Боало-Нарсьожак
Лицата на мрака (1)

I

Ермантие разхождаше непохватно дебелите си пръсти по перфорираната страница и движеше устни, сбърчил угрижено чело. На някои места се връщаше назад и, стаил дъх, с ръмжене натискаше по-силно. Това пък какво е? И току обърсваше връхчетата на пръстите о ръкава си, защото плувваше в пот. И отново опипваше ядно. Колко дупки? Четири. Две горе, две долу. Тогава — коя буква? Коя, по дяволите?

„До гуша ми дойде! Да ме оставят на мира. Минало ми е времето да ходя на училище!“ — избухна той и захвърли учебника на системата Брайл, стиснал гневно пестници. Стовари силно юмрук върху кръглата масичка, изправи се, събаряйки стола си. Нещо падна зад него и се счупи със звънливия шум на натрошено стъкло. Той се обърна, дишайки шумно, изкривил уста в гримаса, прекалено едър, прекалено тежък в мрака, населен с крехки предмети, които му пречеха да мине, да се движи. Ругаеше тихо и отчаяно. Никога нямаше да успее! Вече два месеца залягаше до затъпяване. Огромните му ръчища, тъй сръчни навремето, когато трябваше да боравят с фини сечива, сякаш бяха изгубили чувствителността си сега, когато опипваха загадъчните релефи на системата. А и какъв смисъл имаше? Защо да се мъчи? За да може да чете „Клетниците“ или „Тримата мускетари“! Та четенето изобщо не го интересуваше! И никога не го е интересувало. Това беше известно на Кристиан. Тогава защо тя настояваше?

Плахо направи няколко крачки. Хълбокът му се отърка о някаква мебел. Не, беше камината. След цял месец още не беше способен да се ориентира в собствената си стая. А пък дръзваха да говорят за шесто чувство у слепците!

За миг остана неподвижен, опрял длан о стената като без сили, после отново затътри нозе. С десния си крак докосна страничната облегалка на креслото. Прозорецът беше там… Той беше пред прозореца, с лице, окъпано в светлина, може би и в слънце, а обграждащата го нощ беше все така непрогледна. Дори не беше тъмнина, а черна пустош. Преди, затвореше ли очи, затиснеше ли клепачи с пръсти, виждаше мрака — мрак, красив като дълбоко небе, където нямаше да закъснеят да закръжат слънца, където щяха да се източат млечни пътища и да избухнат букети звезди, и той мислеше, че това е тъмата на мъртвите очи. Какво ли не би дал сега, за да преоткрие у себе си туй гъмжило от небесни светила. Ала вече нищо. Ни сенки, ни празнота. Нищо. Внезапно се бе озовал в друга среда. Превърнал се бе в животно от друг вид; защо главата му продължаваше да прелива от образи? Защо неистово се мъчеше да гледа още със спомените си? Ето, в този момент зад невидимия прозорец той виждаше Рона, хълма Фурвиер… би могъл да преброи дърветата на брега. Всичко бе нарисувано в паметта му с чудна яснота. Защо?… Нима можеш да станеш твар душеща, ориентираща се по миризми и звуци, когато си обладан от света на зрящите?

Машинално забърса стъклото, което дъхът му трябва да бе замъглил. Десет часът. Стенният часовник в хола на приземния етаж бе ударил десет часа. Какво толкова се бавеха с товаренето на колата?

— Смятате ли, че няма да изпадне? — провикваше се Кристиан.

— Госпожата хич да не се коси — отвръщаше Клеман.

Преди пет месеца той не би дръзнал да отговори с такъв тон. Ермантие се отдръпна от прозореца и затършува из джобовете си. Къде ли е дянал цигарите си? Преди малко бяха до него на масичката, когато се потеше над метода на Брайл. Беше си взел една… и после? Като си помислиш само, че непрекъснато трябваше да си задава подобни въпроси… Всичко, което не му беше подръка, изчезваше, изпаряваше се… И следваха безкрайни предъвквания: бях там… станах… следователно… Цигарите вероятно бяха на килима, паднали заедно с учебника. Ермантие залази на четири крака, заопипва около себе си. Могъщият Ермантие, шефът на заводите Ермантие, пълзи по пода, за да открие цигарите си! И отново страхотен гняв заклокочи у него, той се блъскаше в краката на масата, в краката на стола, залутан, объркан, и тежки ругатни се откъртваха от него, но те само засилваха унижението му, вместо да го успокоят. Вратата се отвори зад него.

