Марио Пузо
Четвъртият К (14)

Глава XIV

Четвъртък

Вашингтон

Матю Гладис, секретарят по печата на президента, знаеше, че през следващите двадесет и четири часа трябва да вземе най-важното решение през целия си професионален живот. В задълженията му влизаше да следи реакцията на средствата за масово осведомяване на трагичните събития, които потресоха света през последните три дни. Негова работа беше да информира американския народ какво точно ще направи президентът, за да се справи с потока на събитията, и да обоснове постъпките му. Гладис трябваше много да внимава.

Сега, в четвъртък сутринта след Великден, в разгара на кризата, Матю Гладис прекъсна прекия си контакт със средствата за масово осведомяване. Помощниците му провеждаха брифингите в залата за пресконференции в Белия дом, но те трябваше да се ограничат до представянето на внимателно съчинени съобщения за печата и отбиването на изкрещени от място въпроси.

Матю не вдигаше телефоните, които непрестанно звъняха в кабинета му. Всеки път се обаждаха секретарките и отклоняваха настоятелните репортери и могъщите телевизионни коментатори, които се мъчеха да изтръгнат от него изявления — така или иначе това се предполагаше от длъжността му. Но негов дълг бе да защити президента на Съединените щати.

От дългогодишния си опит като журналист Матю Гладис знаеше, че най-свято почитаният ритуал в Америка беше традиционното нахалство на вестниците и телевизията към най-високопоставените представители на върхушката. Властни телевизионни водещи крещяха високомерно на миролюбиви членове на кабинета, отправяха предизвикателства към самия президент и въртяха на шиш кандидати за високи постове с настървението на прокурори. Вестниците печатаха клеветнически статии в името на свободата на словото. По едно време той също беше част от всичко това и дори го харесваше. Допадаше му неизбежната омраза на всеки представител на властта към журналистите. Но трите години като секретар по печата промениха неговото отношение. Както останалите хора от администрацията и всъщност както всички държавни дейци в историята, той започна да се отнася с недоверие и да подценява великата демократична институция, наречена свобода на словото. За него, както и за всички останали държавници, тя означаваше нападение и насилие над личността. Журналистите бяха обожествявани престъпници, които ограбваха доброто име на цели институции и отделни граждани с единствената цел да продадат вестниците и рекламите си на триста милиона души.

Днес нямаше да отстъпи пред тези копелета. Щеше да им прехвърли топката.

Замисли се за изминалите четири дни и всички въпроси, изстреляни от журналистите. Президентът бе прекъснал всякакъв пряк контакт и Матю Гладис посрещаше топката сам. В понеделник го обстрелваха с въпроси като: „Защо похитителите не отправят никакви искания? Има ли връзка между отвличането на дъщерята на президента и убийството на папата?“. Отговорите се изясниха от само себе си, слава богу. Сега всичко беше ясно. Имаше връзка. Похитителите бяха предявили исканията си.

Гладис бе изготвил съобщението за печата под прекия контрол на самия президент. Събитията бяха съгласувана атака срещу престижа и световния авторитет на Съединените щати. Последва убийството на дъщерята на президента и напълно идиотските въпроси от рода на: „Как реагира президентът, когато научи за убийството?“. Тук Гладис избухна.

— Ти как мислиш, тъпо копеле такова? — кресна той на журналиста.

Следващият въпрос беше не по-малко глупав:

— Това не навя ли спомени за убитите му чичовци?

Тогава Гладис реши, че ще остави пресконференциите на своите заместници.

Но сега пак трябваше да се появи на сцената. Налагаше се да защити президентския ултиматум към султана на Шерхабен. Нямаше да споменава заплахата за унищожаване на целия султанат. Канеше се да заяви, че ако заложниците бъдат освободени и Ябрил бъде хвърлен в затвора, град Дак няма да бъде разрушен. Щеше да подбере думите така, че да има как да се измъкне след разрушаването на Дак. Но най-важното от всичко беше, че следобед президентът на Съединените щати щеше да излезе по телевизията с голямо обръщение към нацията.

Гладис погледна през прозореца на кабинета. Белият дом бе обграден от телевизионни станции и кореспонденти от цял свят. Майната им, помисли Гладис. Щяха да научат само онова, което той искаше да научат.

 

 

Четвъртък

Шерхабен

Пратениците на Съединените щати пристигнаха в Шерхабен. Техният самолет кацна на пистата далеч от мястото, контролирано от Ябрил и все още обградено от шерхабенските войски. Зад войниците се тълпяха телевизионни екипи, кореспонденти от всички краища на земята и неизброими зяпачи, дошли от Дак.

Посланикът на Шерхабен Шариф Уалеб беше взел приспивателно, за да спи почти през целия полет. Бърт Одик и Артър Уикс бяха разговаряли. Идеята на Одик бе да убеди Уикс да видоизменят исканията на президента, за да постигнат освобождаване на заложниците без драстични действия.

Накрая Уикс заяви на Одик:

— Нямам свобода да преговарям. Имам много точна инструкция от президента — те се позабавляваха, сега трябва да плащат.

— Ти си съветник по националната сигурност, за бога, защо не съветваш? — мрачно каза Одик.

— Няма какво да се съветва. Президентът вече е взел решение.

След пристигането в султанския дворец Уикс и Одик бяха придружени до дворцовите си апартаменти от въоръжена стража. Дворецът видимо гъмжеше от военни части. Посланикът Уалеб бе отведен при султана, на когото официално връчи документа с ултиматума.

Султанът не повярва на заплахата — сметна, че всеки би могъл да уплаши този дребен човечец — и го попита:

— И как изглеждаше Кенеди, когато ви каза това? Не е ли човек, който изрича подобни диви заплахи само за да сплашва? Ще го подкрепи ли правителството? Та той залага цялата си политическа кариера на едно хвърляне на заровете. Не е ли това само блъф за преговори?

Уалеб стана от златисто брокатено кресло, където бе седнал. Изведнъж дребничката му марионетна фигурка стана внушителна. Султанът забеляза добре поставения му глас.

— Ваше Височество — каза Уалеб, — Кенеди беше съвсем наясно какво говори, дума по дума. Двадесет и четири часа след разрушаването на Дак, ако не изпълните условията му, целият Шерхабен ще се превърне в развалини. Затова Дак не може да се спаси. Това е единственият начин да ви убеди в пълната сериозност на намеренията си. Той също каза, че вие ще се съгласите с неговите условия, след като бъде разрушен Дак, а не преди това. Беше спокоен, усмихваше се. Той вече не е човекът, който беше преди. Той е Азазел.

