Марио Пузо
Четвъртият К (21)

Глава XXI

Като малко момче в Сицилия Франко Себедичио бе избрал страната на закона и реда не само защото тя изглеждаше по-силната страна, но и защото му харесваше сладката утеха на живота под строгите правила на властта. Мафията му се струваше прекалено импресионистична, светът на търговията — прекалено рискован, така че той стана полицай и тридесет години по-късно вече ръководеше Отдела за борба с тероризма за цяла Италия.

Сега той държеше под арест убиеца на папата, млад италианец от добро семейство, Армандо Джанджи, с кодово име Ромео. Кодовото име силно дразнеше Себедичио. Той беше затворил Ромео в най-дълбоките килии на затвора в Рим.

Под наблюдение бе Рита Фаличиа, с кодовото име Ани. До нея се добраха лесно, защото тя беше станала подозрителен елемент още много млада — луда глава в университета, заядлива предводителка на демонстрации и дори замесена в отвличането на един известен банкер от Милано.

Уликите се трупаха една след друга. Независимо, че терористите полагаха големи усилия конспиративните им квартири да остават тайни, все пак тези нещастни копелета нямаше как да познават научните методи на една национална полицейска организация. Намериха хавлиена кърпа със следи от сперма, която ги насочи към Ромео. След тежък разпит един от задържаните проговори. Но въпреки това Себедичио не арестува Ани. Тя трябваше да остане на свобода.

Франко Себедичио се тревожеше, че съдебният процес срещу тези престъпници щеше да възвеличи убийството на папата и те щяха да станат герои и да излежат присъдите си без особени неудобства. В Италия нямаше смъртно наказание, така че те можеха да получат само доживотен затвор, което беше шега работа. С всичките намаления на присъдата за добро поведение и различните условия за амнистии щяха да бъдат на свобода сравнително млади.

Съвсем друго щеше да бъде, ако Себедичио можеше да проведе разпита на Ромео по по-сериозен начин. Но тъй като този негодник беше убил папата, неговите права се бяха превърнали в кауза за западния свят. Идваха протести от групи за защита на човешките права, от скандинавските страни и Англия, получаваха се и писма от Америка. Всички заявяваха, че към двамата убийци трябва да се отнасят хуманно, да не ги изтезават и тормозят по никакъв начин. Дойдоха и нареждания отгоре: не опозорявайте италианското правосъдие с нещо, което би могло да подразни левите партии в Италия. Да се пипа с кадифени ръкавици.

Но той, Франко Себедичио, щеше да сложи край на всички тези глупости и да покаже на терористите, че с него шега не бива. За себе си Франко Себедичио реши, че този Ромео, този Армандо Джанджи, трябва да се самоубие.

 

 

В затвора Ромео убиваше времето, като си изграждаше романтична мечта и се влюбваше в американката Доротея. Той си спомняше как тя го чакаше на летището и си представяше нежния белег на брадичката й. В бляновете му тя беше красива и мила. Опитваше се да си припомни и разговорите си с нея през онази последна нощ, която прекараха в Хамптън. Струваше му се, че тогава тя го беше обичала. Всеки един неин жест сякаш го предизвикваше да разкрие страстта си, така че тя да може да даде израз на своята любов. Той я виждаше седнала — грациозно и подканящо. Очите й го пронизваха с дълбоката си синева, а бялата й кожа преливаше от руменина. Сега всичко това го караше да проклина нерешителността си. Как така изобщо не докосна тази кожа? Той си представяше дългите й стройни крака и ги виждаше около врата си. В мислите си я покриваше с целувки — косата й, очите й, цялото й гъвкаво тяло.

По-нататък Ромео я виждаше окъпана в слънчева светлина и окована във вериги, а в погледа й се четеше упрек и отчаяние. Фантазиите му обхващаха и бъдещето. Присъдата й не беше голяма. Тя щеше да го чака, а и него щяха да го освободят, било чрез амнистия или чрез размяна срещу заложници, а защо не и от чисто християнско милосърдие. И тогава той щеше да я намери.

Но имаше и нощи, когато го обземаше отчаяние и той си мислеше за предателството на Ябрил. Убийството на Тереза Кенеди не влизаше в плановете и на него му се струваше, че той никога не би прибягнал към подобно средство. Ябрил го отвращаваше, както го отвращаваха и собствените му убеждения и дори целият му живот. Имаше мигове, когато той тихо плачеше в мрака. Но след това се успокояваше и отново потъваше във фантазиите си за Доротея. Разбираше нелепостта им и знаеше, че това е слабост, но не можеше да направи нищо.

 

 

Сега в голата килия на Ромео бе дошъл Франко Себедичио. Ромео го посрещна с ехидна усмивка. Той виждаше омразата в селските очи на този възрастен мъж и усещаше недоумението му как е възможно човек от добро семейство, радващ се на охолен живот, да стане революционер. Усещаше и безпомощността на Себедичио, породена от това, че международното обществено мнение не му позволява да се отнася със затворника си толкова брутално, колкото би желал.

