Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth K, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване
Xesiona (2012)
Корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Марио Пузо. Четвъртият К

Американска. Първо издание

ИК „Петекс“, София, 1991

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Анна Лазарова, Тотка Вълевска

История

  1. — Добавяне

Част IV

Глава XVI

Президентът Франсис Кенеди, здраво хванал властта и надвил противниците си, размишляваше над съдбата си. Предстоеше му да направи последната стъпка и да вземе окончателно решение. Загубил бе съпругата си и детето си и личният му живот нямаше вече никакъв смисъл. Това, което наистина му оставаше, бе един живот, неразделно свързан с американския народ. Докъде искаше да стигне с това свое обвързване?

Той обяви, че ще постави кандидатурата си за преизбиране през ноември и организира кампанията си. На Кристиан Клий бе наредено да окаже юридически натиск върху всички големи компании, особено върху информационните, за да не се бъркат в избирателния процес. Вицепрезидентката Хелън Дюпре мобилизираше жените на Америка. Влиятелният сред източните либерални кръгове Артър Уикс и Юджийн Дази, който отговаряше за напредничавите ръководители на бизнеса в страната, набираха средствата. Но Франсис Кенеди знаеше, че в крайна сметка всичко това имаше второстепенно значение. Всичко щеше да зависи от самия него и от това доколко американците биха гласували лично за него.

Имаше и един критичен момент: този път народът трябваше да избере Конгрес, твърдо застанал зад президента на Съединените щати. Искаше му се да има Конгрес, който да прави точно това, което той поиска да бъде направено.

Така че сега Франсис Кенеди трябваше да усети най-съкровените чувства на Америка. А това бе една потресена нация.

По предложение на Одблъд Грей той замина с него за Ню Йорк. Минаха пеша по Пето авеню, начело на шествието в памет на загиналите до огромния кратер, образуван от експлозията на атомната бомба. Направиха го, за да покажат на народа, че вече няма опасност от радиация, че вече няма опасност от друга скрита бомба. Кенеди изпълни ролята си в церемонията в памет на загиналите и в освещаването на земята за построяване на парк, който да напомня на всички за тях. Част от речта му бе посветена на опасностите от неограничената свобода на личността в днешната несигурна епоха на технокрация. И на вярата му, че личната свобода трябва да бъде ограничена, за да се заздрави съгласието в обществото и че отделната личност трябва да се откаже от някои неща, заради подобряването на живота на широките народни маси. Спомена това между другото, но то бе широко отразено от медиите.

Одблъд Грей бе обхванат от чувство на неприятна ирония, когато чу оглушителните викове на тълпата. Можеше ли един такъв ужасен акт на разрушение да бъде толкова благоприятен за някого?

След като шокът и ужасът отминаха, в по-малките градове и в селските райони настъпи зловещо задоволство. Ню Йорк си бе получил заслуженото. Много жалко, че бомбата не е била по-голяма и не е хвърлила във въздуха целия град с неговите разпуснати богаташи, заговорничещи евреи и престъпни чернокожи. Има все пак справедлив Бог на небето. И той е избрал подходящото място за това голямо наказание. Но из страната се ширеше и страх — че съдбата на хората, техният живот, самото им съществуване и потомство са заложници на сънародници, отклонили се от нормалното. Кенеди усещаше всичко това. Всеки петък вечерта Франсис Кенеди се обръщаше по телевизията към народа. Това бяха всъщност леко завоалирани предизборни речи, но сега той нямаше никакви проблеми да получи време в ефир.

Използуваше някои често употребявани изрази и малки речи, лесно достигащи до сърцето.

— Ще обявим война на всекидневните нещастия в човешкия живот — заявяваше той. — А не война на други народи.

Повтаряше известния въпрос, използуван по време на първата му предизборна кампания: „Как става така, че след края на всяка голяма война, когато трилиони долари са били похарчени и хвърлени в името на смъртта, в света настъпва благоденствие? Какво би станало, ако тези трилиони се харчеха за напредъка на човечеството?“.

Шегуваше се, че с разходите за една ядрена подводница правителството би могло да финансира построяването на хиляда жилища за бедните. С разходите за една ескадрила бомбардировачи „Стелт“ би могло да финансира един милион жилища. „Просто ще си представим, че те са изчезнали по време на маневри — заявяваше той. — По дяволите, това се е случвало преди, и то с цената на скъпи жертви. Просто ще си представим, че така се е случило.“ А когато критиците му посочваха, че отбраната на Съединените щати би пострадала, той заявяваше, че статистическите доклади от Министерството на отбраната са строго секретни и че никой няма да научи за намаляването на разходите по отбраната.

Той обяви, че по време на втория си мандат ще бъде още по-безпощаден към престъпността. Отново ще се бори, за да даде възможност на всеки американец да си купи нов дом, да покрие разходите си за лечение и да бъде сигурен, че ще може да получи по-високо образование. Подчертаваше, че това не е социализъм. Разходите за тези програми щели да бъдат покривани просто като се отнеме малко от залъка на богатите американски корпорации. Заяви, че не проповядва социализъм, а само иска да предпази американския народ от „царски“ богатите. И повтаряше това безброй пъти.

Според членовете на Конгреса и на Сократовия клуб президентът на Съединените щати им бе обявил война.

 

 

Сократовият клуб реши да проведе семинар в Калифорния по въпроса как да бъде победен Кенеди на изборите през ноември. Лорънс Салънтайн беше много разтревожен. Той знаеше, че министърът на правосъдието подготвя сериозни обвинения по повод дейността на Бърт Одик и започва разследване на финансовите операции на Мартин Мътфорд. Грийнуел бе прекалено ловък, за да изпадне в беда, за него Салънтайн не се безпокоеше. Но Салънтайн знаеше, че собствената му информационна империя е силно уязвима. Бяха останали ненаказани за мошеничествата си в продължение на толкова много години, че вече бяха непредпазливи. Издателската му компания, книгите и списанията бяха наред. Никой не можеше да навреди на печатните средства за информация, закрилата на Конституцията бе прекалено силна. Освен ако, разбира се, един такъв никаквец като Клий не вдигнеше цените на пощенските услуги.

