Марио Пузо
Четвъртият К (13)

Глава XIII

Дейвид Джетни прекара около месец в четене на сценарии, които му се струваха пълен боклук. Пишеше резюме на половин страница, а другата половина запълваше със своето мнение. От него се изискваха само няколко изречения, но той изпълваше страницата докрай.

В края на месеца шефът на службата се приближи до бюрото му и каза:

— Дейвид, не се налага да се убеждаваме колко си остроумен. Само две изречения са достатъчни като мнение. И не се отнасяй с такова презрение към тези хора, не са ти пикали върху бюрото, просто са се опитали да пишат киносценарии.

— Но те са ужасни — не се стърпя Джетни.

— Разбира се, да не си въобразяваш, че ще ти дадем да четеш добрите? За това си имаме по-опитни хора. А и друго, всяко от тези писания, които наричаш ужасни, е представено от агент. Агентът се надява да спечели пари от тях. Затова минават през много строг тест. Не приемаме сценарии откъдето и да е заради съдебните дела, не сме като книгоиздателите. Ето защо колкото и да са скапани, щом агентите ни ги пращат, трябва да ги четем. Ако не четем лошите сценарии, агентите няма да ни пращат и добрите.

— Бих могъл да пиша по-свестни сценарии — заяви Дейвид.

Шефът му се изсмя:

— Всички можем… Като напишеш, дай да го прочета.

След един месец Дейвид направи точно това. Шефът го прочете сам в кабинета си. Беше много любезен и каза внимателно:

— Не става, Дейвид. Не искам да кажа, че не можеш да пишеш. Но ти наистина не разбираш как се прави кино. То си личи от твоите резюмета и рецензии, но и в сценария ти се вижда. Слушай, опитвам се да ти помогна. Честно. Затова от следващата седмица ще четеш излезли романи, за които се смята, че стават за екранизация.

Дейвид учтиво му благодари, но изпита пак познатия гняв. Все този глас на по-възрастния, за когото се предполага, че е по-мъдър, онзи, който разполага с власт.

Само след няколко дни се обади секретарката на Дийн Хокен и попита дали е свободен за вечеря с господин Хокен. Дейвид така се изненада, че каза „да“ след кратка пауза. Секретарката му обясни, че вечерята е в осем часа, ресторант „Майкълс“ в Санта Моника. Започна да описва къде се намира ресторантът, но Дейвид побърза да каже, че живее в Санта Моника и го знае, което не беше съвсем вярно.

Но той беше чувал за ресторант „Майкълс“. Дейвид Джетни четеше всички вестници и списания и слушаше клюките в службата. В този ресторант се събираха хора от киното и музикалния свят, които живееха в Малибу. Дейвид остави телефонната слушалка и попита шефа къде точно се намира „Майкълс“, като подхвърли небрежно, че има среща там вечерта. Видя, че шефът му се впечатли. Сети се, че е било по-добре да изчака вечерята, преди да покаже сценария. Тогава щеше да изглежда различно.

Същата вечер, когато влезе в ресторант „Майкълс“, Дейвид с изненада установи, че само предната част е под покрив, останалата част се намира в градина, украсена с цветя и големи бели чадъри — сигурно прикритие от дъждовете. Всичко бе обляно в светлини. Беше прекрасно, ласкава априлска прохлада, ухаещи цветя и даже златна луна над главите. Колко различно от зимата в Юта. В този миг Дейвид Джетни реши никога вече да не се завръща у дома.

Той каза името на портиера и се изненада, че го заведоха право при една маса в градината. Беше запланувал да пристигне преди Хокен. Знаеше ролята си и възнамеряваше да я изиграе добре. Щеше да прояви най-голямо уважение, щеше да чака в ресторанта пристигането на добрия стар Хок и по такъв начин щеше да признае неговата власт. Все още не беше наясно за Хокен. Наистина ли беше искрено любезен, или беше просто холивудски мошеник, който проявява снизхождение към сина на жената, която някога го е отблъснала и сега, разбира се, съжалява?

На масата, която му посочиха, видя Дийн Хокен с още един мъж и една жена. Първото нещо, което направи впечатление на Дейвид, беше, че Хокен умишлено му е казал по-късен час, за да не се наложи да чака — извънредна любезност, която трогна Дейвид почти до сълзи, защото, от една страна, Дейвид беше параноик, изпълнен с подозрения за потайна злонамереност у хората, но, от друга страна, беше способен да им приписва и най-невероятни благородни подбуди.