Себедичио се беше заключил със затворника и бе оставил двамата пазачи и един наблюдател от страна на началника на затвора отвън — те виждаха, но не можеха да чуват какво се говори. Този човек май си търсеше белята. Но Ромео знаеше, че той просто е уверен в силата на своята власт. Такива хора той презираше дълбоко — според него те бяха закостенели от твърде много законност и ред и действията им се спъваха от буржоазната им нравственост. Ето защо той силно се изненада, когато Себедичио му каза небрежно, но много тихо:

— Джанджи, сигурен съм, че много скоро ще ни облекчиш живота. Ще се самоубиеш.

Ромео се засмя.

— Не, няма. Ще изляза от затвора още преди ти да си умрял от високо кръвно налягане и язва. Ще се разхождам по улиците на Рим, а ти ще лежиш в семейната гробница. Ще идвам на гроба ти и ще пея в прослава на ангелите, а когато си тръгвам, ще си подсвирквам с уста.

Себедичио каза кротко:

— Просто исках да те уведомя, че ти и приятелчетата ти ще се самоубиете. Те убиха двама от моите хора, за да ме сплашат. Вашите самоубийства ще бъдат моят отговор.

Ромео отвърна:

— Не мога да ти доставя това удоволствие, защото животът ми харесва прекалено много. Ти дори не можеш да ме ритнеш по задника, тъй като в момента целият свят те гледа.

Себедичио му се усмихна добродушно. Той разполагаше със силен коз.

Бащата на Ромео, който през целия си живот не бе направил нищо за човечеството, сега бе сторил нещо за сина си. Беше се застрелял. Рицарят на Малтийския орден, бащата на убиеца на папата, човекът, чийто живот бе преминал единствено в търсене на собственото удоволствие, най-накрая бе решил да поеме своята част от вината.

Когато току-що овдовялата майка на Ромео пожела да посети сина си в затвора, й отказаха, но вестниците подеха кампания в нейна защита. Решаващият удар беше нанесен от адвоката на Ромео в едно интервю по телевизията.

— За бога, та той иска само да види майка си.

Последва ответна реакция не само в Италия, но и в целия западен свят. Много вестници поставиха новината на първа страница, а в заглавията се цитираше дословно: „За бога, та той иска само да види майка си“.

Което не беше съвсем вярно, защото майката на Ромео искаше да го види, а не той нея.

При този голям натиск правителството бе принудено да позволи на госпожа Джанджи да посети сина си. Това вбеси Франко Себедичио, който се противопоставяше на посещението — той искаше да държи Ромео в изолация, без никаква връзка с външния свят. Какъв беше този свят, който допускаше такова меко отношение към убиеца на папата? Но началникът на затвора отхвърли възраженията му.

Той повика Себедичио в просторния си кабинет и му каза:

— Скъпи господине, наредено ми е да издам разрешение за посещението. И това няма да стане в неговата килия, където разговорите могат да се подслушват, а тук, в този кабинет. Няма да присъства никой, но последните пет минути от срещата ще бъдат заснети с камера — в крайна сметка и средствата за масова информация трябва да печелят.

Себедичио каза:

— А по каква причина се разрешава това посещение?

Началникът на затвора му отвърна с усмивка, която обикновено пазеше за затворниците и за онези от своите подчинени, които почти се бяха превърнали в затворници:

— Причината е един син да види овдовялата си майка. Има ли по-свещено право от това?

Себедичио каза рязко:

— Убиецът на папата? Да види майка си?

Началникът сви рамене.

— Така са решили началниците ни. Не се ядосвайте. Освен това защитата настоява този кабинет да бъде проверен за подслушвателни устройства, така че не мислете, че ще можете да напъхате електрониката си.

— Аха — каза Себедичио. — А как защитата възнамерява да отстрани подслушвателните устройства?

— Ще си наеме специалисти — отвърна началникът. — Те ще работят в присъствието на адвоката, непосредствено преди срещата.

Себедичио каза:

— За нас е от съществено значение да чуем техния разговор.

— Глупости — рече началникът. — Майка му е типичната римска богаташка. Едва ли знае нещо, а и той не би й поверил нищо важно. Това ще бъде само поредният загубен епизод от нелепата драма на нашето време. Не го приемайте прекалено сериозно.

Но Себедичио го прие сериозно. За него това бе още една подигравка с правосъдието, още един пример за пренебрежение към властта. Пък и той се надяваше, че Ромео може да изтърве нещо пред майка си.

Като шеф на Отдела за борба с тероризма за цяла Италия Себедичио разполагаше с голяма власт. Адвокатът на защитата вече беше в тайния списък на левите радикали, поставени под наблюдение. Телефонът му се подслушваше, а пощата му се проверяваше, преди да я получи. Така че не беше трудно да се открие фирмата за електроника, която адвокатът щеше да използува за проверка на кабинета. Чрез свой приятел Себедичио уреди „случайна“ среща със собственика на фирмата в един ресторант.