Но Салънтайн сериозно се безпокоеше за своята телевизионна империя. Правата за излъчване принадлежаха все пак на правителството и се определяха от него. За телевизионните станции се даваха само разрешителни. И Салънтайн винаги недоумяваше, че държавата позволява на частната инициатива да прави толкова много пари от тези предавания, без да налага подходящ данък. Той потръпна при мисълта за един силен федерален ръководител на съобщенията под ръководството на Кенеди. Това би означавало край на телевизионните и кабелни компании в сегашния им вид.

 

 

Луис Инч, заклетият патриот, изпитваше доста нелоялно уважение към президента Кенеди. Въпреки че беше известен като най-мразения човек в Ню Йорк, той предложи доброволно да възстанови разрушената от бомбата част на града. Засегнатите квартали трябваше да бъдат заместени от мраморни паметници, обградени от горска зеленина. Той щеше да направи това за своя сметка, без да извлече печалба, и да го изгради за шест месеца. Слава богу, че радиацията беше минимална.

Всички знаеха, че Инч върши нещата много по-добре от която и да било държавна организация. Той, разбира се, знаеше, че все пак ще направи доста пари чрез своите филиали в строителството, плановите комисии и консултантските бюра. А рекламата щеше да бъде неоценима.

Инч бе един от най-богатите хора в Америка. Баща му бе обичайният упорит наемодател в големия град, който забравяше да осигури отопление в жилищните кооперации, икономисваше от услугите и принуждаваше наемателите да напускат, за да строи по-скъпи апартаменти. Подкупването на жилищните инспектори бе похват, който Луис Инч усвои още на коляното на баща си. По-късно, въоръжен с университетска диплома по мениджмънт и право, той подкупваше градски съветници, председатели на общини и техни подчинени, а дори и кметове.

Именно Луис Инч бе човекът, който поведе борбата срещу законите за контрол на наемите в Ню Йорк, Луис Инч бе този, който сключи сделките с недвижимо имущество за изграждане на небостъргачи край Сентръл парк. Паркът, над който сега се бяха надвесили чудовищните стоманени здания, приютили брокери от Уолстрийт, професори във влиятелни университети, прочути писатели, модерни художници и главните готвачи на скъпи ресторанти.

Общинските деятели обвиняваха Инч, че е отговорен за отвратителните коптори в горната част на Уест сайд, а също и в Бронкс, в Харлем и на Кони Айлънд само заради многото сносни жилища, които бе разрушил, за да построи нови сгради в Ню Йорк. Обвиняваха го също, че блокира благоустройството на района около Таймс Скуеър, купувайки тайно в същото време сгради и квартали. На това Инч отвръщаше, че тия раздорници са хора, които, ако имаш торба с лайна, ще ти поискат половината от нея.

Друг прийом на Инч бе да подкрепя градските закони, задължаващи собствениците да дават под наем жилища на всекиго, без оглед на раса, цвят на кожата или религия. Произнасял бе речи в подкрепа на тия закони, тъй като те способстваха да се унищожи конкуренцията на дребните собственици. Собственик, който можеше да дава под наем само горните етажи или сутерена на къщата си, беше принуден да подслонява пияници, шизофреници, продавачи на наркотици, изнасилвачи и улични обирджии. Постепенно тези дребни собственици се обезкуражаваха, продаваха къщите си и се преместваха в предградията.

Но Инч бе вече надскочил всичко това — минаваше към висшето общество. Милионери има колкото щеш, а Луис Инч бе един от стотината милиардери в Америка. Притежаваше автобусни компании, хотели и една авиокомпания. Собственик бе на едно от големите хотелски казина в Атлантик сити и на жилищни кооперации в Санта Моника в Калифорния. Тъкмо имотът му в Санта Моника му създаваше най-много неприятности.

Луис Инч бе станал член на Сократовия клуб, понеже вярваше, че могъщите му членове могат да му помогнат да разреши проблемите си, свързани с имиджа му в Санта Моника. Голфът бе идеалният спорт за тайни договаряния. При него има и шеги, и добро разкършване, и сключване на договори. А какво друго може да изглежда по-безобидно? И най-ревностният следовател от комитетите на Конгреса или строгите съдници от пресата не можеха да обвинят играчите на голф в престъпни намерения.

Клубът „Сократ“ се оказа по-добър, отколкото Инч очакваше. Той се сприятели със стотината мъже, които контролираха икономиката на страната и политическата машина. Тъкмо в Сократовия клуб Луис Инч стана член на Паричната гилдия, която можеше да купи всички представители от даден щат в Конгреса наведнъж. Не да ги купи, разбира се, телом и духом — тук не ставаше дума за абстракции, като дявола и Бога, доброто и злото, целомъдрието и греха. Не, тук ставаше дума за политика. Ставаше въпрос за това, което е възможно. Има моменти, когато някой конгресмен трябва да ти се противопостави, за да бъде преизбран. Вярно е, че деветдесет и осем процента от конгресмените винаги ги преизбират, но винаги си съществуват двата процента, които трябва да се вслушват в своите избиратели.

Луис Инч имаше една неосъществена мечта. Не, не да стане президент на Съединените щати, знаеше, че клеймото на хазаин никога не може да бъде изтрито. Това, че бе опетнил истинското лице на Ню Йорк, беше убийство за архитектурата. В Ню Йорк, Чикаго и Санта Моника съществуваха един милион жители на бедняшките квартали, готови да излязат на улицата и да набучат главата му на кол. Не, мечтата му бе да стане първият трилионер в съвременния цивилизован свят. Един трилионер-плебей, спечелил богатството си с мазолестите ръце на работник.

Инч мечтаеше за деня, когато ще може да каже на Бърт Одик: „Аз имам хиляда единици“. Винаги го бе дразнело, че тексаските петролни магнати говореха в единици — една „единица“ в Тексас означаваше сто милиона долара. За разрушения град Дак Одик бе подхвърлил: „Господи, там загубих петстотин единици“. И Инч се закле да каже един ден на Одик: „По дяволите, аз имам около хиляда единици, вързани в недвижими имоти“, а след като Одик подсвирне и каже: „Сто милиарда долара“, тогава Инч ще му обясни: „О, не, един трилион долара. В Ню Йорк една единица означава един милиард долара“. Така щеше да ликвидира тексаския лайнар веднъж завинаги.

