Марио Пузо
Четвъртият К (4)

Глава IV

Понеделник

Бягството на Ромео от Италия беше планирано до най-малките подробности. От площада „Свети Петър“ колата го отведе в сигурна къща, където той се преоблече, получи почти съвършен фалшив паспорт, взе предварително приготвен куфар и по нелегални канали стигна до границата с Южна Франция. Там в Ница се качи на самолета до Париж, който после продължаваше полета до Ню Йорк. Ромео не бе спал последните трийсет часа, но все още беше нащрек. Всички тези подробности бяха важни — лесната част от операциите, които понякога се проваляха заради някоя глупава засечка или недоглеждане при планирането.

Храната и виното в самолетите на Еър Франс винаги са добри и Ромео постепенно се отпусна. Загледа се в безкрайната бледозелена вода и хоризонта на синьо-бялото небе. Взе две таблетки силно приспивателно. И все пак някаква тръпка от страх го държеше буден. Замисли се за минаването през американската митница: можеше ли нещо да се обърка там? Но даже и да се окажеше заловен именно на това място и в този момент, планът на Ябрил изобщо нямаше да пострада. Предателският инстинкт за самосъхранение не му даваше да заспи. Ромео не си правеше илюзии за страданията, които трябваше да понесе. Беше се съгласил на саможертвена постъпка, за да изкупи греховете на своето семейство, на класата и страната си, но сега загадъчната тръпка на страха напрягаше тялото му.

Най-сетне приспивателното подейства и той заспа. Засънува как стреля и бяга от площада „Свети Петър“ и точно в момента на бягството се събуди. Самолетът кацаше на летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Стюардесата му подаде сакото, а той посегна за куфарчето на багажната полица отгоре. При митническата проверка изигра ролята си безупречно и понесе багажа си навън, към центъра на площадката пред летището.

Веднага забеляза хората, с които трябваше да установи контакт. Момичето носеше раирана скиорска шапка в зелено и бяло. Младежът измъкна червена шапка с козирка и я сложи на главата си така, че да се вижда синият надпис „Янки“. Ромео от своя страна не носеше никакви опознавателни знаци, искаше да си запази вратичка. Той се наведе и забърника в багажа си, отвори едната чанта и затършува из нея, докато изучаваше онези двамата. Не забеляза нищо подозрително. Нищо, което да заслужава внимание.

Момичето беше слабо, русо и прекалено кокалесто за вкуса на Ромео, но в изражението й се четеше онази женска строгост, която е присъща на някои сериозни момичета, а тя му допадаше. Замисли се каква ли е в леглото и си пожела да остане свободен достатъчно дълго, за да я прелъсти. Изглежда, нямаше да му е особено трудно. Жените винаги го харесваха. В този смисъл бе по-добър от Ябрил. Момичето щеше да се сети, че е замесен в убийството на папата — за една сериозна млада революционерка да легне с него можеше да означава сбъдване на романтична мечта. Забеляза, че тя не се обляга на младежа с нея и не го докосва.

Младият човек имаше такова добродушно, открито лице, излъчваше такава американска сърдечност, че Ромео моментално го намрази. Американците бяха скапани некадърници, живееха в прекален комфорт. Като си помисли човек, че за повече от двеста години не бяха стигнали до създаването на революционна партия. И всичко това в страна, възникнала по пътя на революцията. Изпратеният да го посрещне младеж беше типичен пример за тази мекушавост. Ромео вдигна чантите и тръгна право към тях.

— Извинете — каза усмихнат той на английски със силен акцент, — бихте ли ми казали, откъде тръгва автобусът за Лонг Айлънд?

Момичето се обърна с лице към него. Отблизо се оказа много по-хубава. На брадичката имаше малък белег, който възбуди желанията му. Тя попита:

— На северния или на южния бряг искате да отидете?

— В Ист Хамптън — отговори Ромео.

Момичето се усмихна. Усмивката й беше изпълнена със сърдечност, даже възхищение. Младежът пое едната от чантите на Ромео и каза:

— Последвайте ни.

Изведоха го вън от летището. Ромео ги следваше. Шумното улично движение, гъстата тълпа почти го стъписаха. Чакаше ги кола с шофьор, който също носеше червена шапка за бейзбол с козирка. Двамата младежи седнаха отпред, а момичето се настани на задната седалка до Ромео. Колата тръгна да се влее в потока на улицата, момичето протегна ръка и каза:

— Казвам се Доротея. Не се притеснявайте.