— Ама… какво правите там?… Ах, купата! Счупили сте я.

Той се надигна и обърна глава към мястото, откъдето идваше гласът на Кристиан.

— Няма нищо — рече той. — Ще купя друга… Защо не почукахте?

— Но…

— Сто пъти казах да чукате, преди да влизате… Вие и другите… Искате да знаете защо съм… Нали виждате, търся си цигарите.

— Трябваше да повикате някой… Не мърдайте! Ще ги настъпите.

Пакетът цигари бе пъхнат в ръката му. Той долови парфюма на Кристиан.

— Къде сте?

— Тук. Събирам парчетата. Можехте да се нараните. Ами учебника! Добре сте го подредили!

В гласа й имаше сръдня, упрек, може би и тъга. Ермантие щракна запалката си, приближи я до лицето си и насочи цигарата към топлината на пламъка. Вече бе овладял този жест.

— Повече не искам да чуя за този метод. В завода имам диктофони, секретарки, а тук, дявол го взел, все още имам език.

— Не бива да ругаете непрекъснато — прошепна Кристиан. — Не сте търпелив, бедни ми приятелю. А във вашето състояние…

— Какво в моето състояние…

— Ето, нищо не може да ви се каже. Веднага се сърдите.

— Сърдя се, защото не понасям тази дума, Кристиан… Моето състояние, моето състояние… Ако-ме бутахте в инвалидна количка, бих разбрал… Юбер още ли не е пристигнал?

— Не.

— Ох, започва да ме дразни този Юбер!

С показалец повдигна ръкава на сакото си, за да открие часовника, но веднага отпусна ръка.

— Искахте да ми кажете нещо, Кристиан?

— Да. Става дума за гаража.

— Е, и колко?

— Петнайсет хиляди и триста.

— По дяволите! Не си поплюва този Марескал. Имате ли сметката?

— Да. Ето я.

Кратко мълчание, сетне Ермантие въздъхна.

— Попълнете чека. — Извади чековата си книжка от задния джоб на панталона си и я протегна пред себе си. Кристиан я взе. Чу столът да изскърцва, после писалката на Кристиан задраска по хартията.

— Ще подпишете ли?

Той се приближи бавно и тя насочи ръката му към масата, пъхна писалката между пръстите му.

— Тук. Не, малко по-долу. Ето, не се отмествайте.

Гласът й леко трепереше. „На какво ли приличам“ — помисли си Ермантие и гневно, със замах се подписа.

— Отлично — рече Кристиан. Доволен бе, че я изненада.

— Кристиан — прошепна той, — може би бях рязък преди малко. Но наистина не можете да си представите колко много ме нервира този метод. Поне да ми беше от някаква полза!

— На село ще сте доволни да имате с какво да се занимавате.

Отново бе сменила мястото си и той сигурно изглеждаше смешен, както отправя думите си в празното, мислейки, че пред него има някой. За да прикрие смущението си, свали черните си очила и прокара пръсти по съсипаните си очи.

— Един месец минава толкова бързо — забеляза той.

— Месец… или повече.

— О, не. Вече съм съвсем добре. Спокойствието, чистият въздух… кълна ви се, от първи август бих могъл да се върна в завода.

— Лекарят ще реши.

— Вече е решено.

Отново сложи очилата си с дебели рогови рамки и продължи:

— Не че Юбер е неспособен, не бих казал такова нещо, но му липсва авторитет… Няма тежест… А и мястото ми е в завода.

— Та възползвайте се, за да си починете малко!

— Четири месеца в клиниката, един месец възстановяване и още един месец ваканция на село смятам, че са достатъчна почивка.

Почука се.

— Да — викна Ермантие. — Какво има?

