Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth K, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване
Xesiona (2012)
Корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Марио Пузо. Четвъртият К

Американска. Първо издание

ИК „Петекс“, София, 1991

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Анна Лазарова, Тотка Вълевска

История

  1. — Добавяне

Глава XI

Изглеждаше почти невероятно процедурата за импийчмънт[1] на президента на Съединените щати да се осъществи за двадесет и четири часа. Но победата сякаш бе съвсем близо до Конгреса и Сократовия клуб само четири часа след ултиматума на Кенеди към Шерхабен.

След като Кристиан Клий си тръгна от съвещанието, отделението за компютърно наблюдение към специалния отдел на ФБР му даде пълен отчет за дейността на лидерите на Конгреса и членовете на Сократовия клуб. Бяха регистрирани три хиляди телефонни обаждания. Графиците и протоколите от всички проведени срещи също бяха приложени към доклада. Доказателствата бяха недвусмислени и изобилни. През следващите двадесет и четири часа Камарата на представителите и Сенатът на Съединените щати щяха да се помъчат да приложат импийчмънт на президента.

Кристиан побеснял сложи рапорта в куфарчето и хукна към Белия дом. Но преди да тръгне, нареди на Питър Клут да изтегли десет хиляди агенти от обичайните им постове към Вашингтон.

В същото време, късно в сряда, сенаторът Томас Ламбертино, силният човек в Сената, с помощничката си Елизабет Стоун и конгресмен Алфред Джинц, спикер на Камарата на представителите от Демократическата партия, имаха среща в кабинета на Ламбертино. Сал Тройка, главният помощник на конгресмена Джинц, също беше там, „за да връзва гащите на шефа, който е загубен идиот“ по собствените му думи. За хитростта на Сал Тройка нямаше никакви съмнения не само в собствените му очи, но и изобщо на Капитолия.

В този развъдник на разни дребни законодатели Сал Тройка беше известен също като пръв женкар и изискан борец за развитие на отношенията между двата пола. Той вече беше забелязал, че главната помощничка на сенатора Елизабет Стоун е красавица, но още не беше проверил доколко е предана. А точно сега трябваше да се съсредоточи върху възникналата работа.

Тройка зачете на глас съответните изречения от Двадесет и петата поправка към Конституцията на Съединените щати, като тук-там пропускаше думи и изрази. Четеше бавно и внимателно, с красиво овладян тенор:

— Когато вицепрезидентът и мнозинство от главните длъжностни лица в органите на изпълнителната власт — „Това е кабинетът“, прошепна настрани на Джинц, после започна да натъртва още по-ясно — или друг орган, какъвто Конгресът определи със закон, предадат… на Сената и… Камарата на представителите писмена декларация, че президентът не е в състояние да упражнява правомощията и задълженията, произтичащи от неговата длъжност, вицепрезидентът незабавно поема правомощията и задълженията на тази длъжност като изпълняващ длъжността президент.

— Глупости — изрева конгресменът Джинц. — Не може да е толкова лесно да се отстрани президентът.

— Не е — успокои го сенаторът Ламбертино и допълни: — Продължавай, Сал.

Сал Тройка със съжаление си помисли колко е типично за шефа му да не познава Конституцията, нищо че е свещена. Той спря. По дяволите Конституцията, Джинц никога нямаше да проумее по този начин. Налагаше се да обясни с прости думи. Тройка започна:

— По същество вицепрезидентът и кабинетът трябва да подпишат декларация за недееспособността на Кенеди, за да го отстранят. Тогава вицепрезидентът става президент. Само след една секунда Кенеди прави контра изявление, в което твърди, че е добре и пак става президент. Тогава решава Конгресът. Междувременно Кенеди може да прави каквото си поиска.

— И Дак изгърмява — заключи конгресменът Джинц.

Намеси се сенаторът Ламбертино:

— Повечето членове на кабинета ще подпишат декларацията. Ще трябва обаче да изчакаме вицепрезидентката, защото не можем да действаме без нейния подпис. Конгресът ще трябва да се събере най-късно до десет часа вечерта в четвъртък, за да има време да предотврати унищожаването на Дак. А за вземане на решение трябват две трети от гласовете в Камарата на представителите и Сената. Сега въпросът е дали Камарата ще го направи. За Сената гарантирам.

— Разбира се — потвърди конгресменът Джинц. — Обадиха ми се от Сократовия клуб, те ще натискат всички членове на Камарата.

Тройка се обади почтително:

— В Конституцията се казва: „Всеки друг орган, определен по закон от Конгреса“. Защо да не заобиколим подписите на кабинета и вицепрезидентката и да обявим Конгреса за такъв орган? Тогава решението може да се вземе направо.

— Няма да стане, Сал — търпеливо обясни конгресменът Джинц, — не може да прилича на отмъщение. Гласоподавателите ще са на негова страна и после ще трябва да плащаме. Не забравяй, че Кенеди е популярен сред народа — един демагог има това предимство пред отговорните законодатели.

— Процедурата не би трябвало да ни затрудни — обади се сенаторът Ламбертино. — Ултиматумът на президента към Шерхабен е прекалено краен и показва, че той е временно разстроен от личната си трагедия, за която искрено съжалявам и му съчувствам. Както впрочем всички.

— На моите хора в Камарата мандатът е само две години — ядоса се конгресменът Джинц. — Кенеди ще ги разгони, ако след тридесетдневния срок го обявят за дееспособен. Ще трябва да го държим настрани.

Сенаторът Ламбертино кимна. Знаеше, че шестгодишният сенаторски мандат дразни членовете на Камарата на представителите.

— Така е — съгласи се той. — Но не забравяй, че ще възникнат сериозни психологически проблеми и това може да се използува за елиминирането му просто като Демократическата партия откаже да издигне неговата кандидатура.

Тройка забеляза едно нещо. Елизабет Стоун не бе промълвила нито една дума досега. Но нейният шеф беше умен, не й се налагаше да спасява Ламбертино от собствените му глупости. Затова Тройка продължи:

— Ако ми позволите да обобщя. В случай, че вицепрезидентката и мнозинството от кабинета гласуват за импийчмънт на президента, те ще подпишат декларацията днес следобед. Личните сътрудници на президента все пак ще откажат да го подпишат. Би било много хубаво, ако се съгласят, но няма да го направят. Според конституционната процедура, решаващият подпис е на вицепрезидента. Той традиционно утвърждава всички действия на президента. Можем ли да сме напълно сигурни, че Дюпре ще подпише? Или че няма да отложи въпроса? Времето има голямо значение.

Джинц се изсмя:

— Кой вицепрезидент не иска да бъде президент? От три години тя се надява Кенеди да получи инфаркт.

Елизабет Стоун се обади за пръв път, доста хладно:

— Вицепрезидентката не мисли така. Тя е абсолютно лоялна към президента. Наистина почти е сигурно, че ще подпише декларацията. Но само по основателни причини.

Конгресменът я изгледа с търпеливо примирение и махна успокоително с ръка. Ламбертино се намръщи. Тройка остана външно непроницаем, но вътрешно се възхити и настоя:

— Все пак предлагам да заобиколим всички. Нека Конгресът свърши цялата работа.

