Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (9)

IX

Младият филолог вече две години бе занимавал Хартмут с първоначалните уроци, когато предложи да изпратят момчето в някое училище. Обоснова се с това, че трудно управляемият характер на детето ще се сблъска в училището с правила и дисциплина, които явно са му необходими. Освен това, било изобщо вредно да се държи настрана от училището едно самотно дете. То ще намери там онова, което му липсва вкъщи: едновръстни другарчета.

И двамата родители счетоха, че младият възпитател има право: Доротея предложи да настанят момчето в Шарлотенбургското Момсеново училище, което Санер ръководеше като директор от две години насам.

Фридрих се усмихна, когато жена му разви този план.

— Защо искаш, Дора, да дадем детето си тъкмо в онова училище, което се ръководи от първия ти годеник?

Доротея се зачерви. Изглежда това бе от негодувание.

— Не можеш ли да си отговориш сам на този въпрос?

— Може би. Вероятно разчиташ Санер да обърне особено внимание на твоя син.

— Не вярваш ли, че ще бъде тъкмо така Фриц?

— Нищо не говори против него. Обаче…

— Какво „обаче“ има тук, моля?

Доротея се бе отново изчервила.

— Как се зачерви! — закачи я Вердер.

— Защото ме ядосваш, Фриц.

— Боже мой, но с какво? Аз само се усмихнах, когато ти каза, че искаш да се обърнеш към Санер.

— Да, и аз считам тази усмивка за подигравателна.

— Може би и да е била малко. Защото тя означаваше: слушай, все пак ти се иска да установиш така някаква връзка със своя предишен обожател.

— Ревнуваш ли, Фриц?

— Разбира се. Малко. Толкова, колкото е позволено за стари хора, каквито ще станем скоро.

— Направлява ме грижата за моето дете. Не ще го предам на чужд човек, ако го поверя на Санер. Освен това той напълно заслужава да получи от мен малко удовлетворение, защото — ще признаеш това — аз се отнесох с него навремето коравосърдечно и рязко.

— Тогава ти наистина постъпи така, Дора. Той остана неженен, значи и днес скърби за изгубеното щастие.

— Нима тогава не искаш да се обърна към Санер само защото си малко ревнив — спрямо мене, една стара и болна жена?

Тя се усмихна болезнено.

— Искам, Дора. Искам, въпреки че съм много, много ревнив. Искам го, защото вярвам, че Санер ще окаже особено внимание на детето, ще прояви такт и грижи.

— Тогава сме съгласни, Фриц. Ще пиша на Санер и ще видя какво ще отговори той.

Отговорът на директора последва веднага, бе написан много вежливо и осведомяваше, че Санер ще очаква с удоволствие в канцеларията си посещението на госпожа професоршата в събота подир обяд, между пет и шест часа.

Сърцето й все пак затупа доста силно, когато застана пред канцеларията. За първи път след девет години тя щеше да види отново отблъснатия си годеник. През цялото това време техните пътища не се бяха срещали. В Берлин често се случваше да живееш само на половин час разстояние от някого и въпреки това да не го срещнеш никога.

Отвътре се извика: „свободно“.

Доротея отвори. Зад една покрита със зелено маса, всред гола, строга служебна стая се изправи Санер.

Боже, как изглеждаше той!

Бе станал безформено пълен, без коси върху главата. Малките му очи почти се скриваха от тлъстите бузи. Само дуелните белези напомняха още за познатото лице. Директорът се поклони. Доротея му подаде ръка през масата. Той я стисна, след това, видимо смутен и развълнуван, посочи стола.

Тя въздъхна дълбоко и каза:

— Благодаря ви, любезни Санер, че откликнахте приятелски. Как прекарвахте през цялото това време?

— Добре, госпожо. Малко ударих наширочко, да — липса на движение. Прекрасна възможност да свърша някой ден с удар. Иначе не мога да се оплача…

— Вие, драги Санер, направихте бърза кариера. Сигурно няма много директори, удостоени с тази висока длъжност след сравнително неголяма служба?

— О, има, госпожо Вердер. Най-сетне в Прусия отвикнаха от обичая да поверяват управлението на горните училища само на треперещи вече старци. Слава богу…

Той се засмя притеснено, някак кухо, както й се стори.

— Вашият смях — каза Доротея — е останал все същият.

