Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (28)

XXVIII

Помръзнал и посивял лежеше гордият курортен град Остенде всред зимната буря. Морето се пенеше срещу изградените вълноломи, зад които бяха наредени високите хотелски постройки.

Фридрих замина с автомобила за малкото рибарско селище Мариякерк, откъдето бе изпратено писмото на Хартмут.

Но нито при кмета, нито при свещеника, нито пък из кръчмите можа да получи някакво сведение за своя син. В една тясна кръчмичка, в която бяха насядали рибари, потънали в гъст тютюнев дим, кръчмарят си спомни, че „двама прусаци“ — един млад и един възрастен, си били изпили тук парите. Той ги изпъдил накрая, защото се опасявал, че поръчвали повече, отколкото могат да платят. Според описанието на кръчмаря, по-младият можеше да бъде Хартмут. Това обаче не беше сигурно, а най-лошото бе, че оттук нататък следата съвсем се загубваше.

Фридрих търси и разпитва целия ден по източната и западната част на Остендското крайбрежие, рови се във всеки подслон, във всяка кръчма, във всяка община. Но напразно.

Разочарован и печален, той се върна в Брюксел. Там даде обявление, с което молеше Хартмут да се обади. Подписа се с цялото си име и посочи адреса на хотел De La Marine. Вердер изпрати съобщението до всички по-големи белгийски вестници. Почака пет дни, но резултат отново нямаше. Тогава, обезсърчен, си замина обратно, след като бе възложил на едно детективско брюкселско бюро, на което бе дал и една фотография на Хартмут, да претърси основно всички селища по крайбрежието.

Макар и да се връщаше навреме за работа, той помоли университетските власти за едномесечен отпуск по семейни причини. Чувствуваше, че сега не му бе възможно да изпълнява нормално служебните си задължения. Неговите мисли безспирно кръжаха около съдбата на Хартмут.

Санер, който отново започна да идва всяка вечер, се стараеше въпреки всичко да внушава на Вердер нови надежди. Той твърдеше, че в днешно време е невъзможно да се скрие човек, безследно да изчезне. Надяваше се, че Хартмут, сломен от лишенията, ще се обади някой ден, или пък би дошло все пак някакво известие чрез негов другар по съдба.

„Възможно е всичко“ — въздъхна Фридрих, обаче показа на приятеля си, че е загубил вече всякаква надежда.

Йоханес Сетегаст се обаждаше всеки ден по телефона от Кьонигсберг, за да разбере дали не е пристигнало още някакво известие. Отговорът на Фридрих биваше винаги един и същ: Не…

Целият януари премина в такива безрезултатни очаквания.

Сутринта на втори февруари прислужницата влезе и съобщи на Фридрих, който тъкмо пишеше едно писмо, че вън чака възстар окъсан човек, когото не би искала да пусне вътре. Той молел настоятелно да му се позволи да поговори с господин професора. Носел известие от младия господар.

— Доведете този човек тук — нареди Фридрих.

Момчето се поколеба за миг и излезе.

Както предсказваше Санер, така се и случваше: изчезналият отново известяваше за себе си. Обаче въпреки щастливия случай, Фридрих не изпита почти никаква радост. Не, по-скоро гърдите му се свиха от дълбоко притеснение. Съдбата се приближаваше, показваше му ужасното си лице. Миналия път завръщането се предшествуваше от известието на един английски съдия, който бе подал ръка на Хартмут за помощ, воден от уважение и привързаност към самия Фридрих.

Днес, когато може би предстоеше второто завръщане на сина от неговите блудни пътища, вестта изхождаше от такъв човек, когото дори прислужницата не желаеше да допусне в този дом. Дотам бе паднал синът му, че вече изметта на улицата искаше да добие достъп при Фридрих като негов пратеник. Първият от ония, които Хартмут намери там, на дъното, като свои другари и сподвижници, влизаше вече през вратата на този благороден дом.

Съдбата се разкриваше все повече и все по-ясно. Долу трябваше да слязат те, потомците на Християн Глап! Той си ги вземаше обратно. Те трябваше да се върнат главоломно там, откъдето бе дошъл някога самият той.

Един дребен, стар, плешив човечец се замъкна навътре с тежките си подковани ботуши. По поквареното му и изхабено лице се виеха мръсносиви кичури брада. По средата на това лице лъщеше голям и червен пиянски нос. Отвратителна усмивка разкривяваше цялата тази мутра. Краищата на дрипавите си панталони този нещастник бе наврял в мръсните си ботуши. Набитата горна част на тялото му бе облечена в дебела сива куртка, която явно силно го стягаше около набръчканата морава шия.

Фридрих скочи от креслото, изправи се и пристъпи пребледнял и с мрачен израз към този човек.

— Какво донасяте — обърна се той към него, сам зачуден от суровия тон, с който произнесе тези думи.

— Донасям?! Ха-ха! — Той се изсмя грубо. — Донасям?! Хо-хо! Да взема нещо, за това ида!

Скитникът твърдо отправи своите сини, подпухнали пиянски очи към Фридрих. Вероятно искаше да подскаже, че няма да се остави да бъда сплашен.

— А какво искате да вземете, човече? — каза Фридрих, сега вече с по-спокоен глас.

— Пари! Пари, драги господине.

— Пари? За какво?

— Награда — хе-хе! Награда, господине, за онова, което намерих!

— Та какво сте намерили вие?

