Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (14)

XIV

Хартмут се намираше вече от половин седмица вън от училището, без баща му да е научил за това. Междувременно директорът Санер бе заминал за Кведлинбург при колегата си, който трябваше да приеме Хартмут в своя пансион. Всичко беше уговорено и най-сетне Доротея трябваше да уведоми съпруга си.

По съвета на Санер тя възнамеряваше да направи това днес, след като Крамер бе заявил, че не е открил особена раздразнимост у Вердер. В този ден обаче на Доротея не се удаде удобен случай да разговаря с Вердер. Той бе прекарал целия ден по работа в града, бе се върнал късно вечерта, през време на вечерята бе весел и разговорчив, дори бе заявил на учудената Доротея, че после ще си облече фрака. Обясни, че възнамерява да посети един аристократичен картоиграчен клуб, в който, както бил чул, прахосвал грешните си пари и неговият стар приятел, тайният съветник Крамер. Отдавна бил искал да попадне за малко в такава специфична среда. Тази вечер щял да бъде въведен в споменатия клуб, намиращ се в западната част и се надявал да прекара няколко интересни часа.

Това негово намерение като че зарадва Доротея. Тя долови веднага, че Фридрих търси среща с Крамер и че това е много добра възможност за разясняване на всички неща помежду тях.

В единадесет часа Вердер замина за града и се срещна със своя колега в кафене Бауер. След полунощ двамата се качиха по бялата мраморна стълба, постлана с пурпурночервен килим. Тя водеше към престижните отделения на клуба. Позвъниха като в частен дом. Един лакей в къси панталони и лачени пантофи отвори вратата и пое шубите на господата. Вердер записа името си в книга за посетителите, след което биде представен на директора на клуба, един елегантен възрастен господин.

Луксозните салонни помещения бяха пропити с миризми на хубави тютюни. Около една тържествена трапеза се хранеха няколко облечени във фракове господа. Поднасяха се изтънчени деликатеси, гърмяха запушалките на шампанското. Рояк лакеи разнасяше богато напълнени подноси, бутилки и чаши. Въпреки че обстановката наподобяваше дворцово празненство, всичко вървеше почти безшумно, защото подът бе застлан с дебели персийски килими.

Вердер отказа да вечеря и помоли колегата си да го заведе в помещенията за игра. Потънали в гъст тютюнев дим, около големи и малки маси седяха множество, предимно плешиви и стари господа, които бяха явно вдадени напълно в играта. Само тук някое проклятие, там нечий остър смях издаваха щастието или нещастието на играчите. Цареше трескаво напрежение.

Това бяха, както обясни доцентът на Вердер, крупни индустриалци, банкови босове, едри земевладелци, видни адвокати, именити артисти от театрите и концертните зали. Развиващи през деня почти свръхчовешка дейност в борсата, съда, бюрото, на сцената или подиума, вместо да използуват оскъдните свободни часове на нощта за възобновяване на нервната си енергия, тези хора се събираха тук, за да се подложат — сред тютюнев дим и възбудителни питиета — на нови напрежения, да се наслаждават на безумните опияняващи рискове на хазарта. Наистина огромни бяха живите енергии и дивите екстази, които се пущаха тук в обращение.

Сумите бяха значителни дори съобразно имотните възможности на всичките тези мъже, по-голямата част от които заемаше видно място в обществото. Навярно не една ужасна семейна катастрофа е повела началото си от тук, от тези малки зелени маси. Защото хазартът, подобно на всяка друга пагубна страст, се стреми към все по-силни дози, също като ламтежа за алкохол, гладът за никотин, жаждата за морфин. Когато стомарковата банкнота не можеше вече да накара човека да потрепери, той поставяше петстотинмарковата, след това хилядамарковата.

По демоничност картоиграческата страст надвишава впрочем всички останали и поради една друга причина. Освен прелестите на прекомерната възбуда, които идват, макар и за кратко, като манна небесна за опънатите нерви, човек в случая безумно се увлича и от жаждата за печалба, от примамката на парите.

Беше наистина едно победно чувство, когато някой от тези играчи се изправяше в дрезгавината на утринта от масата, прибрал в портфейла си плячка от десетина хиляди марки.

Обаче наред с победителите седяха и победените. Тъкмо когато Вердер забеляза един извънредно блед, дребен, чернокос човек, той с разкривено от ярост лице посрещна своята загуба, скочи от стола, хвана го за облегалката, захвърли го далеч настрани, нададе гърлен стон и се втурна навън. Никой не обърна особено внимание на това произшествие. Явно тук се полагаха изключителни грижи само за спазване на изтънчените, светски обноски, но не се задълбочаваха върху човешките вълнения.

Доцентът междувременно бе стигнал до една малка маса, на която изглежда го очакваха, защото биде поздравен с шумни възклицания. Той тъкмо възнамеряваше да представи своя гост, когато Крамер се появи иззад един ъгъл и се насочи право към Вердер.

