Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (21)

XXI

Преди още да пристъпи към уреждане погребението на Доротея, Фридрих бе решил всичко да премине при възможно най-малка публичност.

Нямаше по-личен, по-интимен случай от смъртта и той смяташе да придружи жена си до гроба почти сам, без да дава храна на хорското любопитство. Доротея бе живяла тихо, затворено и естествено бе също така безшумно да поеме към последното си обиталище.

Поради това Фридрих възнамеряваше да не дава във вестниците каквото и да е известие за смъртта. Щеше да съпроводи Доротея ведно с Хартмут, Санер и хора, прислужвали някога лично на покойницата.

След погребението на един по-широк кръг от познати щеше да бъде съобщено за станалото, като се добавеше, че погребението е вече извършено.

Санер си бе отишъл, когато към десет сутринта Фридрих бе извикан на телефона. Търсеха го от Кведлинбург. Обади се директорът Шмол. Той изказа своите съболезнования и съобщи, че Хартмут не може да дойде за погребението, тъй като е заболял.

Фридрих се притесни.

— Какво му е? — запита разтревожено той.

— Нищо сериозно — пестеливо отвърна Шмол.

Вердер помоли за по-подробни обяснения.

Шмол обясни, че момчето има простуда, нещо твърде обичайно поради суровата есен.

Вердер настоя отново да бъде осведомен за развитието на болестта, най-добре по телефона и то още на другата сутрин. И добави, че ако се наложи, ще тръгне веднага за Кведлинбург. Шмол побърза да увери, че това не е необходимо, тъй като лекарят не намирал причини за каквито и да било опасения.

Вердер положи слушалката, клатейки замислено глава. Изпитваше някакво странно чувство. С Хартмут не му се удаваше нищо. Това момче бе истинска орисия. Ето, той винаги се е радвал на най-добро здраве и тъкмо сега, когато дължеше последна почит на майка си, лягаше болен.

Разбира се, това вероятно бе нелепо стечение на обстоятелствата, за което момчето не носеше никаква вина. Но като случай, за жалост, всичко бе много характерно за него. На него просто не можеше никога да се разчита.

Той щеше да отсъствува. Едничкото дете на Доротея нямаше да съпроводи майка си до вечния покой.

Фридрих изнурено се отпусна в креслото пред писалищната маса и подпря главата си с ръце.

Но какво собствено означаваше всичко това?

Той бе повикал телеграфически Хартмут да се върне вкъщи за погребението.

Директорът телефонира, че Хартмут няма да дойде, защото се е разболял. Същевременно Шмол уверяваше, че случаят бил съвсем лек.

Но ако той беше наистина такъв, как можеше окончателно още от днес да се заявява, че Хартмут няма да дойде?! Та до погребението на Доротея оставаха още два дена. Защо тогава да не съществуваше възможност момчето да оздравее и да може да присъствува на погребението на своята майка?

Вердер бе обладан от силно безпокойство, заизмъчваха го съмнения. Вече беше почти сигурен, че с Хартмут се е случило нещо, което Шмол не искаше да съобщи на бащата, поради стеклите се тъжни обстоятелства.

Момчето беше на осемнадесет години, излъчваше здраве и сила и правеше впечатление на двадесетгодишен момък. По горната му устна бяха поболи мустачки. Беше красиво, обличаше се контешки и вероятно спираше погледите на жените. При това, лениво и неспособно, то стоеше отегчено и неангажирано сред петнадесетгодишните си съученици. Училищната дисциплина сигурно му бе станала отвратителна. Положително при първа възможност би захвърлило книгите си, за да се втурне презглава навън в света, всред неговите примамки и удоволствия.

Да, той беше бащата и можеше, трябваше да бъде готов там, в Кведлинбург, да се случи някой ден нещо фатално.

Да би свършил Хартмут поне пети клас, за което обаче му оставаше да търка чиновете най-малко още половин година, и да можеше да стане това до следващата великденска ваканция, щеше поне да се сдобие със свидетелство за облекчение във военната служба.

Другите, големите блянове за художник или артист, които бяха лелеяли някога Вердер и жена му за своето момче, бяха се стопили отдавна. Хартмут не показваше вече влечение дори към рисуването. Нахвърляше наистина понякога по някоя карикатура, но тя не носеше нито следа от художествен замисъл. Единственото у него, на което още можеше да се разчита, беше чисто външната сръчност. Поради това Фридрих и Доротея бяха склонили да дадат момчето в художествено-индустриалното училище в Берлин, та неговият усет за форма и цвят да се оползотвори поне в практическо отношение, като стане художник на реклами и плакатни графики.