Хокен се изправи, прегърна го като земляк и го представи на останалите двама. Дейвид веднага позна мъжа. Той се казваше Гибсън Грейндж, един от най-прочутите актьори в Холивуд. Името на жената бе Розмари Белер и Дейвид се учуди, че то не му говори нищо, защото тя бе красива като кинозвезда. Имаше лъскава и дълга черна коса, а лицето й бе съвършено в симетрията си. Носеше професионално направен грим и елегантна вечерна рокля, над която бе наметнала лек жакет.

Пиеха вино, бутилката стоеше в сребърна кофичка. Хокен наля на Дейвид една чаша.

Храната беше вкусна, въздухът — като балсам, градината — спокойна. Житейските грижи не стигат дотук, помисли Дейвид. Мъжете и жените в ресторанта излъчваха самоувереност — тези хора управляваха живота. Някой ден и той щеше да е като тях.

По време на вечерята Дейвид повече слушаше и почти не говореше. Изучаваше хората около масата. За Дийн Хокен реши, че е добросъвестен и толкова приятен, колкото изглежда. Което не значеше непременно, че е добър човек.

Забеляза, че макар и вечерята да беше светски ангажимент, Розмари и Хок се мъчеха да убедят Гибсън Грейндж да снима филм с тях.

Розмари Белер май също беше продуцентка, всъщност най-значителната жена продуцент в Холивуд.

Дейвид слушаше и гледаше. Не участваше в разговора и когато лицето му бе неподвижно, изглеждаше красив като на снимка. Останалите събеседници забелязаха това, но не се заинтересуваха от него, което пък Дейвид забеляза.

В този момент предпочиташе именно такова отношение. Можеше невидим да изучава могъщия свят, който се надяваше да покори. Хокен бе уредил вечерята, за да даде възможност на приятелката си Розмари да уговори Гибсън Грейндж да снима филм с нея. Но защо? Хокен и Розмари се държаха един към друг с такава непринуденост, каквато е невъзможна, без да се преживее период на интимна връзка. Това пролича в начина, по който Хокен утешаваше Розмари, която се развълнува прекалено силно, докато увещаваше Гибсън Грейндж. По едно време тя му каза:

— С мене е много по-забавно да се снима филм, отколкото с Хок.

Хокен се засмя:

— Имали сме славни преживявания, нали, Гиб?

— Ами, само бизнес — нацупи се актьорът.

Гибсън Грейндж беше „банкова“ звезда в кинобизнеса. С други думи, неговото съгласие да се снима в някой филм означаваше незабавно финансиране от която и да е студия. Затова Розмари така настойчиво го преследваше. Пък и външността му беше много подходяща, в стария американски стил Гари Купър, висок и слаб, с открито лице. Така би изглеждал Линкълн, ако беше красив. Грейндж се усмихваше дружелюбно и изслушваше внимателно всеки събеседник. Разказа няколко добродушни вица за себе си, които наистина бяха смешни. Точно това бе особено трогателно. Освен това се обличаше малко по-небрежно, отколкото бе прието в Холивуд — провиснали панталони, размъкнат, макар и явно скъп пуловер и старо сако над обикновена вълнена риза. И все пак магнетично привличаше всички в градината. Дали защото лицето му бе познато на милиони хора и показвано така отблизо от камерата? Дали заради някаква загадъчна аура, обвила лицето му завинаги? Или това беше физично явление, все още неизвестно на науката? Човекът явно бе интелигентен, както прецени Дейвид. Докато слушаше Розмари, очите му показваха, че се забавлява, без да проявява високомерие. Въпреки че видимо се съгласяваше с всяка нейна дума, изобщо не пое никакъв ангажимент. Именно такъв човек мечтаеше да стане Дейвид.

Пиеха си виното, без да бързат. Хокен поръча десерт — чудесни френски сладкиши. Дейвид никога не бе опитвал толкова вкусно нещо. И Гибсън Грейндж, и Розмари Белер отказаха да докоснат десерта — Розмари с потръпване от ужас, Гибсън Грейндж с лека усмивка. Но точно Розмари можеше да се поддаде на изкушение в бъдеще, Грейндж беше непоклатим, помисли Дейвид. Грейндж нямаше да вкуси десерт до края на живота си, но падението на Розмари беше неизбежно.