Дребният плешив таен съветник със златните очила и не особено грижливо гледана, тук-там вече посивяла брада, беше видимо силно развълнуван. Не беше ясно дали това бе от играта или пък причината беше в неочакваната среща с Вердер. Със зачервено лице и искрящи очи той възкликна:

— Вие… вие тук! Не, ама това е…

После занемя, търсейки напразно думи. От напуснатата от него маса започнаха да го викат високо. Той обаче не прояви повече интерес към играта, взе ръката на Вердер и я стисна отривисто. След това задърпа озадачения професор навън, заведе го в малък празен салон за пушене, чиято врата затвори грижливо. Упъти се към едно кресло и покани Вердер с отривисто движение да седне. От вълнение Крамер се бе съвсем задъхал. Намести се най-сетне във фотьойла и загледа Вердер през големите си очила с неразгадаем поглед.

Вердер се усмихна. Колкото възбуден бе лекарят, толкова по-спокоен и студен остана той. Зарадва се дори сам на себе си, че владее тъй добре положението, докато неприятелят все още не можеше да промълви нито дума от вълнение.

— Собствено защо сте се разтревожили така, уважаеми господине? — попита Вердер все още усмихнат, и тази усмивка издаваше упорство и презрение.

— Ще ви обясня, професоре, ще ви обясня тук, на това място. Изслушайте ме само спокойно!

— Както виждате, господин съветник, не съм аз, който се нуждае в момента от спокойствие.

Крамер смутено повдигна глава.

— Наистина — рече той. — Но аз току-що загубих за някакви десетина минути двадесет хиляди. Никакви съчувствия, моля, никакви съчувствия. Аз ще си ги спечеля пак обратно. А за тази малка неприятност богинята на щастието ми доставя сега безграничната радост да ви видя тук… Да, драги Вердер.

Сега пък бе ред на Вердер да се вслуша смутен и смаян. Подиграваше ли се Крамер като казваше това?

— Че как? — заекна Вердер нима вие, господин таен съветник, нима се радвате, че ме намирате тук? Позволете ми да се усъмня в това. Вашата радост, откровено казано, ми е непонятна.

Крамер го погледна зачудено и погледът му бе искрен. При това той кимна замислено, сякаш искаше да покаже, че разбира добре реакцията на Вердер.

— Ще ви обясня — каза той, като се загледа в пухкавата си, свободна от всякакви пръстени ръка. — Колко време има от тогава, когато посетих вашата лекция? Два дена. Ще ми повярвате ли, че през това време не съм изпитвал никакво по-силно желание от това да поговоря с вас?

Вердер се изсмя и смехът му бе горчив и остър.

Крамер продължи:

— Зная, не ми вярвате, професоре. Сигурно мислите, че през тези два дена можех да се опитам да се доближа до вас. Но как? Да ви пиша — това не бих направил по принцип, защото постъпката ми можеше да бъде разбрана двусмислено. Да ви помоля да ме посетите? Бях сигурен, че нямаше да дойдете. Да ви посетя сам? Знаех добре, че нямаше да ме приемете.

Вердер отново се изсмя.

Този път обаче смехът му звучеше по-несигурно.

— Добре — каза колебливо той, — но какво всъщност имате да ми казвате?

— Много неща, драги Вердер. Много! Неописуемо много!

— Аз също търсех известни обяснения от вас, господин съветник. Дойдох тук, за да ги получа. Научих, че тук сте постоянен гост и за да мога да поговоря с вас, помолих един колега да ме въведе.

— Нищо по-добро не е могло да се направи, драги приятелю — откликна Крамер с освободен и радостен глас, докато Вердер направи нова гримаса.

Крамер пък отново се смути.

— Вие се изненадвате, че ви нарекох приятел, нали? Това стана поради радостта, че ще имам възможността да се изясним. Простете, ако ви е прозвучало фамилиарно. Кажете ми свободно всичко, което не ви харесва в мене. Ще бъде от голямо значение за мене. Щом като и вие сте ме посетили тук по такъв заслужаващ благодарност начин, то значи, че и вие желаете да ми съобщите нещо или да ми зададете някои въпроси. Моля ви сърдечно, направете това. Ще ви отговоря най-откровено, най-честно.

— Благодаря — отвърна Вердер, — много любезно е от ваша страна.

Думите му отново звучаха неприязнено, дори подигравателно. После Вердер прибави:

— Имали сте да ми казвате важни неща. Започнете. Преди да ви задам своите въпроси, трябва да ви изслушам.

— Добре, добре, драги Вердер. Както искате. Първо ви дължа едно обяснение. Трябва да ви кажа какво ме накара да дойда на вашата лекция.

— Да — каза рязко Вердер. — Това е и въпросът, с който искам да започнем. Защо се бяхте скрили между моите слушатели?

Лекарят се поколеба за миг, след това каза бавно:

— Бях помолен от един близък вам човек.

— От моята жена, нали?

— Да.

— Можете ли да ми обясните какво е накарало моята съпруга да пуска подире ми лекари по нервни болести?

— Имам нещастието да бъда непризнат от дълги години от вас, господин професор, без всъщност да съм предприемал някога нещо враждебно, потайно или користно. Само привидността беше против мене и затова сега ми е толкова трудно да спечеля вашето доверие. Несъмнено аз винаги съм имал ужасни провали в опитите си да установя с вас контакт и да изясня за себе си вашата личност.