За осъществяването на тази мечта Луис Инч инвестираше в концепцията за въздушното пространство. Всъщност купуваше въздуха над съществуващите сгради в големите градове и строеше над тях. Въздухът можеше да се купи за стотинки, това бе нова идея, така както блатистите местности са били нова идея, когато дядо му ги е купувал, знаейки, че техниката ще реши проблема с пресушаването на блатата и ще ги превърне в доходни площи за застрояване. Проблемът се състоеше в това да се попречи на хората и адвокатите им да го спрат. Всичко това щеше да отнеме време и огромни капиталовложения, но той бе убеден, че може да бъде направено. Наистина, градове като Чикаго, Ню Йорк, Далас и Маями щяха да се превърнат в гигантски стоманобетонни затвори, но пък хората не бяха длъжни да живеят в тях, освен елита, който обичаше музеите, кината, театъра и музиката. Щеше да има, разбира се, и малки бутикови квартали наблизо за хората на изкуството.

А най-важното бе, че когато Луис Инч най-после успееше, в Ню Йорк повече нямаше да има бедняшки квартали. Просто нямаше да има наеми, които могат да си позволят дребните престъпници и работниците. Те щяха да идват от предградията със специални влакове и автобуси и да си отиват вечер. Наемателите и купувачите на апартаментите и луксозните резиденции на корпорацията „Инч“ щяха да могат да ходят на театър, на дискотека и по скъпите ресторанти, без да се страхуват от тъмните улици навън. Щяха да могат да се разхождат по булевардите, дори да се отбиват в страничните улички и да вървят из парковете в сравнителна безопасност. А какво биха платили за един такъв рай? Цели състояния.

 

 

Призован за заседанието на Сократовия клуб в Калифорния, Луис Инч предприе едно пътуване из целите Съединени щати, за да се консултира с големите корпорации за недвижими имоти в големите градове. Успя да получи обещанието им да отпуснат средства, за да бъде победен Кенеди. Пристигайки няколко дни по-късно в Лос Анджелис, той реши да се отбие за малко до Санта Моника, преди да отиде на семинара.

Санта Моника бе един от най-красивите градове в Америка, главно защото жителите му се бяха противопоставили успешно на опитите на собствениците на недвижими имоти да построят небостъргачи и бяха гласували за закони, запазващи наемите стабилни и контролиращи строителството. Един хубав апартамент на Оушън булевард, с изглед към Тихия океан струваше само една шеста от дохода на средния гражданин. Това положение влудяваше Инч в продължение на двайсет години.

Инч смяташе Санта Моника за обида, за грубо нарушение на американския дух на свободна инициатива, защото тези сгради при днешните условия можеха да де дадат срещу наем, десетократно по-висок от съществуващия. Той бе купил много от жилищните кооперации. Това бяха чудесни комплекси в испански стил, разточителни по отношение на ценната площ с всичките им вътрешни дворове и градини и скандално ниските им сгради на два етажа. А той не можеше, съгласно закона, да вдига наемите в този рай. О, въздухът над Санта Моника струваше милиарди, а изгледът към Тихия океан струваше още повече. Понякога на Инч му идваше налудничавата идея да строи вертикално в самия океан. Тази идея го замайваше.

Той естествено не се опита да подкупи веднага тримата градски съветници, които бе поканил в ресторант „Майкълс“, но им разказа за плановете си, като им разкри как всеки един от тях би могъл да стане мултимилионер, ако се променят някои закони. Остана като гръмнат, че те не проявиха никакъв интерес. Но това не бе най-лошото. Когато Инч се качваше в лимузината, се разнесе оглушителна експлозия. Цялото купе на лимузината се покри с парченца стъкло, задното стъкло се разпадна, а стъклото отпред изведнъж се превърна в огромна дупка с нишки като на паяжина в останалата му здрава част.

Когато пристигна полицията, казаха на Инч, че щетите са от куршум на карабина. Когато го попитаха дали има някакви неприятели, Луис Инч ги увери съвсем чистосърдечно, че няма такива.

 

 

Извънредният семинар на клуба „Сократ“ на тема „Демагогията в демокрацията“ започна на другия ден.

Присъстваха Бърт Одик, преследван съдебно в момента от РИКО[1], Джордж Грийнуел, който изглеждаше като старата пшеница, складирана в огромните му силози в Средния запад, Луис Инч, чието хубаво, намръщено лице бе още бледо след досега със смъртта предишния ден, Мартин Мътфорд, с прякора „Между нас казано“, облечен в костюм от Армани, който не можеше да скрие пълнотата му, и Лорънс Салънтайн.

Бърт Одик взе думата пръв:

— Може ли някой да ме убеди, че Кенеди не е комунист? — започна той. — Кенеди иска да социализира медицината и жилищното строителство. Преследва ме по съдебен ред съгласно законите на РИКО, а аз дори не съм италианец. — Никой не се засмя на малката му шега, така че той продължи: — Можем да си приказваме колкото си искаме, но трябва да приемем един основен факт. Той представлява непосредствена заплаха за всичко, което ние тук, в тази стая, отстояваме. Трябва да предприемем драстични мерки.

Джордж Грийнуел тихо каза:

— Той може да те преследва, но не може да те осъди — все пак в тази страна още има закони. Е, знам, че са те провокирали доста. Но ако чуя някакви опасни приказки в тази стая, излизам. Няма да слушам за никакви противодържавни заговори.

Одик се обиди.

— Аз обичам родината си повече от когото и да е тук — заяви той. — Точно затова се дразня. Обвинението твърди, че съм действал като предател. Аз! Моите прадеди са били тук, когато скапаните Кенеди още са дъвчели картофи в Ирландия. Аз бях богат, когато те контрабандираха алкохол в Бостън. Ония, дето стреляха по американските самолети над Дак, не действаха по моя заповед. Наистина направих сделка със султана на Шерхабен, но действах в интерес на САЩ.