 

 

По-късно двамата пратеници на президента на Съединените щати бяха поканени в красива приемна, в която имаше тераси с климатична инсталация и плувен басейн. Прислужваха им мъже в арабски носии, които поднесоха ястия и безалкохолни напитки. Приветства ги султанът, заобиколен от съветници и телохранители.

С представянето се зае посланикът Уалеб. Султанът познаваше Бърт Одик. Бяха здраво свързани от стари петролни сделки. Одик бе негов домакин по време на неколкократните му посещения в Америка — дискретен и любезен домакин. Султанът сърдечно го поздрави.

Изненадата беше другият и с трепнало сърце султанът долови присъствието на заплаха, започна да вярва в сериозността на Кенеди и неговия ултиматум. Защото вторият трибун, както ги нарече за себе си султанът, бе не друг, а Артър Уикс, съветник по националната сигурност и евреин. Носеше се славата му на най-могъщия военен в Съединените щати и главен враг на арабските държави в борбата им против Израел. Султанът не пропусна да отбележи, че Артър Уикс не протегна ръка, само кимна с хладна учтивост.

Следващата мисъл на султана беше, че ако заплахата на президента е реална, защо тогава ще излага този високопоставен служител на такава опасност? Ами ако вземеше тези трибуни като заложници, нямаше ли да загинат при нападението над Шерхабен? И наистина, щеше ли Бърт Одик да дойде и да се изложи на смъртен риск? Доколкото познаваше Одик, отговорът беше твърдо „не“. Значи има възможност за преговори и заплахата на Кенеди е само блъф. Или Кенеди просто е полудял и не го е грижа каква ще е съдбата на неговите пратеници и във всички случаи ще изпълни заплахата си. Султанът огледа залата, която служеше за официална държавна приемна. Беше много по-разкошна от всяка зала в Белия дом. Стените бяха боядисани в злато, килимите бяха най-скъпите на света, с изящни, неповторими шарки, мраморът беше най-чистият и най-фино резбован. Как е възможно да се разруши всичко това?

Султанът проговори със спокойно достойнство:

— Моят посланик ми предаде думите на вашия президент. Много ми е трудно да повярвам, че лидерът на свободния свят ще си позволи да изрича такива заплахи, още по-малко да ги изпълнява. Аз съм объркан. Какво влияние бих могъл да имам върху онзи бандит Ябрил? Не е ли вашият президент нов Атила, предводител на хуните? Да не си представя, че управлява древния Рим, а не Америка?

Одик побърза да отговори:

— Султан Мороби, дошъл съм като ваш приятел да помогна на вас и на вашата страна. Президентът възнамерява да изпълни заплахите си. Струва ми се, че нямате друга алтернатива, освен да предадете Ябрил.

Султанът дълго мълча, после се обърна иронично към Артър Уикс:

— А вие какво правите тук? Може ли Америка да си позволи да изгуби толкова важна личност, ако откажа да изпълня условията на президента?

— Възможността да ни задържите като заложници, ако отхвърлите условията, беше внимателно обсъдена — заяви Артър Уикс с безизразно лице, което не даваше воля на гнева и омразата му към султана. — Като глава на независима държава имате оправдание да се гневите и да отправяте контразаплаха. Именно поради тази причина съм тук. Дошъл съм да ви уверя, че са издадени всички необходими военни заповеди. Като главнокомандуващ американските въоръжени сили президентът има такива правомощия. Град Дак скоро ще изчезне от лицето на земята. Двадесет и четири часа след това, ако не се съгласите, държавата Шерхабен също ще изчезне.

— Всичко това ще се превърне в развалини — Уикс посочи залата с красноречив жест, — а вие ще живеете от благодеянията на управниците на съседните държави. Ще продължавате да се наричате султан, но няма да има на какво да сте султан.

Султанът не даде израз на гнева си. Обърна се към другия американец:

— Имате ли нещо да добавите?

Бърт Одик каза почти лукаво:

— Несъмнено Кенеди е решил да изпълни заплахите си. Но има други хора в държавното управление, които не са съгласни. Подобно действие би могло да застраши президентския му пост.

После добави едва ли не с извинение към Артър Уикс:

— Мисля, че трябва ясно да поставим този въпрос.

Уикс го изгледа мрачно. Страхуваше се от тази възможност. От стратегическа гледна точка можеше да се очаква от Одик опит да се измъкне. Това копеле се канеше да подкопае цялото споразумение, само и само да спаси шибаните си петдесет милиарда.

Артър Уикс хвърли унищожителен поглед на Одик и каза на султана:

— Няма място за преговори.

Одик изгледа Уикс предизвикателно и пак се обърна към султана:

— Смятам, че е честно, като имам предвид дългогодишните ни връзки, да ви кажа, че има една надежда. Според мене е по-добре да я споделя сега, пред моя сънародник, а не по време на частна аудиенция, каквато лесно може да се уреди. Конгресът на Съединените щати ще проведе специално заседание, за да отстрани от длъжност президента Кенеди. Ако можем да обявим новината, че ще освободите заложниците, гарантирам, че Дак няма да бъде разрушен.

— И няма да се наложи да предам Ябрил? — попита султанът.

— Не — увери го Одик. — Но не трябва да настоявате за освобождаването на убиеца на папата.

Колкото и добре да беше възпитан, султанът не успя напълно да прикрие нотката на ликуване:

— Господин Уикс, това не е ли по-разумно решение?

— Моят президент да бъде отстранен, защото някакъв терорист е убил дъщеря му? И после убиецът излиза на свобода? — възкликна Уикс. — Не, не е.

— Винаги можем да получим онзи тип — каза Одик.

Уикс го изгледа с огромно презрение и омраза и Одик разбра, че си е спечелил смъртен враг.

Султанът предложи:

— След два часа всички ние ще се срещнем с моя приятел Ябрил. Ще вечеряме заедно и ще постигнем споразумение. Аз ще го убедя със сладки приказки или със сила. Но заложниците ще бъдат освободени в мига, в който разберем, че град Дак е в безопасност. Господа, имате моята дума като мюсюлманин и като управник на Шерхабен.

После султанът даде нареждания на съобщителния център веднага да го уведоми за гласуването в Конгреса, щом то стане известно. Изпрати стражата да придружи американските пратеници до техните стаи да се изкъпят и преоблекат.

Султанът бе наредил Ябрил да бъде тайно прехвърлен от самолета в двореца. Оставиха го да чака в огромната приемна, пълна с униформени служители от охраната на султана. Имаше и други признаци, че дворецът е в повишена готовност. Ябрил веднага усети, че е в опасност, но нямаше какво да се направи.