Не беше нужно Франко Себедичио да използува служебното си положение, за да бъде убедителен. Фирмата беше малка и реализираше някакви печалби, но изобщо не можеше да се каже, че е преуспяваща. Себедичио намекна, че Отделът за борба с тероризма има голяма нужда от електронни детектори и специалисти за работа с тях, но и че може да наложи вето върху дейността на някои фирми. С една дума, той даде да се разбере, че може да направи фирмата богата.

Но за тази цел двете страни трябва да си имат доверие. Що се отнася до този конкретен случай, необходимо ли е фирмата да полага грижи за убийците на папата? Защо трябва да рискува бъдещето си за такъв незначителен въпрос като записването на срещата между майка и син? Не е ли по-добре самата фирма да постави подслушвателната уредба, докато уж проверява кабинета? Никой нищо няма да разбере. А самият Себедичио ще има грижата след това да отстрани устройството.

Разговорът протече много приятелски, но Себедичио успя да убеди събеседника си, че ако му откажат, фирмата ще има много неприятности в близките години. Той самият не изпитва никакви лоши чувства, но нима държавата би могла да вярва на хора, които защитават убиеца на папата?

След като всичко бе уговорено, Себедичио остави другия да плати сметката. Той нямаше намерение да плаща от собствения си джоб, а пък ако я отчетеше като разход, щеше да остави документирана следа, до която би могло да се стигне и след години. А и нали щеше да направи този човек богат.

Ето как срещата между Армандо „Ромео“ Джанджи и майка му бе записана изцяло. Себедичио я прослуша с огромна наслада. Той не бързаше да отстранява подслушвателното устройство, просто защото му беше интересна надутата личност на началника на затвора, но от това не излезе нищо особено.

Себедичио прослуша лентата със записа в дома си, докато жена му спеше. За нея не биваше да знае нито един от колегите му. Той не беше лош човек и почти се разплака, когато чу риданията на майка Джанджи, умоляваща сина си да каже истината, че не той е убил папата, а само прикрива свой лош другар. Себедичио чуваше как жената покрива с целувки лицето на своя син убиец. После целувките и хленчът престанаха и разговорът стана много интересен.

Той чуваше как Ромео се опитва да успокои майка си.

— Не разбирам защо мъжът ти се самоуби — каза Ромео.

Презрението му към този човек бе толкова голямо, че той не го приемаше за свой баща.

Той не се интересуваше нито от страната си, нито от света и, извинявай, но дори не обичаше семейството си. Беше пълен егоист. Как така реши да се самоубие?

Гласът на майка му идваше със съскане от лентата:

— От суета — каза тя. — Баща ти беше много суетен човек. Всеки ден ходеше на бръснар, а веднъж седмично — на шивач. На четиридесет години започна да взема уроци по пеене. За какво му бяха? Похарчи цяло състояние, за да стане рицар на Малтийския орден, а нямаше нищо общо със Светия Дух. На Великден носеше бял костюм със специално избродиран кръст. О, каква величествена фигура в римското общество! Участваше във всички балове и тържества, избираха го в разни комитети по културните въпроси, на чиито събрания той никога не ходеше. А как се гордееше с това, че синът му е завършил университет, как гордо се разхождаше по улиците на Рим. Никога не съм виждала човек толкова щастлив и едновременно с това толкова празен. — В записа настъпи пауза. — След това, което ти извърши, баща ти вече не можеше да се появява в обществото. Настъпи краят на суетния му живот и това бе причината за неговото самоубийство. Но той може да почива в мир. Беше толкова красив в ковчега си, облечен в новия си великденски костюм.

След това от лентата прозвуча гласът на Ромео и казаното от него особено зарадва Себедичио.

— Баща ми никога не ми даде нищо, а със самоубийството си ме лиши и от възможности. Единственият ми изход остава смъртта.

Себедичио изслуша и останалата част от записа, където майката на Ромео го убеди да се срещне със свещеник, а след това, когато в стаята бяха допуснати и журналисти, той изключи уредбата. Останалото го беше видял по телевизията. Вече имаше това, което искаше.

При следващото си посещение при Ромео Себедичио бе толкова радостен, че когато надзирателят отключи килията, той влезе вътре с нещо подобно на танцова стъпка и сърдечно поздрави затворника.

— Джанджи — каза той, — ставаш все по-известен. Носи се слух, че новият папа може да се застъпи за теб. Хайде, покажи благодарността си и ми дай малко информация.

Ромео му отвърна:

— Голяма маймуна си.

Себедичио се поклони и каза:

— Значи това е последната ти дума, така ли?

Всичко се подреждаше чудесно. Той имаше доказателства, че Ромео мисли да се самоубива.

Седмица по-късно светът узна, че убиецът на папата, Армандо „Ромео“ Джанджи, се е самоубил, като се обесил в килията си.