Конгресменът Джинц стана от удобното кресло:

— Не се тревожи, Сал, вицепрезидентката не може да си позволи видимо да напира за отстраняването на Кенеди. Тя ще подпише. Просто не й се ще да прилича на узурпатор.

Думата „узурпатор“ често се използуваше в Камарата на представителите във връзка с президента Кенеди.

Тройка беше много неприятен на Ламбертино. Сенаторът не харесваше фамилиарността в обноските и съмненията в плановете на по-високопоставените.

— Макар и безпрецедентна, процедурата за импийчмънт на президента със сигурност е законна — каза Ламбертино. — Двадесет и петата поправка на Конституцията не изисква изрично медицинско освидетелстване. Но решението му да разруши Дак е доказателство.

— Щом го направите — не се стърпя Тройка, — вече ще има прецедент. С две-трети мнозинство Конгресът може да отстрани всеки президент. Поне на теория.

Той с удоволствие забеляза, че най-малкото е привлякъл вниманието на Елизабет Стоун, и затова продължи:

— Ще станем като бананова република, но в точно обратния смисъл — диктатор ще бъде законодателното тяло.

Сенаторът Ламбертино го отряза:

— Това не може да бъде вярно по дефиниция. Законодателното тяло се избира пряко от народа, то не може да е диктатор, както отделният човек.

„Стига да не го подгони Сократовият клуб“, помисли презрително Тройка. После се досети защо толкова се ядоса сенаторът. Въобразява си, че от него става президент, и не му е приятно да чуе как Конгресът може да се отърве от президента винаги, когато пожелае.

— Да приключваме — предложи Джинц. — Всички си имаме работа. Това действително е крачка към по-истинска демокрация.

Тройка все още не беше свикнал с прямата простота на големите хора като сенатора и спикера, с напълно откровения начин, по който стигаха до самата същност на личния си интерес. По особеното изражение на Елизабет Стоун разбра, че тя си мисли съвсем същото. О, ще я свали той, все едно колко ще му струва. Но гласът му прозвуча с престорена искреност и смиреност:

— Напълно е възможно президентът да заяви, че Конгресът отхвърля едно решение на изпълнителната власт, защото не е съгласен. Така ще оспори гласуването в Конгреса. Не може ли да направи обръщение към нацията по телевизията още тази вечер, преди заседанието на Конгреса? И на хората ще им изглежда убедително, че Кенеди е психически здрав, щом неговите сътрудници отказват да подпишат декларацията. Може да си навлечем големи неприятности. Особено ако има убити заложници след отстраняването на Кенеди. Това би имало грамадно въздействие върху Конгреса.

Нито сенаторът, нито конгресменът се впечатлиха от неговия анализ. Джинц го потупа по рамото и каза:

— Сал, ние сме уредили всичко, ти само ще се погрижиш за документацията.

В този миг иззвъня телефонът. Елизабет Стоун вдигна слушалката, помълча малко и се обърна към Ламбертино: „Сенаторе, на телефона е вицепрезидентката“.

 

 

Преди да вземе решение, вицепрезидентката Хелън Дюпре предпочете да направи ежедневния си крос.

Беше първата жена вицепрезидент на Съединените щати, на петдесет и пет години и без съмнение извънредно интелигентна. Все още бе запазила красотата си, може би защото още преди да навърши тридесет, когато беше бременна и помощник областен прокурор, се вманиачи на тема здравословно хранене. Още преди да се омъжи, бе свикнала с бягането. Един от първите й любовници я вземаше на кросове със себе си, пет мили дневно истинско бягане, а не модерния джогинг. Той й казваше латинската поговорка „Mens sana in corpore sano“ и я превеждаше: „Здрав дух в здраво тяло“. Именно защото проявяваше снизходително високомерие, като й превеждаше латинските думи, и защото възприемаше поговорката за буквална истина (колко здрави духове бяха съсипани в прекалено здрави тела), тя прекъсна връзката с него.

Същото значение отдаваше на дисциплината в храненето, която разтваряше отровите в организма и поддържаше жизнеността, плюс допълнителния ефект — прекрасната фигура. Нейните политически опоненти се шегуваха, че тази жена няма вкусови сетива, но това не беше вярно. Обичаше да хапне розова праскова, зряла круша, хрупкави пресни зеленчуци, а в дни на мрачна потиснатост, каквито се случват на всекиго, изяждаше пакет шоколадови бисквити.

Беше се пристрастила към здравословното хранене по чиста случайност. В началото на кариерата си като областен прокурор бе водила делото на един автор на книга с диети, обвинен в невярно и опасно съдържание на книгата. Докато се подготвяше за процеса, тя проучи въпроса, изчете цялата налична литература за храненето, защото изхождаше от разбирането, че за да разкриеш лъжата, трябва да знаеш истината. Беше осъдила автора, той плати огромна глоба, и все пак се чувстваше задължена към него.

Дори като вицепрезидент на Съединените щати Хелън Дюпре ядеше малко и всеки ден пробягваше поне по пет мили, а в почивните дни — по десет. Сега, в деня, който можеше да се окаже най-важният в целия й живот с декларацията за импийчмънт на президента, в очакване на нейния подпис, тя реши да направи ежедневния крос, за да подреди мислите си.

Телохранителите от Тайната служба си патеха от този навик. Отначало шефът на нейната охрана помисли, че сутрешното бягане няма да е проблем в края на краищата. Неговите хора бяха добре подготвени физически. Но вицепрезидентката Дюпре не само ги затрудняваше всяка сутрин с маршрута през гората, където не можеха да я следват отблизо, но и на разстоянието от десет мили в почивните дни ги оставяше задъхани далеч зад гърба си. Шефът на охраната не можеше да се начуди как тази жена, вече над петдесетте, може да тича толкова бързо. И толкова дълго.

Вицепрезидентката не искаше да смущават кроса й, той беше нещо свято в нейния живот. Заместваше „развлеченията“, което означаваше, че е заместил удоволствието от храната, питиетата и секса, топлотата и нежността, които бяха изчезнали от живота й със смъртта на нейния съпруг преди шест години.

Тогава тя удължи кросовете и отхвърли всякаква мисъл за повторен брак. Беше се изкачила прекалено високо по политическата стълба, за да рискува да се свърже с мъж, който може да се окаже капан с тайни истории в живота си, достатъчни да я повлекат надолу. Стигаха й двете дъщери и активният обществен живот, а освен тях имаше много приятели и приятелки.

Беше спечелила подкрепата на феминистките групи в страната без обичайните празни политически ласкателства, с хладна интелигентност и непоклатима последователност. Беше нападнала неудържимо противниците на аборта и в диспут бе съсипала онези мъжки шовинисти, които без личен риск се опитваха по законодателен път да решат какво да правят с телата си жените. Беше спечелила битката и стигна високо в политическата йерархия.