Въведоха го в приемната на султана и за негово облекчение султанът го прегърна, а после му разказа за случката с американските трибуни.

— Обещах им да освободиш заложниците без по-нататъшни преговори — обясни султанът. — Сега ще чакаме решението на американския Конгрес.

— Но това значи да изоставя моя приятел Ромео и е удар по моя авторитет — ядоса се Ябрил.

Султанът се усмихна:

— Когато го съдят за убийството на папата, твоята кауза ще получи още по-голяма гласност. Фактът, че оставаш на свобода след заговора и убийството на дъщерята на президента на Съединените щати, сам по себе си е слава. Но как можа да ми направиш такъв неприятен сюрприз накрая. Да убиеш най-хладнокръвно едно младо момиче. Това не ми харесва и никак не е умно.

— То носеше конкретно послание — каза Ябрил. — Никога не съм възнамерявал да я пусна жива от самолета.

— Е, сега трябва да си доволен. Фактически ти свали президента на Съединените щати. А това надхвърля и най-необузданите ти мечти.

Султанът нареди на един човек от свитата:

— Върви при американеца, господин Одик, и го доведи при нас.

Когато Бърт Одик влезе, той не протегна ръка на Ябрил и не направи никакъв друг приятелски жест. Просто застана с широко отворени очи. Ябрил сведе глава и се усмихна. Познаваше тези типове, тези пиявици, които смучеха жизнените сокове на арабите, те сключваха договори със султани и крале, за да обогатят Америка и други чужди държави.

Султанът предложи:

— Господин Одик, моля да обясните на моя приятел механизма, с който вашият Конгрес ще свали президента.

Одик изпълни молбата. Звучеше убедително, Ябрил му повярва, но попита:

— Ами ако се случи нещо и не получите две трети мнозинство?

Одик мрачно отговори:

— Тогава вие, аз и султанът ще оплакваме шибания си късмет.

 

 

Президентът Франсис Зейвиър Кенеди прегледа донесените от Матю Гладис книжа и ги парафира. По лицето на Матю Гладис прочете задоволство и разбра точно неговото значение. Двамата заедно печелеха едно на нула срещу американската общественост. В друго време, при други обстоятелства Франсис Кенеди би смачкал тази самодоволна физиономия, но сега съзнаваше, че преживява най-опасния момент в политическата си кариера и се налага да използува всички налични средства.

Вечерта Конгресът щеше да се опита да го отстрани, като използува мъглявата формулировка на Двадесет и петата поправка на Конституцията. Може би президентът имаше шансове да спечели в крайна сметка, но тогава щеше да е твърде късно. Бърт Одик щеше да уреди освобождаването на заложниците, бягството на Ябрил в замяна на останалите заложници. Смъртта на дъщеря му щеше да остане неотмъстена. Убиецът на папата щеше да излезе на свобода. Но Кенеди разчиташе на телевизионното обръщение към нацията — очакваше поток протестни телеграми, които да стреснат Конгреса. Знаеше, че народът ще го подкрепи, вбесен от убийството на папата и на дъщеря му. Хората бяха покрусени. Точно в този момент президентът чувстваше силно единение с народа — негов съюзник против корумпирания Конгрес, против прагматичните и безжалостни бизнесмени от рода на Бърт Одик.

През целия си живот бе съчувствал на трагедията на нещастните, на масите, които се бореха с живота. В началото на кариерата си се бе зарекъл никога да не се поддава на любовта към парите, която сякаш определяше качествата на надарените. Научи се да презира властта на богатите, понесли парите като меч. В същото време, както сега си даваше сметка, винаги се бе чувствал като неуязвим шампион, издигнал се над грижите на събратята си. Никога преди не бе долавял омразата на по-нисшите класи, но сега я усещаше. Сега богатите, могъщите, щяха да го свалят и той трябваше да спечели заради самия себе си.

Все пак не се оставяше омразата да го заслепи. Разсъдъкът му трябваше да е ясен в задалата се криза. Даже и да го отстраняха, трябваше да осигури връщането си на власт. Плановете му се простираха надалеч. Конгресът и богатите можеха да спечелят тази битка, но според твърдото му убеждение щяха да загубят войната. Народът на Съединените щати нямаше да посрещне унижението с радост, през ноември щяха да се насрочат нови избори. Цялата криза щеше да се развие в негова полза, дори да претърпеше загуба — личната му трагедия щеше да се превърне в негово оръжие. Но трябваше да внимава да не разкрива дългосрочните си планове дори пред личните си сътрудници.

Кенеди разбираше, че се подготвя за неограничена власт. Друг път нямаше, освен ако не се предадеше при поражението и свързаните с него мъки, но такова нещо той не би могъл да преживее.

 

 

В четвъртък следобед, девет часа преди извънредното заседание на Конгреса, което щеше да обяви импийчмънт на президента на Съединените щати, Франсис Кенеди се срещна със своите съветници и помощници и вицепрезидентката Хелън Дюпре.

Това щеше да е последното им съвещание за обсъждане на стратегията преди гласуването в Конгреса и всички знаеха, че необходимото мнозинство от две трети е осигурено. Кенеди веднага долови, че преобладаващото настроение в залата е потиснатост и пораженство.

Президентът се усмихна жизнерадостно и откри заседанието, като благодари на шефа на ЦРУ Теодор Тапи за това, че не е подписал предложението за импийчмънт. После се обърна към вицепрезидентката Хелън Дюпре и се засмя — истински добродушен смях:

— Хелън, не бих искал да съм на твое място за нищо на света. Разбираш ли колко врагове си спечели с отказа да подпишеш искането за отстраняване? Можеше да станеш първата жена президент на Съединените щати. Конгресът те намрази, защото без твоя подпис не могат да се оправят. Мъжете ще те намразят заради твоето великодушие. Феминистките ще те обявят за предателка. Господи, как можа такъв стар професионалист като тебе така да се накисне? Впрочем, искам да ти благодаря за проявената лоялност.

— Те грешат, господин президент — отговори Дюпре. — И сега продължават да грешат, като настояват. Има ли някакъв шанс за преговори с Конгреса?

— Не мога да преговарям — заяви Кенеди. — Те също.

После президентът се обърна към Дази:

— Изпълнени ли са моите заповеди — на път ли са нашите самолетоносачи към Дак?

