Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (16)

XVI

На заранта Фридрих събуди сина си и седна на края на леглото му. Погали го кротко по челото, погледна го добродушно в очите и каза:

— Хартмут, разкажи ми какво си направил в училището?

Момчето измънка, за да покаже, че му е тежко да му припомнят тази неприятна история. То сложи ръце върху голямата, длан на Вердер, която бе отпусната връз месинговата табла на детското креватче. В движението му имаше нещо, като че дирещо, да умилостиви и успокои бащата.

— Хайде, дете, казвай! Какво се е случило там?

— Ах, татко, аз сбърках, взех от джоба на Шрьодер неговото портмоне.

— Кажи ми само, синко, как ти дойде на ум да направиш това? Та това е една съвсем безсмислена постъпка. На теб не ти липсва нищо. Ти си имаш своите джобни пари, нали? Тогава от къде на къде отнемаш парите на другите?

Ако и Вердер да се напрягаше да запази първоначалния добродушен тон, негодуванието у него бе така нараснало, че произнесе последния си въпрос ядосано и заплашително.

Момчето го погледна страхливо.

— Не се сърди, татко. Само не се сърди. Вече вчера ми беше така страшно, когато мама плачеше…

— Е, виждаш ли? Ти наскърбяваш добрата мама, която при това е болна! С твоите истории ти ще я направиш съвсем болна!… Та това е грях!

— Не се сърди, татко!

— Аз не се сърдя. Искам само да разбера. Чуваш ли? Аз трябва да зная как ти е хрумнало такова нещо. Това трябва да ми обясниш. Всичко подробно, както се е случило. Хайде почвай! Как стана това? Какво те накара да посегнеш към палтото на Шрьодер?

— Аз, аз…

Момчето прекъсна и се замисли, като че бе забравило напълно причината за своята простъпка. То сложи двете си ръце почти демонстративно на слепоочието си. Най-сетне очите му светнаха.

— Наистина — да, татко, тъй беше.

— Но ще кажеш истината, Хартмут!

— Татко, аз не съм те лъгал никога!

Това бе казано така чистосърдечно, че Вердер се трогна. Той погали ласкаво детето по страните и челото и каза милозливо:

— Е добре, разказвай… Как стана това?

— Исках да взема от палтото си една аржентинска марка, която Бергер щеше да ми смени с една холандска. Марката се намираше в матроското ми палто. Също такова има и Шрьодер, а двете бяха окачени едно до друго. Бръкнах в джоба и ръката ми напипа едно портмоне, защото по погрешка бях попаднал на палтото на Шрьодер, вместо на моето. Отначало се стреснах, но след това скрих бързо портмонето в моя джоб.

— Но защо?

— Зарадвах се, като че съм намерил нещо.

— А провери ли дали има в портмонето пари?

— Да. Веднага! Две марки и десет. Вътре бяха две марки и десет пфенига. Много пари. И аз се зарадвах.

— Веднага ли реши да задържиш парите?

— Да, татко. За тях бих получил множество хубави марки, голямата марка от остров Добра Надежда, триъгълната, знаеш ли я? Щях да си я купя с тези пари.

— Но, синко, не помисли ли поне малко, че тия пари са на Шрьодер и че ти просто си му ги откраднал?!

— Не. Помислих само за марката от Добра Надежда.

— Хартмут, не вярваш ли, че аз или майка ти бихме ти купили тая марка, ако би ни я поискал?

— Аз много се зарадвах на парите и на това, че ще мога да си я купя сам и веднага.

— Но ти знаеш, че не бива да се краде. Знаеш, че Господ е забранил това. Нали помниш десетте божи заповеди?

— Наистина не помислих за тях. Вярвай ми, татко. Това не ми дойде на ума. Само когато Шрьодер вдигна врява, затърси из джобовете ми и намери там своето портмоне, само тогава се уплаших.

— Той затърси из джобовете на твоето палто?

— Да.

— Но защо той реши, че именно ти си му ги взел?

