Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (23)

XXIII

На следната сутрин бе извършено погребението на Доротея. Освен прислугата на Вердерови, около ковчега в малката капела приличаща на селска църквица, стояха само трима мъже: Вердер, Санер и Сетегаст.

Не бе поканен да участвува духовник. Церемонията бе само едно скръбно действие, покъртително по своята безмълвност. След погребението Фридрих помоли двамата да дойдат в дома му. Те приеха с готовност, разбирайки, че така помагат на опечаления да премине по-леко първите тежки часове.

При обеда те обсъдиха постъпките, които Йоханес трябваше да предприеме в Лондон за откриване следите на Хартмут. Йоханес щеше да замине още същата нощ. В случай, че търсенето му се увенчаеше с успех, той трябваше да каже на Хартмут, че баща му не таи гняв спрямо него; че иска просто да има сина си отново при себе си и да се опита да го запази от провала. Синът би трябвало да знае, че бащата сам би отишъл в Англия, но неговите задължения са го задържали в Берлин. А Йоханес се е оказал свободен, тъй като катедрата в Кьонигсберг започва работа след няколко седмици.

Йоханес кимаше в знак на съгласие.

Към пет часа той се сбогува с Фридрих и замина с Вердеровия автомобил за града, за да уреди някои неща. Фридрих се бе разделил със своя възпитаник със същото себеобладание, с което бе стоял пред отворения гроб на Доротея и бе гледал как ковчегът с жена му потъва в земята.

През време на обяда директорът Санер не свали очи от Фридрих. Той като че искаше да проникне в него и да узнае дали това спокойствие е истинско. Защото, когато бе разбрал, че бягството на Хартмут от Кведлинбург е станало почти в същото време, когато е починала Доротея, Санер се беше стреснал. Смяташе, че Фридрих нямаше да може да издържи това жестоко, съдбоносно стечение на обстоятелствата. Наистина, досега Вердер се бе показал външно толкова силен, че изглеждаше като че не съществуват никакви опасения за душевно крушение у него. Това външно спокойствие, което посрещаше със сухи очи всички изпитания, отбелязвайки ги само с една печална черта около устните, можеше да бъде и измамно. Напълно възможно беше след това напрежение на волята да настъпи рязък обрат. И той можеше да настъпи тогава, когато последният приятел прекрачеше прага на къщата и Фридрих останеше напълно сам. Но Санер не възрази на бързото заминаване на Сетегаст за Лондон, тъй като той отиваше да търси Хартмут. Самият Санер пък не можеше да се отдели от дома си. Задълженията му изискваха постоянно присъствие там. Когато обаче Йохан Сетегаст бе вече отпътувал и тази раздяла също не бе повлияла върху спокойствието на Вердер, Санер попита между другото дали Вердер ще проведе своите утрешни лекции.

Фридрих отговори утвърдително. Разбира се. Той знае и чувствува, че сега единственото му спасение е в най-съсредоточената работа. Санер въздъхна облекчено. Защото разбра от този отговор, че самообладанието и волята за съпротивление, които Вердер показваше, бяха истински постигнати. Санер се зарадва искрено. Това заключение го освободи от много грижи и страхове.

Но предстоеше и още нещо. При това може би най-тежкото. Да би могло да се отложи поне то, за няколко само дни макар.

О, да би могло това да стане така! Обаче не бяха минали и десетина минути, откакто Сетегаст бе напуснал дома на своя патрон, когато Фридрих се повдигна от креслото и каза със спокоен глас:

— А сега, драги Санер, можем да отидем вече при писмената маса на Доротея, както бяхме уговорили помежду си.

Санер загледа смутено Фридрих.

— След погребението на Доротея — каза усмихнат Вердер, — такова беше вашето условие, нали? Аз спазих срока. Вие ще се съгласите, че по-нататъшното отлагане е вече невъзможно.

Санер започна да го увещава:

— Не сте ли жесток спрямо самия себе си? През един ужасен ден да преживеете и това сътресение! Нима днес не страдахте достатъчно?