От собствен житейски опит презрително отхвърляше теориите, че мъжете и жените трябва да си приличат колкото е възможно повече, напротив — радваше се на различията. От морална гледна точка разликата беше ценна, както са ценни вариациите в музиката или разнообразието от богове. О, да, разлика имаше. От политическия живот, от годините като областен прокурор беше разбрала, че жените са по-добри от мъжете в най-важните житейски неща. Разполагаше и със статистически доказателства. Мъжете извършваха повече убийства, ограбваха повече банки, лъжесвидетелстваха и мамеха повече приятели и любими. Като служебни лица бяха по-корумпирани, като вярващи в Бога бяха много по-жестоки, като любовници бяха далеч по-егоистични, във всички области упражняваха властта си много по-безмилостно. Вероятността светът да бъде унищожен във война от мъжете беше много по-голяма, защото те се страхуваха от смъртта неизмеримо повече от жените. Но ако всичко това се остави настрана, Хелън Дюпре нямаше никакви пререкания с мъжете.

В онази сряда тя започна кроса от колата, паркирана от шофьора до гората в един крайградски район на Вашингтон. Бягаше от съдбоносния документ, който я чакаше на бюрото. Телохранителите се пръснаха — един отпред, друг отзад и двама по фланговете, всички на поне двадесет крачки от нея. Преди се радваше, като ги караше да се потят, за да не изостават. Все пак те бяха напълно облечени, не като нея в спортен екип, и натоварени с оръжие, пълнители и радиостанции. Доста ги затрудни, докато най-накрая шефът на охраната изгуби търпение и назначи за нейни телохранители шампиони по бягане на някои малки колежи. Това малко укроти Дюпре.

Колкото по-високо се изкачваше по политическата стълба, толкова по-рано ставаше сутрин за кроса. Най-голямото й удоволствие беше някоя от дъщерите да тича с нея. Освен всичко друго това ставаше за чудесен фоторепортаж по вестниците и списанията. Всичко имаше значение.

Вицепрезидентката Хелън Дюпре беше преодоляла много пречки, за да стигне до такъв висок пост. Очевидно първата пречка беше, че е жена, а втората, макар и не толкова очевидна, беше, че е красива. Красотата често поражда враждебност и в двата пола. Дюпре превъзмогваше недружелюбното отношение с интелигентност, скромност и дълбоко вкоренена моралност. Освен това беше доста хитра. В американската политика беше общоизвестно, че избирателите предпочитат за кандидати красиви мъже и грозни жени. Затова Хелън Дюпре преобрази прелъстителната си красота в строгата външност на една Жана д’Арк. Подстригваше късо сребристорусата си коса, поддържаше слаба, момчешка фигура и скриваше бюста с добре скроени костюми. Доспехите й бяха наниз перли и златната венчална халка. Признаците на женственост се изчерпваха с шалче, блузи с гарнитури и понякога ръкавици. Беше си изградила образ на женствена строгост, но само докато не се усмихнеше или засмееше, защото тогава нейната сексуалност избликваше като ослепителна светкавица. Беше женствена, без да флиртува, силна, без следа от мъжественост. Напротив, представляваше идеалният образец за първата жена президент на Съединените щати. Каквато трябваше да стане, ако подпишеше декларацията на бюрото.

Сега беше към края на кроса, излизаше от гората и се насочваше към шосето, където я чакаше друга кола. Телохранителите се приближиха и тя тръгна към вицепрезидентската резиденция. Взе душ, облече „работните“ дрехи — пола със строга кройка и сако — и се отправи към служебния кабинет и очакващата я там декларация.

Странно. Цял живот се беше борила да избегне капана на житейската еднопосочност. Беше блестящ юрист и в същото време гледаше две деца. Правеше политическа кариера и едновременно беше щастлива и вярна съпруга. Стана съдружник в могъща адвокатска фирма, после член на Камарата на представителите, след това сенатор, но си остана предана и любеща майка. Беше се справила безупречно с живота си, за да се превърне в особен вид домакиня, а именно вицепрезидентка на Съединените щати.

Като вицепрезидентка трябваше да почиства след своя политически „съпруг“, президента, и да изпълнява второстепенните му задължения. Тя приемаше ръководители на малки държави, участваше в работата на безсилни комитети с гръмки имена, организираше непринудени срещи, даваше съвети, които се приемаха учтиво, но без истинско уважение. Трябваше да повтаря папагалски мненията на своя политически „съпруг“ и да подкрепя политиката му.

Възхищаваше се от президента Франсис Зейвиър Кенеди и му беше благодарна, че я бе избрал за вицепрезидент, но в много отношения двамата се различаваха. Понякога я развеселяваше мисълта, че като съпруга бе успяла да не попадне в капана на неравностойно партньорство, но сега, на най-високия политически пост, постиган някога от американка, политическите закони я караха да се подчинява на политическия си „съпруг“.

Днес обаче можеше да овдовее политически и нямаше основания да се оплаква от наследството — президентството на Съединените американски щати. В края на краищата „бракът“ се бе оказал несполучлив. Франсис Кенеди действаше прекалено бързо и агресивно. Хелън Дюпре бе почнала да си представя неговата „смърт“, както правят немалко нещастни съпруги.

С подписването на декларацията щеше да получи цялата плячка. Щеше да заеме неговото място. За една по-незначителна жена това би било възхитително чудо.

Знаеше, че е невъзможно да контролира полета на мисълта, затова не изпитваше угризения от своите фантазии, но можеше да се почувства виновна за една действителност, в чието създаване би участвала. Когато плъзнаха слухове, че Кенеди няма да се кандидатира за втори мандат, тя вдигна на крак своята мрежа от политически сътрудници. Тогава Кенеди даде своята благословия. Сега всичко беше променено.

Трябваше да проясни мислите си. Декларацията, петицията вече бе подписана от повечето членове на кабинета, държавния секретар, министрите на отбраната, финансите и други. ЦРУ не беше в списъка — онова хитро, безскрупулно копеле Тапи. И, разбира се, Кристиан Клий, когото ненавиждаше. Но Хелън Дюпре трябваше да вземе решение според собствената преценка и съвест. Тя трябваше да действа за общественото благо, а не да се ръководи от лични амбиции.

Можеше ли да подпише, да извърши лично предателство и да запази самоуважението си? Личният момент оставаше настрана. Значение имаха само фактите.

Както Кристиан Клий и мнозина други, беше забелязала промяната у Кенеди след смъртта на жена му, точно преди да го изберат за президент. Загубата на енергия. Хелън Дюпре знаеше, както и всички останали, че президентът може да действа ефикасно само чрез постигане на консенсус със законодателната власт. Трябваше да ухажва, да увещава, понякога да раздава ритници. Трябваше да изпреварва, превзема и прелъстява бюрокрацията. Трябваше да държи юздите на кабинета, за да състави екипа си само от Атиловци и Соломоновци. Трябваше да спори, да награждава и от време на време да е гръмовержец. В известен смисъл трябваше да накара всеки да си каже: „Да, за доброто на страната и за мое добро“.