— Защото веднъж, по-преди, когато още бях в четвърто отделение, бях взел шоколада на Леман. Затова той помисли веднага, че пак аз съм взел и неговите пари, защото от тогава, когато искаха да ме ядосват, те ми викаха крадец.

— Но това е ужасно!

Той погледна сина си с уплашени очи.

— Не се сърди, моля ти се!

— Хартмут, майка ти научи ли тогава за случая с шоколада?

— Не, татко. Господин директора реши, че вие не бива да узнаете.

— Е, значи ти видя и разбра още тогава, че е срамно и позорно да се отнемат разни неща от другите хора. Те са те нарекли крадец. Не те ли беше срам от това?

— Не, татко. Те само искаха да ме ядосват.

На Вердер му стана трудно да запази спокойствие. Но се надви. След това обясни на момчето най-настоятелно и строго какво значи когато се посегне към чуждо имущество. Тъй като Хартмут бе направил това вече за втори път, сега той ще бъде изключен от училището, а това е голям позор, който ще има горчиви последици. Защото сега ще бъде отведен от родителската къща при един директор в друг град, където ще трябва тепърва да се научи да бъде прилично момче. Той ще бъде пратен там, защото тамошните момчета не знаят още, че е бил вече два пъти крадец. Той не бива да повтаря това вече никога, никога! Иначе мама ще се измъчи до смърт. Защото за родителите няма по-страшно от това децата им да вършат позорни дела.

Хартмут слуша сериозно и натъжено, поплака малко, показа се разкаян и обеща да не става вече никога крадец. След като даде дума на баща си, той го помоли да позвъни на прислужницата. Искало му се много да си изпие шоколада. Лицето му бе вече отново светнало, успокоено.

Когато жената дойде и Вердер поръча шоколад за Хартмут, момчето попита дали там, при новия директор, ще има сутрин шоколад.

— Разбира се, че не! Едва ли ще има, Хартмут!

Тогава той издължи лицето си и в очите му се показаха отново сълзи.

Вердер отсече:

— Там ще разбереш колко добре ти е било тук. И колкото по-добро бъде твоето поведение там, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш отново при нас. Прочее, сега знаеш какво трябва да правиш. Не се ли поправиш, ще ти бъде тежко през целия живот. Много, много тежко! Защото хората, които отнемат разни неща от другите, ги затварят като дивите животни. Те трябва да се мъчат само на хляб и вода, разболяват се и скоро умират. И никой дори и не съжалява за тях. Те не заслужават нещо друго.

След тези думи Вердер си излезе.

Момчето загледа подире му с широко отворени, изпълнени със страх очи.

Вердер бе обещал на себе си и на Доротея да не се остави да бъде победен. Затова той напрегна всичките си сили, за да устои на силното притеснение, което заплашваше да го овладее след трудния разговор с Хартмут. Той съзнаваше безпощадно ясно, че това момче не притежава сили за съпротивление срещу изкушенията. Хартмут със своите единадесет години представляваше класически пример за онова, което криминалистите наричат „moral insanity“^[1]. Само по себе си това обстоятелство бе предостатъчно ужасно.

Обаче момчето се намираше в началото на своето развитие. Според мнението на авторитетните изследователи, психологическите наблюдения върху детската душевност бяха установили отдавна, че престъпни предразположения се таят почти във всички деца. Проблемът беше как да се активират съпротивителните сили. Трябваше сега те да бъдат събудени в момчето, да бъдат поддържани и подпомагани.

Фридрих разбра, че Санер е избрал най-подходящото, като съветваше детето да бъде поставено в друга обстановка и в ръцете на опитни специалисти. Затова чувствуваше в себе си да укрепва надеждата, че Хартмут може да бъде спасен. Той вярваше в това.

Но все пак то му причиняваше големи страдания. Едно дете, собствения си син, когото обичаше безмерно и който по същество бе все още невинно създание, той, бащата, трябваше да нарече крадец. Не беше ли това ужасно, толкова ужасно, че не можеше да се търпи от болка?! Какво мъчение е да се види внезапно в младата, неопетнена душа на това прекрасно, здраво и развито дете да никнат позорни инстинкти, развивайки се като отровен плевел! В интимната душевна глъбина на това момче имаше може би скрито нещо тайнствено, подбуждащо го към прегрешение. Страшно бе дори само да се помисли за това.