Фридрих поклати глава.

— Дайте ми в пълна мяра радостта — казваше един Шекспиров герой. Аз пък искам пълното си страдание! „Ще узнаеш“, каза Доротея в своя смъртен час. А аз трябваше да узная вече отдавна! Незнанието, то е мъката… Елате, Санер, елате! Часът е вече дошъл!

Фридрих беше станал, отворил вратата на всекидневната на Доротея и запалил там светлината. После махна с ръка на Санер, който го последва нерешително. Фридрих му посочи ключовете от писалищната маса на Доротея. Санер отвори широкото чекмедже и го изтегли навън. Най-отгоре, между прилежно наредени връзки от писма, свързани със зелени копринени шнурове и надписани с едър шрифт, лежеше запечатана папка, на която бе написано със синьо мастило с дребния и изтънчен почерк на Ресе: „За Фридрих Вердер, когато стане баща“.

Санер извади папката, бутна шкафчето назад, заключи го и подаде ключа на Вердер. Притискаше папката към гордите си, като че не можеше да се реши да я предаде на онзи, комуто тя всъщност принадлежеше. Фридрих бе застанал спокойно пред Санер и го гледаше с изпълнени от очакване очи.

— Драги Вердер — започна Санер, — още една молба: ще ми позволите да остана при вас, докато прочетете тези книжа.

— Ще ви бъда благодарен. За мен ще бъде окуражително, че един съчувствуващ ми приятел ще присъствува при разкриване тайната на моя живот. А сега една молба и от моя страна, Санер: освободете се от всички безпокойства за моето душевно равновесие. Аз преодолях времето, когато залитах при всеки удар. Изпитанията напоследък минах без сътресения и сега чувствам сили да овладея съдбата си и да стана неин господар. Като награда за вашата вярност ще ви доверя: да се пазят от мене до днес в тайна тези документи беше — казах го и на Доротея — една несправедливост, макар и сторена от моите близки с най-добри намерения. Поне така мислех до днес! Обаче сега ми се струва, че вие двамата постъпихте правилно. Този час трябваше да настане именно сега: когато Доротея си е отишла, а синът ми се е впуснал в своя заблуден бяг. Защото едва след всичко това съм действително готов да посрещна и това изпитание.

Той протегна решително ръка. Санер му подаде папката.

Двамата седнаха около една малка маса, Вердер запали настолната лампа. После разпечата пакета, изтегли няколко сгънати официални писма, съдебни решения, удостоверения от разни учреждения, свидетелства за раждане и смърт, и започна да ги преглежда подробно и без да бърза. Санер се бе полуизвърнал, за да не изглежда, че го наблюдава. Но остана напрегнат. Фридрих не промълви нито дума на изненада, на болка, на страдание. С пълно себевладеене той получаваше най-сетне отговор на въпроса, който си бе задавал вече хиляди пъти плахо и болезнено: „Откъде идвам? Кой съм аз?“. Обръщаше лист след лист, прочиташе писмо след писмо.

Когато Санер му хвърли един бегъл поглед, видя вдълбоченото лице на Фридрих. Сега той бе просто ученият, който разследва един интересен проблем, изяснява го. Бе застанал между себе си и своята съдба като непричастно лице и ликуваше, че можа да устои така силен и бодър. Разбира се, в този решителен час му ставаше напълно ясно, че макар разкритията да се отнасяха за хора и събития от преди осемнадесет години, все пак из тези стари книжа едва сега се формираше една нова участ, едва днес, когато неговият пораснал син се бе впуснал в застрашителните пътища на заблуждението.

Неговият син и той, бащата, който научаваше за първи път истината за своя собствен баща, дядото на Хартмут — тъкмо чрез тези разкрити тук като незаздравели рани връзки и зависимости щяха сега да бъдат тласнати и двамата в един нов път. Окаменял, Вердер впери поглед към празното пространство, като че съзираше там нещо страшно…

Бе настъпило дълго мълчание. Най-сетне Санер се осмели да го наруши.