Недостатъкът на Кенеди като президент беше, че не вършеше тези неща. Освен това беше изпреварил времето си. Неговите сътрудници трябваше да съобразяват по-добре. Пък и за интелигентен човек като Кенеди можеше да се каже същото. И все пак в ходовете на Кенеди тя усещаше някакво нравствено отчаяние, залагане „ва банк“ на доброто срещу злото.

Хелън Дюпре вярваше и се надяваше, че не изпада в старомодна женска сантименталност, като вижда в смъртта на съпругата на Кенеди причината за курса на неговата администрация. Но дали изключителните мъже като Кенеди можеха да рухнат само заради някаква лична трагедия? Отговорът беше положителен.

Самата тя беше родена за политик, но винаги бе смятала, че на Кенеди му липсва подходящ темперамент за политиката. Той беше по-скоро учен, изследовател, преподавател. У него имаше прекалено много идеализъм, беше наивен в най-добрия смисъл на думата. Иначе казано, беше доверчив.

И двете камари на Конгреса бяха водили жестоки битки срещу изпълнителната власт и обикновено бяха побеждавали. Е, при нея нямаше да мине.

Сега вдигна декларацията от бюрото и започна да я изучава. Там се твърдеше, че Франсис Зейвиър Кенеди вече не е способен да изпълнява задълженията си на президент, поради временно умствено разстройство, което се дължало на убийството на дъщеря му и сега се отразявало на разсъдъка му. Така решението да се разруши град Дак и заплахата за унищожение на една суверенна държава се превръщали в ирационален акт, далеч надхвърлил необходимото — опасен прецедент, който би настроил световното обществено мнение срещу Съединените щати.

Но, от друга страна, се явяваха аргументите на Кенеди, представени на съвещанието на неговите сътрудници и кабинета. Според него съществуваше международен заговор, в който бяха убили папата на Римокатолическата църква и дъщерята на президента на Съединените щати. Заложниците все още не бяха на свобода и положението можеше да се затегне в продължение на седмици и дори месеци. А Съединените щати трябваше да освободят убиеца на папата. Каква огромна загуба на авторитет за най-могъщата държава в света, водач на демокрацията и, разбира се, на демократичния капитализъм.

Затова, кой можеше да твърди, че предложеният от президента драконовски отговор не е правилен? Мерките положително щяха да са успешни, освен ако Кенеди не блъфираше. Султанът на Шерхабен трябваше да падне на колене. Кои бяха истинските стойности в този случай?

Аргумент: Кенеди беше взел решение, без да го обсъди както трябва с кабинета, сътрудниците си и лидерите на Конгреса. Това беше много сериозно. То значеше опасност. Шеф на банда, който обявява вендета.

Ясно е, че всички ще са против него. Убеден е в правотата си. Няма време. Такава решителност Франсис Кенеди бе проявявал още преди да стане президент.

Аргумент: Той действа в рамките на правомощията на ръководител на изпълнителната власт. Решението му е законно. Никой от неговия екип, от най-близките му сътрудници не е подписал декларацията за отстраняването на Кенеди. Следователно обвинението в непригодност и психическа неуравновесеност е въпрос на мнение на основата на неговото решение. Оттам декларацията може да се разглежда като незаконен опит за заобикаляне на правомощията на изпълнителната власт. Конгресът не се съгласява с президентското решение и поради това се мъчи да осуети изпълнението му, чрез отстраняване на президента очевидно в разрез с Конституцията.

Това бяха моралните и правни въпроси. Сега Хелън Дюпре трябваше да реши кое отговаря най-пълно на нейните интереси. Такова обмисляне не беше неразумно за нито един политик.

Тя познаваше механизмите. Кабинетът беше подписал, сега ако и тя подпишеше, щеше да стане президент на Съединените щати. Тогава Кенеди щеше да излезе със своя декларация и Хелън Дюпре пак щеше да бъде вицепрезидент. После щеше да се събере Конгресът, с две-трети мнозинство да отстрани Кенеди и тя щеше да е президент най-малко тридесет дни, докато свърши кризата.

Допълнителен фактор: Тя ще е първата жена президент на Съединените щати за кратко време в най-лошия случай. Може би до края на мандата на Кенеди, който изтича следващия януари. Но не трябва да храни илюзии. Никога няма да издигнат кандидатурата й след изтичането на мандата.

Щеше да стигне до президентския пост по начин, който някои щяха да нарекат женско предателство. Беше достатъчно, че литературата на цивилизацията винаги изобразява жените като причина за падението на велики мъже, че не избледнява митът за мъжете, които никога не могат да разчитат на жените. Щяха да я нарекат „невярна“ — големия грях на жените, който мъжете не прощаваха. А тя щеше да предаде великия национален мит за семейство Кенеди. Щеше да се превърне в нов Мордред[2].

После изведнъж й просветна. Усмихна се, като осъзна, че не губи нищо от положението. Просто трябваше да откаже да подпише.

Конгресът нямаше да отстъпи.

Конгресът, вероятно незаконно без нейния подпис, щеше да обяви импийчмънт на Кенеди, а според Конституцията президентския пост трябваше да поеме тя. Но щеше да е доказала своята „вярност“. Тогава, ако и когато Франсис Кенеди го възстановяха след тридесет дни, тя нямаше да е изгубила неговата подкрепа. Групата на Кенеди щеше да поддържа нейната кандидатура. Що се отнася до Конгреса, членовете му така или иначе бяха нейни врагове. Защо да се превръща в тяхна политическа Йезавел[3]? Тяхна Далила?

Всичко постепенно идваше на мястото си. Ако подпишеше, избирателите никога нямаше да й простят, а политиците щяха да я презират. После, когато станеше президент, ако изобщо се стигнеше дотам, най-вероятно щяха да се опитат също да я унижат. Замисли се, че вероятно ще почнат да обясняват нейните недостатъци с менструалния й цикъл; „в мензис“, този жесток мъжки израз щеше да вдъхнови карикатуристите из цялата страна.

Хелън Дюпре взе окончателно решение. Нямаше да подпише декларацията. Така щеше да покаже, че не е алчно амбициозна и че е лоялна.

Започна да пише изявлението, което щеше да даде за оформяне на административния си помощник. Само написа, че няма да подпише с чиста съвест документ, който я издига на такъв висок пост и ще остане неутрална в тази борба. Но дори това можеше да се окаже опасно. Смачка листа. Просто щеше да откаже да подпише, оттам нататък щеше да се заеме Конгресът. Поръча да я свържат със сенатора Ламбертино. После щеше да се обади на други членове на законодателното тяло и да им обясни позицията си. Но нищо черно на бяло.

 

 

Два дни след като Дейвид Джетни уби картоненото изображение на Кенеди, той беше изритан от университета „Бригъм Йънг“. Джетни не се върна у дома при строгите си родители-мормони, които притежаваха верига от ателиета за химическо чистене. Знаеше съдбата си там, беше я изстрадал. Баща му вярваше, че синът трябва да започне отдолу, и го караше да влачи вързопи с вмирисани на пот дрехи, панталони, рокли, мъжки костюми, които сякаш тежаха цял тон. Отвращаваше се до смърт от допира до тези вълнени и памучни парцали, пропити с топлината на човешка плът.