— Госпожо, господин Мервил пита дали може да влезе.

— Не към госпожата, към мен трябва да се обръщате — рече Ермантие.

— Добре, господине.

— Нека дойде.

— Добре, господине.

— Туй момиче ми ходи по нервите — промълви Ермантие. — Бога ми, аз не съществувам за нея… Как изглежда?

— Но… нали вече ви казах — отвърна Кристиан. — Брюнетка, дребна, отракана.

Ермантие се опита да си представи дребна отракана брюнетка. Получи се доста неясен образ. Някакъв силует без лице, който се кълчеше.

— Не ми харесва туй момиче, ама никак. Би трябвало да задържите Бланш.

— Тя разнасяше клюки.

— Може би, но с нея се разбирах добре.

Бързи стъпки в коридора. Юбер.

— Добър ден, Кристиан. Явно — целуваше й ръка.

— Е, скъпи приятелю, как се чувствувате тази сутрин?

— Добре — рече Ермантие.

— Не много изморен?

— Защо пък да съм изморен, а? Може би не ви изглеждам добре?

— О, напротив, напротив. — Гласът му бе лишен от естественост и сърдечност. Сякаш винаги криеше нещо.

— Оставям ви — обади се Кристиан. — След половин час можем да тръгнем, струва ми се. Седнете, Юбер. Ришар, предложете му цигари.

Изчакаха да се затвори вратата.

— Е, носите ли — попита Ермантие.

— Да.

Ермантие протегна ръка.

— Дайте я.

Той сключи пръсти, погали с палец заобленото тяло, металната шийка. Не продумваше, а и Юбер, тъй словоохотлив обикновено, също мълчеше. Цяла година усилия, търсения, опити; пришпорване на отдела за проучвания, прахосване на значителни суми, за да се стигне до този резултат: новата електрическа крушка Ермантие. Почти срамежливо Ермантие попита:

— Добре ли е?

— Добре. Дава светлина равностойна на естествената.

— Пуснете я.

— Но…

— Няма значение. Ето, на нощното шкафче има лампа. Светнете я.

Той чу Юбер да размества разни неща и се приближи, протегнал ръце напред.

— Ефектът не е пълен, защото капаците не са затворени — забеляза Юбер.

— Няма значение, уверявам ви — кротко продума Ермантие — Свети ли?

— Да.

Ермантие стисна клепачи зад очилата и се помъчи да си представи лампа, блеснала като ден.

— Колко усилия ми струваше! — прошепна той. — Колко работа… Загасете, Юбер.

Чу се щракане.

— Благодаря. А сега — подробностите. Трябва да ми я изпипате тази работа, ясно ли е?

— Нашите търговски агенти тръгват след петнайсетина дни.

— Защо не още тази седмица?

— Не е спешно. Вече сме към юли.

— И какво от това. Не бива да губим нито минута. Мислили ли сте за рекламата?

— Разбира се. Предвидих диплянка с описание на качествата на крушката и изреждане на основните й предимства…

— Не, не грабва вниманието! Направете плакат… Крушката в десния горен ъгъл… много голяма, блеснала като слънце… а долу вляво… цветя, поляна с цветя, всички обърнати към светлината… Нали разбирате идеята! И в ярки багри! Да грейнат всички стени! И някакъв надпис, който плющи, приковава…

— Не се ли опасявате, че такъв плакат ще бъде, — е… как да кажа… малко…?

— Добре де, кажете го: просташки! Но точно такъв ми трябва. Искам да стигне до селяка в неговата ферма, до въглищаря в неговото магазинче, до нощния пазач в неговата будка. Искам моята крушка да стане популярна като батерията Уондър или шунката Олида.

— Не съм сигурен, че сте прав — възпротиви се Юбер.

— Но не, малки ми Юбер. Прав съм. И това боде очите.

Ермантие се смееше, барабанеше с пръсти по гърдите си, подпъхнал палци в жилетката си. По нея се бе посипала пепел. Дрехите му бяха смачкани, но той беше толкова едър, толкова масивен, толкова внушителен, че подобна небрежност бе част от личността му и подчертаваше неговата жизненост. Само черните очила не бяха в тон, приличаха на дегизировка.