Салънтайн сухо подхвърли:

— Ние знаем, че проблемът е в Кенеди. Тук сме, за да вземем решение. Което е наше право и задължение.

Намеси се Мътфорд:

— Това, което Кенеди разправя пред цялата страна, са глупости. Откъде ще дойдат огромните средства в подкрепа на всички тези програми? Той предлага някаква модифицирана форма на комунизъм. Ако можем да втълпим това на медиите, хората ще му обърнат гръб. Всеки в тази страна — мъж или жена — си мисли, че един ден ще стане милионер, и вече почва да се тревожи за размера на данъците.

— Тогава защо всички анкети сочат, че Франсис Кенеди ще спечели през ноември? — попита раздразнено Салънтайн. Както често пъти преди, той бе малко изненадан от тъпотата на тия силни мъже. Те като че ли не бяха чували за огромното лично обаяние на Кенеди, за това, че се харесваше на маса хора, просто защото те самите оставаха безучастни към това обаяние.

Настъпи тишина, после се обади Мартин Мътфорд:

— Прегледах някои от подготвяните закони за регулиране на борсата и банките. Ако Кенеди бъде избран, печалбите ще бъдат доста мършави. А ако назначи свои хора в Агенцията за контрол, затворите ще се напълнят с много богати хора.

— Аз вече ще съм там и ще ги посрещна — обади се с усмивка Одик. Неизвестно защо, той като че ли беше в много добро настроение, въпреки воденото следствие срещу него. — Дотогава ще съм спечелил доверие и ще осигуря на всеки от вас цветя в килията.

Инч нетърпеливо подхвърли:

— Ти ще бъдеш в някой от провинциалните затвори и ще си играеш с компютри, които ще ти показват движението на твоите танкери.

Одик никога не бе харесвал Луис Инч. Не обичаше хора, които, накамарили човешки същества от приземията до звездите, искаха по един милион долара за апартаменти с размер на плювалник. Така че му каза:

— Сигурен съм, че килията ми ще е по-голяма от някой от твоите луксозни апартаменти. А след като веднъж ме вкарат, недей да бъдеш много сигурен, че ще получиш петрол за отоплението на скапаните ти небостъргачи. И още нещо, по-добре ще ми бъде да залагам в затвора, отколкото в твоите казина в Атлантик сити.

Грийнуел, като най-стар и най-опитен в отношенията с правителството, усети, че трябва да поеме ръководството на срещата:

— Аз мисля, че ще трябва — чрез нашите компании и други представители — да хвърлим доста пари за кампанията на противника на Кенеди. Мартин, струва ми се, че ти трябва да кандидатстваш за поста ръководител на предизборната кампания.

Мартин Мътфорд отговори:

— Нека първо решим за какви пари става въпрос и как ще ги разпределим.

— Какво ще кажете за една кръгла сума от петстотин милиона долара? — попита Грийнуел.

— Чакайте малко — намеси си Одик. — Аз загубих наскоро петдесет милиарда, а вие искате да дам още една единица.

— Какво е една единица, Бърт — злобно подхвърли Инч. — Да не би петролната индустрия да се страхува от нас? Вие, тексасците, да не можете да отделите някакви въшливи сто милиона?

Салънтайн каза:

— Програмното време по телевизията струва скъпо. Ако ще насищаме програмите от сега до ноември, това са цели пет месеца. Ще ни струва скъпо.

— И твоята телевизионна мрежа ще захапе големия кокал — обади се агресивно Инч. Той се гордееше с репутацията си на сприхав събеседник при преговори. — Вие, от телевизията, вадите своя дял от единия джоб и той се появява като по чудо в някой от другите ви джобове. Мисля, че това трябва да се вземе предвид при определянето на квотите.

— Вижте сега, ние тука говорим за стотинки — обади се Мътфорд и това вбеси останалите. Мътфорд, „Между нас казано“, бе известен с кавалерското си отношение към парите. За него те бяха само някакъв телекс, предаващ известно количество духовна субстанция от едно ефирно тяло на друго. Те нямаха реална стойност. Той подаряваше на случайни приятелки чисто нови мерцедеси, малка ексцентричност, която бе усвоил от богатите тексасци. Ако задържаше някоя любовница в продължение на година, той й купуваше апартамент, за да й осигури старините. Една от любовниците му получи къща в Малибу, друга — замък в Италия и апартамент в Рим. На един незаконен син бе подарил част от казино в Англия. Това не бе му струвало нищо, само парчета хартия с подписа му. И винаги имаше къде да отседне, когато пътуваше. Момичето от Олбани получи по същия начин известния си ресторант и сградата към него. А имаше още много други. Парите не означаваха нищо за „Между нас казано“ Мътфорд.

Одик настървено подхвърли:

— Аз си платих своя дял с Дак.

Мътфорд му отвърна:

— Бърт, не се намираш пред комисиите на Конгреса, за да спориш за размера на петролните комисиони.

— Нямаш избор — обърна се Инч към Одик. — Ако Кенеди бъде избран и си подбере свой Конгрес, отиваш в затвора.

Джордж Грийнуел отново се замисли дали да не се разграничи официално от тия хора. Все пак той бе твърде стар за подобни авантюри. Зърнодобивната му империя бе по-малко заплашена, отколкото петролните полета на някои други. Петролната промишленост прекалено открито изнудваше правителството, за да получи скандално големи доходи. Неговият бизнес със зърнени храни бе по-въздържан — обикновените хора не знаеха, че само пет или шест частни компании контролират хляба на света. Грийнуел се опасяваше, че един безразсъден и избухлив човек като Бърт Одик може да създаде на всички им големи неприятности. И все пак той обичаше живота на Сократовия клуб, продължаващите по цяла седмица семинари, изпълнени с интересни дискусии по проблемите на света, турнирите по табла и роберите бридж. Но вече бе изгубил онова силно желание да бъде над всички.

Инч се обади:

— Хайде, Бърт, какво, по дяволите, е една въшлива единица за петролната индустрия? Всички вие сукахте от вимето на държавата с вашите петролни комисиони през последните сто години.