Както на мнозина младежи, беше му писнало от родителите. Те бяха добри, трудолюбиви хора, които се радваха на своите приятели, на бизнеса, изграден със собствените ръце, и на другарството в Мормонската църква. За него те бяха най-скучните хора в света.

Освен това живееха щастливо, което дразнеше Дейвид. Родителите му го обичаха като малък, но когато порасна, стана толкова труден, че те се шегуваха как е бил сменен в родилния дом. Бяха снимали Дейвид на всякаква възраст: като малко бебе, пълзящо по пода, едва проходил на различни празници, първия учебен ден, завършването на основното училище, получаването на награда за съчинение в гимназията, на риба с баща си, на лов с чичо си.

След петнайсетия си рожден ден вече отказваше да го снимат. Ужасяваше се от запечатаните на филм житейски баналности, чувстваше се като насекомо, програмирано да живее във вечна еднаквост. Твърдо беше решил никога да не заприлича на своите родители, без да съзнава, че и това е банално.

Физически беше тяхна противоположност. Те бяха високи и руси, вече напълнели, на средна възраст, а Дейвид беше мургав, слаб и жилест. Родителите му се шегуваха с разликата, но го уверяваха, че с течение на времето ще заприлича на тях, а това го изпълваше с ужас. Към петнадесетгодишната си възраст започна да проявява към тях хладност, която вече не можеше да се пренебрегне. Любовта им към него никак не намаля, но все пак те почувстваха облекчение, когато той отиде в „Бригъм Йънг“.

Стана хубаво момче, с тъмна, лъскава черна коса. Чертите му бяха типично американски: прав нос, силна, но не прекалено широка уста, изпъкнала брадичка, без обаче да е войнствена. Хората, които не го познаваха добре, първоначално го смятаха просто за енергичен. Жестикулираше, докато говореше, но имаше моменти, когато се отпускаше и изпадаше в мрачно вцепенение.

В колежа неговата жизнерадост и интелигентност привличаха останалите студенти. Но реакциите му бяха малко странни, почти винаги се държеше снизходително, а понякога грубо и оскърбително.

Всъщност Дейвид умираше от нетърпение да се прочуе, да стане герой, светът да разбере за неговата изключителност.

Към момичетата се отнасяше със срамежлива самоувереност, която в началото ги печелеше. Намираха го за интересен и малките любовни авантюри не му липсваха. Но те винаги бяха краткотрайни. Дейвид не предразполагаше, държеше се на разстояние. След първите няколко седмици оживеност и добро настроение, той се затваряше в себе си. Даже в секса изглеждаше отчужден, сякаш не искаше да изгуби контрол върху тялото си. Най-големият му недостатък в любовта беше отказът да обожава любимата, дори в етапа на ухажването, а когато се стараеше с всички сили да се влюби, приличаше на лакей, който се докарва за щедър бакшиш.

Винаги се беше интересувал от политиката и обществения ред. Както повечето младежи, Дейвид презираше властта във всички нейни форми. Изучаването на човешката история му разкри, че тя не е нищо друго, освен безкрайна война между могъщия елит и безпомощното множество. Копнееше за слава, която щеше да го приобщи към силните.

Избирането му за главен ловец по време на ритуалното убийство, разигравано всяка година в „Бригъм Йънг“, беше съвсем естествено. Победата му се дължеше също на хитро планиране, а освен това бе наблюдавал как правят чучелото на Кенеди.

Като застреля чучелото и след празничния банкет по случай тази победа, Дейвид Джетни изпита отвращение към студентския живот. Беше дошло времето да прави кариера. Отдавна пишеше стихове и си водеше дневник, където даваше воля на своето остроумие и интелигентност. Тъй като беше убеден, че ще се прочуе, воденето на дневник с мисъл за идните поколения не беше непременно израз на нескромност. Така той си записа: „Напускам колежа, научих всичко, което можеха да ми дадат тук. Утре тръгвам с колата за Калифорния да видя, мога ли да се уредя в света на киното“.

Когато Дейвид Джетни пристигна в Лос Анджелис, той не познаваше жива душа в града. Това го устройваше, усещането му допадаше. Без никакви отговорности можеше да се съсредоточи и да се опита да разгадае света. Първата нощ преспа в малък мотел, после намери едностаен апартамент в Санта Моника, който се оказа по-евтин, отколкото очакваше. Апартаментът откри чрез една любезна, майчински настроена сервитьорка в кафенето, където отиде за първата си закуска в Калифорния. Дейвид хапна малко — чаша портокалов сок, препечен хляб и кафе. Сервитьорката забеляза, че се е зачел в обявите за даване под наем във вестник „Лос Анджелис Таймс“. Попита го дали търси квартира и той отговори утвърдително. Тогава тя му написа на листче един телефонен номер и обясни, че апартаментът е едностаен, но наемът е приемлив, защото хората от Санта Моника са водили дълга борба с интересите на собствениците на недвижими имоти и законът за контрола върху наемите е много строг. А Санта Моника беше красиво място, само на няколко минути път от плаж „Венеция“ и неговата дъсчена крайбрежна пътека. Всичко щеше да е чудесно.

Отначало Дейвид изпита подозрение. Защо една непозната ще се загрижи за неговото благополучие? Тя изглеждаше майчински, но в нея имаше нещо сексапилно. Разбира се, беше много стара, най-малко на четиридесет години. Но като че ли не го сваляше и весело му каза „довиждане“, когато той си тръгна. По-късно Дейвид щеше да разбере, че калифорнийците понякога правят такива неща. Непрестанното слънце ги размекваше. Размекнати бяха. Точно така. Не й струваше нищо да му направи услуга.

Дейвид отпътува от Юта с колата, която родителите му бяха дали за колежа. Освен нея не притежаваше нищичко, ако не се брои китарата, на която се опита веднъж да се научи да свири, но тя остана в Юта. По-важна беше портативната пишеща машина, на която тракаше дневника, стихове, разкази и романи. Сега вече в Калифорния щеше да пробва да напише първия си сценарий.

Нещата се нареждаха лесно. Нае апартамента — беше малък, с душ, но без вана. Приличаше на кукленска къщичка с набрано перде на единствения прозорец и репродукции на прочути картини по стените. Намираше се в дълга редица двуетажни къщи зад „Монтана Авеню“. Даже имаше къде да паркира колата — в страничната уличка. Голям късмет.

Следващите две седмици прекара в мотаене по плаж „Венеция“ и дъсчената пътека по крайбрежието и в ходене до Малибу, за да види как живеят богатите и известните. Облягаше се на стоманената ограда, която делеше колонията в Малибу от градския плаж, и надничаше. Виждаше се дълга редица вили, която се простираше далеч на север. Всяка от тях струваше най-малко три милиона долара и все пак приличаха на обикновени провинциални къщи. В Юта цената им нямаше да е повече от двайсет хиляди. Но те разполагаха с пясъка, пурпурния океан, блесналото небе, планините зад тях, от другата страна на Тихоокеанската магистрала. Някой ден той щеше да седи на балкона на една от тези вили и да съзерцава океана.