По настояване на Хокен Дейвид изяде останалите десерти. Застояха се още на масата и разговаряха. Хокен поръча още една бутилка вино, но от нея пиха само той и Розмари. Тогава Дейвид забеляза още едно подводно течение в разговора — Розмари сваляше Гибсън Грейндж.

Розмари почти не проговори на Дейвид цялата вечер и сега така изцяло го пренебрегна, че той се принуди да бъбри с Хокен за старите времена в Юта. Но и двамата се прехласнаха в съревнованието между Розмари и Гибсън и млъкнаха.

Времето напредваше, виното се лееше и Розмари премина към тотално прелъстяване. Беше тревожно силно, страховита проява на твърда воля. Розмари демонстрираше качествата си. Започна с движения на лицето и тялото — деколтето на роклята кой знае как се разтвори да изложи на показ гърдите. Последваха движения на краката — кръстосваха се и дърпаха роклята нагоре, за да се мерне бедрото. Ръцете й не се спираха на едно място и докосваха Грейндж по лицето, когато Розмари съвсем се унасяше в собствените си приказки. Показваше остроумието си, разказваше смешни вицове и подчертаваше колко е чувствителна. Красивото лице се одухотворяваше от всяко вълнение, от любовта й към хората, с които работеше, от тревогите за нейното семейство, от загрижеността за успеха на приятелите. Отдаде дължимото на самия Дийн Хокен, разказа как добрият стар Хок й помогнал в кариерата, как я дарявал със своите съвети и влияние. В този момент добрият стар Хок я прекъсна, за да я увери, че тя напълно е заслужила тази помощ заради усилената й работа в неговите филми и нейната вярност. Докато той говореше, Розмари го възнагради с продължителен, признателен поглед. Тогава напълно прехласнатият Дейвид се обади, че сигурно и за двамата това трябва да е било голямо преживяване. Но Розмари изгаряше от нетърпение да продължи преследването на Гибсън и прекъсна Дейвид по средата на изречението.

Дейвид леко се сепна от нейната грубост, но за собствена изненада не изпита неприязън. Розмари бе толкова красива, толкова решена да постигне онова, което желаеше, а то ставаше все по-очевидно. Трябваше да вкара Гибсън Грейндж в леглото си още същата вечер. Желанието й носеше чистотата и прямотата на дете, от което грубостта й изглеждаше едва ли не трогателна.

Но Дейвид най-много се възхити от поведението на Гибсън Грейндж. Актьорът отлично съзнаваше какво става. Забеляза грубостта към Дейвид и се помъчи да заглади впечатлението, като каза: „Дейвид, някой ден ще имаш възможност да говориш“, сякаш се извиняваше за егоцентризма на прочутите, които изобщо не се интересуват от все още не постигналите слава. Розмари обаче прекъсна и него. Гибсън я слушаше учтиво. Но в изражението му имаше нещо повече от чиста любезност. Вътрешният чар бе част от неговото същество. Към Розмари проявяваше неподправен интерес. Очите му искряха и не се отделяха от нейния поглед. Когато тя го докосваше, той я потупваше по гърба. Грейндж не се преструваше, той наистина я харесваше. Устата му бе полуотворена в непрестанна усмивка с нежна естественост, която омекотяваше изсечените черти и развеселяваше лицето.

И все пак той явно не реагираше така, както би искала Розмари. Нейният чук биеше по наковалня, от която не се разхвърчаваха искри. Тя пи още вино и изигра последния си коз, като разкри най-съкровените си чувства.

Обърна се направо към Гибсън, напълно забравила за другите двама на масата. Беше се преместила съвсем близо до него, така че да се отделят от Дейвид и Хокен.

Не можеше да има никакво съмнение в страстната искреност на нейния глас. Даже се беше просълзила и разкриваше душата си пред Гибсън:

— Искам да се почувствам истински жив човек. Иска ми се да захвърля цялата тази имитация на киното. То не ме удовлетворява. Искам да помогна на света да стане по-добър. Като майка Тереза или Мартин Лутър Кинг. Защото сега с нищо не допринасям за този свят. Бих могла да стана медицинска сестра или лекар, а може би и социален работник. Мразя този живот, забавленията, вечните полети за срещи с важни личности, вземането на решения за някакви проклети филми, които няма да помогнат на човечеството. Искам да направя нещо истинско.

Розмари протегна ръка и сграбчи ръката на Гибсън Грейндж.

