Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (27)

XXVII

Фридрих се обади още същата вечер на Сетегаст в Кьонигсберг. Йоханес от своя страна пое веднага телеграфическата връзка с лондонския детектив. Смяташе, че е твърде вероятно Хартмут да се е приютил при английската циркова ездачка и че е необходимо да се вземат всички мерки за връщането му.

Минаха обаче седмици, без да бъде постигнато нещо. Парите на Хартмут сигурно се бяха отдавна свършили и той трябваше да е в затруднение. Ако се намираше във вътрешността на страната, търсещата го полиция следваше вече да го е открила. Значи много по-правдоподобно бе младежът да се намира в странство.

Фридрих страдаше много от неизвестността. Постоянно го гнетеше мисълта ще намери ли изобщо някога своя син. Тази мъка му отне съня. Нощем му се мяркаха ужасни картини. Той виждаше сина си да блуждае през затрупаните със сняг гори, да пада изтощен, да замръзва. Ако знаеше, че вече е мъртъв, поне всичко би било приключено. Защото неизвестността бе още по-жестока.

Можеше обаче да се смята, че всички тези грижи и страхове бледнееха пред чувството на дълбока обида. Какъв характер имаше този човек? Каква душа се гнездеше в него? Той бягаше вече за втори път. И то от родителския дом! Минаха седмици, без да прати вкъщи някакъв признак на живот! Нима у този син никога не възникваше въпросът: как ли е моят баща? Не се ли притесняваше поне малко?! Нима не бе разбрал какво е за баща си, до каква степен му бе отдал той сърцето си? Не бе ли станал средоточие на целия дом, на който бе създал вече достатъчно грижи и срамове?

Не, тук имаше някакво изначално зло. Сякаш му липсваше някакъв орган на чувството, или имаше в сърцето му някакво мъртво място. Жестоко бе да се признае, но Хартмут не бе способен да отчете внимание, съобразителност, състрадание. Вероятно просто не бе годен да се постави в душата на другия.

Тук той бе седял уж над своите книги, а всъщност изпълнен само от порива към онази жена, която го бе подвела вече веднъж. Обаче, ако и да го бе оплела в грях и престъпление, за да го изгони сетне без скрупули, тя явно бе запазила властта си върху му. Сякаш теглен от ръката й, той се втурна сляпо в дългия път през морето. За да се върне при нейните нозе, той изостави всичко: баща, родно огнище, закрила, бъдеще, доволство.

Такъв човек бе станал единственият син на Фридрих Вердер. На какво тогава можеше да се надява Вердер, ако някога този крадец и скитник бъде все пак върнат в неговия честен дом? И какво можеше да стори? Да се поставят решетки на прозорците? Да се заключат вратите? Да бъде третиран като диво животно?!

Наистина би било твърде тъжно разрешението, ако зимният мраз му донесеше смъртта като на някое паднало от гнездото птиче.

Такива бяха ужасните нощни мисли, които терзаеха Фридрих. Дойдеше ли обаче денят, той отново се изпълняше с надежди, възвръщаше се вярата му, че все пак още съществува възможността да се вкара синът в правия път, защото беше още твърде млад. Да се поправи, както се оправя младо изкривено дърво, като се овърже здраво около прави колчета.

Санер идваше често при Фридрих, делеше с него самотността, обсъждаха проблемите, свързани с Хартмут. Фридрих му бе благодарен за това. Всяко утешение го даряваше с нови сили. Те му бяха необходими за случай, че и последната надежда се окаже измамна и лишенията и студът сложат край на този размирен живот; или пък ако синът му се върнеше вкъщи опорочен, действително непоправимо пропаднал.

А Вердер трябваше да се приготви за такава възможност. Тя щеше да означава и последната присъда на съдбата.

Сега Обаче всичко бе още неизвестно. Възможностите бяха все още толкова много!