Нощем в кукления си дом потъваше в мечти какво ще прави, когато и той стане богат и прочут. Лежеше буден чак до малките часове и развихряше фантазията си. Това беше самотен и посвоему щастлив период.

Обади се на родителите си да им каже новия адрес. Баща му му даде телефонния номер на един продуцент в някаква филмова студия, приятел от детството, на име Дийн Хокен. Дейвид изчака една седмица. Най-накрая позвъни. Обади се секретарката на Хокен и го помоли да изчака. След малко пак се чу нейният глас, който каза, че господин Хокен отсъства. Дейвид разбра, че това е номер да го отпратят. Усети прилив на гняв към баща си за това, че е толкова загубен. Все пак даде телефонния си номер в отговор на въпроса на секретарката. Продължаваше да се излежава и да се ядосва час по-късно, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се секретарката на Дийн Хокен да го пита дали е свободен в единадесет часа на следващата сутрин, за да се срещне с господин Хокен в неговия кабинет. Дейвид каза, че е свободен, и тя му обясни, че ще остави пропуск на портала, за да го пуснат с колата до паркинга на студията.

Дейвид остави слушалката и с изненада установи, че вътре в него напира радостно чувство. Човек, когото никога не беше виждал, проявяваше уважение към училищното приятелство. После се засрами от унизителната си признателност. Този тип сигурно беше важна клечка и времето му беше ценно, но единадесет часа сутринта? Това означаваше, че няма да го поканят на обяд. Щеше да е една от онези бегли срещи на учтивост, та онзи тип да не се чувства гузен. И роднините в Юта да не му натякват колко е безчувствен. Дребна любезност без никаква реална стойност.

На следващия ден обаче събитията се развиха различно от неговите очаквания. Кабинетът на Дийн Хокен беше в една от многото наредени една до друга сгради във филмовия квартал, и то много внушителна. В голямата чакалня, чиито стени бяха облепени с афиши от стари филми, имаше служителка. В две други стаи зад приемната седеше по още една секретарка й после имаше по-голям и по-лъскав кабинет. Мебелировката беше красива — удобни кресла, дивани и килими. По стените висяха оригинални картини, имаше и бар с голям хладилник. В ъгъла стоеше бюро с кожена тапицерия. Над него на стената беше окачена огромна снимка на Дийн Хокен — ръкуваше се с президента Франсис Зейвиър Кенеди. Малката масичка беше отрупана със списания и подвързани сценарии. В кабинета нямаше никого.

Секретарката, която го беше довела, каза:

— Господин Хокен ще дойде след десет минути. Ще пиете ли кафе или нещо друго?

Дейвид отказа учтиво. Видя, че младичката секретарка му хвърля одобрителни погледи, затова заговори с обичайния си нахакан глас. Знаеше, че прави добро впечатление. Жените винаги го харесваха в началото. „Чак когато ме опознаят, престават да ме харесват“, помисли си той. Но може би това се дължеше на обстоятелството, че самият той преставаше да ги харесва, когато ги опознаеше по-добре.

Наложи се да изчака петнадесет минути, преди Дийн Хокен да влезе в кабинета през една задна, почти незабележима врата. За пръв път в живота си Дейвид беше наистина впечатлен. Този човек действително изглеждаше преуспял и могъщ, излъчваше увереност и дружелюбие, докато разтърсваше ръката на Дейвид.

Дийн Хокен беше висок и Дейвид прокле ниския си ръст. Хокен беше най-малко шест фута и два инча, учудващо младееше на вид, въпреки че трябваше да е връстник на петдесет и пет годишния баща на Дейвид. Беше облечен спортно, но Джетни никога не беше виждал по-бяла риза от неговата. Сакото беше ленено и му прилягаше добре. Панталоните също бяха от лен, белезникави на цвят. Лицето на Хокен нямаше никаква бръчка, беше оцветено от бронзовото мастило на слънцето.

Любезността на Хокен беше не по-малка от младежката му енергичност. Той дипломатично загатна за носталгията си по планините в Юта, мормонския живот, тишината и спокойствието на селския бит, тихите градчета с параклисите. Освен това разкри тайната, че е бил кандидат за ръката на майката на Дейвид.

— Твоята майка ми беше приятелка — каза Дийн Хокен. — Баща ти ми я отне. Но така излезе по-добре, те наистина се обичаха и бяха щастливи.

Дейвид си помисли, че това е вярно, майка му и баща му наистина се обичаха и в съвършената им любов нямаше място за него. През дългите зимни вечери те търсеха топлината на брачното легло, докато той гледаше телевизия. Но това беше много отдавна.

Сега наблюдаваше как говори Дийн Хокен и колко очарователно се държи. Забеляза възрастта под внимателно поддържаната, неестествено опъната бронзова кожа. Хокен нямаше никакви следи от тлъстини под брадичката като баща му. Дейвид се зачуди защо този човек е толкова любезен към него.

— Жених се четири пъти, откакто напуснах Юта — каза Хокен, — но щях да съм много по-щастлив с майка ти.

Дейвид се помъчи да установи някакви признаци на егоизъм, намек, че майка му също би могла да е много по-щастлива, ако се е била събрала с преуспелия Дийн Хокен. Но такива нямаше. Този мъж си оставаше провинциално момче под калифорнийското лустро.

Джетни слушаше учтиво и се смееше на шегите. Обръщаше се към Дийн Хокен със „сър“, докато той не го помоли да го нарича просто „Хок“, след което Дейвид изобщо престана да използува обръщение. Хокен поговори около час, погледна часовника си и каза рязко:

— Хубаво е да видиш земляк, но не вярвам да си дошъл да слушаш за Юта. С какво се занимаваш?

— Писател съм — отговори Дейвид. — Както всички, един захвърлен роман и няколко сценария, още се уча.

Никога не бе успявал да завърши роман.

Хокен одобрително кимна при тази скромност:

— Трябва да си изкарваш хляба. Ето какво мога да направя за тебе още сега. Мога да те уредя на щат в библиотеката на студията. Четеш сценарии, пишеш резюмета и даваш мнение. Само половин страница за сценарий. Аз почнах точно така. Ще се срещаш с хора и ще научиш занаята. Вярно, никой не обръща кой знае колко внимание на резюметата, но трябва да се стараеш. Това е само началото. Сега ще уредя въпроса и някоя от секретарките ще се свърже с тебе тези дни. А скоро ще вечеряме заедно. Поздрави майка си и баща си.

После Хокен изпрати Дейвид до вратата. Нямаше да обядват, помисли Дейвид, а обещанието за вечеря щеше да се проточи безкрайно. Но поне щеше да получи работа, щеше да открехне вратата, а като напишеше своите сценарии, всичко щеше да се промени.