Докато Фридрих се ровеше в тези не особено радостни мисли, му бе донесена телеграма от Кведлинбург, от Шмол.

Директорът съобщаваше: „Пристигам днес в пет подир обед“.

Фридрих остана дълго време втренчен в краткия текст, който му донесе нова вълна от опасения. Ясно беше, че там с момчето е станало нещо. Шмол видимо бе заварен неподготвен при известието за смъртта на Доротея и молбата Хартмут да си дойде за погребението. Затова бе казал, че младежът е болен и не е в състояние да отпътува за Берлин. Вероятно онова, което се бе случило с момчето, бе съвпаднало по време със смъртта на Доротея. Веригата от съдбоносни завръзки започваше да се нанизва, първият тревожен сигнал бе вече подаден.

Фридрих се зачуди на дълбокото спокойствие, с което посрещна новата опасност. Той вече бе наясно с това, че изпитанията, които го очакваха като баща, ще бъдат тежки. Дори го бе обзело странно удовлетворение, че у него са изчезнали всякакъв страх и паника.

Мисълта, че върху своя одър Доротея лежи спокойна и защитена му даваше сили да се владее. Така му се струваше поне сега. Наистина тя бе напуснала навреме грешната земя, бе се приютила в спасителното пристанище на великата забрава. Вече не можеше да я докосне нищо, нищо. И слава богу. Поне тя да не страда повече. А той, Фридрих, все някак ще се справи с предстоящото. Защото колкото и да се свиваше сърцето му от това, че се прости така преждевременно със своята жена, все пак тази загуба го правеше упорит, импулсираше го за борбата, която предстоеше. Нямаше я съкрушената от болка майка, чийто сълзи го измъчваха. Оставаха заедно и един срещу друг двама мъже, които, ако се наложеше, щяха да изнесат останалото с твърдост. Да, Фридрих неусетно започна да гледа на сина си като на възрастен. Той чувстваше, че е длъжен да се противопостави със сила на сина си, на стремлението у него към злото. Това момче бе станало изведнъж мъж, един равностоен противник.

Вердер погледна към часовника. Показваше десет и половина. Беше вече време да тръгва за лекцията в града.

Той реши да я проведе. Никой не биваше да забележи, че между вчера и днес тежката ръка на съдбата се бе сложила върху му и се бе опитала да го сломи.

Като се върнеше, оставаше му още половин час за раздяла с Доротея. В четири и половина тя щеше да бъде изнесена от своя дом и положена в погребалната зала.

Позвъни и поръча да му донесат шапката и бастуна. Прислужницата му помогна да облече шубата си. Пое пътя на дълга със странното чувство, че някой друг вършеше днес всичко това — унесено, почти механично, докато душата му се късаше от скръб и героично се готвеше за борба с мрачни и непознати сили.

През цялата сутрин той работи с напрежение на волята. Няколко пъти през ума му мина какво ли биха помислили за него всички тия хора тук, които внимателно слушаха думите му, ако биха узнали, че смъртта е грабнала неговата жена? Сигурно биха го сметнали за безсърдечен. Те обаче не знаеха, че така той се каляваше за предстоящите борби, че в сравнение с това, което го заплашваше тепърва, трусът поради смъртта на жена му можеше да се счита едва ли не за леко изпитание.

В късния следобед Фридрих се върна вкъщи, преседя половин час при мъртвата, след което му съобщиха, че хората, които идеха да я приберат, са вече дошли. Заедно със Санер той тръгна подир колата, вървейки във вечерната дрезгавина по късия път към малкото гробище на Груневалдската колония, където Доротея щеше да намери своето последно жилище.

Санер се сбогува с Фридрих още на гробищата, пред залата за покойниците. Вердер тръгна бавно сам през влажната ноемврийска нощ за към дома си. В запустялата вила вече го очакваше директорът Шмол. Фридрих го покани да влезе в работната му стая, където седнаха един срещу друг в дълбоките кожени кресла. С овладян глас и жестове, което покърти Шмол, Фридрих попита:

— Какво е станало с Хартмут? Да не е побягнал?

Шмол потвърди и помоли да му се разреши да изложи станалото.

Фридрих кимна в знак на съгласие.

Въпреки това известно време Шмол гледаше смутено в земята, явно му беше тежко да започне.

— Осведомете ме, драги директоре. Аз съм готов на всичко. Не премълчавайте нищо. Няма защо да ме щадите. Напротив. Така ще мога да взема по-бързо и решително необходимите мерки.

— Признавам това, господин професоре, но ми е много тежко да ви измъчвам с неприятни вести тъкмо сега. Именно това ме подбуди да не ви известя за бягството на Хартмут, а да говоря по телефона за някакво негово заболяване. Бях много смутен. После решихме с моята жена, че трябва да узнаете веднага, въпреки всичко, пълната истина. Длъжни бяхме. Затова съм дошъл тук.