 

 

В Ню Йорк организацията бе оглавена от Ани. Тя добре съзнаваше, че е първата жена, ръководеща бойна група на Първата стотня, и беше твърдо решена да успее.

Двете конспиративни квартири, апартаменти в източната част на града, бяха претъпкани с храна, оръжие и други необходими материали. Участниците в групите щяха да пристигнат една седмица преди удара и тя щеше да им нареди да не напускат квартирите до последния ден. За тези, които щяха да оцелеят, се предвиждаха спасителни маршрути през Мексико и Канада. Тя самата смяташе да остане в Америка още няколко месеца, но в друга квартира.

Независимо от задълженията си Ани все пак разполагаше и с доста свободно време, което прекарваше, като обикаляше града. Беднотията на покрайнините и особено на Харлем я ужасяваше, струваше й се, че никога не е виждала толкова мръсен и зле поддържан град — имаше цели райони, които изглеждаха като след бомбардировка. Многобройните бездомници я отблъскваха, а грубостта на обслужващия персонал беше направо отвратителна. През целия си живот тя не беше виждала друго толкова мизерно място.

Да не говорим за опасностите, които криеха улиците. Градът беше нещо като военна зона, много по-зловеща от Сицилия, тъй като в Сицилия насилието се подчиняваше на стриктните закони на собствения интерес с цялата им логика, докато в Ню Йорк насилието бе по-скоро продукт на някакво злокачествено масово заболяване.

Един от дните й беше толкова наситен с противни събития, че Ани реши по възможност да не излиза от апартамента си. Беше ходила на следобедната прожекция на един американски филм, който я вбеси с идиотската си мъжественост. Тя с удоволствие би се срещнала с мускулестия главен герой, за да му покаже колко лесно могат да му гръмнат мъдурите.

След филма реши да се поразходи по Лексингтън авеню и да използува уличните телефони за няколко разговора, свързани със задачата й. После влезе в един от известните ресторанти, за да похапне нещо, и се сблъска с грубостта на персонала в съчетание с нещастната имитация на предложената й италианска кухня. Как си позволяваха! Във Франция биха линчували подобен собственик на ресторант. В Италия мафията би подпалила ресторанта и това би се отчело за проява на граждански дълг.

Така че всъщност настроението й доста се пооправи, когато Ню Йорк се опита да я подложи на поредните унижения, с които засипваше хилядите си жители и гости.

По време на вечерната си разходка, която правеше, за да може да заспива по-лесно, я нападнаха на два пъти с цел изнасилване и грабеж.

Първото нападение стана, когато тъкмо се мръкваше, и доста я изненада. То се случи направо на улицата, на Пето авеню, докато тя разглеждаше витрината на Тифани. Мъж и жена, много млади, на не повече от двайсет години, я притиснаха от двете страни. Младежът имаше отчаяното лице на рис, което го издаваше, че е наркоман. Той беше невероятно грозен и Ани, която се възхищаваше от физическата красота, го намрази мигновено. Момичето беше красиво, но очевидно притежаваше сприхавостта на американските тийнейджъри, често наблюдавана по улиците. Беше облечена като проститутка, което напоследък се популяризираше от големите филмови идоли. И двамата бяха бели.

Младежът се притисна силно в нея и през тънкото си яке Ани усети допира на някакъв метален предмет. Тя обаче не се уплаши.

— Това е пистолет — прошепна младежът. — Дай чантата си на приятелката ми. Тихо и кротко. Не вдигай шум и няма да ти направим нищо.

— Гласуваш ли? — запита го Ани.

Младежът се сепна и каза:

— Какво?

Приятелката му протегна ръка за чантата. Ани сграбчи ръката на момичето и го извъртя така, че то застана между нея и младежа, а с другата си ръка, на която имаше пръстен, го удари по лицето. По елегантната витрина на Тифани рукна кръв, а няколко минувачи се спряха в почуда.

След това Ани хладнокръвно каза на младежа:

— Имаш пистолет, хайде стреляй.

През това време той вече беше отстъпил крачка встрани, тъй като беше виждал подобно движение във филмите за гангстери. Но глупакът не знаеше, че това е напълно безполезен ход, освен ако жертвата не стои съвсем неподвижна. Едната му ръка се намираше при пистолета в джоба, но Ани го хвана за другата и ловко я изкълчи. Младежът извика от болка, извади ръката си от джоба и на тротоара изпадна отвертка. Тъпи пубертети, помисли си Ани и се отдалечи.

Сега би било разумно да се прибере веднага в апартамента си, но водена от извоюваното териториално надмощие, тя продължи разходката си. След малко обаче, непосредствено до южната част на Сентръл парк, където беше пълно с луксозни хотели и униформени портиери, а край тротоарите имаше паркирани безчет лимузини заедно с яките им шофьори, я заобиколиха четирима чернокожи младежи.

