Марио Пузо
Четвъртият К (27)

Глава XXVII

Президентката Хелън Дюпре организира в Белия дом празненството по случай стотния рожден ден на Оракула на Цветница, три месеца след смъртта на Франсис Кенеди.

Облечена така, че красотата й да не бие на очи, тя стоеше в Розовата градина и оглеждаше гостите си. Сред тях бяха бившите членове на администрацията на Кенеди. Юджийн Дази бъбреше с Елизабет Стоун и Сал Тройка.

Юджийн Дази бе вече уведомен, че освобождаването му от поста влиза в сила от следващия месец.

Всъщност Хелън Дюпре никога не бе харесвала този човек, и то не поради факта, че той имаше млади любовници или че бе станал наистина прекалено очарователен за Елизабет Стоун.

Президентката Дюпре бе включила Елизабет Стоун в своя екип. Сал Тройка бе дошъл в екипа като допълнение, докато Елизабет Стоун бе точно това, което й трябваше — жена необикновено енергична, великолепен администратор, феминистка, осъзнаваща политическите реалности. А и Сал Тройка си го биваше — той действително подсилваше екипа с познанията си за хитрините на Конгреса и с долното си лукавство, което понякога бе толкова ценно за по-сложно устроените умове, каквито, Дюпре бе убедена в това, бяха нейният и този на Елизабет Стоун.

След като Дюпре пое президентската длъжност, екипът на Кенеди и други висши служители от администрацията му я осведомиха подробно за нещата. Тя се запозна с всички законопроекти, които новият Конгрес щеше да обсъди. Нареди да й бъдат донесени всички секретни меморандуми, всички подробни планове, включително този за скандалните вече трудови лагери в Аляска.

След едномесечни задълбочени проучвания тя с ужас установи, че воден от най-чисти подбуди да подобри живота на хората в Съединените щати, Франсис Кенеди е бил на път да стане първият диктатор в американската история.

От мястото си в Розовата градина, поглеждайки през не разлистилите се докрай дървета, президентката Дюпре виждаше отдалеч паметника на Линкълн и бялата арка на паметника на Вашингтон — двата благородни символа на града, който бе столица на Америка. Тук в градината бяха дошли по нейна специална покана всички представители на Америка. Тя бе сключила мир с враговете си от администрацията на Кенеди.

Тук бе Луис Инч — човек, когато тя презираше, но от чиято помощ се нуждаеше. Тук бяха и Джордж Грийнуел, Мартин Мътфорд, Бърт Одик и Лорънс Салънтайн. Скандалният Сократов клуб. Тя трябваше да се помири с тях и това я накара да ги покани в Белия дом на рождения ден на Оракула. Щеше да им даде възможност да се включат в изграждането на нова Америка — нещо, което Кенеди не бе и не би направил.

Но Хелън Дюпре знаеше, че възстановяването на Америка би било невъзможно без компромиси от всички страни. Тя знаеше също, че след няколко години ще бъде избран по-консервативен Конгрес, а не можеше да се надява да убеди нацията така, както го бе сторил Кенеди — с чара си и с романтичната си биография.

Тя забеляза, че доктор Зед Анакони е седнал до инвалидния стол на Оракула. Вероятно докторът се опитваше да накара стария човек да предостави мозъка си за научни изследвания. Самият доктор Анакони беше отделен проблем. Неговият тест за сканиране на мозъка, наречен ПЕТ (позитронна томография), вече бе станал предмет на дискусии в няколко научни списания. Дюпре винаги бе осъзнавала и достойнствата, и недостатъците му. Тя чувстваше, че това е въпрос, който следва внимателно и многократно да се обсъди. Едно правителство, способно безпогрешно да открива истината, би могло да се окаже много опасно. Вярно е, че подобен тест би изкоренил престъпността и политическата корупция, че би могъл да реформира цялата правна структура на обществото. Има обаче комплицирани истини, има истини статукво, а и не е ли вярно, че в определени исторически ситуации истината би могла да задържи развитието на някои еволюционни процеси? А как би се отразил на психиката на хората страхът им, че публично достояние биха могли да станат истини от личния им живот?

Тя погледна към онзи ъгъл в Розовата градина, където в плетени столове седяха и оживено разговаряха Одблъд Грей и Артър Уикс. Напоследък Грей посещаваше ежедневно своя психиатър заради депресията си. Психиатърът му бе казал, че след събитията от изтеклата година е напълно нормално човек да страда от депресия. Тогава защо, по дяволите, той продължаваше да ходи на психиатър?