Явно съдбата бе отворила за него, бащата, едно ново наранимо място и от тази страна щяха да идват нови страдания и мъки. И нови, и по-страшни, защото се кореняха в злокобното минало, събуждайки отдавна забравени видения.

Ако това момче продължаваше да греши, ако то постоянстваше в злосторничествата, как би могъл тогава да бъде човек спрямо него справедлив? Как ще може да отсъди кое е негова собствена вина и кое — вина на другите, вина на ония, които са живели преди него и са му завещали проклятието на наследствеността?

Фридрих замръзваше от ужас, когато помисляше за това… Обаче той не можеше да си позволи отпускане и паника. Все пак всичко бе все още на степента на предположенията и вероятностите. Трябваше, следователно, да се направи всичко, на което бяха способни грижливостта и съвестното превъзпитание, за да се пречисти и предпази душата на момчето от всяко зло.

Когато Фридрих отиде да пожелае на жена си добро утро, тя му съобщи, че вечерта ще ги посети Санер. За професора това беше добре дошло, тъй като ставаше възможно този важен въпрос да бъде обсъден още същата вечер. Доротея и Санер се бяха уговорил съвещанието между него и Фридрих да стане насаме, тя щеше да намери претекст да се оттегли. Целта беше Фридрих да се убеди, че няма повече от него да се крие нищо, отнасящо се до възпитанието на Хартмут. Фридрих трябваше да поеме случая в свои ръце.

Вечерта Доротея замина за града на представление на операта и Фридрих посрещна Санер сам.

Когато бащата заяви, че храни надежди и че момчето е все още напълно поправимо, Санер потвърди, че също мисли така. Същността на неговия характер не е лоша, по природа детето е добродушно, не е опорочено и лошите му склонности показват преди всичко наивност, несъзнателност. Ако биха се мобилизирали неговите съпротивителни сили, момчето положително можеше да бъде спасено.

Когато Фридрих обяви на директора, че смята за „признание във фалит на училищната педагогия“ факта, че институциите не могат да направят по отношение на такива деца нищо друго, освен да ги изключат, Санер се съгласи с тази укоризнена присъда. Но опита да обясни, че в наличните многолюдни училища не може да се постъпва иначе при подобни случаи. Липсваше възможността да се прилага необходимият индивидуален възпитателен подход.

По принцип деца с такава предразположеност трябва да са под специален възпитателен режим, какъвто е този именно в Кведлинбург — в една малка гимназия, където най-многолюдният клас брои само двадесетина ученика. Там, под постоянното наблюдение на един отличен педагог, за Хартмут има всички условия за едно благонадеждно развитие.

Санер съобщи, че е бил завчера лично в Кведлинбург при своя колега и е уговорил с него всичко. Предвиждайки съгласието на Вердер, той се е споразумял постъпването на Хартмут да стане веднага. Фридрих изказа съгласието си, заедно с най-сърдечната си благодарност към Санер за неговата любезна подкрепа. Той пък обеща да бъде в постоянна връзка с директора от Кведлинбург, за да може да следи внимателно по-нататъшното развитие на Хартмут. Решиха Фридрих лично да заведе Хартмут на другия ден, за да се запознае с директора, условията и обстановката. Когато след това Санер намекна, че за двамата родители ще бъде сигурно голяма жертва да дадат единственото си дете в чужди ръце, болезненото изражение на Фридриховото лице потвърди, че нему наистина много тежи предстоящата раздяла. Санер посъветва, че е добре, независимо от това, Хартмут да прекара там и ваканцията на първата година, за да може добре да привикне с новата скромна и строга обстановка.

— Нима няма да го видим цяла година! — извика печално Фридрих.

— Нищо не пречи — възрази Санер, — вие или вашата жена, или пък и двамата да го посетите някой ден през ваканцията. Фридрих кимна замислено.