Дейвид с възхищение проумя защо Грейндж е станал толкова могъща звезда в киното, защо контролира филмите, в които участва. Гибсън Грейндж някак бе успял да остави ръката си в ръката на Розмари и в същото време да премести стола си малко по-далеч от нея и да заеме централното място в композицията. Розмари продължаваше да го гледа страстно в очакване на отговор. Той се усмихна сърдечно, после наклони глава надолу и встрани, за да каже на Дейвид и Хокен с нежно одобрителен тон:

— Тя е чудна.

Дийн Хокен избухна в смях, Дейвид не можа да сдържи усмивката си. Розмари зяпна, но успя да промърмори с игрив упрек:

— Гиб, никога не вземаш нищо на сериозно, освен скапаните си филми.

За да покаже, че не е обидена, тя протегна ръка, която Гибсън Грейндж нежно целуна.

Дейвид се възхищаваше от всички тях. Бяха толкова изтънчени, толкова изящни. Най-много му харесваше Гибсън Грейндж. Умението му да завърти главата на една толкова красива жена като Розмари Белер беше смайващо, а способността му така лесно да я надхитри — божествена.

Розмари пренебрегваше Дейвид през цялата вечер, но той не й се сърдеше. Тя беше най-могъщата жена в най-бляскавия бизнес в страната. Имаше достъп до хора, далеч по-важни от него. Имаше пълно право да е груба с него. Дейвид забеляза, че това не се дължи на злоба — за нея той просто не съществуваше.

Всички се учудиха, когато разбраха, че е почти полунощ. Бяха останали последни в ресторанта. Хокен се изправи, а Гибсън Грейндж помогна на Розмари да облече жакета, захвърлен настрана някъде по средата на разпалените й речи. Като стана, Розмари леко се олюля, беше пийнала.

— О, господи — провлече тя. — Не смея да карам колата, тукашната полиция е ужасна. Гиб, ще ме откараш ли до хотела?

Гибсън се усмихна:

— Но той е в Бевърли Хилс, а ние двамата с Хок отиваме в моята къща в Малибу. Дейвид ще те закара, нали, Дейвид?

— Разбира се — потвърди Дийн Хокен, — нали нямаш нищо против, Дейвид?

— Естествено, не — отговори Дейвид Джетни. Умът му обаче работеше трескаво. Какво ставаше, по дяволите? Добрият стар Хок изглеждаше малко притеснен. Гибсън Грейндж явно излъга, не му се искаше да изпраща Розмари, за да не се налага непрекъснато да я отблъсква от себе си. Хок беше притеснен, защото трябваше да се съгласи с лъжата, иначе щеше да ядоса голяма кинозвезда, а всеки филмов продуцент се старае да избегне това на всяка цена. После забеляза, че Гибсън леко му се усмихва, и прочете мислите му. Ето тук беше ключът към загадката защо този мъж е такъв велик актьор. Можеше да накара публиката да чете мислите му само като смръщва вежди, накланя глава или се усмихва ослепително. Само с поглед, без злоба, но с божествено добродушие той казваше на Дейвид Джетни: „Тая курва цяла вечер не ти обърна внимание, нагруби те, сега ти давам възможност да си го върнеш“. Дейвид се обърна към Хокен и видя, че той се усмихва, вече не изглеждаше притеснен. Стори му се всъщност доволен, сякаш той също бе разгадал мислите на Гибсън.

— Ще карам сама — отряза Розмари, без да поглежда към Дейвид.

— Не мога да допусна такова нещо, Розмари — успокоително каза Хокен. — Ти си моя гостенка, а аз ти дадох прекалено много вино. Ако не искаш Дейвид да те закара, тогава, разбира се, ще те заведа до хотела и после ще поръчам кола до Малибу.

Дейвид прецени, че етюдът е разигран великолепно. За пръв път долови неискреност в гласа на Хокен. Естествено, Розмари не можеше да приеме предложението на Хокен. В противен случай щеше тежко да обиди младия приятел на своя наставник. Щеше да постави Хокен и Гибсън Грейндж в много неудобно положение. А така или иначе първоначалното й желание да накара Грейндж да дойде с нея се проваляше. Бе попаднала в безизходна ситуация.

Гибсън Трейндж нанесе последния удар:

— Ей, аз ще дойда с тебе, Хок. Просто ще дремя на задната седалка да ти правя компания до Малибу.

Розмари се усмихна ослепително на Дейвид и каза:

— Надявам се, че няма да те притесня прекалено много.