— Спрете с тия глупости — засмя се Мътфорд. — Всички сме в кюпа. И всички ще увиснем заедно, ако Кенеди спечели. Забравете за парите и да се хванем сериозно на работа. Дайте да измислим, как да атакуваме Кенеди по време на кампанията. Какво ще кажете за пасивността му по време на шантажа с атомната бомба и че не успя да предотврати експлозията? Какво ще кажете за това, че не е бил видян с друга жена, откакто съпругата му умря? А може би тайно чука проститутки в Белия дом като чичо си Джейк? Или още милион неща? Какво ще кажете за личните му помощници? Имаме много работа.

Това ги обърка. Одик каза замислено:

— Той няма никакви връзки с жени. Вече проверих. Може да е педал.

— И какво от това? — попита Салънтайн. Някои от най-големите звезди в неговата телевизионна мрежа бяха хомосексуалисти и той бе чувствителен по този въпрос. Грубостта на Одик го засегна.

Но Луис Инч неочаквано продължи мисълта на Одик.

— Хайде де — обърна се той към Салънтайн, — на хората им е все едно дали някой от твоите шантави комици е педал, но ако президентът на Съединените щати е такъв?

— Времето ще покаже — отговори Салънтайн.

— Не можем да чакаме — намеси се Мътфорд. — И освен това президентът не е хомосексуалист. Той е изпаднал в някаква сексуална летаргия. Аз мисля, че ще го ударим най-добре, ако го атакуваме чрез подчинените му — добави замислено той. Помълча за момент, а после продължи: — Министърът на правосъдието Кристиан Клий е под наблюдението на мои хора. Знаете, че той е някак си мистериозен, въпреки че е политическа фигура. Много богат, по-богат, отколкото хората си мислят, аз прегледах тайно сметките му в банката. Не харчи много, не хвърля пари по жени или за наркотици, иначе щеше да си проличи, ако е теглил в брой. Великолепен юрист, на когото всъщност не му пука много за законността. Не би направил добро никому. Знаем, че е предан на Кенеди, а начинът, по който защитава президента, е пример за ефикасност. Но тази ефикасност ще попречи на предизборната кампания на Кенеди, защото Клий няма да му позволи да натисне здраво. Общо взето, аз бих се съсредоточил върху Клий.

— Клий беше в ЦРУ — обади се Одик, — на високо ниво. Чувал съм разни странни истории за него.

— Може би точно тия истории ще ни бъдат оръжието — каза Мътфорд.

— Само истории — рече Одик. — А не можем да изкопчим нищо от архивите на ЦРУ, докато онзи тип Тапи се разпорежда там.

Грийнуел подхвърли небрежно:

— Случайно получих информация, че шефът на канцеларията на президента, тоест Дази, имал проблеми в личния си живот. Карал се с жена си и се срещал с някакво младо момиче.

„О, господи — помисли си Мътфорд, — трябва да ги отклоня от това.“ Джералин Олбанис му бе разказала всичко за заплахите на Клий.

— Това няма значение — намеси се той. — Какво ще спечелим, ако изхвърлят Дази? Хората няма да се обърнат срещу президента, защото някой от хората му бил чукал едно момиче, освен ако не го е изнасилил.

— Тогава да се свържем с момичето, да й дадем един милион долара и да я накараме да се развика, че е била изнасилена — предложи Одик.

— Да, но тя ще трябва да нарече изнасилване цели три години редовно чукане и през това време сметките й са били плащани — отговори му Мътфорд. — Това няма да мине.

Джордж Грийнуел направи най-ценното предложение:

— Трябва да съсредоточим вниманието си върху експлозията на атомната бомба в Ню Йорк. Мисля, че конгресменът Джинц и сенаторът Ламбертино трябва да създадат комитети за разследване в Камарата и Сената и да повикат с призовки всички членове на правителството. Дори и да не ги обвинят в нищо конкретно, ще се появят достатъчно случайни съвпадения, така че журналистите ще имат богата жътва. Ето къде трябва да използуват влиянието си — каза той на Салънтайн. — Това е най-добрата ни надежда. А сега предлагам всички да се заемем с работа. — След това се обърна към Мътфорд: — Започвай да създаваш комитетите за кампанията. Гарантирам, че ще получиш моите сто милиона. Това е едно много разумно капиталовложение.

Когато заседанието приключи, само Бърт Одик мислеше за по-радикални действия.

 

 

Веднага след семинара Лорънс Салънтайн бе повикан да се яви при президента Франсис Кенеди. Когато Салънтайн влезе в Овалния кабинет, той забеляза, че там беше и министърът на правосъдието Кристиан Клий, което го накара да бъде още по-внимателен. Нямаше никакви любезности: Салънтайн усети, че това не е обаятелният Кенеди, а човек, търсещ някакво отмъщение.

— Господин Салънтайн — започна Кенеди, — ще говоря без заобикалки. Искам да бъда съвсем откровен. Моят министър на правосъдието, господин Клий, и аз обсъждахме подвеждането под съдебна отговорност съгласно РИКО на вашата телевизионна мрежа и другите телевизионни мрежи. Той ме убеди, че това може би ще е прекалено сурово наказание. Именно вие и другите гиганти в информацията заговорничите, за да ме отстраните от президентството. Вие подкрепихте Конгреса в обвиненията му към мен.

— Предназначението ни като информационна компания е да докладваме за политическото развитие на нещата — отговори Салънтайн.

— Престани с тия глупости, Лорънс — хладно каза Клий. — Вие всички сте се съюзили против нас.

— Това са минали работи — продължи Кенеди. — Да продължим нататък. На всички вас, имам предвид информационните компании, ви беше добре в продължение на години, дори десетилетия. Аз няма да позволя един общ чадър да упражнява контрол над информационните медии в страната. Притежателите на телевизионни станции ще се ограничат само с телевизията. Те не могат да притежават издателства за книги. Не могат да притежават списания. Не могат да са собственици на вестници. Не могат да имат киностудия. Не могат да притежават кабелни компании. Това е прекалено голяма власт. Занимавате се прекалено много с реклами. Това ще бъде ограничено. Искам да предадете всичко това на вашите приятели. По време на обвиненията срещу мене вие незаконно не допускахте президента на Съединените щати да се яви по телевизията. Такова нещо никога няма да се повтори.