— Напишете ми малък отчет — продължаваше той. — Кога ще дойдете при нас?

— Вероятно след две седмици. Ще се възползвам от празниците, за да взема няколко дни.

— Е, значи имате предостатъчно време. Но никакви празнословия. Предвиждания за разноските, състояние на нещата в момента и макет с подходящия рекламен надпис… Всички ще участвуваме… Обявете конкурс сред персонала… Много съм доволен, Юбер, Подайте ми тази крушка.

Пое я в шепата си, още топла и не по-тежка от въздушен мехур.

— В нея има бъдеще, драги, ако съумеем да запазим преднината си. Ще ги надвием, вярвайте ми. След шест месеца ще ми благодарите, че не сме отстъпили пред тях. Ние сме по-силни от тях, не забравяйте, Юбер… Хайде! Ще ми донесете три дузини там. Искам цялата вила да е съоръжена с тези крушки. О, зная какво си мислите. Но това ще ми достави удоволствие… Сега вървете. Чакат ви писма за разписване, трябва да се срещнете с началниците на отделите. Късметлия! А мен през това време ме отвеждат като болен във Вандея. До скоро, малки ми Юбер. Наистина съм доволен.

— До скоро, скъпи приятелю. Лекувайте се добре.

Юбер излезе и Ермантие чу шушукане в коридора.

— Кой говори там? — попита той с мощния си глас, който винаги всяваше лек страх.

— Аз.

— Кой аз?

— Марселин, новата прислужница.

— Е, какво има?

— Един тук иска да види господина. Бил приятел на господина.

— Не ви ли предупредиха, че не желая да приемам никого? — кресна Ермантие.

— Да, господине… Само че този господин настоява… Господин Блеш… Казва, че…

— Блеш? Сигурна ли сте?… Какво чакате, по дяволите, та не го доведете!…

Блеш! Да, денят не беше лош. Ермантие пристъпи към прага, удари се о стената, намери вратата в мига, когато Блеш се появи, така че за малко да се блъснат един в друг…

— Хей, старче! — шепнеше развълнувано Блеш. — Моят стар другар…

— Прощавай — рече Ермантие. — Сигурно си ме чул да крещя. Нали сега разбираш!… Не искам да идват да ме разглеждат като някакъв странен звяр. Не искам да доставям това удоволствие на някои… Та не си подавам носа навън… но какво става с теб!

— Бях в Шотландия, когато научих за злополуката с теб; Значи е истина, бедни ми Ришар… И няма никаква надежда? Наистина ли си изгубил зрение?

— Напълно… Ела да седнеш. Ето, погледни!

Ермантие свали очилата си и Блеш видя страшните очи със зашити в червеникава линия клепачи, опърлените вежди, белезите, лъкатушещи към слепоочията и скулите.

— Ох, бедни ми приятелю!

— Много ли е грозно? — попита Ермантие. — Напразно опипвам, не мога да си дам сметка.

Блеш стискаше ръцете си една в друга. Накрая прошепна, като полагаше усилия да овладее гласа си:

— Не… Не е чак толкова грозно… особено като си с очила. Трябва да знаеш, за да обърнеш внимание, уверявам те… Но как стана? Чух за някаква експлозия.

— Граната — поясни Ермантие. — Нали знаеш, имаме голямо имение във Вандея, на брега на океана край Маран. Фрицовете се бяха настанили в него по време на войната. Унищожиха половината парк, събориха части от оградата. Всичко трябваше да се потегне… Та тази зима отскочих дотам, за да уредя нещата с предприемача. И сам се захванах за работа. Нали ме знаеш!… Разчиствах терена край един стар бункер. И кирката ми удари в заровена граната. Оживях по чудо.

— Ти, толкова деен. Все пак можеш да се занимаваш с твоите заводи, нали?

— Досега… малко съм ги поизоставил. Ударът бе прекалено тежък! Дори ме принуждават да почивам още един месец… Замества ме Юбер.

— Юбер ли?

— Да, Юбер Мервил.