Те бяха красиви и жизнерадостни и тя ги хареса още щом ги видя. Заприличаха й на младите вагабонти, които висяха по римските улици и задиряха жените. Единият от младежите й каза закачливо:

— Хей, бейби, хайде да се поразходим в парка и да си направим кефа.

Те застанаха пред нея и тя не можеше да продължи. Но й се сториха забавни и тя не се съмняваше изобщо в кефа, който би изпитала. Не те я ядосаха, а портиерите и шофьорите, които нарочно не обръщаха внимание на положението й.

— Махайте се — каза тя — или ще викам и онези портиери ще се обадят в полицията.

Знаеше много добре, че няма да вика, защото това би било в разрез със задачата й.

Едно от момчетата се ухили и й каза:

— Хайде, викай, щом толкова знаеш.

Но се виждаше, че са готови да побегнат. Тя обаче не извика и едно от другите момчета веднага схвана възможността.

— Хей, тя няма да извика — каза то. — Чуйте я с какъв акцент говори, сигурно има и наркотици. Дай малко насам, а?

Те радостно се засмяха и някой се обади:

— Или ще повикаме полицията — и отново се разсмяха.

Преди да напусне Италия, на Ани й бяха разказвали за опасностите на Ню Йорк. Но тя беше оперативен работник от висока класа и напълно се осланяше на своята подготовка. Затова и не носеше оръжие, страхувайки се, че това може да провали основната й задача. Все пак винаги носеше специално конструиран циркониев пръстен, който беше много силно отбранително оръжие. А в дамската й чанта имаше ножици, по-смъртоносни и от венециански кинжал. Така че не се чувстваше заплашена по никакъв начин. Притесняваше се само да не би да се намеси полицията и да трябва да я разпитват. Иначе беше напълно сигурна, че може да се отърве без никакви проблеми.

Тя обаче не отчиташе нервността си и естествената си склонност към жестокост. Един от младежите посегна да я докосне по косата и Ани изсъска:

— Махай се, мръсно черно копеле, или ще те убия.

След тези думи и четиримата младежи изведнъж утихнаха, а доброто им настроение се изпари. Тя видя обидата в очите им и се почувства някак гузно. Разбра, че е направила грешка. Беше ги нарекла черни копелета, без да има предвид някакви расови предразсъдъци. Просто това бе общоприетият в Сицилия начин да се ругае. Там, ако човек се караше с някой гърбав, той го наричаше гърбаво копеле, а ако се караше с инвалид, му викаше сакато копеле. Но можеше ли тези младежи да знаят всичко това? Тя почти им се извини. Но беше твърде късно.

Един от младежите каза:

— Ей сега ще я спукам от бой тая бяла курва.

Това накара Ани да побеснее. С ръката си с пръстена тя замахна към окото му. Отвори се грозна рана, сякаш целият клепач бе отрязан. Останалите момчета гледаха ужасено, а Ани спокойно зави зад ъгъла и след това побягна.

 

 

Всичко това бе твърде много дори и за Ани. Вече в апартамента си тя съжаляваше, че е била толкова груба и бе изложила на опасност цялата организация със своето лекомислие. На практика тя сама си беше търсила белята, за да се освободи от нервното си напрежение.

Не биваше да поема никакви други рискове и не биваше да напуска апартамента в никакъв случай, освен ако задачата не го налагаше. Крайно време беше и да престане да мисли за Ромео и да овладее гнева си по повод убийството му. Освен това трябваше да вземе и окончателно решение дали да се самоубива, ако всичко пропаднеше.

 

 

Кристиан Клий отлетя до Рим, за да обядва със Себедичио. Забеляза, че Себедичио разполага с почти двадесет души телохранители, но това изобщо не пречи на апетита му.

Италианецът бе в особено добро разположение на духа.

— Не е ли истински късмет, че убиецът на папата сам посегна на собствения си живот? — каза той на Клий. — Иначе делото би се превърнало в същински цирк, с всички тези наши леви радикали, които го подкрепяха. Само дето този Ябрил не желае да ви направи същата услуга.

Клий се засмя:

— Имаме различни системи на държавно управление. Но виждам, че вас добре ви пазят.

Себедичио сви рамене.

— Мисля, че играта им е свързана с по-големи риби. Мога да ви предоставя малко информация. Онази жена, Ани, която я оставихме на свобода, успя някак си да се изплъзне. Подозираме, че сега е в Америка.

Клий се развълнува:

— Знаете ли откъде е влязла в страната? Или какво име използва?

— Не знаем — отвърна Себедичио. — Но смятаме, че се е включила активно в играта.

— Защо не я задържахте? — запита Кристиан.

— Възлагах й големи надежди — отвърна Себедичио. — Тя е една доста решителна млада дама и ще се издигне много в средите на терористите. Когато я задържам, искам до го направя с голямата мрежа. Но чувам, че имате проблеми, приятелю. Носят се слухове, че в САЩ се провежда някаква операция. Ясно е, че тя може да е насочена единствено срещу Кенеди. Ани, колкото и да е бясна, не може да се справи сама, следователно има и други. Те очевидно са запознати с охраната на президента и ще предприемат операция, изискваща голям брой хора, материали и конспиративни квартири. По този въпрос не разполагам с информация. Най-добре е да се хващате за работа.