Салънтайн заяви на президента, че не вярва Конгресът да му позволи да направи каквото е замислил. Кенеди се усмихна и рече:

— Не този Конгрес, но през ноември ще имаме избори. И аз ще се кандидатирам отново. И ще водя кампания за такива хора в Конгреса, които ще подкрепят моите виждания.

Лорънс Салънтайн събра колегите си — собственици на телевизионни станции, и им предаде лошата новина.

— Имаме две възможности — каза той. — Можем да започнем да подкрепяме президента, като отразяваме всичките му прояви и одобряваме политиката му. Или можем да останем свободни и независими и да му се противопоставяме, когато сметнем за необходимо. — Замълча за момент и добави: — Времената са много рисковани за нас. Не само като загуба на приходи, не само като законови ограничения, но ако Кенеди стигне до крайност, може дори да загубим разрешителните си.

Това вече беше прекалено. Немислимо бе разрешителните на телевизионните мрежи да бъдат отнети. Все едно заселниците в новите земи едно време да видят как имотите им се връщат отново на държавата. Получаването на разрешителни за телевизионни предавания и свободният достъп до излъчвания в ефира винаги бяха били привилегия за хора като Салънтайн. На тях им се струваше съвсем естествено да притежават такива права. И така, собствениците взеха решение да не отстъпват пред президента на Съединените щати, да останат свободни и независими. И да разобличат Кенеди като опасен враг на американския демократичен капитализъм, какъвто той наистина беше. Салънтайн реши да предаде това решение на влиятелните членове на клуба „Сократ“.

По цели дни размишляваше как да започне телевизионна кампания срещу президента по своята мрежа, без кампанията да бъде съвсем открита. Все пак американската общественост вярваше в честната игра; хората биха се възмутили от една безогледна и безскрупулна кампания. Американците вярват в истинската законност, макар че са най-престъпният народ в света.

Той местеше фигурите внимателно. Първият му ход ще бъде да включи Касандра Чът, която водеше най-високо котираната рубрика с новини в страната. Разбира се, че не можеше да бъде съвсем откровен, водещите коментатори се пазеха ревниво от открити вмешателства. Но не бяха постигнали славата си без помощта на големите шефове. А Касандра Чът знаеше правилата на играта.

Салънтайн се бе грижил бащински за кариерата й през последните двайсет години. Познаваше я още когато тя водеше ранните утринни предавания и по-късно, когато се прехвърли във вечерните програми с новините. Тя винаги бе била безскрупулна в търсенето на успеха. За нея се знаеше, че веднъж се бе вкопчила в държавния секретар и избухвайки в сълзи, бе започнала да вика, че ако не й даде двеминутно интервю, тя ще загуби работата си. Придумваше, ухажваше и шантажираше известни личности за интервютата си в най-гледаното време, а после ги захапваше жестоко с интимни и неприлични въпроси. Според Салънтайн Касандра Чът бе най-бруталната личност, която бе срещал някога в телевизионния бранш.

Той я покани на вечеря в апартамента си. Компанията на брутални хора го забавляваше.

Когато Касандра дойде, Салънтайн редактираше една видеокасета. Той я въведе в домашното си студио, обзаведено с последното видео и телевизионна техника, монитори и резачки за редактиране, като към всеки уред имаше и малък компютър.

Касандра се отпусна на едно столче и възкликна:

— По дяволите, Лорънс, да не би да трябва сега да гледам как редактираш „Отнесени от вихъра“?

Вместо отговор той й донесе нещо за пиене от барчето в ъгъла на стаята. Салънтайн имаше хоби. Вземаше касета с някой филм (той имаше колекция от филми, които смяташе за стоте най-добри за всички времена) и правеше нова, по-добра редакция на филма. Дори във филмите, които харесваше най-много, все имаше сцена или диалог, които той намираше не добре направени или ненужни, и тогава ги отстраняваше с машината за редактиране. На етажерката си в хола вече имаше сто видеокасети с най-добрите игрални филми, малко по-къси, но съвършени. Имаше дори няколко филма, на които бяха отрязани незадоволителните финални кадри.

Докато вечеряха, обслужвани от сервитьор, той и Касандра Чът разговаряха за бъдещите й планове. При такива разговори Касандра Чът бе винаги в добро настроение. Тя разказа на Салънтайн за намерението си да посети арабските държавни глави и да ги представи в едно предаване, заедно с президента на Израел. А после предаване с трима европейски министър-председатели в разговор с нея. След това се въодушеви, разказвайки за пътуване до Япония за интервю с императора. Салънтайн слушаше внимателно. Касандра Чът страдаше от мания за величие, но от време на време смайваше с неочакваните си ходове. Най-после той я прекъсна и подхвърли шеговито:

— Защо не поканиш президента Кенеди в твоето предаване?

Касандра Чът загуби доброто си настроение.

— Нямам никакви шансове, след като постъпихме така с него.

— Не се получи добре — съгласи се Салънтайн. — Но ако не можеш да поканиш Кенеди, тогава защо да не видим какво казва другата страна? Защо да не поканиш конгресмена Джинц и сенатора Ламбертино да кажат своето мнение по въпроса?

Касандра Чът се засмя.

— Много гадно копеле си! — възкликна тя. — Те се провалиха. Загубиха играта и Кенеди ще ги смачка на изборите. Защо да каня за предаването си победени играчи? Кой, по дяволите, иска да гледа победените по телевизията?

— Джинц ми каза, че имат много важна информация за експлозията на атомната бомба и че може би правителството нарочно е протакало нещата — отговори Салънтайн. — И че не е използвало правилно спасителните команди за противоядрена защита, които са можели да открият бомбата, преди да избухне. И те ще потвърдят това в твоето предаване. Ще станеш известна по целия свят.

Касандра Чът бе зашеметена. После започна да се смее.