— Не го познавам.

— Вярно, ти не беше във Франция, когато той ми стана съдружник… Две години оттогава. Много просто, беше през август 1946. Имах нужда от нови капитали. А пък Юбер току-що бе получил солидно наследство… О, не е ас, но между нас да си остане, притежава нещо, което така и не усвоих. Добри обноски, нали разбираш. Умее да приказва. Служи ми като посланик. Въпреки че бързам да поема нещата в свои ръце. Още повече че картелът ще ни създава страхотни трудности. Защото, представи си, главните ми конкуренти се обединиха. И се надяваха и аз да се присъединя към тях…

— А жена ти? Тя не може ли да ти помогне?

— Кристиан ли? Та нали я познаваш… Непрекъснато е председателка на нещо, секретарка на едно, касиерка на друго… Не, Кристиан е, както се казва, много заета жена.

Ермантие опипа около себе си, хвана облегалката на креслото си и се отпусна тежко в него.

— Нещата не са се променили — прошепна той. — Аз вадя пари, те ги харчат. Брат ми… Спомняш си Максим, нали?

— Ужасното дете! Да, струва ми се, добре си го спомням. Макар да има много време оттогава… Как е той? Сърцето му? Страшно се безпокояхте по едно време.

— Ако мислиш, че с него можеш да бъдеш наясно за каквото и да било. Хлапе. Истинско хлапе… Никога няма да отгатнеш последната му измишльотина!… Той е в джазов оркестър. Свири на саксофон. Нали си представяш колко е полезно това за здравето му… Кристиан е бясна. Да има девер циркаджия!… Колкото до доведената ми дъщеря Жилберт, тя се насочи към философията. Готви не знам каква си диплома. Нали разбираш, не ме държат в течение на тези работи! Все пак зная, че неотдавна се е сгодила за някакво си архитектче. Сега е на почивка при семейството на момъка,. който естествено няма пукната пара. Още един на моя гръб. Татко Ермантие е издръжлив. А на всичкото отгоре искат да си почивам! Въобразяват си, че заводът върви от само себе си.

— Колата е готова — викна Кристиан от стълбището.

— Идвам — отвърна Ермантие… — Не, драги, стой си. Те ще ме почакат. Техен ред е.

— Доволен съм, че те видях — каза Блеш. — Но ми е мъчно, че те намирам в такова състояние. Последния път, струва ми се, имаше по-голям живец. Естествено не говоря за очите ти, за здравето ти, а за твоя дух…

— Какво да се прави — въздъхна Ермантие. — Семейството е тежък товар. Особено моето. И най-вече сега. Остани си ерген, старче. И ако един ден наистина решиш да се жениш, не взимай вдовицата на някой директор, послушай ме. И да удвояваш, и да утрояваш капитала, пак ще гледат само как да те изстискват… Но кажи нещо за себе си? Още ли си в журналистиката?

— Да. Дойдох само да целуна майка си и тази вечер заминавам за Виена. Изнурително е, но не бих се сменил с друг.

— Дори не и с мен?

— Не.

Разсмяха се.

— Само като си помисля — пошегува се Ермантие, — ако по времето, когато посещавахме училището на улица Сержан Бландан, някой ни кажеше, че ще станеш виден журналист.

— А ти индустриален магнат!

— О, магнат! Да не преувеличаваме. Но може би и до това ще стигнем. Нали ми е останала само амбицията.

Под прозорците прозвуча клаксон.

— Чуваш ли ги? — рече Ермантие. — Щом са готови, значи и аз трябва да съм готов.

— Кого вземаш със себе си?

— Жена си, прислужницата и шофьора. Максим ще дойде тази седмица. А Юбер ще се опита да отскочи за празниците около 14 юли.

— Ще пристигнете късно. Имате много път дотам. Поне седемстотин километра?

— Седемстотин и петдесет. Но Клеман шофира добре и колата е бърза. Буик! Кристиан не можеше да се задоволи с френски автомобил. Ще стигнем по мръкнало.

— Ще ти бъде скучно.