Не беше нужно Клий да пита защо шефът на италианските секретни служби не му е изпратил тази информация във Вашингтон по нормалните канали. Той знаеше, че Себедичио не желае в официалните документи в САЩ да се споменава това, че следи плътно Ани. Изглежда, не вярваше на Закона за свободата на информацията в Америка. Пък и искаше Кристиан Клий да му дължи лична услуга.

 

 

В Шерхабен султан Мороби прие Кристиан Клий с най-топла сърдечност, сякаш преди няколко месеца изобщо не е имало криза. Той се държеше приятелски, но бе някак си нащрек и като че ли озадачен.

— Надявам се, че ми носите добри вести — обърна се той към Клий. — След всичките достойни за съжаление неприятности имам огромното желание да си оправим отношенията със САЩ и, разбира се, с президента Кенеди. Всъщност надявам се, че посещението ви е във връзка с този въпрос.

Клий се усмихна:

— Дошъл съм именно с тази цел — отвърна той. — Според мен вие можете да ни направите услуга, която би укрепила отношенията ни.

— Много се радвам да чуя това — каза султанът. — Вие, разбира се, сте наясно, че аз не съм бил осведомен за намеренията на Ябрил. Не съм знаел предварително за това какво е смятал да прави Ябрил с дъщерята на президента. Това естествено беше и официалното ми становище, но бих ви помолил да уведомите президента, че лично аз, като човек, страдах за случилото се през цялото време. Просто бях безсилен да предотвратя трагедията.

Клий му вярваше, че убийството не е влизало в първоначалните планове. Той си мислеше как хора от типа на султан Мороби и Франсис Кенеди, разполагащи с огромна власт, се оказват безпомощни пред лицето на неконтролируеми събития, пред волята на други хора.

Сега обаче каза на султана:

— В това отношение президентът е уверен във вашата доброжелателност, тъй като ни предадохте Ябрил.

Но и двамата знаеха, че това е чиста протоколна любезност. Клий замълча за момент и после продължи:

— Но аз съм тук, за да ви помоля за лична услуга. Вие знаете, че отговарям за безопасността на президента. Разполагам със сведения, че съществува заговор за неговото убийство. Терористите вече са проникнали в САЩ. Много би ми помогнало, ако мога да получа информация за техните планове, самоличност и местонахождение. Реших, че вие може да сте чули нещо от вашите разузнавателни източници, пък и от връзките, които имате. Каквато и да е информация. Нека подчертая, че това ще бъде само между нас двамата. Между вас и мен. Няма да има никаква официална връзка.

Султанът изглеждаше учуден. Интелигентното му лице се сви в израз на смутено недоверие.

— Как може да ви хрумне подобно нещо? — запита той. — След цялата разруха и след всичките трагедии, как бих могъл да се заема с такава опасна дейност? Аз съм ръководител на една малка и богата държава, чиято независимост се крепи на приятелството на великите сили. Не мога да направя нищо нито за вас, нито срещу вас.

Клий кимна в знак на съгласие.

— Това е така, разбира се. Но ви е посещавал Бърт Одик и аз зная, че е било във връзка с нефтодобива. Само че искам да ви кажа, че Бърт Одик има сериозни неприятности в САЩ. Така че той може да се окаже лош съюзник.

— А вие сте добър съюзник, така ли? — запита султанът с усмивка.

— Да — отвърна Клий. — Аз съм съюзникът, който може да ви спаси. Ако сега ми окажете съдействие.

— Обяснете по-подробно — каза султанът. Заплашителните намеци очевидно го ядосаха.

Клий внимателно подбираше думите си.

— Бърт Одик е обвинен в заговор срещу правителството на Съединените щати, тъй като неговите наемници или наемниците на компанията му са стреляли по самолетите ни, които бомбардираха вашия град Дак. Има и други обвинения, така че по нашето законодателство петролната му империя може да рухне всеки момент. На този етап той не е добре избран съюзник.

Султанът каза лукаво:

— Обвинен е, но не е признат за виновен. А това според мен е по-трудната част.

— Вярно е — каза Клий. — Но след няколко месеца Франсис Кенеди ще бъде преизбран. Популярността му ще доведе до такъв състав на Конгреса, който ще ратифицира всичките му програми. Той ще стане най-силният президент в историята на САЩ. И това ще бъде краят на Одик, уверявам ви. Това ще бъде и краят на онези политически сили, от които той е част.

— Все още не виждам как мога да ви помогна — каза султанът и после надменно добави: — Или как вие можете да ми помогнете. Доколкото разбирам, и вие самият се намирате в деликатно положение в собствената ви страна.