— Е, полекичка. По-полекичка, господине! Аз не съм от съвсем глупавите. На мене не можете да ми скочите през носа.

— Оставете, тия забележки, човече! Отговорете на въпроса ми: знаете ли къде се намира моят син?

— Да.

— И желаете да ми съобщите сегашното му пребиваване срещу пари?

— Да!

— Колко искате?

Старецът погледна огромните полици с книги, обходи бързо и изпитателно с малките си лукави очи цялата обширна, елегантна стая: статуетките върху библиотеката, големия глобус върху специалния пиедестал, меките персийски килими.

— Какво искате? — попита отново и вече спокойно Фридрих.

Най-сетне човекът отвърна:

— Ех, вижте, с тази работа имам големички разноски. Пристигнах нарочно тук. Пътувах с фалшив паспорт, защото в Берлин имам стари сметчици. Трябваше да взема и назаем осемдесет марки, за да мога да пътувам дотук. Такива работи са редки. Не ми се вярва да срещна скоро пак нещо такованко… Та…

— Прочее, говорете! Колко?

— Ех! Аз си мислех, че все пак ще дадете тъй, петстотин, за да си получите момчето.

Фридрих го погледна строго.

— А ако ви дам дори и тази сума, кой ще ми гарантира, че няма да ми дадете неверни сведения?

— Ех, че това е много просто, господин професоре! Ще ми дадете най-напред едно малко капаро — да кажем сто — след това ще ви дам адреса на затвора…

— Затвора? Моят син се намира в затвора…

— От шест седмици. Има да лежи още пет месеца.

— Но защо се намира в затвора?

— Ах, боже мой, една малка кражбица в един курник! Не заслужава и да се говори за нея. Детинска работа. Аз стоях на стража. Момчетата ги хванаха, ако и да бягаха като зайци.

— В Белгия ли лежи той?

Старецът направи гримаса.

— Тъй се изпитват хората — каза лукаво той. — Аз мога, за да получите за петстотин марчици малко настроение, да ви покажа нещичко — като един вид легитимация. Че всичко е истина, ще видите от ей това.

Той забърка във вътрешния джоб на похабената куртка и измъкна оттам сребърен медальон, който постави на масата пред Фридрих. Професорът почувствува, че нещо го жегна. Беше медальонът, който Хартмут бе получил преди година за своя рожден ден. Той го носеше на верижката на часовника си. Фридрих го отвори. В него се намираха Доротеиният и неговият портрет.

— От къде имате това? — попита глухо той.

— Купих го. Най-честно го купих. За него платих двайсет белгийски пари.

— Да не би да искате да кажете, че моят син ви е продал този медальон?

— Това искам да кажа, тъкмо това. Той искаше ракия. Пие като гъба. Добродушен е, не прави никому злина, ама трябва да се напие. Всеки ден. Иначе е като болен.

Фридрих искаше да му зададе още много въпроси, обаче някаква вътрешна сила му затвори устата. Той узна вече доста. Бе повярвал на този изнудвач, който не украсяваше истината, разкриваше я болезнено точно.

Нямаше причини за по-нататъшното продължаване на този ужасен разговор.

Извади портфейла си, взе от там пет сини банкноти и ги сложи върху масата пред себе си.

— Ето — каза той, — вземете!

Човекът посегна алчно към парите и бързо ги мушна в джоба.

— Е, сега — каза той, — вашият син се намира в затвора в Хага, в Холандия. Честна дума, че това е така. Медальона ви го подарявам и ви благодаря. Сбогом.

Скитникът кимна с глава и си тръгна. Фридрих го последва смазан и вървя след него докато изчезна от къщата.

Чувствуваше се като поразен от гръм. Наистина едва ли би могъл да чуе нещо по-лошо, отколкото подсказваше самото писмо на Хартмут. Обаче цялото впечатление от този стар изнудвач, който се числеше към сегашното общество на неговия син, беше съкрушително.

Беше погинала и последната му надежда.

През всичките тези злокобни седмици Фридрих бе хранил мълчаливо, свита някъде в сърцето си, една утешителна мисъл. Бабата на Хартмут е била циганка и Фридрих бе склонен да отдаде влечението на момчето към скитничество на непостоянността на циганската кръв. Той виждаше Хартмут като необуздано дете на свободата, като брат на слънцето, като свободен скитник, който превръща живота си в движение, спи лятос заедно с дивеча в гората всред нейния шумак и, ликувайки, се надпреварва в скитничеството с пролетните птички. Този млад красив момък сигурно бе получавал от състрадателни жени и девойки, благодарение само погледа на очите си, храна за по пътя, а още по-често би бивал зарадван при странствуванията си от усмивките на млади устни. Полека-лека притесненият баща се бе отдал боязливо на тази въображаема представа за побягналия си син.

Обаче сега, след известията на стария изнудвач, който току-що си бе отишъл, изчезна и тази последна самоизмама. Ракия — това беше всичко, за което жадуваха тези млади устни. За чашка ракия това момче бе продало дори и съкровения спомен — малкия медальон с образа на починалата му майка.

В тъмница, за кражба — неговият син, детето на Доротея Ресе!

Фридрих се загледа за миг втренчено пред себе си, след това отиде при телефона, навъртя номера на Крамер и му съобщи, че вечерта ще го посети.

„В девет часа съм на ваше разположение“ — бе отговорът на Крамер.