Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (26)

XXVI

Фридрих разказа на Санер по телефона за опасенията си. Вечерта Санер дойде. Фридрих веднага заговори за онова, което занимаваше непрекъснато мисълта му.

— Да не би да съм сбъркал нещо? Да не би да съм сгрешил. Вие като педагог бихте могли да отсъдите. Какво повече бих могъл да направя, за да привържа момчето по-силно към родителския дом? Повече снизходителност ли? Повече мекост?

Санер поклати глава.

— Не се измъчвайте! Вие направихте всичко, каквото можете. Всичко! Не пропуснахте нищо. И да бяхте поставили ръцете си под стъпките на вашия син, той пак не би се задържал тук.

— Не беше ли голяма грешка, Санер, че сам предоставих на сина си средствата за неговото бягство? Че му направих спестовна книжка?

— Не. И в случая сте постъпил правилно. Хартмут е вече възрастен. Трябвало е да знае какво означава да има пари в ръцете си. Вие не бихте могъл да предположите, че той ще ги използува така. Ако не бяхте му ги дал, той би тръгнал или без пари, или пък би си ги набавил чрез насилие.

— Санер, този път наистина се чувствувам безпомощен. Когато момчето избяга от Кведлинбург, при по-неблагоприятни обстоятелства — вие помните, той бе взел от шкафа на директора две хиляди марки и тръгна подир английската циркова ездачка, — тогава аз знаех какво трябва да сторя. Пратих Йоханес Сетегаст по неговите следи, поръчах на детективите в Лондон да го търсят.

— Да, но какъв бе резултатът? — попита Санер.

Фридрих въздъхна.

— Наистина, без всякакъв резултат. Момчето не бе върнато. Просто случаят го спаси.

— Мисля, че може пак да се надяваме на някаква намеса на провидението — отбеляза Санер. — Малкото пари, с които той разполага този път, ще се свършат скоро и тогава той може би сам ще се обади. Считам, че този път не е необходимо да предприемате мерки за неговото откриване. Няма смисъл. Ние всъщност имаме работа с един авантюристичен дух, който не може да бъде обуздан. Трябва да се остави да прекипи. По-тежки горчивини и изпитания от ония, които Хартмут е преживял през своето съществуване в Шотландия, едва ли са мислими. И все пак той отново се увлече, избяга.

— Не е ли възможно, Санер, английската ездачка да го е примамила отново?

— Възможно е, разбира се. А може и да е заминал за Англия да я търси.

— Измъчва ме и това, че между мене и Хартмут не се осъществи никакъв разговор по тази история. Все се надявах, че той сам ще се изповяда. Понеже не го направи, реших, че може би е по-добре да не се докосвам въобще до тази тема. А един откровен диалог сигурно би му помогнал да преодолее по-леко давленията й.

— Не съм сигурен — отбеляза Санер. — Ако той сам не е почувствувал необходимостта да говори върху това със своя баща, то бащата е постъпил добре, като е оставил незасегната една преживелица, в която, моля правилно да ме разберете, той няма защо да се меси.

Фридрих заклати глава.

— Не мисля така, драги приятелю. У мен напираше една сантименталност, която сега ми отмъщава. Подходих към своя син като към приятел и счетох за естествено да се осведомя за всичко, което му се бе наложило да претърпи по време на това безумно пътешествие. Но дойде неговата болест с всички ограничения, които тя наложи. Обаче, когато Хартмут оздравя, този разговор трябваше да стане. Но след като не се състоя, между нас остана нещо недокоснато, неказано и може би тук е причината младият човек отново да се поддаде на скритите в него стихии.

— Но вие не бихте могъл да възпрепятствате това! Моля ви най-настоятелно, драги Вердер, не се самоупреквайте повече. Както и каквото и да сте правил, вие сте постъпвал според своята съвест, морал и деликатни чувства. Но какво можете да постигнете срещу стремежа към далечината и свободата?…

— Тук може би имате право, Санер. Но за мене е важно да намеря обяснението на всичко това.

— Обяснение? Но какво?

— Мотивите. Дали англичанката е примамила пак момчето? Или причината е именно страстта към скитничество? Накрая, разбира се, и двете се сливат в едно. Ездачката може да го опропасти, а необуздаността, стремлението към вагабонтство да го въвлекат в калта.

— Тъй или иначе, това са години на странстване — каза Санер. — Впрочем, мнозина са се калили именно там, навън, и са ставали сетне зрели и силни.

— Не, Санер. Аз не храня такива измамни надежди. Опасявам се от всичко. Синът ми може би никога няма да се върне, или пък ще се върне пропаднал, развален.

— Няма причина да гледате чак толкова песимистично. В това премеждие, както във всяка друга човешка история, надеждата винаги трябва да съществува.