— Това може да е така, но може и да не е — отвърна Клий. — Що се отнася до деликатното ми положение, както казвате, то ще се оправи, щом Кенеди бъде преизбран. Аз съм най-близкият му приятел и съветник, а Кенеди е известен със своята лоялност. А що се отнася до това как можем да си помогнем един на друг, ще ви кажа направо, без да бъда непочтителен. Може ли?

Султанът сякаш се развълнува и дори смути от тази проява на внимание.

— Разбира се — отвърна той.

Клий каза:

— На първо място ето как мога да ви помогна. Мога да стана ваш съюзник. Разполагам с благосклонността и доверието на президента на Съединените щати. Колкото и да е, живеем в трудни времена.

Султанът го прекъсна с усмивка:

— Винаги съм живял в трудни времена.

— Значи разбирате по-добре от всеки друг думите ми — отвърна Клий рязко.

— Ами ако Кенеди не постигне целите си? — попита султанът. — Всичко е възможно. Небето невинаги е благосклонно към нас.

В гласа на Кристиан Клий се промъкна хлад:

— С една дума, искате да кажете: ами ако заговорът за убийството на Кенеди успее? Дошъл съм да ви съобщя, че няма да успее. Изобщо не ме интересува смелостта и себеотрицанието на убийците. И ако те се опитат да направят нещо и се провалят, и се окаже, че следите водят към вас, тогава с вас е свършено. Но не е нужно да се стига дотам. Аз съм разумен човек и добре разбирам положението ви. Затова ви предлагам да обменим информация на лична основа. Не зная какво ви е предлагал Одик, но аз съм по-добрият ви шанс. Ако случайно Одик и хората му победят, вие пак ще спечелите, защото той няма да знае за нашата връзка. Ако Кенеди победи, вие ме имате като съюзник. Аз съм нещо като ваша застраховка.

Султанът кимна и го покани на разкошен обяд. Докато се хранеха, той отрупа Клий с безкрайни въпроси за Кенеди. Накрая, с известно колебание, попита за Ябрил.

Клий го погледна право в очите.

— За Ябрил няма никаква надежда. Ако колегите му терористи смятат, че могат да постигнат освобождаването му чрез вземането на заложници дори и от най-висок ранг, предайте им, че няма да стане. Кенеди няма да го освободи в никакъв случай.

Султанът въздъхна:

— Вашият Кенеди се е променил — каза той. — Струва ми се, че полудява.

Клий мълчеше. Султанът бавно продължи:

— Мисля, че ме убедихте — каза той. — Ще трябва да станем съюзници.

 

 

Когато Кристиан Клий се завърна в САЩ, първият човек, при когото отиде, бе Оракула. Старецът го прие в спалнята си, седнал в електрическия си инвалиден стол. На масата пред него имаше английски чай, а отсреща едно удобно кресло очакваше Кристиан.

Оракула го поздрави и с лек жест му посочи креслото. Кристиан му поднесе чая заедно с малко кейк и един миниатюрен сандвич, след което обслужи и себе си. Оракула отпи глътка чай и сдъвка парче кейк. Дълго време седяха мълчаливо.

След това Оракула направи опит да се усмихне с едва забележимо движение на устните, но мъртвата кожа почти не помръдна.

— В хубава каша си се забъркал заради шибания си приятел Кенеди — каза той.

Вулгарният израз, изречен сякаш от устата на невинно дете, накара Клий да се усмихне. Той отново се запита дали това не е белег на сенилност, на разпадане на мозъчните връзки. Оракула никога преди не си беше служил с подобни просташки изрази, а сега ги използуваше свободно. Той изчака малко и преди да отговори, първо изяде един сандвич и отпи от чая си.

— В коя точно каша? — каза той. — Забъркал съм се в доста каши.

— Говоря за историята с атомната бомба — отвърна Оракула. — Останалите говна не ме интересуват. Но те обвиняват, че си отговорен за смъртта на хиляди хора в тази страна. Изглежда, имат право, но не вярвам да си толкова глупав. Жесток си, вярно е, но нали затова си в политиката. Кажи ми, наистина ли го направи? — Старецът не се опитваше да осъжда, беше просто любопитен.

Кой можеше да каже? Кой би разбрал?

— Това, което ме учудва, е — каза Клий, — колко бързо се добраха до мен.

— Човешкият ум схваща мигновено проявите на злото — каза Оракула. — Учудваш се, защото във всеки един злодей има известна невинност. Той смята, че злодеянието му е до такава степен ужасяващо, че друг човек не би го разбрал. Това обаче е първото нещо, което привлича вниманието. Злото не е никаква загадка. Истинската загадка е любовта.

Той млъкна за момент, опита се да продължи, но се отпусна в стола си, притвори очи и задряма.