— Да, сър — отвърна Дази и неловко се размърда на мястото си. — Но началниците на щабовете още не са издали последната заповед: „огън“. Ще се въздържат, докато Конгресът не гласува довечера. Ако се гласува вашето отстраняване, те ще изкомандуват самолетите да се върнат обратно… Не че проявяват неподчинение. Изпълниха вашите заповеди. Просто си мислят, че всичко може да се обърне, ако довечера загубите.

Кенеди заговори Дюпре с мрачно изражение:

— Ако успеят с импийчмънта, ти ще станеш президент. Тогава можеш да наредиш на началниците на щабове да осъществят нападението над Дак. Ще го сториш ли?

— Не — отвърна Дюпре.

В залата се възцари продължителна, неловка тишина. Вицепрезидентката запази самообладание и се обърна право към Кенеди:

— Доказала съм своята лоялност към вас. Като вицепрезидент подкрепих вашето решение за Дак така, както ми повеляваше дългът. Устоях на искането да подпиша декларацията за вашето отстраняване. Но ако стана президент, което от цялото си сърце не желая да се случи, ще трябва да следвам собствената си съвест и да взема решение.

Кенеди кимна и й се усмихна така нежно, че я покърти.

— Напълно си права — каза той. — Зададох въпроса само за сведение, а не да те убеждавам.

После се обърна към останалите присъстващи:

— Сега най-важното е да изясним подробностите около моето телевизионно обръщение. Юджийн, провери ли по телевизионните мрежи? Обявили ли са вече в новините, че довечера ще изляза с обръщение?

Юджийн Дази даде предпазлив отговор:

— Лорънс Салънтайн е тук и иска да ви види по този въпрос. Работата не е чиста. Да пратя ли да го повикат? Той се намира в моя кабинет.

— Няма да посмеят — спокойно отбеляза Кенеди. — Няма да посмеят така открито да демонстрират сила. — Замисли се за миг и добави: — Нека го доведат.

Докато го чакаха, обсъдиха въпроса за продължителността на речта. „Не повече от половин час — прецени Кенеди, — дотогава трябва да съм си свършил работата.“

Всички разбраха какво има предвид. По телевизията Франсис Кенеди бе способен да завладее всякаква аудитория. Това се дължеше на вълшебния глас, в който звучеше музиката на великите ирландски поети. Вършеше работа също абсолютната яснота на мислите и логиката на аргументацията.

Влезе Лорънс Салънтайн. Кенеди го заговори направо, без да го поздрави:

— Надявам се, че няма да кажете онова, което си мисля, че ще кажете.

Салънтайн отговори хладно:

— Нямам никаква представа какво си мислите. Упълномощен съм и от останалите телевизионни мрежи да ви уведомя за нашето решение да не излъчваме обръщението ви довечера. За нас то представлява намеса в процедурата за импийчмънт.

Кенеди каза с усмивка:

— Господин Салънтайн, даже и да успее, този импийчмънт ще продължи само тридесет дни. И после?

Заплахите не отговаряха на стила на Франсис Кенеди. Салънтайн осъзна, че той и ръководителите на останалите телевизионни мрежи са започнали много опасна игра. Юридическото право на федералното правителство да издава разрешителни за откриването на телевизионни канали и да ги преразглежда, на практика отдавна бе остаряло, но един силен президент би могъл да му вдъхне нов живот. Салънтайн разбираше, че трябва да подходи много внимателно.

— Господин президент — каза той, — именно защото разбираме нашата отговорност и нейното значение, смятаме, че трябва да ви откажем телевизионно време. Вие сте в процес на импийчмънт за мое голямо съжаление и за съжаление на всички американци. Трагедията е много голяма и напълно ви съчувствам. Но телевизионните мрежи са на мнение, че вашето обръщение не отговаря на интересите на нацията и на демократичния процес.

Салънтайн помълча и добави:

— Но след гласуването в Конгреса, все едно дали ще спечелите или ще загубите, ние ще ви дадем телевизионно време.

Франсис Кенеди се изсмя ядосано и отсече:

— Можете да си вървите.

Лорънс Салънтайн бе изпратен от един човек от охраната.

Кенеди се обърна към сътрудниците си:

— Господа, повярвайте на моите думи.

Президентът вече не се усмихваше. Светлосините му очи придобиха тъмносив оттенък:

— Прекалиха. Нарушиха духа на Конституцията.

 

 

В радиус от няколко мили около Белия дом улиците бяха задръстени и имаше само тесни коридори за преминаването на държавни коли. Телевизионните камери и подвижните телевизионни станции командваха положението. По пътя към Капитолия конгресмените безцеремонно бяха спирани от телевизионни журналисти, които ги разпитваха за извънредната сесия на Конгреса. Накрая по телевизионните канали се разпространи официално съобщение, че Конгресът ще заседава в единадесет часа вечерта, за да гласува предложението за отстраняване на президента Кенеди от длъжност.

В Белия дом Кенеди и сътрудниците му бяха направили всичко необходимо да отбият атаката. Одблъд Грей бе викал на срещи конгресмени и сенатори, за да обсъжда въпроса с тях. Юджийн Дази бе провел безброй разговори с различни членове на Сократовия клуб в усилията си да спечели подкрепата на част от едрия бизнес. Кристиан Клий бе изпратил юридически справки до лидерите на Конгреса, в които се подчертаваше, че без подписа на вицепрезидента отстраняването е незаконно.

Малко преди единадесет Кенеди и неговият екип се събраха в Жълтата зала да гледат сесията на специално монтирания голям телевизионен екран. Търговските канали нямаше да предават заседанието, но се правеше видеозапис, който по кабел се излъчваше в Белия дом.

Конгресменът Джинц и сенаторът Ламбертино добре си бяха свършили работата. Имаше пълен синхрон. Сал Тройка и Елизабет Стоун здравата бяха поработили да изгладят административните подробности. Подготвени бяха всички необходими документи за преврата.

В Жълтата зала Франсис Кенеди и неговите хора гледаха заседанието по телевизията. Процедурните формалности, изказванията и поименното гласуване щяха да отнемат известно време. Никой обаче не се съмняваше какъв ще е резултатът. Конгресът и Сократовият клуб бяха постигнали пълно единодействие в случая. Кенеди каза на Одблъд Грей:

— Ото, ти направи всичко възможно.

В този миг един от дежурните в Белия дом влезе и подаде някакъв лист на Дази; той му хвърли един поглед, после го препрочете внимателно. По лицето му се изписа шок. Той подаде листа на Кенеди.

На телевизионния екран Конгресът току-що бе гласувал с внушително мнозинство значително над необходимите две трети за отстраняване на президента Франсис Зейвиър Кенеди.