— Не, в никакъв случай — отговори Дейвид.

Хокен го тупна по рамото, Гибсън Грейндж широко се усмихна и му намигна. Усмивката и намигането съдържаха друго послание към Дейвид. Двамата стояха до него като мъже. Една силна самка бе засрамила техен събрат и те я наказваха. Освен това тя се беше нахвърлила прекалено мощно върху Гибсън, а една жена не би следвало да се държи така с мъж, който най-малкото е също толкова могъщ. Те просто бяха нанесли майсторски удар по нейното „аз“, за да не забравя къде й е мястото. И всичко това бе разиграно със забележително добродушие и учтивост. Имаше и допълнителен фактор. Двамата мъже си бяха припомнили времената, когато са били млади и безсилни, както Дейвид сега. Бяха го поканили на вечеря, за да покажат, че собственият им успех не е изтрил вярата им в събратята — изпитана и усъвършенствана през вековете практика за предотвратяване на отмъщение от ревност. Розмари бе проявила неуважение към тази практика, беше забравила времената на собствената си безпомощност и тази вечер те й ги напомниха. Въпреки всичко Дейвид беше на страната на Розмари. Тя беше прекалено красива, за да я нараняват.

На паркинга всички излязоха заедно, но двамата мъже тръгнаха с рев в поршето на Хокен, а Дейвид поведе Розмари към старата си тойота.

— По дяволите, не мога да се появя в хотел „Бевърли Хилс“ в такава кола — заяви Розмари и се огледа. — Трябва да намеря моята. Виж какво, Дейвид, имаш ли нещо против да ме закараш с моя мерцедес, той е някъде тук, а после ще пратя кола от хотела да те върне. Така няма да се наложи да пращам някого да прибира моята кола утре сутринта. Става ли?

Тя му се усмихна сладко, бръкна в чантичката, извади очила и си ги сложи. Посочи една от малкото останали на паркинга коли и каза:

— Ето я.

Дейвид, който беше забелязал колата й още като излязоха на паркинга, се озадачи. После се сети, че тя сигурно е късогледа. И може би именно заради късогледството не го беше погледнала цяла вечер.

Розмари му подаде ключовете от мерцедеса. Той отключи вратата откъм нейната страна и й помогна да влезе. Долови излъчващия се смесен лъх на вино и парфюм и усети вътрешната жар, която я изгаряше. После заобиколи колата, за да заеме мястото на шофьора, но още преди да извади ключа, вратата се отвори — Розмари я беше отворила за него от своята седалка. Дейвид се учуди, струваше му се, че такъв жест не е в нейния характер.

Известно време изучаваше устройството на мерцедеса. Харесваше му допира на седалката, миризмата на червеникавата кожа — дали беше естествена, или Розмари бе напръскала колата с някакъв специален парфюм с дъх на кожа? Колата се оказа много лесна за шофиране. За пръв път изпита острото удоволствие, което някои хора намират в карането на кола.

Мерцедесът леко се плъзгаше по тъмните улици. Карането беше толкова приятно на Дейвид, че този половин час до хотел „Бевърли Хилс“ му се стори като миг. През цялото време Розмари не проговори. Тя свали очилата, пъхна ги обратно в чантичката и млъкна. Само веднъж хвърли бегъл, преценяващ поглед към неговия профил. После пак погледна напред. Дейвид изобщо не се обърна към нея и не я заговори. Отдаде се на удоволствието да кара красива жена в красива кола в сърцето на един от най-бляскавите градове на света.

Спря пред покрития с навес вход на хотел „Бевърли Хилс“, извади ключовете от двигателя и ги подаде на Розмари. После излезе от колата и заобиколи да й отвори вратата. В същия миг един от служителите на хотелския паркинг се появи на пътеката с червения килим. Розмари му даде ключовете от колата. Дейвид съобрази, че е трябвало да ги остави вътре.

Розмари се запъти по червения килим към входа на хотела. Дейвид разбра, че тя напълно го е забравила. Беше твърде горд, за да й напомня обещанието й да прати кола да го върне. Той се загледа в нея. Под зеления навес, в прохладния въздух, на златистите светлини тя му се видя като изгубена принцеса. После Розмари спря и се обърна с лице към него. Изглеждаше толкова красива, че сърцето на Дейвид Джетни замря.