Двамата младежи отпред също промърмориха имената си. После момичето добави:

— Ще се чувствате много удобно и много сигурно.

В този миг Ромео изпита агонията на Юда.

Същата вечер двамата млади американци положиха голямо старание да приготвят вкусно ядене за Ромео. Стаята му беше удобна, с изглед към океана, макар и леглото да беше твърдо, но това нямаше особено значение, защото Ромео знаеше, че ще спи в него само една нощ, ако изобщо му се случеше да спи. Мебелите в къщата бяха скъпи, но в тях липсваше добър вкус — модерен, плажен американски стил. Тримата прекараха спокойна вечер в разговор на смесица от италиански и английски.

Момичето, Доротея, беше истинска изненада. Извънредно умна и при това хубава. Освен това се оказа, че не е склонна към флиртове, което разби надеждите на Ромео да прекара последната си нощ на свобода в сексуални игри и забавления. Младият мъж, Ричард, също беше твърде сериозен. Очевидно се бяха досетили за участието му в убийството на папата, но не задаваха конкретни въпроси. Просто се отнасяха към него с ужасяващата почит, която се проявява към бавно гаснещите от неизлечима болест. Двамата направиха впечатление на Ромео. Движенията на телата им бяха много гъвкави. Говореха умно, изпитваха състрадание към нещастните и излъчваха увереност в своите убеждения и способности.

От тихата вечер с двамата младежи, така искрени във вярата си, така безрезервно приели необходимостта от истинска революция, на Ромео му призля от мисълта за целия му живот. Налагаше ли се и тези двамата да бъдат предадени заедно с него? В крайна сметка щяха да го освободят, той вярваше в плана на Ябрил, струваше му се много опростен и елегантен. Пък и той самият доброволно бе заложил главата си. Но младежът и момичето също истински вярваха, бяха на тяхна страна. И те щяха да се озоват в белезници, щяха да познаят мъките на революционера. В един момент се замисли дали да не ги предупреди. Налагаше се обаче светът да разбере, че в заговора са замесени американци. Тези двамата трябваше да изиграят ролята на жертвения агнец. После се ядоса на себе си, беше прекалено мекосърдечен. Наистина, никога не би могъл да хвърли бомба в детска градина, както би направил Ябрил, но със сигурност можеше да пожертва няколко възрастни. Беше убил папата в края на краищата.

Освен това какво щеше да им навреди чак толкова? Щяха да прекарат няколко години в затвора. Америка проявяваше такава мекота на всички равнища, че не беше изключено даже да ги пуснат на свобода. Америка беше страната на адвокатите, страховити като Рицарите на Кръглата маса. Можеха да освободят всекиго.

И така той се помъчи да заспи. Но всички ужаси от последните няколко дни нахлуха с океанския въздух през отворения прозорец. Пак вдигаше пушката, пак виждаше как пада папата, пак се втурваше по площада и чуваше ужасените писъци на празнуващите поклонници.

Рано сутринта в понеделник, двадесет и четири часа след като бе убил папата, Ромео реши да се разходи до американския бряг на океана и да вкуси последната глътка свобода. Къщата беше притихнала, докато слизаше по стълбите от горния етаж, но долу намери Доротея и Ричард заспали на кушетките в дневната, сякаш бяха стояли на пост. Отровата на неговото предателство го прогони навън, при соления бриз на плажа. Гледката на чуждия бряг го отврати — варварските сиви храсталаци, високите жълти бурени, отблясъците на слънцето по сребристочервените кутии от газирана вода. В тази чужда страна дори слънчевите лъчи бяха воднисти, а ранната пролет — по-студена. Въпреки всичко се радваше, че е на открито, докато се извършва предателството. Над главата му закръжи хеликоптер и се изгуби от поглед. Два кораба стояха неподвижно във водата без никакви признаци за живот на борда. Слънцето изгря кърваво оранжево, после се издигна по-високо в небето и изсветля до златисто. Ромео се разхожда дълго, зави покрай залива и къщата се скри от погледа му. Неизвестно защо изпадна в паника от това или може би от гледката на гъсто израслите тънки стъбла на бурените, образували истинска гора чак до самия бряг. Обърна се назад.