— Крайно ме задължавате — каза Вердер. — Зная какво означава да напуснете, макар и за ден училището. Обаче, пак ви уверявам, че полезна ще бъде за мен само пълната и неподправена истина за Хартмут. Намирате ме готов да я посрещна.

От гърдите на Шмол се изтръгна дълбока въздишка.

— Каква съдба — каза тихо той, — да се получи такава вест за сина тъкмо в деня, в който съпругата…

Той не довърши, само подаде, обзет внезапно от силно състрадание, ръцете си на Фридрих, който ги пое в своите. По лицето на Вердер не помръдна нито мускул. То беше като издялано от камък. Само големите му и тъмни очи се бяха приковали очакващо в посетителя. Шмол започна бавно и нерешително:

— Вашият син Хартмут, господин професоре, беше, както ви е известно, през седемте години, които прекара като наш ученик и възпитаник, една истинска тежест за училището и голяма отговорност за моя дом. Само безмерното уважение, което изпитвах към вас, ме караше да задържам вашето момче. То не желаеше да учи, посрещаше злонамерено всякакви съвети и напомняния от страна на учителите. А неговата способност да възприема беше добра. Само че не проявяваше никакво търпение и работливост. Беше много разсеян, винаги между последните. Преминаваше от клас в клас насила, по решение. А е опасно да се държи между много по-млади момчета един развит физически и вече узрял млад човек. Отначало момъкът наистина беше приеман заради неговата любезност и увличаща веселост. За жалост през последните години тези му качества изчезнаха под напора на едно брутално проявяващо се влечение към наслаждения. Момчето пушеше, а от година насам започна и да пие. Посещаваше тайно разни места, пиеше бира и ракия, няколко пъти се върна вкъщи пиян. Не помогнаха никакви наказания.

Биде му забранено да излиза без надзор. Тогава той подкупи една млада прислужница, над която имаше известна власт. Тя му достави ракия и той се напи вкъщи. Прислужницата уволнихме, разбира се, още същия час.

Вие ме поглеждате зачудено, господин професоре, искате да попитате защо не съм ви разказал още тогава за всички тия неща. Те обаче съвпадаха с времето на тежкото боледуване на вашата жена. Аз се споразумях писмено с колегата Санер да ви пощадим от това нещастие поне през това и без друго тежко за вас време. Направих го от почит и съчувствие към вас. Синът на друг, по-малко уважаван човек, който би се държал така, бих вече отдавна изгонил. Исках да държа сина ви, докато мога да го снабдя със свидетелство за облекчение във военната служба. Около половин година още бих издържал, така смятах.

Шмол замълча и отново изпитателно се вгледа в неподвижно изпънатите черти на Вердер. Лицето на Фридрих не издаваше обаче нищо, освен твърда решителност.

— Случи се следното, господин професоре. В нашия град става ежегоден есенен панаир. Посетих го със своите пансионери, за да им доставя малка радост. С нас беше и Хартмут. Присъствувахме на представлението на един пътуващ цирк. Там работеше като ездачка вече не особено млада жена — имаше най-малко тридесет и няколко години. Облечена беше в дълга жокейска дреха. Струва ми се, че се казваше мис Хендерсон. Забелязахме как тя погледна на няколко пъти втренчено красивия младеж. Не отдадох особено значение на това. Бях вече свикнал, където и да се покажеше Хартмут, да привлича върху себе си погледите на жените и момичетата. По какъв начин бе влязъл той във връзка с цирковата ездачка, не зная. Накратко — вчера сутринта леглото му беше празно, а първата поща ми донесе това писмо.

Шмол извади от портфейла си един сгънат лист и го подаде на Фридрих.

На него бяха написани с молив няколко набързо надраскани думи:

„Уважаеми Господин Директоре!

Простете ми. Бягам с ма бел Хендерсон за Англия. Там ще се оженим.

Х. В.“.

Фридрих сложи бавно листа върху масата.

— Та имаха ли пари? — попита спокойно той. — Обикновено подобни дами от пътуващите циркове не разполагат със средства. Как са могли тогава да отпътуват надалеч?

Шмол поглади няколко пъти смутено и разтревожено с ръка горещото си чело. След това каза глухо:

— Веднъж ми доверихте, господин професоре, че Хартмут е обременен наследствено. Затова аз поглеждах на много негови постъпки снизходително. Това обстоятелство трябва да се вземе предвид и по отношение на онова, което той направи.

— А какво направи? — рече Вердер със същото каменно спокойствие, което започна да действува страшно върху Шмол.