— Не. Не и там. Там ще имам простор. Няма да се блъскам на всяка крачка както тук. Струва ми се, ще мога да дишам свободно. А и никакви писма, никакви досадници. Дори не знам дали са поправили телефона!

— Тръгвам си — рече Блеш. — Не искам да ти правят сцена заради мен.

— О, свикнал съм… Ще се видим ли скоро? Бихме могли да се уговорим да вечеряме само двамата през септември.

— През септември не ми е възможно. Вероятно към Коледа. Ако не ме изпратят в Абадан… или в Ханой!

— Имаш късмет. Помогни ми… Иначе добре ще се подредя, ако падна по стълбите.

Двамата излязоха, минаха бавно по коридора, започнаха да слизат.

— Кажи ми честно, много ли съм обезобразен? — поде Ермантие. — Питам те… заради Кристиан. Блеш се поколеба.

— Трудно е да се прецени, бедни ми приятелю. Вижда се, разбира се. Но не е… отблъскващо, съвсем не.

— Благодаря. А иначе… не забелязваш ли друго у мен?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… и самият аз не знам точно… Е, освен очите ми и закършеното ми лице?

— Освен тях всичко друго ти е наред. Но какъв е този въпрос?

— Нищо определено… Имам усещането, че всички ме отбягват, сякаш… се страхуват от мен. Да, това е: страхуват се от мен. Избягват ме, като да съм заразно болен, или по-точно като че има още нещо освен моя недъг — нещо, което не могат да понасят.

— Но какво си измисляш?

— Жена ми не ти ли говори преди малко, не ти ли изнесе лекция?

— Дори не я срещнах.

Те прекосиха преддверието.

— Прощавай, Блеш… На теб мога да кажа всичко. Опитвам се да изглеждам як, безгрижен… Ала чувствувам, че съм дълбоко поразен, много повече, отколкото мислят. Посещението ти ме зарадва истински.

— Старият ми приятел Ришар!

Подадоха си ръце. Ермантие изведнъж се почувствува много нещастен. Той не можеше да пусне ръката, която притискаше в своите длани.

— Довиждане, Ела да ме видиш пак.

Той разтвори пръсти и бе сам в своята нощ.

— Кристиан! — повика той. — Кристиан!

Токчетата отекнаха припряно.

— Най-после си отиде тоя. Та ходи ли се по хората в подобен час! Марселин! Заключете навсякъде. И не забравяйте да откачите електромера и водомера… Ето, Ришар, вземете това.

Ермантие опипа парчето дърво, което бе пъхнала в дланта му.

— Какво е това?

— Бастун.

— Аз и бастун!… Мога и без него.

Но бе принуден да спре насред тротоара, напълно изгубен. Кристиан го хвана за ръка и той послушно се остави да го водят. Колата потегли. Ермантие се сви в своя ъгъл. Пред себе си имаше часове и часове, за да размишлява, да предъвква същите мисли и да се опита да разгадае мистерията. „Но какво ми е освен мъртвите ми очи. От какво се страхуват?“ В съзнанието му изплуваха хиляди подробности, миниатюрни, банални, но безспорни. Той не се сдържа и се наведе към Клеман.

— Минете по улица „Биша“. Ще ми спрете пред номер 32.

— Но какво ви става, Ришар — промърмори Кристиан. — Нямаме време. А и… помислихте ли за мен?

— Ще сляза сам. Познавам пътя: Идвал съм неведнъж, когато тя загуби своя съпруг.

— Но защо точно днес?

— Искам да се сбогувам с нея. Защото, за разлика от вас, аз обичах старата Бланш.

Гласът му неволно бе трепнал от озлобление. Кристиан не се обади. А преди сигурно би му отвърнала. Още една подробност. Колата се отдалечаваше от центъра. Вече не се чуваше дрънченето на трамваите и уличното движение като да бе намаляло много. Улица „Биша“ беше там, на две крачки, със своите бистра, където служителите от сточната гара пиеха аперитива си, а хлапетата им играеха на дама по тротоарите. Ермантие я виждаше ясно, но образът бе застинал като на пощенска картичка. Буикът плавно спря. Ермантие отвори вратата.