Точно тогава чу сирените на полицейските коли. Далеч долу на брега видя пулсиращите им светлини и забърза към тях. Не се страхуваше, не се съмняваше в Ябрил, въпреки че все още имаше възможност да избяга. Изпита презрение към американското общество, което с цялата си глупост не можеше да организира даже залавянето му. Но хеликоптерът пак се появи в небето, корабите, които му се бяха сторили неподвижни и изоставени, бързаха към брега. Усети страх и паника. Сега, когато вече нямаше шанс да се отскубне, му се прииска да бяга, бяга, бяга. Но той се стегна и се запъти към къщата, обграден от хора и оръжия. Хеликоптерът кръжеше над покрива. Откъм плажа и откъм брега прииждаха хора. Ромео изигра сцена на вина и уплаха — понечи да се затича към океана, но от водата се показаха мъже с маски. Той се обърна, хукна обратно към къщата и тогава видя Ричард и Доротея.

Бяха оковани с белезници, железни въжета притискаха телата им към земята. Те плачеха. Ромео знаеше как се чувстват, бе преживял същото много отдавна. Плачеха от срам, от унижение, от безсилие. Бяха обзети от неописуемо кошмарния ужас на пълната безпомощност, от мисълта, че съдбата им ще се решава вече не от капризни, но може би благосклонни богове, а от неумолимите им себеподобни.

Ромео се усмихна и на двамата с безпомощно съжаление. Знаеше, че неговото освобождаване е въпрос на дни, знаеше, че е предал тези истински привърженици на собствената му вяра, но в крайна сметка решението бе продиктувано от тактически съображения, а не от злонамереност. После въоръжените мъже се нахвърлиха върху него и го оковаха в стомана и тежко желязо.

На другия край на света, където небесният покрив изобилстваше от спътници-шпиони и в озона патрулираха радари-шамани, през моретата, пълни с американски военни кораби, които се носеха към Шерхабен, през континентите, осеяни с ракетни установки и неподвижни армии, вкопчени в земята като гръмоотводи на смъртта, Ябрил закусваше в двореца със султана на Шерхабен.

Султанът на Шерхабен вярваше в свободата на арабите и правото на палестинците на собствена родина. На Съединените щати гледаше като на главна опора на Израел: Израел не можеше да просъществува без американската подкрепа. Затова Америка беше главният враг. А планът на Ябрил за дестабилизиране на американския авторитет допадна на изтънчения му ум. Идеята за унизяване на великата сила от Шерхабен, толкова безпомощен във военно отношение, го очароваше.

Султанът имаше неограничена власт в Шерхабен. Притежаваше огромни богатства, всички земни удоволствия бяха на негово разположение, но му бяха омръзнали и нищо не го задоволяваше. Султанът нямаше пороци, които придават вкус на живота. Спазваше мюсюлманските закони, водеше праведен живот. Жизненото равнище в Шерхабен благодарение на огромните доходи от нефта беше сред най-високите в света. Султанът бе построил нови училища и болници. Истинската му мечта беше да превърне Шерхабен в арабската Швейцария. Единствената му ексцентричност беше неговата мания за чистота — собствена и на държавата.

Султанът бе участвал в конспирацията, защото му допадаха усещането за приключение, високите хазартни залози и борбата за възвишени идеали. А личният риск за него и за държавата беше нищожен поради вълшебния щит — милиардите варели нефт, надеждно заключени под пустинната му земя.

Другият силен мотив беше неговата любов и признателност към Ябрил. Когато султанът беше още непълнолетен принц, в Шерхабен се водеше ожесточена битка за власт, особено след като се разбра колко грамадни са нефтените находища. Американските петролни компании бяха на страната на противниците на султана, които естествено поддържаха американската кауза. Султанът, получил образованието си в чужбина, разбираше истинската стойност на нефтените полета и се бореше да ги запази за Шерхабен. Избухна гражданска война. Именно съвсем младият тогава Ябрил помогна на султана да поеме властта, като изби неговите противници. Въпреки всички свои лични добродетели султанът признаваше, че политическата борба има собствени правила.

След като дойде на власт, султанът осигуряваше убежище на Ябрил, когато той изпадаше в нужда. Всъщност през последните десет години Ябрил бе прекарал в Шерхабен повече време, отколкото където и да било другаде. Беше си създал там друга самоличност, имаше дом, прислуга, жена и деца. Под същото име работеше като специален държавен служител на не особено висока длъжност. Чуждите разузнавателни служби така и не разкриха тази негова самоличност. През изминалите десет години се бяха сближили със султана. И двамата изучаваха Корана, образоваха се с преподаватели чужденци и ги обединяваше омразата към Израел. В това отношение правеха разграничение: не мразеха евреите като такива, а официалната еврейска държава.

