Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (22)

XXII

Шмол си бе отишъл и Фридрих остана сам в стаята. Вечерните часове се нижеха убийствено бавно, единачеството му прозираше из всички ъгли на запустялата къща. Мудно се приближаваше, тежка като олово, първата нощ, която щеше да прекара сам под своя покрив, нападнат от мъчителни мисли. Той ходеше безспир нагоре-надолу като подплашено животно, вслушваше се в угнетителната тишина, после нещо го затегли към стаята на Доротея, като че там би могъл все още да долови дъх от нейното същество. Влезе, завъртя ключа на електричеството и отстъпи ужасен назад.

Прислужниците бяха вдигнали покривките, леглото на Доротея зееше празно. През широко отворените прозорци проникваше мъгливата и студена влага на мрачната есенна нощ, вятърът донасяше от парка възсладката миризма на гниещата зеленина, а по сивия килим на стаята се търкаляха листи от лавровите венци, изнесени заедно с ковчега.

Празно… празно…

Фридрих се обърна потиснат към вратата, угаси светлината и тръгна по коридора за стаите на Хартмут. Натисна дръжката на вратата за всекидневната му стая.

Бе заключена.

Нейният обитател се бе изселил още по-рано.

Празно… празно…

Единственото му дете бе заминало отвъд морето, в чужбина, в неизвестността. Жена му, Доротея, бе впрочем по-близо — при нея можеше да се стигне за десетина минути, да се отиде там, в малката зала на покойниците в гробището край железопътните релси. И все пак тя беше много, много по-далеч от Хартмут, който се намираше сега отвъд морето…

Всичките тези с мъка сподавени чувства, преживяното през този дълъг и ужасен ден избухна с нова сила. Вердер навлече палтото си и се втурна в хладния и влажен мрак на дъжделивата нощ.

Тръгнал през тесните и тихи улици на колонията Груневалд, той подмина оголелите градини, зад чиито черни, обгърнати с мокрота дървета светеха, потънали в блясък, прозорци. При един ъгъл до слуха му достигна ясен смях на дете и звучният радостен глас на майката, която се забавляваше с него.

Фридрих глухо изстена и ускори вървежа си. Закрачи към ослепително осветения мост на Халензее, върху който животът кипеше. Защото от града идеха потоци от хора. Железницата, електрическите трамваи ги докарваха на вълни. Всички тези доволни хора отиваха към примамливата вечеря в кръга на своите близки.

Върху зданието на гарата светеше овален часовник. Беше десет и половина.

Долу, в партера искреше широка витрина, зад която беше изложена цяла пролет от цветя. Фридрих видя там в една висока ваза величествен букет от червени рози. Влезе, купи розите, отказа на предложението да му ги завият и потъна обратно в дъжделивата вечер. Мина отново през моста и кривна в тихата и изпълнена с дълбок мрак улица „Борнщедтер“. Долу пухтеше един безкраен черен товарен влак. Катерейки се по височината, Фридрих се насочи към желязната гробищна врата.

Изпита странно чувство. Сякаш наистина стоеше между два свята. Защото, заобиколен от гърмящия железен път, по който течеше несекващият живот, разнасяха се хора, товари, съдби и мечти, този остров на мълчанието и скръбта се отделяше наистина като символ и напомняне за вечния покой.

Сърцето му сякаш щеше да изскочи. Никога не бе чувствувал подобен неудържим властен копнеж.

Фридрих натисна решетката на тесния вход, влезе, тръгна по моста. Един силен порив на вятъра отнесе шапката му и я запремята долу по железопътните релси.

Посивелият мъж застана с развети коси върху моста, държейки розите в ръка. До очите му проникна слаба светлинка. Идеше от спуснатите кепенци на гробарската къщурка. Продължи в полусъзнание, следвайки инстинктивното желание да бъде поне за няколко само минути близо до мъртвата, която щеше да престои над земята само още една нощ. Камъчетата по гробищната алея заскърцаха под краката му, съзря първите надгробни плочи и се обърна към къщурката. Почука силно. Отвътре се зачуха гласове. Една жена извика. Приближиха се стъпки, завъртя се ключ, един стар мъж изпъкна внезапно на вратата с целия си ръст и с бялата си брада. Той погледна изненадано късния гологлав посетител, застанал пред него с отворено от вятъра палто и с разкошен букет от червени рози в ръка.