— Всичко ли прочетохте, Вердер?

Фридрих кимна. След това каза:

— Странно. Сега, когато научих кой е бил моят баща, аз като че подновявам едно старо познанство.

Санер погледна ужасено към Фридрих. Тези думи му се сториха изблик на безумие.

Фридрих болно се усмихна.

— Ще ви обясня. Оттатък, в лявото крило на къщата, се намира, както знаете, криминалистичният музей на Херман Ресе. Там, между другите интересни неща, които ни възбуждаха и тревожеха някога като студенти, стоят стъклен шкаф и няколко черепа на престъпници. С тях Херман Ресе демонстрираше пред нас, новаците, своята научна аксиома, своя принцип, че не съществува някакъв определен престъпнически тип.

Там, зад стъклената витрина е разположен на централно място черепът на убиеца разбойник Християн Глап. Върху му стои написано от ръката на Херман Ресе: обезглавен на 5 ноември 1868 година.

Този човек, както доказват книжата тук, е бил моят баща. Поради грабеж той попаднал в затвора. След освобождаването си се върнал при майка ми, една чистокръвна циганка. Не след дълго обрал и убил богат професор френолог^[1], който примамвал интересния затворник около себе си, за да го наблюдава и изследва скрито. Не е чудно, че Християн Глап е възбудил любопитството на стария учен с неговите пергели и сантиметри, защото черепът на Глап — аз често съм го държал в ръка и съм го измервал, без нищо да подозирам — е една действителна рядкост. Когато Херман Ресе го показваше на своите ученици, той обикновено наблягаше на следното: „Ето тук — казваше професорът, — черепа на Глап, крадец, разбойник и убиец. Бе обезглавен със секира. Разгледайте повърхността на този череп! Ще откриете ли тук следа от брахицефално^[2] образувание? От недоразвитост или теснота? Този череп е засводен като купол. Той би могъл да съхранява мозъка на някой учен или велик поет!

Къде са и останалите белези на така наречения престъпнически тип? Къде има тук следа от прогнатизъм^[3], от кривозъбие? Или пък да не би ябълчната кост да е много широка между очите? Развити ли са челните гърбици? Плоско или ниско ли е самото чело? Нищо подобно не откриваме тук! Напротив! Забележете благородните правилни и красиви черти на лицевата част на този череп! Не е потребно особено силно въображение, за да си представи човек този «престъпнически» череп жив, снабден с мускули, месо, кожа, очи, коса и зъби. Аз съм го показвал много пъти на скулптори. Те всички заявяваха, че човекът е бил красив, изглеждал е благороден. Художниците имаха право — потвърждаваше Ресе. — Аз снех една фотография от този убиец ден преди неговата смърт. Там той изглеждаше като по-възрастен брат на Байрон. Кой знае, кой знае, съобразяваше гласно и с горчивина Ресе. Ако химическият състав на кръвта или нервите на този обезглавен биха били по-други, ако някоя микроскопична гънка на неговия главен мозък би била обърната вместо наляво — надясно, кой знае тогава между какви велики представители на духа би блестял той днес! Един атом повече или по-малко желязо или каквато и да е друга съставка на неговата кръвна схема — и интелигентността, страстта и духът биха били повлияни иначе. Какво можем да кажем днес ние за всички тези капризи, вероятности, метаморфози? Нищо! Нищо, млади приятели, нищо!“.

Фридрих спря насред запъхтяната си реч. Той погледна за миг унесено в пространството, после пошепна като насън името на своя баща: „Глап… Християн Глап…“. И трепна силно, сякаш през него бе преминал електрически ток.

— Кажете, Санер — извика той, — знаете ли дали този портрет, тази фотография на Християн Глап съществува още? Бих дал много, за да мога да я видя. Знаете ли нещо за нея?

След кратко колебание Санер отвърна: „Да, съществува“.