 

 

Отказът на вицепрезидентката Хелън Дюпре да подпише беше зашеметяващ удар за конгресмена Джинц и сенатора Ламбертино. Само една жена можеше да е толкова противоречива, толкова сляпа за политическата необходимост, толкова несъобразителна да не се възползува от шанса да стане президент на Съединените щати. Но те щяха да се справят без нея. Разгледаха възможностите — делото трябваше да се довърши. Сал Тройка беше прав, налагаше се да прескочат предварителните мерки. Още от самото начало Конгресът трябваше да се обяви за решаващ орган. Но Ламбертино и Джинц продължаваха да търсят начини за представяне на Конгреса като безпристрастен. Изобщо не забелязаха, че точно в този момент Сал Тройка се влюби в Елизабет Стоун.

Досега твърдо се беше придържал към правилото: „Никакво чукане на жена над трийсетте“. Но сега за пръв път се замисляше дали да не направи изключение за помощничката на сенатора Ламбертино. Беше висока, слаба, с големи сиви очи и лице, което изглеждаше нежно в покой. Очевидно беше умна, но знаеше кога да си затваря устата. И все пак това, което го накара да се влюби, беше нейната усмивка към Сал, когато разбраха, че вицепрезидентката Хелън Дюпре отказва да подпише декларацията — признаваше го за пророк, защото единствен той беше предложил правилното решение.

Тройка имаше сериозни аргументи за своето правило. На първо място според него, жените в действителност не си падаха чак толкова по чукането, колкото мъжете, излагаха се на повече рискове в много отношения. Но преди да навършат трийсет, бяха по-сочни и по-празноглави. Над трийсетте обаче, присвиваха очи, ставаха много изобретателни, започваха да си мислят, че мъжете ги използуват и са облагодетелствани от природата и обществения договор. Човек никога не знаеше дали получава обикновена порция задник или подписва някаква полица. Елизабет Стоун обаче изглеждаше скромна и в същото време секси като изящна девственица — има такива жени. Освен това тя имаше повече власт от него. Нямаше защо да се тревожи, че тя ще го използува. Нищо че Елизабет Стоун наближаваше четиридесетте.

Докато обсъждаха стратегията с конгресмена Джинц, сенаторът Ламбертино забеляза, че Тройка проявява интерес към неговата помощничка. Това не го притесни. Ламбертино беше един от добродетелните мъже в Конгреса. Беше сексуално чист, женен от тридесет години, с четири големи деца. Финансово също беше чист, богатството му си беше негово по право. Политически беше толкова чист, колкото можеше да е един американски политик, но в допълнение приемаше присърце интересите на народа и страната. Наистина, беше амбициозен, но нали това беше същността на политическия живот. Неговата добродетелност не му пречеше да познава машинациите на света. Отказът на вицепрезидентката да подпише декларацията бе изненадал конгресмена Джинц, но сенаторът не се учудваше така лесно. Винаги беше смятал вицепрезидентката за умна жена. Ламбертино се отнасяше към нея доброжелателно, главно защото вярваше, че нито една жена няма трайните политически връзки или богатите покровители, необходими за спечелване на президентския пост. Тя щеше да е много уязвим опонент в борбата за издигане на кандидатурите.

— Трябва да действаме бързо — заяви сенаторът Ламбертино. — Конгресът трябва да упълномощи някой орган или сам да обяви президента за недееспособен.

— Какво ще кажете за специален съвет от десет сенатори? — подхвърли конгресменът Джинц с лукава усмивка.

Сенаторът Ламбертино раздразнено избухна:

— Ами комитет от петдесет членове на Камарата на представителите с глави, заврени отзад?

— Имам една приятна изненада, сенаторе — успокоително каза Джинц. — Мисля, че мога да накарам един човек от екипа на президента да подпише декларацията за отстраняването.

„Това ще свърши работа“, помисли Тройка. Но кой? В никакъв случай Клий, нито пък Дази. Или Одблъд Грей, или онзи съветник по националната сигурност Уикс. „А, не, Уикс е в Шерхабен.“

— Имаме много тежка задача днес. Историческа задача. По-добре да не губим време — обади се припряно Ламбертино.

Тройка се изненада, че Ламбертино не пита за името на човека, после съобрази, че сенаторът не иска да го знае.

— Гарантирам — отсече Джинц и протегна ръка, ръкостискането му беше известно като нерушима клетва.

 

 

Алфред Джинц беше постигнал известност като забележителен спикер на Камарата, като човек, който държи на думата си. Вестниците често пишеха на тази тема. Ръкостискането на Джинц беше по-сигурно от който и да е обвързващ правен документ. Въпреки че външно приличаше на карикатурен прахосник и пияница — нисък, закръглен, със зачервен топчест нос и провиснала бяла коса, поради което главата му напомняше за коледна елха в снежна буря, той минаваше за най-почтения човек в Конгреса от политическа гледна точка. Като обещаеше парче месо от бездънния казан на бюджета, то винаги се получаваше. Когато друг конгресмен искаше да се блокира някой законопроект и Джинц му дължеше политическа услуга, законопроектът се спираше. Когато конгресмен искаше законопроект по лична инициатива да се прокара с негова помощ, сделката се сключваше. Наистина, Джинц често издаваше тайни на журналистите, но това пък обясняваше многобройните статии за непоклатимото ръкостискане.

В този следобед Джинц трябваше да свърши подготвителната работа по гласуването за импийчмънт на президента Кенеди в Камарата на представителите. Двете трети мнозинство трябваше да се осигурят със стотици телефонни разговори и десетки обещания. Не че Конгресът нямаше да гласува, но цената трябваше да се плати. И всичко това за по-малко от двадесет и четири часа.

 

 

Сал Тройка вървеше през служебните помещения на конгресмена и прехвърляше наум предстоящите телефонни разговори и необходимите в случая документи. Съзнаваше, че е участник във велик исторически миг, но също така му беше ясно, че кариерата му ще рухне, ако се получи някакъв ужасен обрат. Беше учуден, че хора като Джинц и Ламбертино, към които изпитваше известно презрение, можеха да проявят достатъчно смелост, за да застанат начело на битката. Те предприемаха много опасна стъпка. При едно твърде мъгляво тълкуване на Конституцията бяха готови да превърнат Конгреса в орган, упълномощен да отстрани президента на Съединените щати.

Минаваше покрай призрачно просветващите зелени екрани на служебните компютри. Слава богу, че има компютри, как изобщо хората са работели преди. Пътем докосна рамото на една от служителките с приятелски жест, който не можеше да се приеме за сексуален натиск, и подхвърли:

— Не си уговаряй срещи, ще стоим тук до сутринта.

Наскоро в „Ню Йорк Таймс“ бе публикувана статия за сексуалните нрави на Капитолийския хълм, подслонил Сената, Камарата на представителите и обслужващия персонал. В статията се отбелязваше, че стоте сенатори, четиристотин тридесет и петте конгресмени и многочисленият персонал образуват неколкохилядното население на Капитолия, над половината от което са жени.