Гробарят позна Вердер веднага, тъй като го бе видял само преди няколко часа в залата на покойниците.

— Господин професоре! — възкликна учудено той.

Фридрих извади от джоба си една жълтица, тикна я в ръката на човека и каза:

— Отворете! Отворете там!

И посочи през рамо с ръка към залата.

Старият се спря за миг нерешително, погледна недоверчиво святкащото злато в ръката си, изправи се и припряно изговори:

— Сега, веднага. Да взема само ключа и фенера.

Когато старикът се върна след малко, Фридрих бе изчезнал. Бе стигнал до погребалната зала като насън. Ридаейки, се опря на високата порта. Гробарят се приближи със звънтяща връзка ключове в ръка.

Когато скърцащата върху ръждясалата си ос врата се отвори, Фридрих се спусна към единствения ковчег, потулен в тъмнината, хвърли се с разперени ръце върху му и заплака като дете.

Старецът се бе облегнал безмълвно на вратата, поставил фенера на земята. Плачът внезапно занемя. Фридрих се изправи, сложи розите в долния край на ковчега, излезе, стисна ръка на стареца и изчезна като сянка в тъмнината на нощта.

Изпълнен с ужас пред мисълта за своя празен дом, той вървеше бавно. Когато се приближи, се сепна изненадан. Очакваше да види къщата потънала в мрак, а отдалече видя през вечнозеления плет на парка целия партерен етаж осветен. У него трепна надежда, подобна на нощна светкавица и го хвърли от дълбочините на отчаянието в ослепителния блясък на вярата.

Моят син се е върнал! — заликува някакъв вътрешен глас.

Хартмут е тук!

Трескавият копнеж и надеждата му дадоха сякаш криле. Започна да тича. Беше наистина странна картина: високият мъж с гъстите сиви, развети от вятъра коси, гологлав, с разперено палто, тичащ всред бурната нощ. Взе стълбата с няколко скока, отвори вратата, видя в преддверието куфар и, тъкмо когато искаше да повдигне ръка към звънеца, вратата на гостната стая се отвори, и в салона се появи стройната фигура на Йоханес Сетегаст.

Фридрих нададе вик. Беше странен вик — пълен с радост, с болка, с изненада, но и с разочарование.

В следния миг обаче двамата се хвърлиха един другиму в прегръдките и се държаха няколко време нямо обхванати. През тялото на Вердер преминаваха тръпки, разтърсваха го конвулсивни спазми. По-младият почувствува покъртен какво става в душата на неговия учител. После Фридрих хвана Йоханес за ръка и го заведе в кабинета си. Отпуснали се в дълбоките кожени кресла, те се загледаха, без да продумат. Фридрих направи движение, като че искаше да опише цялото пространство. След това произнесе измъчено: „Празно“ — въздъхна дълбоко и повтори с треперещ глас:

— Празно, Йоханес.

— Мили татко…

Ах, как прозвънваха тези думи в запустелите и осиротели помещения!

Фридрих погледна възпитаника си с безгранична любов и благодарност. За него бе истинско спасение, че Йоханес бе тук тъкмо сега, в този горчив час. Той прие думите „мили татко“ като някакъв обезболяващ лек. И погледна Йоханес почти щастливо.

— Идвам право от Кьонигсберг — каза младият мъж.

— Да, като редовен професор. Като мой колега и брат по длъжност — отвърна Фридрих, и в очите му просветна гордост.

— Прочетох във вечерните вестници какъв тежък удар те е сполетял. Твоята жена…

— Днес подир обяд я изпратихме…

— Къде е Хартмут?

Фридрих вдигна уморено ръка и посочи като че към необятните далечини. След това ръката му се свлече надолу и той осведоми своя възпитаник за всичко, станало с Хартмут.

Йоханес изслуша покъртен тази вест, помисли малко и каза:

— Веднага след погребението ще замина за Лондон и ще се постарая да намеря това момче. Ще го търся, докато успея да ти го доведа.

Фридрих кимна и се усмихна. По набръчканото му лице се търкулнаха сълзи. Подир това стана бавно, пристъпи към Йоханес, погали го бащински по русата глава и каза тихо:

— Ти си моят любим син. — И се извърна настрани.