— О, господи! — възкликна тя. — Това е ужасно, но веднага щом ми го каза, въпросът, незабавният въпрос, който ми дойде наум да задам на тия двамата, е следният: „Смятате ли наистина, че президентът на Съединените щати е отговорен за десетте хиляди жертви при експлозията на ядрената бомба в Ню Йорк?“.

— Много подходящ въпрос — каза Салънтайн.

 

 

През юни Бърт Одик замина с частния си самолет за Шерхабен, за да обсъди със султана възстановяването на Дак. Султанът го прие царски. Имаше и танцувачки, и изискани блюда, и консорциум от международни финансови магнати, поканени от султана, с цел да вложат парите си в един нов Дак. Одик прекара чудесна седмица в усилена работа да измъква от джобовете им „единици“ от по сто милиона долара от този или от онзи, но основните средства щяха да бъдат отпуснати от собствената му петролна компания и от султана на Шерхабен.

Последната вечер от престоя си той прекара насаме със султана в неговия дворец. В края на вечерята султанът отпрати прислужниците и телохранителите от стаята.

Усмихна се на Одик и каза:

— Мисля, че вече трябва да се заемем с нашата истинска работа. — Замълча за момент и добави: — Донесе ли това, за което те помолих?

Бърт Одик отговори:

— Искам да разбереш едно нещо. Аз не действам против моята страна. Само искам да се отърва от това копеле Кенеди, иначе ще отида в затвора. А той ще проследи всички подробности на нашите отношения през последните десет години. Така че каквото правя, е и в твой интерес.

— Разбирам — меко отговори султанът. — И ние сме твърде далече от събитията, които предстоят. Направи ли необходимото, документите да не могат да бъдат проследени по никакъв начин?

— Разбира се — отвърна Бърт Одик и му подаде коженото куфарче, което лежеше до него. Султанът го взе и извади една папка с диаграми и снимки.

Загледа се в тях. Бяха снимки на помещенията в Белия дом, а диаграмите показваха постовете на охраната в различните части на сградата.

— Актуални ли са? — попита султанът.

— Не — отговори Бърт Одик. — След като Кенеди встъпи в длъжност преди три години, Кристиан Клий, който беше шеф на ФБР и на Тайната служба, промени доста неща. Добави още един етаж към Белия дом за резиденция на президента. Знам, че четвъртият етаж е като стоманен сандък. Никой няма представа какво е разпределението му. Никога нищо не се публикува, а те дяволски внимават някой да не научи нещо. Всичко се пази в тайна, освен за най-близките съветници и приятели на президента.

— Това може да помогне — забеляза султанът.

Одик сви рамене.

— Аз мога да помогна с пари. Необходими са ни бързи действия, за предпочитане преди Кенеди да бъде преизбран.

— Стотнята винаги има нужда от пари — рече султанът. — Аз ще се погрижа парите да стигнат до тях. Но ти трябва да разбереш, че това са хора, които действат в името на собствената си истинска вяра. Те не са наемни убийци. Така че те ще трябва да вярват, че парите са от мене като глава на една малка потисната страна. — Усмихна се и добави: — Вярвам, че след разрушаването на Дак, Шерхабен влиза в тази категория.

— Това е другият въпрос, за който дойдох да поговорим — каза Одик. — Моята компания загуби петдесет милиарда долара, когато Дак бе разрушен. Струва ми се, че трябва да преработим споразумението, което сключихме за вашия петрол. Миналия път бяхте твърде неотстъпчиви.

Султанът приятелски се усмихна.

— Господин Одик — започна той, — повече от петдесет години американските и английските петролни компании грабят петрол от арабските земи. Давахте стотинки на неграмотните номадски шейхове, а вие правехте милиарди. Това наистина беше срамота. И сега вашите сънародници се възмущават, че за петрола си искаме толкова, колкото наистина струва. Като че ли ние можем да кажем нещо за цената на машините и техническата помощ, за които искате толкова скъпо. Но сега е ваш ред да платите, както трябва, ваш ред е дори да бъдете експлоатирани, та дори да имате някакви претенции. Моля те да не се обиждаш, но аз дори си мислех да те попитам дали няма да добавим нещо към нашето споразумение.

И двамата преговарящи усетиха един в друг сродната душа, готова да държи на своето докрай. Размениха си усмивки като приятели.

— Аз мисля, че американските потребители ще трябва да си платят сметката заради лудия президент, когото сами си избраха — каза Одик. — Наистина ми е неприятно, че трябва да направя това.

— Но ще го направиш — успокои го султанът. — Ти си бизнесмен все пак, а не политик.

— На път за затвора — допълни Одик със смях. — Освен ако късметът ми не заработи и Кенеди изчезне. Не искам да ме разбирате неправилно. Аз бих направил всичко за моята страна, но съм дяволски сигурен, че няма да позволя на политиците да ми диктуват.

Султанът се усмихна с разбиране.

— Не повече, отколкото аз бих позволил на моя парламент. — Той плесна с ръце за прислугата, а после се обърна към Одик: — Сега мисля, че ни е време да се позабавляваме. Стига с тая мръсна политиканска работа. Да се порадваме на живота, докато все още можем.

Не след дълго им бе поднесена богата вечеря. Одик харесваше арабската кухня, не бе гнуслив като някои американци, а с овчите глави и очи бе свикнал отдавна.

По време на вечерята Одик напомни на султана:

— Ако ви потрябват пари за нещо важно, аз мога да уредя превод от източник, който не може да бъде засечен откъм мене. За мене е много важно да направим нещо за Кенеди.

— Разбирам напълно — успокои го султанът. — А сега нито дума повече за работа. Аз имам задължения като домакин.

 

 

Ани, която се криеше със семейството си в Сицилия, се изненада, когато я призоваха за среща с другари от Стотнята.

Срещна се с тях в Палермо. Бяха двама млади мъже, които познаваше от времето, когато следваха заедно в Рим. По-възрастният, вече около тридесетгодишен, винаги й бе харесвал. Той бе висок, но прегърбен и носеше очила със златни рамки. Някога бе талантлив стипендиант, с намерение да направи блестяща кариера като професор по културата на етруските. В личните си отношения бе внимателен и любезен. Политическата му бруталност произлизаше от съзнанието му, отхвърлящо жестоката нелогичност на капиталистическото общество. Казваше се Джанкарло.