Статията намекваше, че това население твърде интензивно се занимава със секс. Твърдеше се, че поради неустановеното работно време и напрежението от крайните срокове на политиците, служителите нямат възможност за социални контакти и са принудени да търсят някакъв отдих на работното място. Посочваше се, че в конгресменските кабинети и сенаторските апартаменти има кушетки. В статията се обясняваше, че в държавните бюра са създадени специални клиники и лекарски екипи, натоварени със задачата дискретно да лекуват венерически зарази. Разбира се, медицинските картони били поверителни, но авторът твърдеше, че е надникнал в тях и е забелязал процент на заразяване, по-висок от средния за страната. Според журналиста, това можело да се обясни не толкова с безразборни полови връзки, колкото с разпуснатата социална среда. После се продължаваше с размисли дали прелюбодеянията не се отразяват на качеството на законотворчеството на Капитолия, който бе наречен „зайчарник“.

Сал Тройка прие статията като лична обида. Работеше средно по шестнайсет часа на ден, шест дни в седмицата, а в неделя беше на повикване. Нямаше ли право на нормален полов живот като всеки друг гражданин? По дяволите, нямаше време да ходи по светски събирания, да ухажва жени, да се обвързва с трайни връзки. Всичко трябваше да става тук, в безкрайните кабинети и коридори, в замъглената зелена светлина на компютрите и тревожните телефонни позвънявания. Трябваше да се вмества в няколкото минути отдих, в многозначителните усмивки, в изтощителните стратегии на работата. Оня шибан журналист от „Таймс“ можеше да се мотае по всички приеми на издателите, да води приятелки на задушевни обеди, да бъбри безгрижно с колежки, да скита по курви, без някой репортер да описва пикантните подробности.

Тройка влезе в своя кабинет, отиде в банята, седна на тоалетната чиния с писалка в ръка и въздъхна облекчено. Записа всичко, което трябваше да свърши. Изми си ръцете, мушнал бележника и писалката със златист надпис на Конгреса под мишница. Почувства се много по-добре (от напрежението по отстраняването на президента стомахът го беше свил), приближи се до подвижното барче и извади от малкия хладилник лед, за да си налее джин с тоник. Замисли се за Елизабет Стоун. Беше сигурен, че между нея и шефа й няма нищо. Освен това тя беше умна, по-умна от него — беше си мълчала.

Вратата на кабинета се отвори и влезе момичето, което беше потупал по рамото. Носеше цял куп разпечатки от компютрите. Сал седна на бюрото да ги прегледа, тя се изправи до него. Той усещаше топлината на нейното тяло, топлина от дългите часове, прекарани пред компютъра.

Тройка беше провел беседата с момичето, когато то кандидатстваше за работа при тях. Често се шегуваше, че ако служителките продължават да изглеждат така добре, както в деня на събеседването, той би ги направил до една модели в „Плейбой“. А пък ако могат да останат също толкова смирени и сладки, би се оженил за тях. Момичето се казваше Джанет Уингейл и наистина беше красиво. Когато я видя за пръв път, Тройка се сети за един Дантев стих: „Ето я богинята, която ще ме покори“. Разбира се, нямаше да допусне такова нещастие, но тя действително беше толкова красива в онзи пръв ден. Никога повече не успя да се докара така. Косата й пак беше руса, но вече не златна. Очите й пак бяха смайващо сини, но сега носеше очила и изглеждаше леко погрозняла без съвършения грим от първата среща. Нито пък устните й запазиха цвета на череша. Тялото не беше така съблазнително както тогава, но това беше естествено, защото тя се трудеше здраво и се обличаше в удобни за работа дрехи. В края на краищата Сал беше взел добро решение: тя все още не се беше увълчила.

Джанет Уингейл, какво чудесно име. Тя се навеждаше над рамото му да посочва разни неща в разпечатката. Сал усещаше как е застанала по-скоро до него, отколкото отзад. Златистата коса докосна бузата му, беше копринена и топла, миришеше на прекършени цветя.

— Парфюмът ти е страхотен — каза Сал Тройка и едва не се разтрепери от прилива на топлина от нейното тяло.

Тя не помръдна и не каза нищо. Но косата й беше като гайгеров брояч, който отчиташе радиацията на желанието, надигнало се в неговото тяло. То беше приятелско, като между партньори в дует. Цяла нощ щяха да преглеждат разпечатки, да отговарят на дяволската каша от телефонни обаждания, да свикват извънредни заседания. Щяха да се борят рамо до рамо.

С разпечатките в лявата ръка, Тройка плъзна дясната по бедрото й под полата. Тя не се отмести. Двамата втренчено гледаха в разпечатките. Ръката му спря, запали сатенената кожа, която възпламеняваше слабините му. Не разбра кога разпечатките са се разпилели по бюрото. Лицето му потъна в ухаещата на цветя коса, той се обърна, сега и двете му ръце бяха под полата, забързани в лудешки бяг по копринено мекото поле под найлоновото бельо. Още по-надолу, към мъха на венериния хълм и влажната, влудяваща сладост на плътта. Тройка се изправи. Стори му се, че стои неподвижен във въздуха, сякаш тялото му е свръхестествено орлово гнездо, където Джанет Уингейл пърха с криле да кацне в скута му. Като по чудо тя бе седнала право на члена му, който, кой знае как, се беше показал. Целуваха се, здраво притиснали лица. Сал потъваше в уханието на прекършени цветя, стенеше от страст, Джанет Уингейл непрекъснато повтаряше нещо любовно, което той най-накрая разбра. Тя шепнеше: „Заключи вратата“. Тройка измъкна влажната си ръка и натисна електронния бутон, който им осигури мимолетен съвършен екстаз. Двамата грациозно се свлякоха на пода. Дългите й крака се обвиха около врата му, той виждаше дългите млечнобели бедра и двамата стигнаха до оргазъм в абсолютен синхрон. Тройка шепнеше в екстаз: „О, божествено, божествено“.

После пак като по чудо се изправиха с поруменели бузи, с блеснали от удоволствие очи, възродени, ликуващи, готови да посрещнат дългите, изнурителни часове съвместна работа. Тройка галантно й подаде чашата с джин и тоник, ледените кубчета подрънкваха весело. С грациозен и изпълнен с благодарност жест Джанет намокри пресъхналите си устни. Тройка каза с искрена признателност:

— Беше прекрасно.

Тя любовно го потупа по врата и го целуна:

— Чудесно.

Само след миг бяха пак зад бюрото и разглеждаха разпечатките съвсем сериозно, съсредоточаваха се върху езика и цифрите. Джанет беше чудесен редактор. Сал изпитваше безкрайна благодарност и прошепна съвсем искрено:

— Джанет, направо съм луд по тебе. Като свърши кризата, ще излезеш с мене, нали?

— Хмм — измърка Джанет и се усмихна приятелски. — Обичам да работя с тебе.

Бележки

[1] Отстраняване от длъжност на висши представители на изпълнителната власт, гласувано от Конгреса на САЩ. — Б.пр.

[2] Герой от цикъла легенди за крал Артур и Рицарите на Кръглата маса, отцеубиец. — Б.р.

[3] Неправедна жена, изтребвала Господните пророци, олицетворение на безбожието и злото (Царства, Книга трета, 18:4). — Б.пр.