Той реши, че си е спомнила за него и очаква да я последва. Но тя пак се обърна и се помъчи да изкачи трите стъпала до вратата. В този момент се спъна, чантичката излетя от ръката й и цялото й съдържание се разпиля по земята. Дейвид вече се беше спуснал по червения килим да й помогне.

Съдържанието на чантичката изглеждаше безкрайно, сякаш магически от нея продължаваха да се сипят разни неща. Имаше червила, кутия за грим, която също се разтвори и изсипа още загадки, връзка ключове, която се разпадна и по килима се пръснаха най-малко двайсет ключа. Освен това се изтъркаля туба аспирин и куп рецепти за различни лекарства. Огромна розова четка за зъби. Също запалка, но без цигари, друга тубичка, пластмасов плик със сини гащи и някакъв уред, който изглеждаше зловещо. Имаше безброй монети, няколко банкноти и мръсна бяла ленена носна кърпа. Освен това очилата със златна рамка — малко бабешки на вид без украсата на класически изваяното лице на Розмари.

Розмари изгледа всичко това ужасена, после избухна в сълзи. Дейвид коленичи на червения килим и почна да напъхва всичко обратно в чантичката. Розмари не му помогна. От хотела се показа един портиер, Дейвид го накара да държи чантичката със зяпнала уста, докато той събираше пръснатите неща.

Най-накрая прибра всичко, взе вече пълната чанта от портиера и я подаде на Розмари. Видя унижението й и се зачуди. Розмари избърса сълзите и каза:

— Ела да пием по едно питие в моя апартамент, докато дойде колата — цяла вечер не успях да поговоря с тебе.

Дейвид се усмихна. Припомни си забележката на Гибсън Грейндж: „Тя е чудна“. Но му беше любопитно как изглежда прочутият хотел „Бевърли Хилс“ и му се искаше да е с Розмари.

Стори му се, че зелените стени са необичайни за хотел от такава висока класа — всъщност прекалено зелени за него. Но когато влязоха в огромния апартамент, Дейвид се изуми. Обзавеждането беше красиво, имаше и огромна тераса. Освен това в ъгъла имаше бар. Розмари се приближи до него, наля си питие, попита Дейвид какво ще пие и наля и на него. Дейвид я помоли за чисто уиски. Той пиеше рядко, но сега се чувстваше малко нервен. Розмари отключи стъклената плъзгаща се врата към терасата и го покани да излезе с нея. Там имаше маса със стъклен плот и четири бели стола.

— Седни тук, докато се оправя в банята — каза Розмари. — После ще си побъбрим.

Тя изчезна навътре в апартамента. Дейвид седна на един стол и отпи от уискито. Под него се виждаше вътрешната градина на хотел „Бевърли Хилс“. Имаше изглед и към плувния басейн, тенискортовете и пътеките към бунгалата. Виждаха се дървета и полянки, тревата изглеждаше по-зелена на лунната светлина, а отраженията от розовите стени на хотела придаваха сюрреалистичен блясък на всичко наоколо.

След по-малко от десет минути Розмари се появи отново. Седна на един стол и взе чашата. Сега беше облечена в широки бели панталони и бял кашмирен пуловер с ръкави, дръпнати над лактите. Усмихна се ослепително. Беше измила грима и Дейвид я хареса така повече. Устните й не изглеждаха така чувствени, а погледът вече не беше толкова заповеднически. Изглеждаше по-млада и по-уязвима. Когато заговори, гласът й прозвуча по-спокойно, по-нежно и не толкова безпрекословно.

— Хок ми каза, че пишеш сценарии — каза тя. — Искаш ли да ми покажеш нещо? Можеш да ми го пратиш в канцеларията.

— Всъщност не — отговори Дейвид с усмивка. Никога не би се оставил да го отхвърли.

— Но Хок каза, че имаш един завършен сценарий — настоя Розмари. — Винаги търся нови автори. Толкова е трудно да откриеш нещо свястно.

— Не, написах четири-пет, но бяха толкова ужасни, че ги скъсах.

Известно време помълчаха. На Дейвид му беше лесно да мълчи — чувстваше се по-удобно, отколкото когато говореше. Накрая Розмари го попита:

— На колко си години?

— Двайсет и шест — излъга Дейвид.