— За съжаление в случая всяка надежда е напразна.

— Но защо, Вердер, не погледнете на него и откъм добрата му страна?

— Нима тази история има и добра страна? — запита учудено Фридрих.

— Има! Вярвате ли, че вашият син е единственият човек, който се поддава на неудържимото влечение към странствуването и авантюрите? Вие знаете по-добре от мен какви човешки енергии и съдби се губят и пропиляват ежегодно по кръстопътищата. Колко скитници пропадат там напразно и безсмислено! Но докато по-голямата част от тези безприютници пропада или измира, вашият Хартмут има вас, има дом, който е отворен всякога за него като последно убежище. Той носи име, което, където и да произнесе, му осигурява отклик и помощ. Дори в далечна чужбина онзи съдия прецени кой е и какво се е случило с това момче. Нима този факт не ви успокоява? Ако всеки скитник би имал огнище, баща, състояние зад гърба си както Хартмут, тогава бихме имали наистина златно време.

Фридрих се загледа замислено и кимна.

— Разбира се, не е твърде оптимистична вероятността момчето да бъде заловено пак някъде от властите и ми бъде доведено, едва ли не под конвой. Но какво би могло да се спечели от това? Все пак аз съм длъжен да сторя всичко възможно и да го взема колкото се може по-скоро при себе си.

— Признавам, че е голяма опасността Хартмут да пропадне. Обаче не виждам средства, с които да бъде задържан тук.

— Това е по-късен въпрос, Санер. Най-напред е необходимо той да се върне, а после ще се види как е най-разумно да се постъпи по-нататък. Имам вече ясна представа за необходимото и я дължа на разговора с вас. Благодаря ви. Още тази вечер ще се свържа по телефона със Сетегаст и ще го помоля отново да раздвижи английския детектив. Ще настоя също така и тукашните власти да следят за моя син. Това е мой дълг. Не може да се оставя сам на себе си един все още неулегнал млад човек, при това подвластен на опасни наследствени влияния. Аз се чувствувам крайно отговорен за него.

Санер постоя известно време замислен и след това каза:

— Струва ми се, че имате право, а аз разсъждавах погрешно. Вие трябва да се опитате да върнете момчето. Колкото по-скоро, толкова по-добре. То е непълнолетно и е във всеки случай още твърде зелено за странствувания, за да може да произлезе от това нещо друго, освен нещастия. Прав сте и по отношение на неговия наследствен товар. Аз сбърках. Вие като баща анализирахте конкретния случай много по-правилно. Обаче продължавам да поддържам мнението, че: първо, във вашето досегашно поведение по отношение на момчето няма нищо, за което да се упреквате и, второ, че и в тази наистина сериозна и тежка работа може да се успее само с надежда и действия. Вие не бива да губите надежда, че ще успеете някак да установите сина си в правия път. Защото той е още подвластен на въздействия. Той е от онзи тип хора, на които не можем да се сърдим докрай, колкото и да са грешили. Защото… да… защо собствено е така, в този момент не мога да обясня добре.

Фридрих загледа Санер с широко отворени очи, като че размисляйки задълбочено върху това, което бе казал за характера на Хартмут. После кимна, за да подскаже, че се е добрал до някакво обяснение.

— Струва ми се — каза най-сетне той тихо като на себе си, — че прозирам как стоят нещата с това момче. Наистина на него не може човек да се разсърди сериозно. Аз си обяснявам това негово обаяние първо с неговата красота. Цял празник е да го гледаш. „Да бъдеш красив“ — казва поетът — „значи да ни направиш услуга“. Какво прави красотата на Хартмут така непреодолима? Тя някак трогва. В погледа, мимиката, гласа, очите, челото на този млад мъж има нещо, което излъчва — като чистотата, като непоквареността. И човек просто е принуден да вярва без съпротива — пак и отново — в добрата му природа.

Съществува един демонизъм на лекомислието. Струва ми се, че той го притежава. Най-обичани са именно най-лекомислените. Те имат грацията на любезността. Затова са триж опасни — защото знаят, че могат лесно да получат прошка и снизхождение. Един учен, когото ценя, е характеризирал лекомислието като невнимание, като плиткост на мисълта. Това минава в сферата на морала, създава леконравието, което не предпоставя злоба и мерзост, но пък подхлъзва твърде лесно, без съпротива, довеждайки често до осъдителни постъпки.

Като имам предвид всичко това, аз ясно съзнавам какви опасности обкръжават това момче. Последната и може би най-голяма мисия на живота си аз виждам следователно в това да бдя над този застрашен, в известен смисъл обречен човек.

Не бива да пропадне единственото, любимото ми дете! Затова се кълна…