 

 

Петък, шест часа сутринта

Шерхабен

Беше единадесет часа вечерта, четвъртък вашингтонско време, но в Шерхабен беше шест часът сутринта. Султанът бе извикал в този час всички на ранна закуска в гостната с терасата. Американците — Бърт Одик и Артър Уикс — пристигнаха, без да се бавят. Ябрил бе придружен от султана. Беше сервирана огромна маса с безброй плодове и топли и студени напитки.

Султан Мороби се усмихваше широко. Той не представи Ябрил на американците, нямаше никакви привидни любезности.

— Щастлив съм да съобщя — започна султанът, — нещо повече, сърцето ми прелива от радост, че моят приятел Ябрил се съгласи да освободи вашите заложници. От негова страна няма да има никакви други искания, каквито, надявам се, няма да дойдат и от ваша страна.

С избили капчици пот по челото Артър Уикс заяви:

— Не мога да обсъждам или променям по какъвто и да е начин условията на нашия президент. Трябва да предадете убиеца.

— Той вече не е ваш президент — обясни султанът с усмивка. — Американският Конгрес е гласувал импийчмънт. Уведомиха ме, че заповедта за бомбардиране на град Дак е отменена. Заложниците ще бъдат освободени, вие победихте. Какво още можете да искате.

Ябрил усети мощен прилив на енергия отвътре — той беше причинил отстраняването на президента на Съединените щати. Загледа се в Уикс и прочете омраза в погледа му. Той беше най-високопоставената фигура в най-могъщата армия на земята, а Ябрил го беше победил. За миг си представи как притискаше пистолета в копринената коса на Тереза Кенеди. Пак си припомни усещането за загуба и съжаление, като натискаше спусъка, припламналата тъга при падането на тялото й в пустинния въздух. Ябрил сведе глава пред Уикс и останалите присъстващи.

Султан Мороби даде знак на слугите да поднесат плодове и напитки на гостите. Артър Уикс остави чашата си и попита:

— Напълно ли сте сигурен в информацията за отстраняването на президента?

— Ще ви уредя директен разговор с вашата канцелария в Съединените щати — каза султанът и след кратка пауза добави: — Но първо нека изпълня задълженията си на домакин.

Султанът предложи да се нахранят заедно за последен път и да уговорят последните подробности около освобождаването на заложниците по време на яденето. Ябрил седна отдясно на султана, Артър Уикс отляво.

Бяха се разположили на диваните около ниската маса, когато влетя министър-председателят и помоли султана да отиде в съседната зала за няколко минути. Султанът се подразни, но министър-председателят му прошепна нещо на ухо. Султанът смаяно вдигна вежди и каза на гостите:

— Случило се е нещо непредвидено. Прекъснати са всички връзки на Съединените щати не само с нашата страна, но и с целия свят. Моля, продължете закуската си, докато поговоря с моите хора.

След като султанът излезе, останалите млъкнаха. Продължи да яде само Ябрил.

Американците станаха от масата и излязоха на терасата. Слугите им поднесоха студени напитки. Ябрил закусваше.

— Надявам се Кенеди да не е направил някоя глупост. Надявам се, че не се е опитал да наруши Конституцията! — възкликна Одик.

— Господи, първо загуби дъщеря си, а сега и страната. И всичко това заради оня тип, който се тъпче като просяк.

— Всичко това е ужасно — въздъхна Одик, влезе вътре и каза на Ябрил: — Хапни добре и дано да намериш подходящо убежище за следващите години. Доста хора ще те търсят.

Ябрил се изсмя. Беше свършил със закуската и палеше цигара.

— О, да — каза той, — ще бъда просяк в Ерусалим.

Точно тогава влезе султан Мороби. Следваха го поне петдесет въоръжени мъже, които се пръснаха из залата. Четирима застанаха зад Ябрил. Други четирима отидоха при американците на терасата. По лицето на султана се четеше изумление и ужас. Беше прежълтял, с широко отворени очи, сякаш нямаше клепачи.

— Господа — изрече той на пресекулки, — уважаеми господа, това, което ще ви съобщя, ще ви прозвучи толкова невероятно, колкото ми се стори и на мене. Конгресът е отменил решението си за импийчмънт на Кенеди и е обявил военно положение.

Султанът замълча и сложи ръка на рамото на Ябрил, като че ли търсеше опора. После добави:

— И освен това, господа, в този момент самолети от Шести американски флот рушат моя град Дак.

— Бомбардират Дак? — попита Артър Уикс едва ли не ликуващ.

— Да — потвърди султанът. — Акт варварски, но убедителен.

Всички обърнаха поглед към Ябрил, вече плътно заобиколен от четирима въоръжени мъже. Ябрил отрони замислено:

— Най-накрая ще видя Америка, винаги съм мечтал да я видя.

Той погледна американците, но думите му бяха отправени към султана:

— Мисля, че в Америка ще имам голям успех.

— Несъмнено — каза султанът. — Едно от условията е да те предам жив. Страхувам се, че трябва да издам необходимите заповеди, за да не посегнеш на себе си.

— Америка е цивилизована страна — отговори Ябрил. — Ще мина през дълъг и заплетен съдебен процес, защото ще разполагам с най-добрите адвокати. Защо да посягам на себе си? Това ще е ново преживяване за мене и кой може да каже какво ще се случи? Светът непрекъснато се променя. Америка е твърде цивилизована, за да прибягва до мъчения, а освен това съм преживял мъчения от израелците, затова нищо няма да ме учуди.

Ябрил се усмихна на Уикс, който се обади:

— Както сам казахте, светът се променя. Вие не успяхте. Няма да се превърнете в герой.

Ябрил бурно се изсмя и вдигна възторжено ръце.

— Успях — почти изкрещя той. — Разклатих вашия свят из основи. Смятате ли, че някой ще слуша лигавия ви идеализъм, след като вашите самолети унищожат Дак? Светът ще забрави ли моето име? И как си представяте, че ще сляза от сцената, когато най-хубавото тепърва предстои?

Султанът плесна с ръце и извика някаква заповед на войниците. Те грабнаха Ябрил и сложиха белезници на китките му и въже около врата. „Внимателно, внимателно“, повтаряше султанът. След като вързаха Ябрил, султанът леко го докосна по челото и проговори:

— Моля те да ми простиш. Нямам друг избор. Трябва да си продавам нефта и да възстановя града. Всичко хубаво, стари приятелю. Късмет в Америка.

