост и готовност за самопожертвувание?

Фридрих отчаян се наведе над студената ръка на Доротея. Сълзите му оросиха нейните пръсти, които още носеха златната халка на верността.

Зората надзърна през прозореца.

Фридрих стана, отиде в работната си стая и написа телеграма до Хартмут в Кведлинбург: майка му е починала, да си дойде веднага вкъщи.

След това се обади по телефона на Санер и му съобщи за смъртта на Доротея. Санер отговори, че ще дойде незабавно. И наистина само подир половин час директорът стоеше наред с Фридрих пред смъртното ложе на Доротея. Той положи върху покривалото на покойницата букет тъмночервени рози.

Потънали в дълбоко мълчание, двамата мъже прекараха дълго с наведени глави пред нейните нозе.

Санер бе пристигнал бързо, защото го измъчваше страх. Документите, които бе предал на Доротея, вероятно се намираха между нейните книжа. Той бе почти сигурен, че Доротея не бе съобщила на Вердер нищо. И сега се боеше да не би при преглеждане на книжата на своята жена Вердер да се натъкне на съдбоносната информация тъкмо през тези най-тежки дни.

Изглежда Вердер бе догадил неговите мисли, защото внезапно прекъсна натрупаното мълчание и глухо произнесе:

— Смъртта на Доротея бе ужасна. И аз, може да се каже, я ускорих със своята небрежност.

— Как можете да твърдите това, Вердер!

Фридрих погледа известно време замислено пред себе си и каза:

— Вижте, Санер, бе така. Вчера сутринта Доротея се бе събудила освежена и неочаквано бодра. Аз влетях при нея с радостната новина, че моят последовател Сетегаст е назначен, в Кьонигсберг за редовен професор. Съобщих й, освен това, някои скрити, частни подробности от неговия произход, като към тези разкрития, подбуден от зъл демон, прибавих едно обвинение…

Той прекъсна, явно му беше тежко да изговори признанието. Санер затаи дъх.

След продължителен поглед върху мъртвата Вердер събра нови сили и продължи изповедта си с леко разтреперан глас:

— Аз възнегодувах от това, че от мене се крие, може би с най-добри намерения, истината върху… върху моето произхождение. Вие знаете, може би, че то е тъмно. Ресе ме е измъкнал от най-долните слоеве на човешкото общество. Неподозиращ, че съпругата ми е тъй близко до смъртта, аз огорчих последния й час с тези си оплаквания. На всички, които криеха до днес истините около моето потекло, приписах вината за това, че съм бил толкова дълго измъчван от страданието за тази неизвестност. Казах още, че мълвите, предположенията, състоянието на без вина виновен са били по-жестоки и унизяващи от всяко, колкото и страшно да е знание.

Той млъкна, загледа се отново смутено, въздъхна дълбоко и болно и продължи:

— Тя схвана това като тежко обвинение против нея самата. Очите й се разтвориха уплашено, тя притисна ръце върху сърцето си и нададе остър вик: „Ще го узнаеш…“. Това бяха последните й думи. Съзнанието я напусна. Шепнеше само непонятни неща. Агонията започна и към полунощ дойде смъртта.

Санер слушаше покъртен. Измъкна кърпата си и избърса чело. След това посегна отривисто към ръцете на Фридрих. Стиснал ги и двете, решително погледна Вердер и каза тихо, но твърдо: „Да, вие ще узнаете. Доротея е казала истината. Вие ще узнаете…“.

Вердер не скри обзелото го нетърпеливо очакване. Той се втренчи в Санер като че искаше да проникне до дъното на душата му и произнесе рязко, почти застрашително: „Значи и вие знаете?“.

Санер остана наведен, само кимна леко с глава, за да потвърди. Фридрих не зададе повече въпроси. Обаче позата му — високо вдигната глава и протегнати ръце, — както и изражението на лицето му, издаваха настоятелност за отговор и обяснение.

Санер заговори:

— Драги Вердер. Аз съм този, когото трябва да обвинявате. Аз бях задължен от Херман Ресе да ви дам тези разяснения. Години преди смъртта си, значи когато още нямаше никакви съмнения, че аз ще бъда негов зет, Ресе ми предаде за съхранение документи, съдържащи данни върху вашето произхождение. Получих ги с поръчението да ви ги връча в един определен момент.

— Кога, Санер?

Санер бе затруднен, той много добре знаеше какво съдбоносно значение имаше този отговор.

— Кога трябваше да ми предадете тези документи според нареждането на Херман Ресе? Говорете! Време е, крайно време е вече, струва ми се, да бъда посветен в това.

Санер избърса отново челото си.

— Свитъкът носеше следната категорична забележка: „За Фридрих Вердер. Да му се предаде, когато стане баща“.

Санер млъкна.

— Когато стане баща — промълви Фридрих. — И какво, господин директор, вие оставихте да минат осемнадесет години, цели осемнадесет години? — Той сключи горчиво устни. След това почти извика: — Но защо, защо това?

Думите му звучаха заплашително, гневно.

Санер се изправи. Той пристъпи към смъртния одър на Доротея, сложи ръка върху дебелата дървена табла в долния край на ложето и изрече с понизен, но твърд глас:

— Викам за свидетелка мъртвата. Викам Доротея, която и двамата обичахме, за да потвърди, че нищо друго не ме възпираше да ви кажа истината, освен дълбокото човешко съчувствие, най-дълбоката ми загриженост поради силно нарушеното тогава равновесие на вашия дух.

— Добре. Но Доротея — научи ли поне тя в определения от Херман Ресе срок онова, което ви бе доверил?

Санер поклати отрицателно глава.

— През всичките тези години аз трябваше да преодолявам тежка вътрешна борба и да отчитам ред обстоятелства. Не се осмелих да съобщя на Доротея наличните данни за корена и родителите на нейния съпруг. Бъдете справедлив, Вердер. За мен, да, тъкмо за мен това беше ужасно тежко, едва ли не непосилно.

Вердер кимна. Суровостта му се бе заличила. Той схвана хилядите неизговорени слова, които напираха в задъханото обяснение на Санер.

— Вярвате ли, скъпи приятелю, аз страдах тежко заради това накърнено обещание. Измъчвах се години. Напрегнато следях вашия живот с Доротея, само и само да не пропусна съответния момент, който би ми забранил всякакво по-нататъшно мълчание. И този момент настъпи.

— Кога? Кога, драги Санер?

Санер отново се поколеба. Сетне се реши и отговори:

— Посветих Доротея, когато Хартмут се бе проявил за първи път. Беше още в моето училище.

— Значи тогава? — бързо откликна Вердер, сякаш търсейки някаква връзка.

— Да, тогава, драги Вердер. Предадох документите на Доротея преди седем години.

Последва дълга пауза, след която Санер продължи:

— Надявам се да разберете, че двамата с Доротея постъпихме така, както смятахме, че е най-добре за вас. Ако сме сгрешили, ако сме се заблудили, то е станало от грижи за вашия покой и вашата работоспособност. Вярвате ли ни — на мен и на тази покойница тук?

— Да — каза Вердер и вдигна глава с жест на облекчение. — Да, вярвам и на двама ви.

— Благодаря — прошепна Санер. — Сега още една молба: документите лежат между книжата на Доротея в писалищната й маса. Моля ви да изчакате погребението и да ги прочетете само в мое присъствие. Ако ми обещаете това, Вердер, ще повярвам, че наистина не ми се сърдите.

— Обещавам ви — каза Фридрих, подаде ръка на Санер и двамата мъже постояха известно време така, ръка в ръка.