— Господинът е точно срещу входа — каза Клеман.

— Няма да се бавя — заяви Ермантие.

Тротоарът беше тесен, само няколко крачки. Но той трябваше да надмогне световъртежа, който навлажни челото му и го остави слаб и с омекнали крайници на прага на входа. Почувствува камъка под пръстите си и запристъпва бавно, с ръка на стената. Опипа пощенските кутии, имаше десетина, и с удоволствие отново докосна стената. Важното беше да се опира о нещо, да не търси в празното. Приплъзна крак и без труд откри първото стъпало. Нищо по-лесно за изкачване от едно стълбище. Никакво усещане за клопка. Ермантие спря на третия етаж. Вратата вдясно. Ключът беше в ключалката и той веднага разпозна как старицата ситни. Открехна вратата.

— Ермантие — прошепна той. — Аз съм, добрата ми Бланш.

— Ах, вие, господине! Каква изненада…

— Нали мога да вляза за малко?

И двамата бяха развълнувани, говореха едновременно и се пречкаха в тясното преддверие.

— Дайте ми ръка — рече тя накрая и го въведе в стая, лъхаща на паркетин и влага, бутна към него някакъв скърцащ стол с олющени дръжки.

— Заминавам на почивка — заобяснява Ермантие. — Вече съм много по-добре. Извън опасност.

— Колко съм доволна… Господинът да знае, че здравата ме изплаши. Смятаха ви за обречен.

— Кой?

— Ами всички, бога ми… Госпожата, господин Юбер, господин Максим… разговаряха по кьошетата. Опитваха се да крият тревогата си, но не можеха да ме измамят.

Ермантие отгатна, че тя се отдалечава, и чу шума от прозореца, затворен внимателно. Той извади портфейла си и без да брои, измъкна пачка банкноти.

— Добричката ми Бланш, не исках да тръгна, преди да ви благодаря… за всичко. Ще ми направите удоволствието да приемете този малък подарък… Хайде! Хайде! Дайте си ръката.

— Не, господине… Не, не мога да приема.

— Защо?

— Не мога.

— Не е ли достатъчно?

— Напротив, господине. Не става дума за това.

— Ами за какво?… Хайде, дайте си ръката. Не ви плаша, нали?

Чу учестеното дишане на старицата и всичките му съмнения го сграбчиха отново.

— Бланш, чувствам, че има нещо. Отговорете ми откровено. Защо отказвате тези пари?

— Ами… защото вече не съм на служба у господина.

— А ако ви помоля да се върнете?

— Не, господине… Никога няма да се върна.

— Не бихте могли вече да живеете край мен?

— Не, господине. Вече не.

— Защото съм сляп ли?

— О, не, господине, дори не мислех за това.

— Не ви разбирам.

— Господинът ще си почине там. Казват, че климатът във Вандея бил много благотворен…

Последните думи бе изрекла много бързо, с внезапно променен глас, сякаш се обръщаше към друг. И Ермантие чу лекото проскърцване на пода зад себе си. Някой бе влязъл в стаята и ги слушаше. Вероятно съседка. Хайде! Нямаше да разбере нищо. Той се изправи.

— Довиждане, пак ще дойда да си побъбрим. Водете ме, добричка ми Бланш.

Хвана я за рамото и я следва до площадката.

— Господинът да внимава — поде старицата, докато той се хващаше за парапета.

Тя затвори вратата и Ермантие чу превъртането на ключа. Тогава се наведе. Забързани стъпки се спускаха по стълбите. Те потънаха в уличния шум, много преди той Да е стигнал долу.

— Дали не ми се е сторило, но не вървеше ли някой пред мен? — попита той, докато се качваше в колата.

— Мъж ли? — рече Кристиан.

— Не зная.

— Не видяхте ли да излиза някой?

Последва кратко мълчание.

— Господинът трябва да се е заблудил — намеси се Клеман. — Никой не е излизал.

Буикът потегли отново… Горе старата Бланш пусна пердето и въздъхна:

— Бедничкият господин! Добре, че не знае. Би било прекалено ужасно.