 

 

Четвъртък вечерта

Ню Йорк

Докато Конгресът гласуваше отстраняването на президента Франсис Зейвиър Кенеди, докато светът чакаше решаването на кризата с терористите, стотици хиляди хора в Ню Йорк изобщо не се интересуваха от това. Те имаха собствен живот и собствени проблеми. В тази мека пролетна вечер мнозина от тях се бяха стекли около Таймс Скуеър в Ню Йорк, площада, който някога е бил самото сърце на най-големия град в света, мястото, където някогашният Грейт Уайт Уей, самият Бродуей идва от Сентръл парк до Таймс Скуеър.

Тези хора имаха различни интереси. Похотливи мъже от средната класа в предградията обсаждаха порнографските книжарници за възрастни. Киномани зяпаха безкрайни филми с голи мъже и жени, впуснали се в най-невъобразими сексуални игри с какви ли не животни в характерни роли. Пубертетни банди със смъртоносни, но разрешени от закона отвертки по джобовете вървяха смело като едновремешните рицари, излезли да убият дракона на богаташите, и с неудържимата приповдигнатост на младостта си търсеха развлечения. Сводници, проститутки, изнудвачи, убийци въртяха своя бизнес в мрака, без да плащат за ярките неонови светлини, останали от някогашния Грейт Уайт Уей. Туристите също идваха да видят Таймс Скуеър — мястото, където навръх Нова година се провъзгласява началото на още една щастлива година. Повечето сгради в района и съседните мръсни улици бяха украсени с афиши, изобразяващи огромно червено сърце и вътре в него надпис: „Аз обичам Ню Йорк“. Подарък от Луис Инч.

 

 

Същият четвъртък към полунощ Блейд Букър се мотаеше пред бар „Таймс Скуеър“ и „Синема клъб“ и си търсеше клиент. Букър беше млад чернокож, известен със способностите си да пробутва стока. Можеше да осигури кока-кола, наркотици или голямо разнообразие от хапчета. Можеше също да намери оръжие, без големите, само пистолети и револвери от онези, малокалибрените, но след като сам се снабди, реши повече да не се занимава с този бизнес. Не беше сводник в истинския смисъл на думата, обаче много го биваше с жените. Можеше да ги накара да си излеят душата пред него, умееше да слуша. Колко нощи бе прекарвал в разговори с някое момиче, което му разказва мечтите си. И най-долнопробната улична проститутка, способна с мъжете на такива неща, от които му спираше дъхът, все мечтае за нещо. Букър слушаше, обичаше да слуша, беше му приятно, когато жените му доверяваха мечтите си. Обичаше техните глупости. О, те все печелят от тотото, хороскопът им все показва, че догодина някой ще се влюби в тях, ще родят, децата им ще станат лекари, адвокати, професори или телевизионни звезди, децата им непременно ще са певци, танцьори, артисти или комици най-малкото като Ричард Прайър, ако не и като Еди Мърфи.

Блейд Букър чакаше да се изпразни киносалонът „Суидиш синема палас“ след прожекцията на забранения за деца филм. Много кинолюбители се отбиваха там за едно питие и сандвич и с надеждата да видят нещо голо. Идваха поединично, но винаги се отличаваха с разсеян поглед, сякаш размишляваха върху неразрешим научен проблем. Повечето имаха меланхоличен вид. Самотни хора.

Наоколо гъмжеше от проститутки, но Букър бе поставил своята на стратегическо място — мъжете на бара я виждаха на масичката в ъгъла, почти изцяло закрита от огромната си червена чанта. Беше блондинка от Дулут, щата Минесота, кокалеста, с премрежени от хероина сини очи. Букър я беше спасил от съдба, далеч по-лоша от смъртта — беше я спасил от живот във ферма, където циците й щяха да се вкочанясат от зимния студ. Но Букър много внимаваше с нея. Беше много известна и той бе един от малцината, които можеха да работят с нея.

Тя се казваше Кимбърли Ансли и само преди шест години бе съсякла с брадва сводника си, докато той спял. „Пази се от жени на име Кимбърли и Тифани“, обичаше да казва Букър. После я арестуваха, разследваха случая, съдиха я и я осъдиха, но само за непредумишлено убийство, понеже защитата доказа, че имала многобройни телесни повреди и била „неотговорна“ заради своята пристрастеност към хероина. Пратиха я в поправителен дом, лекуваха я, обявиха я за оздравяла и я пуснаха по нюйоркските улици. Там тя се приюти в един бедняшки квартал около Гринич Вилидж — намери апартамент в някакво от онези комунални жилища на градския съвет, откъдето бягаха даже бедняците.

Блейд Букър и Кимбърли бяха съдружници. Блейд беше наполовина сводник, наполовина „нападател“ — той се гордееше с разграничението. Кимбърли си набелязваше някой киноман в бар „Таймс Скуеър“ и примамваше клиента в един безистен близо до Девето авеню за бърз полов акт. Тогава от мрака изскачаше Блейд и удряше мъжа по главата с полицейска палка. Парите деляха, но кредитните карти и бижутата вземаше Блейд — не от алчност, а защото нямаше доверие в преценките на Кимбърли.

Цялата красота на действието се състоеше в това, че мъжът обикновено се оказваше кривнал от пътя съпруг без никакво желание да се оплаква в полицията и да отговаря на въпроса какво е правел в онзи безистен на Девето авеню, докато жена му го е чакала в Мерик, Лонг Айлънд или Трентън, Ню Джърси. Все пак за по-голяма сигурност Блейд и Ким в продължение на около седмица просто избягваха да се появяват около бар „Таймс Скуеър“ и Девето авеню. Тогава минаваха на Второ авеню. В град като Ню Йорк това беше равносилно на преход в друга черна дупка в галактиката. Ето защо Блейд Букър обичаше Ню Йорк. Чувстваше се невидим, като Сянката или Човека с хилядата лица. Беше като онези насекоми и птици, показвани по обществените телевизионни канали, които си сменяха цвета според околния терен или се заравяха в пръстта да се спасят от хищници. Накратко, за разлика от повечето граждани, Блейд Букър се чувстваше в безопасност в Ню Йорк.