— Как така? Не ви разбирам добре.

— Ето например случаят със злополучната лекция. Трябваше да осведомя съпругата ви дали съм забелязал у вас през тези часове признаци на напрежение и душевно неспокойствие. Тъй като знаех, че моето присъствие там ще ви изненада и раздразни, аз се скрих зад колоната. Вие ме открихте и ето — неуспехът бе налице! Впечатлението ви бе силно, то дотам ви обърка, че трябваше да прекъснете лекцията си.

— Да. Един страничен въпрос. Обаче ще ми отговорите честно. Кажете, беше ли това, че не можах да продължа, психопатичен симптом?

Гласът на Вердер трепереше от напрежение.

— Не. Нито най-малко. Аз също бих загубил самообладание и съсредоточеност, ако откриех между слушателите примерно своя колега Бенда.

— Сериозно ли казвате това?

— Съвсем откровен съм. Наистина би трябвало да ви смути и забърка това внезапно да откриете между публиката човекът, за когото мислите, че се стреми от десетина години насам да ви вкара между своите луди.

— А не се ли стремяхте именно към това, господин съветник?

— Не, никога! Обаче зная много добре, че вие сте убеден в това, отгоре на всичко се прибавиха и проклетите бележки из вестниците.

— Нима те не бяха инспирирани от вас?

— Ах, как ме ядосаха тогава те! Честна дума — на пресата не съм давал никога каквато и да е информация, отнасяща се до вас. Не съм го правил нито лично, нито пък посредством други.

Вердер поклати отново глава. На тънките му и нервозни устни се бе появила пак недоверчива усмивка.

Крамер въздъхна.

— Естествено, аз знаех, че няма да мога да разсея лесно вкорененото у вас подозрение. Обаче се надявам в крайна сметка все пак да спечеля вашето доверие. Чуйте сега какво мисля за вас като лекар по нервни болести и психопатолог. Готов съм да ви го засвидетелствувам, по какъвто начин пожелаете. Вие току-що употребихте израза психопатичен. Такъв вие не сте нито повече, нито по-малко от мене или от който и да е друг човек, който се намира, поради творческата си дейност в научната или художествената сфера, извън обичайните граници. При нас, хората на духа, с обикновените нерви не може да се направи нещо много. Обаче нашите „особени“ нерви, ако мога така да се изразя, изискват известно внимание. Аз например дължа само на своите нерви тукашното си превъплъщение като картоиграч, независимо, че струва твърде много пари. Изслушайте сега, Вердер, какво дължите вие на своите нерви. То е само едно: доверие, безусловно доверие спрямо ония, които ви обкръжават. Преди всичко спрямо вашата жена, която е привързана силно към вас. Не се затваряйте никога пред нея! Споделяйте с нея всичко, което ви мъчи!?

Същият съвет дадох и на жена ви. Тя не трябва да крие нищо от вас. По-добре е то да се изказва веднага. Когато вие се затворите, тя започва да се съмнява, да се плаши, да търси странични пътища. И тогава се случват неща като това да се страхува тя да ви посвети в подробностите и на някоя дори несъществена неприятност, от каквито, както е известно, не бива пощаден никой. От страх, че най-малкото нещастие би могло да ви съсипе. Сега се е случила такава една работа, и изплашената жена, преди да се осмели да ви осведоми за нея, ме помоли да установя през време на вашата лекция, дали не се намирате в такова нервно напрежение, което да не позволява да бъдете запознат със случая. Аз успокоих жена ви. Вие можете да узнаете всичко. А това, което трябва да ви бъде съобщено, е наистина дреболия.

Вердер се усмихна отново, обаче този път някак болезнено, не както преди.

— Отнася се по всяка вероятност до моя син Хартмут — каза почти беззвучно той и лицето му побледня.

— Да. Една глупава училищна история, нищо повече. Едва ли заслужава да се говори сериозно за нея. По случая ще се посъветвате утре с вашия приятел Санер, директор на гимназията, а след това решете заедно със съпругата си как да действувате по-нататък. Но на въпроса, който ни занимава най-вече сега, господин Вердер: за в бъдеще никаква изолираност, никаква затвореност между вас двамата. Надявам се, че с това съм ви посочил главните принципи, по които трябва да водите занапред своя живот, за да преодолеете комплексите, съмненията и страховете, които ви мъчат. Ще се чувствувам удовлетворен, ако сполуча да ви помогна поне малко, та освен гордост за науката, да бъдете и един щастлив човек. Ако всичко би вървяло според желанието ми, от сега нататък вие ще сте бодър, работоспособен, заобиколен от доволство, надежда и увереност!

Това имах да ви кажа.

Крамер протегна към Вердер ръце. Обаче Вердер не ги пое. Изглеждаше като че той не ги вижда.

Втренчил поглед неподвижно напред като в някаква застрашителна тъмнина, той тръгна като лунатик, без да се прости и излезе навън…