Той обърна папката, която лежеше на масата и показа на приятеля си зад преписа от официалния протокол за изпълнението на присъдата една преградка, прикрепена от вътрешната страна на задната корица. Санер изтегли нерешително оттам малко избеляла фотография, която представляваше снет в половин ръст блед, явно поотслабнал, благородно красив мъж с избръснато лице.

Великолепно чело, високо и широко. Гъстите, вероятно тъмни коси — живописно красиви. Носът дълъг, със смело извит гръб. Очите големи, пълни с тъга, веждите плътни и деликатно извити, устните малко женствено набъбнали. Брадичката бе също така женствено изострена, месеста, а ушите — плътно прилягащи и сраснали отдолу. Този белег наистина бе еднакъв у обезглавения разбойник и у големия поет, умрял от треска в своята палатка при Мисолунги^[4].

Фридрих гледа дълго време избелелия образ и пророни беззвучно:

— Впрочем, не се набива сочената от Ресе прилика с Байрон. Обаче една друга прилика…

Той прекъсна, натисна юмруци върху очите си и се отпусна със стон в креслото.

Тази слабост обаче трая кратко. След това Фридрих скочи, отиде при писалищната маса на жена си, взе стоящата детска снимка на Хартмут и я постави до лика на Християн Глап. Горящите му очи сравниха двете снимки и той кимна нервно. Санер пристъпи, погледна фотографията и каза бавно:

— Не мога и не искам да отрека, че приликата е очебиеща. Но какво може да следва от това?

Фридрих го погледна замислено.

От само себе си — нищо. Ни най-малко! Това добре зная. И, ако иска Бог, изобщо нищо не би произтекло.

Той въздъхна дълбоко и разтвори гърди, като че почувствува, че тъй дълго отвоюваното себеобладание се връща отново у него.

— Аз съм спокоен, вярвайте, Санер, аз съм напълно господар на себе си. Да познавам тези неща, да ги изуча подробно, означава, да съм ги вече почти преодолял. Стремя се да застана над своята съдба, да я държа във властта си. Моята съдба трябва да стане мое дело, мое творение, създадено от тези две здрави ръце — такова е желязното ми решение.

Сякаш за да подчертае тази си воля, той прибра спокойно и с измерени движения току-що прегледания материал, сложи всички свидетелства, протоколи и удостоверения обратно в папката, постави фотографията в гънката, където бе лежала по-преди, зави пакета отново и скри всичко това в чекмеджето на Доротеиното бюро, което внимателно заключи.

Дишащ дълбоко, той се изправи пред Санер, който го погледна с напрегнато очакване.

— Сега — каза Фридрих, — драги приятелю, направете и една кратка разходка с мене до онзи стъклен шкаф. Изпитвам странното желание да се доближа до последния остатък от онзи, който е бил мой баща, и то още сега, под прясното впечатление на всички тези нови представи.

Санер понечи да възрази, обаче не можа да продума нищо и само наклони глава, сякаш от страхопочитание пред заплетените драматични съдби, с които се сблъскваше.

— Тогава елате!

Фридрих отиде в работната си стая и посегна към едно табло с ключове. После тръгнаха със Санер по широк коридор, водещ към дясното крило на вилата. Спряха пред висока врата, която Фридрих отключи и влязоха в сводообразно помещение, наситено с тежък въздух.

По високите полици, изправени до стените, имаше книги и разни инструменти: чукове, клещи, длета, куки — вече отдавна ръждясали, неупотребяеми. По стените бяха окачени под стъклени капаци разни оръжия, ками, револвери, маски и фотографии на престъпници. Средата на дясната надлъжна стена бе заета от стъклен шкаф, в който се жълтееха тридесетина черепа.

Фридрих отвори и посегна към централния голям бял череп…

Протегнатата му ръка обаче увисна, той нададе вик и се втренчи с широко отворени очи. Санер също бе отскочил от изненада.

Върху мъртвешката глава бе положена корона от тръни. Черна лента прикрепяше към черепа малко етикетче. С потънали в сълзи очи Фридрих прочете написаното там от треперещата ръка на жена му: „Със състрадание и любов — Доротея“.