Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (3)

III

Бяха минали вече три денонощия от погребението и д-р Санер все още не бе видял своята годеница. Възмущението му от това бе голямо. Той поръча на училищния слуга да извести по телефона Доротея, че ще я посети подир обяд към пет часа.

Не му бе отказано и той се отправи за тази мъчителна среща.

Като пристигна във вилата на своя тъст, беше въведен в зимната градина и помолен да почака малко. Адвокатът Вернер, довереник на Ресе, имал кратко съвещание с милостивата госпожица. Веднага след като то приключи, господин докторът ще бъде приет.

Кръвта веднага нахлу в лицето му. Недоволството му се удвои. Значи тук се водеха вече съвещания с адвоката на семейството, а той, зетят, не е дори повикан?

Несъмнено поводът е отваряне на завещанието. И вместо да покани веднага годеника си, Доротея го оставя да чака, докато свършел разговорът с адвоката.

Какво означаваше всичко това?

Той тук чужд човек ли бе? Или някой натрапник? Не принадлежеше ли към семейството, не беше ли наследник на покойника както самата Доротея и нямаше ли правото поне да знае какви разпореждания ще трябва да се направят?

Колко недостоен беше начинът, по който се отнесоха тук с него! Доротея бе оставила да преминат цели два дни, без да пожелае разговор с него. И не последва нито дума за извинение, за обяснение на станалото.

Тя го бе избягвала до сега. Дойде неповикан и тя поръча да го оставят да чака. Лудо поведение. Наистина лудо, безумно. Санер се разхождаше възбудено нагоре-надолу из зимната градина. Навън заваля слаб дъждец и замъгли стъклата на прозоречните стени към градината. Денят отминаваше. В съзнанието на чакащия все по-ясно изпъкваше обидното в неговото положение. Той реши незабавно да си отиде. Тъкмо тогава отвън се дочуха гласове.

Санер позна дълбокия алт на Доротея. Гласът, който толкова обичаше, днес жегна неговото сърце. Оскърблението и пренебрежението, от които бе страдал през тези дни, се събудиха сега отново. Прибави се и угнетителният страх, че ако се дойде до някакъв спор между него и Доротея, той би могъл да има рязък завършек и да доведе до пълен разрив.

Защото Санер бе решен да се противопостави най-енергично на такова поведение. За да не тръгнат още от началото по погрешен път във взаимоотношенията си, Санер бе длъжен рязко да подчертае, че не е и няма да бъде човек, който позволява да си играят с него.

Посрещнеше ли Доротея този протест неотстъпчиво, тогава краят бе сигурен. Когато обаче тя отвори вратата на зимната градина и влезе бавно, облечена в черната си рокля, когато срещна бледото й напрегнато лице, Санер бе обхванат от безутешното усещане за беззащитност. Защото отново почувства както дълбоката си страст към тази, горда девойка, така и студенината, която идеше от нея.

Санер като че не бе виждал по-непристъпно изражение в човешки очи от това, което съзря сега в очите на своята годеница. Тя не го поздрави.

Застанала вече срещу му, Доротея очакваше с презрително спокойствие и равнодушие упреците, които й е подготвил Санер. Той застина в своя чер редингот, с треперещи устни, без да промълви дума, дотолкова бе смутен от нейната показна и коравосърдечна студенина.

Нещо го задуши. Лицето му доби такова, изражение на огорчение и болка, че Доротея все пак наведе упорито вдигнатата си глава. Думите й зазвучаха почти меко, когато тя каза:

— Нека не си създаваме излишни страдания, Адолф. Че трябва да се разделим вече знаем. Защо тогава да утежняваме и без това мъчителната раздяла?

— Раздяла! — промълви зашеметен Санер. — Да се разделим? — повтори той с покъртително учудване в гласа.

Тя поклати глава, като че не разбираше.

— Нима не ти беше ясно, че всичко помежду ни е свършено? — запита тя. — Би ли могъл ти, след онова, което се случи, да ми подадеш отново ръка?

Той се вгледа в нея безсмислено и продължително. Очите му се бяха разширили, сякаш внезапно проникнали, в някаква ужасна истина. Значи онова, което Доротея бе сторила там, пред изненаданото множество при погребалната церемония, не беше израз на моментна душевна слабост, на силно нервно сътресение, а нещо съвсем друго. Съвсем явно тя не искаше случаят да се тълкува като неволна, полусъзнателна постъпка на разстроена жена, а като истински символ, като голяма решителна стъпка, разделяща я завинаги от Санер.

Доротея видя безпомощността на Санер, но не му каза нито една утешителна дума. Тя чувстваше резкостта на своето поведение спрямо досегашния си приятел от детинство, обаче без всякаква следа от разкаяние. Защото тя желаеше и постигна това скъсване с желязна воля. Защото бе защитила предварително сърцето си с трикратна броня против всякакви сътресения, чувства и състрадания.