Другият член на Първата стотня й беше известен като лудата глава на левичарските сбирки в университета. С креслив глас, но чудесен като оратор, той обичаше да подбужда тълпите към насилие, макар че самият той обикновено бе несръчен, когато трябваше да се действа. Характерът му се промени, след като бе заловен и жестоко разпитван от полицейската служба за борба с тероризма. „С други думи — мислеше си Ани, — пребили са го от бой и са го вкарали в болницата за един месец.“ Салу, така се казваше той, оттогава говореше по-малко и действаше повече. Накрая бе признат за един от Месиите на насилието, за един от Първата стотня.

И двамата — Джанкарло и Салу — сега бяха в нелегалност, за да се изплъзнат от полицията за борба с тероризма. И бяха организирали срещата внимателно. Ани бе повикана в Палермо и инструктирана да се помотае и да разглежда града, докато не се свържат с нея. На втория ден бе попаднала на една жена на име Ливия в един бутик, която я заведе на срещата в малкия ресторант, чиито клиенти бяха само те. После затвориха вратите на ресторанта, собствениците и единственият келнер явно бяха членове на организацията. Тогава откъм кухнята се появиха Джанкарло и Салу. Джанкарло бе надянал атрибутите на главен готвач и очите му блестяха от оживление. В ръцете си държеше огромна купа със спагети, почернели от сока на кълцана сепия. Зад него Салу носеше плетена кошничка, пълна със златист сусамов хляб и бутилка вино.

Четиримата — Ани, Ливия, Джанкарло и Салу — седнаха да обядват. Джанкарло им сервира по една порция спагети от купата, а келнерът им донесе салата, блюдо розова шунка и черно-бяло сирене на жилки.

— Това, че се борим за един по-добър свят, не означава, че трябва да гладуваме — каза Джанкарло. Усмихваше се и изглеждаше напълно спокоен.

— Нито пък да умрем от жажда — добави Салу, докато наливаше виното. Но беше неспокоен.

Жените позволиха да им сервират, въпреки че според революционния протокол не приемаха обичайната роля на дами. Но им беше приятно: тук бяха дошли да получат задачите си от мъже.

Докато се хранеха, Джанкарло откри съвещанието.

— Вие двете излязохте много умни — започна той. — Изглежда, че не ви подозират за великденската операция. Ето защо бе решено, че можем да ви използуваме за нашата нова задача. И двете сте напълно подходящи. Имате опит, но по-важното е, че имате и воля. Затова ви повикахме. Но трябва да ви предупредя. Ще бъде много по-опасно, отколкото на Великден.

— Трябва ли да изкажем готовността си, преди да чуем подробностите? — попита Ливия.

Салу отговори с едно кратко „да“.

— Вие винаги карате по шаблона и питате: „Наемате ли се доброволно?“ — нетърпеливо се намеси Ани. — Да не сме дошли тук за тия скапани спагети? Щом сме дошли, значи се наемаме доброволно. Така че, карайте нататък.

Джанкарло кимна, тя му изглеждаше забавна.

— Разбира се. Разбира се — каза той. Джанкарло не бързаше. Хапна малко и продума замислено:

— Спагетите не са лоши. — Всички се засмяха и щом смехът им затихна, той продължи: — Операцията е насочена срещу президента на Съединените щати. Той трябва да бъде ликвидиран. Мистър Кенеди прави връзка между нашата организация и експлозията на атомната бомба в неговата страна. Неговото правителство организира специални ударни групи, чиято цел ще бъдем ние, където и да е по света. Идвам от среща, на която нашите приятели от целия свят решиха да ни сътрудничат в тази операция.

— В Америка! Това е невъзможно за нас — обади се Ливия. — Откъде ще вземем пари, ами средствата за връзка? Как можем да си осигурим безопасни квартири и да наемем помощници? И най-вече — необходимото разузнаване. В Америка нямаме база.

— Парите не са проблем — успокои я Салу. — Ще ни финансират. Хората, които ще наемем, ще бъдат внимателно проверени и ще знаят съвсем малко подробности.

— Ливия — намеси се Джанкарло, — ти тръгваш първа. В Америка ще имаме тайна подкрепа от много силни хора. Те ще ти помогнат да уредиш безопасни квартири и средства за връзка. Ще имаш на разположение средства в определени банки. А ти, Ани, ще заминеш по-късно като оперативен ръководител. Така че твоята роля ще бъде по-опасна.

Ани усети тръпка на задоволство. Най-после ще бъде оперативен ръководител. Най-после ще стане равна на Ромео и Ябрил.

Гласът на Ливия наруши мислите й.

— Какви са шансовете ни? — попита Ливия.

— Твоите са много добри, Ливия — успокои я Салу. — Ако ни усетят, ще те оставят да се движиш свободно, за да могат да разнищят цялата операция. Когато Ани влезе в действие, ти ще си в Италия.

Джанкарло се обърна към Ани:

— Това е вярно. Ани, ти ще бъдеш изложена на по-голям риск.

— Разбирам, че е така — отговори Ани.

— И аз — потвърди Ливия. — Имах предвид какви са шансовете ни за успех?

— Много малки — отговори Джанкарло. — Но дори да се провалим, ние печелим. Демонстрираме нашата невинност.

Остатъкът от следобеда прекараха в преглеждане на плановете за операцията, кодовете и плановете за създаване на специални мрежи за връзка.

Когато приключиха, вече се бе свечерило и Ани зададе въпроса, който не бе зададен през целия следобед:

— Кажете ми тогава, дали в най-лошия случай това е самоубийствена мисия?

Салу наведе глава. Кротките очи на Джанкарло се спряха на нея.

— Да — кимна той. — Но решението ще бъде твое, а не наше. Ромео и Ябрил са все още живи и ние се надяваме да ги освободим. И аз ти обещавам същото в случай, че те хванат.

Бележки

[1] Система за борба с организираната престъпност и корупцията. — Б.р.