— Разбери — каза Кристиан, — че да оставиш нещо да се случи, е много по-лесно, отколкото да направиш нещо. По онова време кризата беше в ход, а Конгресът се гласеше да дискредитира Франсис Кенеди. Хрумна ми, че ако атомната бомба експлодира, това може коренно да промени нещата. И точно тогава казах на Питър Клут да не разпитва Грес и Тибът. Аз щях да го направя. Цялото това нещо ми мина през главата само за миг и веднага взех решение.

Оракула каза:

— Налей ми още малко чай и ми подай кейк.

Той пъхна кейка в устата си и по тесните му като белег устни се появиха дребни трохички.

— Да или не? Разпитвал ли си Грес и Тибът, преди бомбата да избухне? Измъкнал си информацията от тях и след това не си направил нищо, така ли?

Кристиан въздъхна.

— Та те са още деца. Изстисках ги за пет минути. Затова не ми се щеше Клут да присъства на разпита. Но не исках бомбата да избухва. Само че всичко стана много бързо.

Оракула се разсмя. Много интересен смях, дори и за стар човек като него. Чу се нещо като сумтене: хе-хе-хе.

— Май е било точно обратното — каза Оракула. — Ти вече си бил решил да оставиш бомбата да избухне, и то преди да кажеш на Клут да не ги разпитва. Изобщо не ти е минало през главата само за миг, а си го планирал предварително.

Кристиан Клий се изненада, но не много, тъй като това, което Оракула казваше, бе вярно.

— И всичко това само за да спасиш любимия си герой Франсис Кенеди — продължи Оракула. — Човекът, който не е способен да върши никакви злини, освен да подпалва целия свят.

Той бе извадил на масата кутия тънки хавански пури и Кристиан си взе една и я запали.

— Ти излезе късметлия — говореше Оракула. — От повечето загинали нямаше никаква полза. Бездомни пияници и престъпници. Така че не си извършил кой знае какво престъпление. Поне от гледна точка на историята на човечеството.

— Франсис наистина ми даде своето разрешение — каза Клий.

При тези думи Оракула натисна един бутон на стола си и облегалката се изправи, така че повдигна и тялото му.

— Свещеният ти президент, така ли? — запита той. — Като всички от фамилията Кенеди и той е жертва на собственото си лицемерие. Той просто не би участвал в подобно нещо.

— Може би това по-скоро е опит за оправдание от моя страна — каза Кристиан. — Той не каза нищо категорично, но аз познавам Франсис толкова добре, че сме почти като братя. Поисках разпореждането му, за да може след това медицинският екип да направи своите мозъчни проби. Това незабавно би решило целия проблем с атомната бомба. Но Франсис отказа да подпише. Той естествено си имаше своите основания както от хуманна гледна точка, така и от гледна точка на гражданските права. Пък и беше в характера му. Но характерът му бе такъв, преди да убият дъщеря му, не и след това. А нещата станаха след това. Ако си спомняш, по онова време той вече бе издал заповед за разрушаването на град Дак. Дори бе заплашил, че ще разруши цялата държава Шерхабен, ако заложниците не бъдат освободени. Така че характерът му вече се бе променил. Новият му характер би следвало да го накара да подпише разпореждането за медицински преглед. А когато той отказа да подпише, ме погледна така, че не мога да го опиша, но все едно че ми каза да оставя да става каквото ще.

Оракула вече се бе разсънил напълно и рязко каза:

— Това сега няма значение. Най-важното е да отървеш кожата. Ако Кенеди не го преизберат, възможно е да прекараш доста годинки в затвора. А дори и да го преизберат, пак остава известна опасност.

— Кенеди ще спечели изборите — каза Кристиан. — И след това с мен всичко ще бъде наред. — Той замълча за миг. — Познавам го.

— Познаваш стария Кенеди — каза Оракула и после, сякаш внезапно изгубил интерес, добави: — А какво става с тържеството за рождения ми ден? Станах на сто години, а на никой не му пука.

Кристиан се засмя.

— На мен ми пука. Не се тревожи. След изборите ще отпразнуваме рождения ти ден в Розовата градина на Белия дом. Ще бъде тържество, достойно за крал.

При тези думи Оракула се усмихна от удоволствие и след това каза иронично:

— И твоят Франсис Кенеди ще бъде кралят. Добре разбираш, че ако го преизберат и той успее да прокара със себе си своите кандидати за Конгреса, на практика се превръща в диктатор, не е ли така?

— Това е силно преувеличено — отвърна Кристиан Клий. — В тази страна никога не е имало диктатори. Имаме си предпазни механизми — дори понякога си мисля, че те са твърде много.

— Да — каза Оракула. — Страната все още е твърде млада. Има достатъчно време. А дяволът си няма работа.

Мълчаха дълго време, а след това Кристиан стана, за да си вземе довиждане. На раздяла винаги само си докосваха ръцете, защото Оракула бе твърде крехък за истинско ръкуване.

— Внимавай — каза му Оракула. — Когато човек се издигне до абсолютната власт, той обикновено се отървава от най-близките си хора. От онези, които знаят тайните му.