Върнал ли се е Хартмут при онази жена, или не? Ако не е, оставаше надеждата да е срещнал по друмищата си някои добри хора, които са се заели с него. Не е ли възможно да е намерил работа, която да му подхожда, някое място, което да му отговаря? Може би, принуден от обстоятелствата, той е впрегнал своята способност да рисува и така да си изкарва прехрана и подслон? Или пък се е наел на някой параход, за да опознае света, подобно на множество младежи и вече, дай боже, урежда живота си, осланяйки се на собствените си сили.

Всичко това бе възможно. И все пак тези представи се струваха на Вердер като въздушни кули, на които не биваше да се отдава, за да не бъде после жестоко разочарован. Той трябваше просто да се владее. Това му бе необходимо, за да се справя със служебните си задължения. С безпокойство обаче той установи, че не намира вече спасение дори в любимата си работа.

Прекара една тъжна Коледа. Последва я мрачна Нова година. Когато сутринта на трети януари, неделя, Фридрих седна наведен над коректурите на една книга, му бе донесена пощата. Между нея имаше и нетаксувано писмо от Мариякерк, Белгия, за което трябваше да се плати глоба. Изпоцапаният плик бе надписан нервно с молив: „Професор Вердер, Груневалд, Берлин“. Полудетският почерк бе на Хартмут, малко изменен наистина, но все пак познаваем.

Когато посегна към неугледното писмо, Фридрих потрепери. Сърцето му се сви, очите му се изпълниха със страх. Това късче хартия криеше цяла една съдба, носеше навярно решаващи известия. Най-сетне Вердер отвори писмото и измъкна дрипав сив лист. Върху него — три месеца след като беше напуснал баща си — Хартмут се бе напрегнал, за да изстиска от себе си следните редове:

„Да бяхте ме оставили да умра, когато бях толкова болен! И на двама ни, татко, днес би било по-добре. Жената, без която не мога да живея, и която постъпи спрямо мен така низко, не мога вече да намеря. Тя е напуснала Лондон. Казват, че е заминала за Аржентина с един голям пътуващ цирк. Тя е вече непостижима за мене. Какво да правя тогава повече на тоя свят? Напуснах Англия, скитам из Белгия, прося, крада. Пия, колкото ракия намеря. Само в пиянството намирам покой. Искам всичко да забравя. Забрави ме и ти! Ние не си съответствуваме. Аз се срамувам пред теб. Не нося вече твоето име и не искам повече да те позоря. Затова ти пиша. За да го знаеш. Няма вече да те обременявам. Ти си освободен от грижата за мен. Нямаш вече син, който да те петни. Бъди доволен. Свърши се вече. Всичко се свърши. Аз съм затънал в калта. Не ме търси! Писмото заминава от Мариякерк, обаче когато го получиш, ще бъда отдавна на друго място. Забрави ме!“.

Писмото свършваше без подпис.

То открояваше един пълен провал. Фридриховите най-мрачни нощни мисли не биха могли да нарисуват развоя на тази история в по-ужасен вид. Бавно повдигна той погледа си от писмото и очите му се спряха върху фотографията, която стоеше в златна рамка на масата пред него. Вердер сам бе направил тази снимка преди години в една неделна утрин. Доротея седеше усмихната, с бяла дреха в едно плетено кресло. Пред нея стоеше Хартмут, около петнадесетгодишен, облечен в матроски костюм и държащ за поводите оседланото си пони. Така бяха застанали там тези двама любими нему хора, обсипани с блясъка на слънчевата пролет, като двама избраници на щастието, заобиколени от всичко, което украсява живота и го прави богат.

А днес? Днес бе пълен с мраз и снежни бури зимен ден. Къде бяха сега тези две бляскащи в белотата си пролетни пеперуди, галени тук, в снимката в златна рамка, от топлото пролетно слънце? Доротея — в гроба, Хартмут — безприютен, лишен от покровителството на законите просяк и крадец някъде далеч в чужбина!