— Тъй ли? Струва ми се, че у мен не е останало нищо от тогава…

Погледна я болно, завладян от някаква печал. И с тон, в който звучеше предишната симпатия към Доротея, каза:

— Вие обаче сте останали почти съвсем непроменена, само малко по-бледа, съвсем малко по-бледа от преди. Но иначе — още напълно, напълно като момиче.

— Аз съм доста болна, драги Санер.

— Твърде тежко ми е да чуя това. От какво страдате?

— Една силна слабост, която не ме е напуснала още от раждането на нашето дете. Причината била, казват, в състава на моята кръв. До сега не можа да помогне никой лекар, никакво лечение.

— Това ме наскърбява много, искрено ме наскърбява, повтори той и отново я погледна с грижа и печал.

— Крайно съм ви благодарна, драги Санер, че се показвате тъй добър. Впрочем, аз и не очаквах друго, затова и се обърнах към вас.

— За мене ще бъде винаги радост да ви бъда полезен.

— Благодаря, Санер.

Тя му подаде отново ръката си през масата и той отново я стисна съчувствено.

Подир това Доротея премина върху целта на посещението си. Уговориха се. Предстоеше в понеделник Хартмут да бъде препитан, за да се уточни за кое отделение е подходящ. Доротея стана. Директорът отбеляза:

— Вашият син, госпожо Доротея, е единственото дете, което приемам да постъпи като ново през великденския семестър. Нямаме никакви места, изключението го правя аз. Правя го за вас! Можете да бъдете спокойна — между стотиците ученици вашият син ще разчита на особено внимание.

Доротея поблагодари с преизпълнено сърце. Тръгна си с облекчаващото чувство, че почти е изравнила една стара, болна сметка и е уредила училищния проблем по най-добрия начин.

Посещението обаче тъй или иначе я бе разтревожило. У дома се наложи да остане наново на легло. Реакциите й бяха прекомерно силни. Всяко напрежение оставяше у нея голяма слабост.

Санер също остана развълнуван от посещението на Доротея. Той страдаше от това, че тя го намери толкова променен физически, още повече, че тя се оказа почти непроменена, макар и болна. Че беше болна веднага се виждаше. Лицето й бе неимоверно жълто. У Санер зазвучаха още хиляди болни струни, но все пак тяхната среща го освободи донякъде от безпокойства, измъчвали го години наред. В касата му и досега се съхраняваше свитъкът документи, които Ресе бе предал някога на своя бъдещ зет. Върху му бе написано: „За Фридрих Вердер, когато стане баща“. Този момент бе настъпил още преди осем години, но Санер не можа да се реши да изпълни нареждането на Херман Ресе.

Всичко, което се бе случило от смъртта на Ресе насам, попречи на Санер да изпълни възложената му мисия. Ресе не би могъл да предвиди тези събития Вердер се беше оженил за дъщерята на самия Ресе, а това никой не бе предполагал. Ако Санер беше предал документите на Вердер заедно с обясненията в определения срок, то би се приело като некрасиво отмъщение: изгоненият годеник си отмъщава на предпочетения съперник. Санер не се боеше от нищо така, както да се покаже пред Доротея и нейния избраник като озлобен човек, който търси начин да си отмъсти. Той познаваше добре съдържанието на документите и за него бе ясно какво смущаваше толкова силно Вердер. Несъмнено това беше въпросът за неговото произхождение. И понеже бе явно, че Вердер е лабилен, че жестоките душевни бури лесно могат да нарушат равновесието му, Санер беше решил никога да не му каже за документите. Той просто трябваше да бъде пощаден от него, независимо от изричното поръчение на Ресе.

Завещанието бе изготвено с мисълта, че при възпитанието на Вердеровите деца трябва да се подхожда с голямо внимание, да се следи неотстъпно за възможните проявления на наследената престъпна кръв. Санер бе оставил нарежданията на Ресе неизпълнени по собствено усмотрение, вярваше, че не е имал друг изход, макар все пак да бе често обхващан през тези години от безпокойства и угризения. Защото, покажеше ли наследникът на Вердер атавистични наклонности, тогава би било вече съвсем неотложно да се разкрие загадката пред онези, които бяха пряко отговорни за детето. Съдбата днес бе отредила така, че нищо непредугаждащата Доротея да доведе детето на Вердер тъкмо в неговата гимназия. Това бе наистина един спасителен обрат. Той му даде възможността да следи зорко развитието на сина на Фридрих Вердер. Така отговорността ставаше по-леко поносима. Санер благослови часа, в който неговата предишна годеница бе почукала на вратата на канцеларията му.