Център на вниманието в Розовата градина сега бе Оракула. Поднесоха му тортата за рождения ден, която бе толкова огромна, че зае цялата маса. На върха й, оцветен с червен, бял и син захарен памук, бе забодено националното знаме. Заработиха телевизионните камери. Те уловиха за цялата нация мига, когато Оракула духаше стоте свещи. Помагаха му президентката Дюпре, Одблъд Грей, Юджийн Дази, Артър Уикс и членовете на Сократовия клуб.

Оракула получи парче от тортата, след което позволи да бъде интервюиран от Касандра Чът. Този неин пробив стана възможен не без помощта на Лорънс Салънтайн. Въведението към репортажа си Чът бе направила докато траеше духането на свещите. Сега тя попита:

— Как се чувства човек на сто години?

Оракула я погледна свирепо и лицето му придоби такъв злобен израз, та Касандра Чът чак се зарадва, че шоуто се записва за вечерната програма. Господи, с безбройните червеникавокафяви петънца по главата си, с люспестата си кожа, лъщяща като струпей на заздравяваща рана, с почти несъществуващата си уста този човек бе самата грозота. За миг тя се уплаши, че той е глух, и повтори въпроса си:

— Как се чувства човек, навършил един век?

Оракула се усмихна, кожата на лицето му се набръчка и надипли на безброй гънки.

— Шибана идиотка — беше отговорът му. Той видя лицето си в един от телевизионните монитори и гледката го съкруши. Вече мразеше празненството. Погледна право в камерата и каза: — Къде е Кристиан?

Президентката Хелън Дюпре седеше до инвалидния стол на Оракула и държеше ръката му. Оракула спеше, оборен от леката дрямка на старите хора, очакващи смъртта. Празненството в Розовата градина продължаваше без него.

Хелън си спомни как навремето бе едно от протежетата на Оракула. Толкова много му се бе възхищавала. Той притежаваше всичко онова, за което тя самата копнееше — интелектуален блясък, духовитост, естествена виталност и вкус към живота.

Има ли значение фактът, че той винаги бе търсил сексуална връзка с нея? Припомняйки си отминалите години, тя се сети за това, колко я болеше, когато приятелството им постепенно се превърна в разврат. Прокара пръсти по люспестата кожа на немощната му ръка. Тя бе следвала предопределението на властта, докато повечето жени следват предопределенията на любовта. По-сладки ли са победите в любовта?

Хелън Дюпре се замисли за своята съдба и за съдбата на Америка. Тя все още не можеше да повярва, че след всички онези ужасни събития през последната година страната се е успокоила и омиротворила. Наистина и тя имаше принос за това — политическата й изкусност и интелектът й бяха потушили огъня в страната. Но все пак…

Тя плака при смъртта на Кенеди. Обичала го бе поне мъничко. Обичала бе трагизма, кодиран в чертите на красиво изваяното му лице. Обичала бе идеализма му, вижданията му за бъдещето на Америка. Обичала бе честността му, чистотата и безкористието му, липсата на интерес от негова страна към материалните неща. И все пак, независимо от всичко това, тя бе прозряла, че той е опасен човек.

Хелън Дюпре си даде сметка, че сега трябва да се предпазва от увереността в собствената си правота. Тя вярваше, че в един свят, пълен с толкова рискове, човечеството не би могло да реши проблемите си със съперничество, а само с неизчерпаемо търпение. Тя щеше да направи всичко, което можеше, щеше да се опита най-напред да не допусне омразата към враговете й да се настани в сърцето й.

В този момент Оракула отвори очи и се усмихна. Стисна ръката й и проговори. Гласът му беше много слаб и тя сведе глава към сбръчканата му уста.

— Не се тревожи — каза Оракула. — Ще станеш велик президент.

Подобно на дете, което току-що са похвалили, на Хелън й се прииска да се разплаче, защото се страхуваше, че може и да се провали. Тя се опита да види себе си сред най-влиятелните мъже и жени на Америка, дошли в Розовата градина. Можеше да разчита на подкрепата им, на подкрепата на повечето от тях. От някои щеше да се наложи да се предпазва, но повечето трябваше да пази от самата себе си.

Отново се сети за Франсис Кенеди. Обичан не по-малко от известните си чичовци, сега той почиваше в мир заедно с тях. И с дъщеря си. Е, добре, помисли си Хелън Дюпре, аз ще бъда съвършеният Франсис, ще направя всичко, което той се надяваше да извърши. И държейки здраво ръката на Оракула, тя потъна в размишления за това, колко лесно можеш да стигнеш до злото и колко трудно постижимо е доброто.