В четвъртък вечерта работата не вървеше. Ала Кимбърли изглеждаше красива под лампите, русите й коси просветваха като аура, напудрените бели гърди надничаха като луни без никакъв срам от зелената рокля с дълбоко деколте. Един господин с лукав, но добродушен чар и съвсем лека отсянка на сластолюбие пренесе чашата си на нейната маса и учтиво попита може ли да седне при нея. Блейд ги наблюдаваше и си мислеше за иронията в живота. Ето един добре облечен господин, несъмнено важна клечка, като например адвокат или професор, или кой знае, може би пък второстепенен политик — градски съветник или щатски сенатор, сяда с убийца и отгоре на всичко за десерт ще го бухнат по главата. И то само заради члена му. Точно там е белята. Мъжете ходят по тази земя само с половин мозък заради члена си. Наистина не беше хубаво. Дали, преди да го тупне, да не го остави да си го напъха в Кимбърли, да изчака да се изпразни и чак тогава да го удари? Изглеждаше свестен човек, със сигурност беше джентълмен — запали цигарата на Кимбърли, поръча й пиене и не я пришпорваше да бърза, въпреки че явно умираше да я начука.

Блейд беше довършил питието си, когато Ким му даде знак. Видя, че Ким се готви да става и рови в червената чанта кой знае за какво. Блейд излезе от бара на улицата. Ранната пролетна нощ беше ясна. От миризмата на хотдог, хамбургери и пържен лук от скарите на открито той огладня, но реши да изчака, докато си свърши работата. Тръгна по Четиридесет и втора улица. Все още се виждаха тълпи, макар и да наближаваше полунощ. Лицата се осветяваха от безбройните неонови лампи на редиците кина, гигантските рекламни табла и конусообразните снопове лъчи от сигналните светлини по хотелите. Букър обичаше да върви между Седмо и Девето авеню. Стигна до безистена и се притаи в тъмното. Щеше да излезе, когато Ким прегърне клиента. Запали цигара и извади палката от калъфа под якето.

Букър чу приближаващите стъпки, вратата тракна, чантата на Ким изшумоля. После Ким произнесе паролата: „Само един път“. Букър изчака малко, излезе от прикритието и се поколеба, защото гледката беше много красива. Ким седеше на първото стъпало разкрачена, чудесните й едри, бели бедра бяха разголени, а мъжът беше толкова добре облечен, с изваден член, който напъхваше в нея. Ким сякаш за миг полетя във въздуха и после за ужас на Блейд продължи да се издига нагоре, стъпалата също полетяха с нея, а над главата й се изцъкли ясното небе, като че ли целият покрив на сградата бе отхвръкнал. Букър вдигна палката, сякаш да изрече молба, да отправи молитва, да се убеди, че животът не може да свърши току-така. И всичко това стана за частица от секундата.

 

 

Сесил Кларксън и Изабел Домейн бяха излезли от един бродуейски театър, след като изгледаха там един приятен мюзикъл, и безгрижно се запътиха към Четиридесет и втора улица и Таймс Скуеър. Двамата бяха чернокожи, както всъщност повечето хора по улиците в този район, но никак не си приличаха с Блейд Букър. Сесил Кларксън беше на деветнайсет години и посещаваше писателски курсове в Новата школа по обществознание. Изабел беше осемнайсетгодишна и не пропускаше нито едно представление на Бродуей или извън него, защото обичаше театъра и се надяваше да стане артистка. Бяха влюбени, както само най-младите могат да се обичат, напълно убедени, че са единствени на света. Вървяха от Седмо към Осмо авеню и ослепителните неонови светлини ги обливаха в благосклонно сияние. Бяха толкова красиви, че сякаш бяха защитени с вълшебен щит от просещи алкохолици, полупобъркани наркомани, търговци на черно, сводници и евентуални крадци. Пък и Сесил беше едър и як младеж, видимо готов да убие всеки, дръзнал само да докосне Изабел.

Спряха до голяма скара за кренвирши и хамбургери и ядоха отвън до касата. Не посмяха да влязат вътре, където подът бе осеян с мръсни салфетки и картонени чинии. Сесил изпи една бира, а Изабел предпочете „пепси“ с хотдога и хамбургерите. Гледаха множеството, което щъкаше из улиците даже в този късен час. Отнасяха се с пълно равнодушие към вълната от човешка утайка и отрепки на обществото, преляла около тях, и през ум не им минаваше, че ги дебне някаква опасност. Изпитваха съжаление към тези хора, които нямаха като тях перспектива и надежда, сегашно и вечно блаженство. Вълната премина, те пак тръгнаха по улицата от Седмо към Осмо авеню. Изабел усети пролетния лъх по лицето си и се сгуши в рамото на Сесил. Сложи едната си ръка на гърдите му, а с другата го погали по врата. Сесил изпита прилив на нежност. Двамата бяха безмерно щастливи, бяха млади влюбени и както милиарди и милиарди човешки същества преди тях, преживяваха по същия начин един от редките мигове на съвършенство в живота. Изведнъж за изумление на Сесил блесналите червени и зелени светлини се сляха в едно петно, последното нещо, което успя да зърне, беше небесният свод и после двамата в съвършеното си блаженство се стопиха в небитието.

 

 

Група от осем туристи, дошли в Ню Йорк за великденската ваканция, се разхождаха надолу от катедралата „Свети Патрик“ по Пето авеню, завиха по Четиридесет и втора улица и се насочиха натам, накъдето ги мамеше гора от неонови светлини. Но като стигнаха до Таймс Скуеър, останаха разочаровани. Бяха го виждали по телевизията по Нова година, когато стотици хиляди хора се стичат там, за да ги покажат по телевизията и да посрещнат Нова година.

Мястото обаче се оказа страшно мръсно, улиците бяха сякаш покрити с килим от боклуци. Тълпата изглеждаше заплашителна, пияна, наркотизирана или полудяла от притисналите я огромни кули от стомана, между които трябваше да си пробива път. Жените бяха облечени крещящо, като на филмовите кадри, окачени за реклама пред порнокината. Като че ли се движеха в различни кръгове на ада, небето изглеждаше кухо и беззвездно, а светлината от уличните лампи беше като жълтеникава гной.

Туристите — четири семейни двойки от едно градче в щата Охайо с вече пораснали деца — бяха решили да предприемат пътуване до Ню Йорк като един вид празненство. Бяха приключили определен етап от живота си, бяха изпълнили житейския си дълг. Бяха се оженили, възпитали деца и направили умерено успешна кариера. Сега бяха изправени пред ново начало, нов начин на живот. Главната битка бе спечелена.

Строго забранените за деца филми не ги заинтересуваха, имаше ги предостатъчно в Охайо. Това, което ги заинтересува и уплаши на Таймс Скуеър, беше грозотата му и злият вид на хората, изпълнили улиците. Туристите носеха големи червени значки с надпис „Аз обичам Ню Йорк“, купени още на първия ден след пристигането. Сега една от жените свали значката и я хвърли в канала.