Султанът на Шерхабен имаше тайна мечта, толкова необикновена, че не смееше да я сподели с никого, даже с Ябрил. Мечтаеше един ден Израел да бъде разрушен и евреите пак да се пръснат по целия свят. Тогава той, султанът на Шерхабен, щеше да примами еврейски учени и да създаде голям университет, притегателен център за еврейските умове. Та нали историята бе потвърдила, че тяхната раса притежава в гените си величието на мисълта? Айнщайн и други учени евреи бяха дали на света атомната бомба. Какви други загадки на Бога и природата можеха да останат скрити за тях? А не бяха ли сродни като семити? Времето разяжда омразата: евреи и араби можеха да живеят заедно в мир и да направят Шерхабен велик. О, той щеше да ги привлече с богатства и изтънчена любезност, щеше да уважава упоритите приумици на тяхната култура. Кой знаеше какво може да се случи? Шерхабен можеше да стане втора Атина. Тези мисли караха султана да гледа с усмивка на собствената си глупост и все пак какво лошо имаше в една мечта?

Сега обаче заговорът на Ябрил изглеждаше кошмарен. Султанът го бе повикал в двореца и го беше грабнал още от самолета, за да е сигурен, че яростният му нрав ще е под контрол. Ябрил бе известен със собствени хрумвания в провеждането на операции.

Султанът настоя Ябрил да се изкъпе, да се обръсне и да се разтуши с красива танцьорка в двореца. После освеженият Ябрил и султанът с малкия си дълг седнаха на остъклената тераса с климатична инсталация.

Султанът сметна, че може да говори откровено.

— Трябва да те поздравя — каза той на Ябрил. — Времето беше подбрано отлично и да си призная, с голям късмет. Без съмнение Аллах те закриля.

При тези думи той се усмихна сърдечно на Ябрил и продължи:

— Получих предизвестие, че Съединените щати ще удовлетворят всички твои искания. Можеш да бъдеш доволен. Унизи най-великата държава на този свят. Уби най-големия религиозен водач на света. Ще постигнеш освобождаването на онзи твой убиец на папата и така ще им плюеш в лицето. Но не искай повече. Помисли какво ще се случи после. Ще бъдеш най-преследваният човек на века.

Ябрил знаеше какво ще последва — търсене на повече информация за начина, по който смята да преговаря. За миг се замисли дали султанът ще се опита да поеме операцията.

— Ще бъда на сигурно място тук в Шерхабен — каза Ябрил. — Както винаги.

Султанът поклати глава:

— Знаеш не по-зле от мене, че те ще се насочат към Шерхабен, когато свърши всичко това. Ще трябва да си намериш друго убежище.

Ябрил се изсмя:

— В Ерусалим ще съм просяк. Но вие трябва да се погрижите за себе си. Те ще научат за вашето участие.

— Малко е вероятно — отговори султанът. — Под мене се намира най-големият и най-евтин петролен океан в света. Освен това американците са инвестирали тук петдесет милиарда долара, колкото е цената на нефтения град Дак, ако не и повече. Не, мисля, че на мене ще простят много по-бързо, отколкото на тебе и на твоя Ромео. Виж, Ябриле, приятелю, познавам те добре, този път надмина себе си, изпълнението беше прекрасно. Моля те, не разваляй всичко с някой от твоите малки фойерверки в края на играта.

Той замълча за миг.

— Кога да представя твоите искания?

Ябрил тихо отвърна:

— Ромео е където трябва. Дайте ултиматума днес следобед. Трябва да се съгласят до вторник, единадесет часа сутринта вашингтонско време. Няма да преговарям.

— Много внимавай, Ябриле — каза султанът. — Дай им повече време.

Двамата се прегърнаха, преди да отведат Ябрил обратно в самолета, който сега се контролираше от трима души от неговата група и още четирима, които се качиха в Шерхабен. Всички заложници, екипажът включително, бяха в салона за пътници. Самолетът стоеше изолиран сред полето, тълпите зяпачи и телевизионните екипи от цял свят с камерите и цялото си оборудване бяха изтикани на около петстотин ярда от самолета, където имаше кордон на султанската армия.

Тайно прехвърлиха в самолета Ябрил като член на снабдителната група с камион храна и вода за заложниците.

Във Вашингтон, окръг Колумбия, беше понеделник, рано сутринта. Последните думи на Ябрил към султана на Шерхабен бяха:

— Сега ще видим стиска ли му на тоя Кенеди.