— Той разби през нощта моето писалище. Взел е от там две хиляди марки училищни пари, които бяха приготвени за предаване.

Настъпи мъчителна пауза.

Фридрих се повдигна бавно, отиде до прозореца, върна се към работната си маса, след това отново седна в креслото.

Мълчанието продължаваше. Най-сетне Шмол промълви:

— Не мога да изразя с думи колко ми е тежко, че трябваше да ви огорча така силно.

Сега Фридрих въздъхна дълбоко, погледна за миг нямо към ръцете си, скръстени върху гърдите и попита с леко разтреперан глас:

— Далече ли е вече? Преминал ли е границата?

— Заминал е за Лондон през Кьолн. Избягал е с онази дама. Научих това по частен път. Не съм осведомил полицията.

— Благодаря ви от сърце, господин директор, постъпил сте по възможно най-човешкия начин. Моля ви да ми пратите след завръщането си в Кведлинбург точна сметка. Естествено, аз ще поема върху себе си всичките претърпени от училището загуби. Поемам в свои ръце случая. Докато съм жив ще се чувствувам задължен към вас. Благодаря ви за всички добрини, които сте правили на нашия син, благодаря и от името на моята жена, която почина тъкмо навреме… Ще наредя да бъдат взети веднага всички възможни мерки за приключване на тази история.

Освен това, като известна компенсация, а и като осъзнат мой личен жест, предоставям на вашата гимназия сумата от 50 000 марки от състоянието на моята жена. Нека фондът носи името на Доротея Вердер, а лихвите да бъдат в полза на бедни ученици. Надявам се, че ще приемете предложението ми.

Шмол трогнато благодари и прибави, че се удивлява на себеобладанието на Вердер.

Фридрих болезнено се усмихна.

— Ако — каза той, — човек е видял, подобно на мене, някой свой близък да умира, той вече е склонен да гледа философски на преходността на живота и да влага в реакциите си по-малко жар. Че установявате да слушам за всички тези прояви на моя син, без да показвам спрямо злосторника негодувание и гняв, това има своите дълбоки причини. Да, моят беден син се намира под гнета на наследствеността. Значи не е напълно отговорен за своите действия. Ето ръководният мотив в цялата ситуация. Прибавя се обаче и нещо друго. И то ми стана ясно едва сега. Когато Хартмут стори първите си обезпокояващи простъпки, жена ми и аз послушахме съвета на директора Санер, принудихме момчето да напусне родителския дом и да постъпи във вашия дом-пансион. Санер е бездетен и, въпреки че е отличен педагог, все пак не е баща. Ако той бе такъв, струва ми се, би дал тогава по-друг съвет.

— Именно какъв?

— Въпреки всички усилия и труд, които вие положихте, както зная, за моето дете, все пак — това ми става ясно едва сега — неговото възпитание би било по-леко и резултатно в родителския дом.

— Но както познавам вашия син Хартмут, господин професоре, аз се съмнявам в това.

— Може и да сте прав, но аз не мога да се освободя от чувството, че съм лишил сина си от нещо важно, съществено.

— Но от какво, господин професоре? Сега не би могло да има нещо по-лошо от това да обремените съвестта си с една такава мисъл, още повече, че тя, вярвайте ми, е неоснователна.

— Искам да обсъдя всичко трезво. Искам и ще бъда за своя син справедлив съдия. Искам и ще отнема от неговата вина всичко, което е свързано с други, което се отнася до мен самия. А до мене се отнася, уважаеми приятелю, това: беше погрешно да извадя от къщи единственото си дете. Беше неразумно да бъде то лишено от влиянието и грижите на майката. Тук ние сгрешихме спрямо детето и това му осигурява у мен огромен кредит от снизхождение и търпение. Аз ви питам — ако това момче бе видяло със собствените си очи смъртта на майка си, не би ли се покъртило? Това не може да се оспори. Това, поне това не би могло да стане тогава — да избяга с някаква авантюристка в деня, когато майка му склопва очи. Всички почитания, господа, пред вашите педагогически умения, обаче вълшебството и властта на майчинския пример и влияние не можете да заместите! Не, не! Гледката на бавно умиращата майка през всичките тия години — това отнехме ние на младия заблуден човек. В това е вината ни към него.

— Може би имате право — тихо продума Шмол. — Естествено, може би ще има полза от това, че поставяте всичките му прегрешения в такава мека светлина.

— Да, така именно и ще постъпя — възкликна Фридрих и погледна с насълзени очи към фотографията на Хартмут, която стоеше на писалищната маса пред него. Момчето беше тук на възраст около четиринадесет години, облечено в бели матроски дрехи…