— Хайде да се махаме оттук — помоли тя.

Групата зави и тръгна обратно към Шесто авеню, далеч от грамадния неонов коридор. Почти бяха стигнали до завоя, когато чуха далечен тътен, после леко прошумоля вятър и след това по дългите авенюта от Девето до Шесто затрещя вихър, понесъл консервени кутии, кошчета за боклук и няколко коли, които сякаш летяха сами. С някакъв животински инстинкт туристите свиха по Шесто авеню, дръпнаха се от пътя на бесния порив на вятъра, но не успяха да се задържат прави. Някъде отдалече долитаха трясъците на рушащи се сгради и писъците на хиляди умиращи. Туристите се бяха снишили зад ъгъла, без да имат никаква представа какво се случва.

Бяха се оказали точно зад радиуса на разрушенията, причинени от избухването на атомната бомба. Бяха осем оцелели в най-голямото бедствие, сполетяло Съединените щати в мирно време.

Един от мъжете с мъка се изправи на крака и помогна на останалите.

— По дяволите Ню Йорк — процеди той. — Дано да са изпотрепали всички шофьори на таксита.

 

 

В полицейската патрулна кола, която бавно си пробиваше път между Седмо и Осмо авеню, имаше двама млади полицаи — единият италианец, другият чернокож. Нямаха нищо против задръстването, там беше най-безопасно в целия район. Знаеха, че надолу, в по-тъмните улички, можеха да подгонят крадци на радиоапарати от коли, долнопробни сводници и грабители, които заплашваха мирните нюйоркски пешеходци, но не им се щеше да се занимават с такива престъпления. Освен това сега нюйоркската полиция се придържаше към политика на допускане на дребна престъпност. В Ню Йорк се бе разпространило едва ли не разрешение за непривилегированите да търсят плячка сред по-заможните граждани, които водеха напълно законосъобразен живот. Беше ли редно в края на краищата да има хора, които могат да си позволят коли за по петдесет хиляди долара с радио, и музикални уредби в тях за хиляда долара, а в същото време да има хиляди бездомни, които даже храна не могат да си купят или пък да си позволят стерилна игла за дозата наркотик? Редно ли беше заможните, духовно затлъстели и самодоволни граждани, събрали нахалство да се развяват из улиците на Ню Йорк без оръжие и дори без нож в джоба, да си въобразяват, че могат да се наслаждават на прекрасните гледки в най-великия град на земята, без да си платят за това? Все пак в Америка продължаваше да живее старият революционен дух, който не можеше да устои на определени изкушения. И съдилищата, висшият полицейски ешелон, редакциите на най-уважаваните вестници хитро утвърждаваха републиканския дух на кражбите, нападенията, взломовете, изнасилванията и даже убийствата по улиците на Ню Йорк. Бедняците в града нямаха друг отдушник. Животът им се смазваше от нищетата, от видиотяващия семеен живот, от самата архитектура на града. Всъщност един журналист веднъж писа, че всички тези престъпления ще тежат на съвестта на Луис Инч, собственика на недвижими имоти, реконструирал Ню Йорк с блокове по една миля високи, които закриват слънцето със стоманените си плочи.

Двамата полицаи забелязаха Блейд Букър да излиза от бар „Таймс Скуеър“. Познаваха го добре. Единият попита:

— Да го проследим ли?

— Само ще си загубим времето — отговори другият, — даже и да го хванем на местопрестъплението, ще го пуснат.

После видяха, че едрата блондинка и нейният човек излизат и тръгват по същия път към Девето авеню.

— Горкият човек — съжали го първият полицай, — той си мисли, че ще чука, а всъщност него ще го чукнат.

— Ще му излезе цицина на главата колкото му е сега в гащите — добави другият и двамата се засмяха.

Колата продължаваше да пълзи по улицата, полицаите наблюдаваха какво става наоколо. Беше полунощ, смяната им скоро щеше да свърши и не им се искаше да се забъркат в нещо, което ще ги задържи. Гледаха безбройните проститутки, изпречили се пред минувачите, чернокожите пласьори на наркотици, размахали стоката си с дързостта на амбулантни търговци, крадците и джебчиите, които си набелязваха жертви и се мъчеха да заговорят туристите. Седнали в тъмната патрулна кола и загледани в осветените от неона улици, полицаите виждаха всички нюйоркски отрепки, тръгнали всеки към своя ад.

Двамата бяха непрекъснато нащрек, страхуваха се да не би някой маниак да напъха пистолет през прозореца и да стреля. Забелязаха как двама пласьори на наркотици тръгват успоредно с добре облечен мъж, който се опита да ускори крачка, но бе спрян от четири ръце. Шофьорът на патрулната кола даде газ и ги наближи. Търговците отпуснаха ръце, човекът се усмихна облекчено. В този миг светът сякаш се стовари върху тях и Четиридесет и втора улица между Девето и Седмо авеню беше погребана.

Всички неонови светлини на Грейт Уайт Уей, приказния Бродуей, угаснаха. Мракът се осветяваше от пожари, горящи сгради, пламнали тела. В нощта се носеха автомобили като запалени факли. Отвсякъде се чуваха клаксони и продължителен вой на сирени на пожарни, линейки и полицейски коли, забързани към поразеното сърце на Ню Йорк.

Десет хиляди души бяха убити и двадесет хиляди ранени, когато атомната бомба, поставена от Грес и Тибът, избухна в сградата на пристанищните власти на ъгъла на Осмо авеню и Четиридесет и втора улица.

Експлозията започна със страхотен тътен, последван от виещ вятър и скърцане на разпадащи се циментови и стоманени конструкции. Взривът нанесе щетите с математическа точност. Районът от Седмо авеню до река Хъдсън и от Четиридесет и втора до Четиридесет и пета улица беше изравнен със земята. Извън пределите му разрушенията бяха сравнително малки. По милостта и заради гения на Грес и Тибът радиацията бе смъртоносна само в този район.

Из целия Манхатън се чупеха витрини, а падащи отломки повреждаха коли по улиците. Един час след експлозията мостовете на Манхатън се задръстиха от коли, побягнали от града към Ню Джърси и Лонг Айлънд.

Над седемдесет процента от загиналите бяха чернокожи или испаноезични. Останалите тридесет процента бяха бели нюйоркчани и чуждестранни туристи. На Девето и Десето авеню, станали приют за бездомните, и в самата сграда на пристанищните власти, където спяха много транзитни пътници, труповете се бяха овъглили на малки купчинки.