Такава съдба се бе разразила над техните глави. Такава бе сетнешната участ на неговите най-близки. А той седеше тук в един загиващ дом! Нещастието се виеше с черните си криле около неговата стряха.

Очите на Фридрих се отправиха още веднъж върху образа на Доротея, върху гордата усмивка, с която майката гледаше към своя царствен син.

И в съзнанието на Фридрих проблеснаха внезапно думите, които Доротея, умирайки, бе оставила на мъжа си като последен стон и признание — там, върху листчето, закрепено връз короната от тръни на онзи череп: „В състрадание и любов“.

Фридрих бе така изпълнен със състрадание към своя син, че у него едва ли би имало място за друго някое чувство, а и любовта го свързваше все още с това дете. Колкото и дълбока поквара да разкриваше писмото на Хартмут, пак от този документ на отчаянието лъхваше и един кръвен повик към покъртения баща. Лъхаха още стъпканата гордост, самообвинението, отчаяният вик на този, който с безграничен ужас се виждаше затънал при сетната измет на човешкото общество. Просяк, крадец и пияница бе станал днес този бял принц. Бе минал през едно ужасно падение! И все пак днес той беше все още наполовина дете, въвлечено в греха и престъплението от една жена, упражнила своята демонична власт и пресметната съблазън върху неговата дотогавашна невинност. От тези най-долни слоеве, от ужаса, в който страдаше, се обръщаше сега към баща си този млад безумец. И то не за помощ или спасение, а със самообвинения, със страдание от съзнаването на вината и на провала си. Но той не се бореше вече с потъването си. Той пращаше своя последен знак към бащата: бъди доволен, че се освобождаваш от мене, че нямаш вече син, който да те позори. И за да отнеме на баща си всяка безполезна мисъл за спасение, бедното момче бе отхвърлило дори и фамилното име, което носеше, смятайки се за недостойно за него.

Беше ли тогава това поведение на една напълно покварена личност? Не пропадаше ли това нещастно момче с държанието на човек, който все пак запазва последните остатъци от гордостта си, независимо от всичката мизерия около него?

Вина, невинност — всичко бе в едно заплетено кълбо. Неговото дете, единственият син на Доротея, беше някъде далеч, сред беди и лишения, а той, Фридрих, седеше тук, в уютната си отоплена стая и поправяше някаква си статия върху „Възпитателният момент на законното наказание“. Мъртва, безцелна е всяка писана или произнесена дума, всяка работа над масата или от катедрата при съществуването на такива случаи, на такава действителност! Какъв бе неговият конкретен случай: баща, който преподаваше на децата на чужди хора психологията на наказателното право, стреми се да им обяснява теорията на наследствеността, а неговото собствено дете, неговата плът и кръв в същото това време се развращава и опропастява по далечни земи, надавайки вик на отчаяние при последните акорди на провалата!

Фридрих скочи и натисна слепоочията си. Всемогъщи Боже, какво бе правил той тук през всичките тия седмици!? Бе се занимавал с науките си, бе чел и писал, бе ял и пил, бе почивал в леглото. С една дума — бе живял като през всичките години досега, не бе се спуснал по следите на своето дете, което падаше под ударите на унищожението! Бе позволил да изтичат седмица след седмица с безумната надежда, че други биха намерили, биха спасили сина му!

Ах, Доротея, какво би казала, ако би разбрала как е пренебрегнал твоят Фридрих последния ти съвет и поръчение?! Как е оставил твоя син да се превърне в скитник, просяк и пияница! Трябваше да изкънти в ушите му сетният отчаян вик на момчето, за да му стане ясно на този баща какво следва да направи. Именно — сам да излезе, да открие сина си и да го изтръгне из тинята, в която е на път да се удави. А може би — и вече да се е удавил!

Фридрих прекара пръсти през побелялата си вече коса и усети как разкаянието и угризението свиха сърцето му. След това припряно даде нареждания за заминаването си. Два часа по-късно той се понесе с експреса през Брюксел за Остенде.