Санер стоеше всред полумрака на помещението, навел ниско подстриганата си глава като под някакъв ужасен удар. Той въздъхна дълбоко, обърна се бавно и тръгна към вратата.

Когато похвана дръжката, каза с нова дълбока въздишка:

— Бедна, бедна Доротея…

След това изчезна в сянката на вратата, която се затвори подир него без шум, и се помъкна за дома си като ранен. Никога не бе очаквал той такъв необикновен край на своя спор с Доротея и не бе предполагал толкова категоричното си унищожение.

Какво бе станало изведнъж с това плахо, покорно дете? Едва-що смъртта бе обезсилила бащинската ръка, направлявала досега нейния млад живот, и Доротея сграбчи с учудващо рязък замах кормилото, изхвърли насилствено своя годеник из стария път и се задвижи, полетя сякаш спасена към една съвсем нова, примамлива цел.

Със затворени очи! Защото какво знаеше това момиче за Фридрих Вердер? Нищо. Тя и не можеше да предполага нищо от онова, което собственият й баща му бе поверил някога като тайно завещание, като обяснение на Вердеровото произхождение.

Колко съдбоносно бе, че тъкмо Вердер трябваше да бъде онзи, към когото се насочи неочаквано събудилата се страст на Доротея. Тази внезапно събудила се жена посегна спонтанно, публично — пред ковчега на баща си — към мъжа, върху когото се бе спряла. Санер, който отначало бе недооценил онази сцена и нейните последици, едва сега осмисли първопричините й.

Какъв вулкан спеше в това момиче, в това довчерашно дете! Или пък: бе играло тъй добре ролята на такова! Слава богу, че Херман Ресе не бе жив, за да преживее това. Защото Санер бе убеден, че Ресе би употребил цялата си родителска власт срещу увлечението на своята дъщеря. След като обаче Херман Ресе бе вече покойник, не е ли тогава той длъжният да предотврати този съюз? Но ако бе изпратил примерно днес на Доротея документите, които Ресе му бе предал преди няколко години, би ли могло да се предположи, че познаването на тези обстоятелства ще я възпре да се омъжи за Вердер?

Страст, силна като тази, каквато Доротея бе проявила към Вердер, едва ли би могло лесно да бъде отклонена чрез каквито и да било факти и съмнения. Това беше ясно.

Сега обаче Санер си спомни, че върху връзката с документи, която се пазеше в касата на неговата банка, имаше забележка, написана от ръката на Ресе. Тя постановяваше: „Да се предаде на Фридрих Вердер, когато ще бъде вече баща“. Следователно нямаше още никакво право да се намесва във всички тези неща. Това време беше още далеко. Възможно бе и да не настъпи. Защото ако бракът на Вердер с Доротея би останал бездетен, тогава според поръчението на Ресе Санер не би трябвало въобще да съобщава за документите.

Освен това, дори ако би се оказало и оповестило днес, че Вердер е син на най-отвратителния престъпник, коя любяща жена би се оставила да бъде отклонена от желанието да задържи, въпреки всичко, любимия мъж? Напротив, той печелеше едно още по-пламенно удивление, защото е успял да се издигне високо, излизайки из пропастта. Във всичко това нищо не можеше да се промени. Санер беше и оставаше принуден да допусне евентуалното извършване на брачния съюз между неговата досегашна годеница и професор Вердер, без да би могъл да се намеси по какъвто и да е начин.

Малката Доротея, още дете, биде сгодена със Санер, направлявана от двама наивни бащи, които вярваха, че биха могли да уредят всичко според своите собствени желания. След това бащите умряха, убедени, че всичко е наред. Вторият от тях не беше обаче още заровен, когато младото и силно сърце на Доротея взе друго решение, отхвърли детинското послушание и си избра този, към когото чувстваше влечение. Тя просто упражни своето най-висше право.

Дали това причиняваше болка на изоставения годеник или не, това беше негов проблем. Но не беше негова работа сега, раздразнен и огорчен, да играе спрямо новата двойка ролята на провидение, да я плаши с мрачни съдбини, които може би не бяха нищо друго, освен фантоми, бледи привидения посред светъл и ясен ден. Не, за него не оставаше нищо друго, освен да се оттегли, да предостави другиму това, което е считал за свое. Санер чувстваше, че ще има още много да страда от това. Той бе уязвен за цял живот. Колкото и млад да бе, непреминал още тридесет и някоя година, той виждаше: слънцето, което би трябвало да му свети, се бе вече загубило отвъд хоризонта, и той се намираше, зъзнещ и треперещ от студ, всред мрак и тъмнина.