— Боже, да можех и аз да съм пак толкова млада — възкликна Розмари усмихната. — Знаеш ли, бях на осемнайсет години, когато дойдох тук. Исках да стана актриса, но нямах достатъчно кураж. Нали знаеш онези роли по телевизията само с една реплика — продавачката, от която главната героиня купува нещо? После срещнах Хок и той ме направи негов помощник и ме научи на всичко, което сега зная. Помогна ми да направя първия си филм и през цялото време ми е помагал. Обичам Хок, винаги ще го обичам. Но той е толкова труден, ето тази вечер например. Застана с Гибсън против мене.

Розмари поклати глава:

— Винаги съм искала да съм твърда като него. Подражавала съм му във всичко.

— Мисля, че той е много приятен човек — каза Дейвид.

— И те харесва — продължи Розмари. — Наистина, той сам ми каза. Много си приличал на майка си и си се държал точно като нея. Казва, че наистина си искрен, а не някой мошеник… И на мене така ми се струва. Не можеш да си представиш колко унизена се почувствах, когато се разпиля чантичката. А ти се спусна да събираш нещата и изобщо не ме погледна. Беше много сладък.

Розмари се наведе и го целуна по бузата. Сега от тялото й се излъчваше друго, още по-нежно благоухание.

Тя рязко стана и влезе в апартамента. Дейвид я последва. Розмари затвори стъклената врата на терасата, заключи и каза: „Ще се обадя за кола“. После вдигна слушалката на телефона, но вместо да набере номера, я задържа в ръката си и погледна Дейвид. Той стоеше съвсем спокойно, достатъчно далеч от нея. Розмари продължи.

— Дейвид, ще те помоля за нещо, което може да ти прозвучи странно. Ще останеш ли с мен тази вечер? Чувствам се отвратително и имам нужда от компания, но искам да ми обещаеш, че няма да се опитваш да правиш нищо. Можем ли да си спим заедно като приятели?

Дейвид се шашна. Никога не бе и помислял, че тази красавица би пожелала някой като него. Чувстваше се замаян от късмета си, но Розмари рязко добави:

— Говоря съвсем сериозно. Просто ми се иска някой приятен човек като тебе да прекара нощта с мен. Трябва да обещаеш, че няма да правиш нищо. Ако се опиташ, много ще се ядосам.

Дейвид се обърка и се усмихна, сякаш не разбираше за какво става дума:

— Ще седя на терасата или ще спя на дивана тук, в дневната.

— Не — отсече Розмари. — Искам някой да ме прегърне, като заспивам. Просто не искам да съм сама. Ще ми обещаеш ли?

Дейвид се чу да казва:

— Нямам какво да облека. В леглото, искам да кажа.

Розмари припряно каза:

— Само вземи душ и спи гол. Това не ме притеснява.

От дневната към спалнята в апартамента водеше коридор с врата към допълнителната баня, където Розмари прати Дейвид да вземе душ. Не искаше да го пуска в собствената си баня. Дейвид се изкъпа и си изми зъбите със сапун и книжни салфетки. На вратата висеше хавлия с избродиран в синьо елегантен надпис „Хотел Бевърли Хилс“. Дейвид отиде в спалнята, но Розмари още се бавеше в банята. Застана неловко, не му се искаше да легне в леглото, което камериерката беше приготвила за спане. Най-накрая Розмари се върна от банята в трикотажна нощница с елегантен модел и десен — приличаше на кукла в магазин за играчки.

— Хайде, лягай — каза тя. — Трябва ли ти „Валиум“ или приспивателно?

По тона Дейвид разбра, че тя вече е изпила лекарството. Розмари седна на ръба на леглото, после легна и Дейвид се престраши да легне, но с хавлията. Лежаха един до друг, тя угаси лампата на нощното шкафче. Стана тъмно. „Прегърни ме“, каза Розмари. Последва дълга прегръдка, после тя се обърна на една страна и бързо измърмори: „Приятни сънища“.

Дейвид лежеше по гръб, загледан в тавана. Не смееше да съблече хавлията. Не му се щеше тя да помисли, че той иска да се търкаля гол в леглото й. Замисли се дали да разкаже на Хок при следващата им среща, но се сети, че ще стане за смях, ако се разбере, че е спал с такава красива жена и нищо не се е случило. А може би Хок щеше да го сметне за лъжец. Съжали, че не е взел приспивателното, което Розмари предложи. Тя вече беше заспала с леко, едва доловимо хъркане.

Дейвид реши да се върне в дневната и се измъкна от леглото. Розмари се размърда и каза сънено: „Би ли ми донесъл чаша минерална вода, «Евиан»?“. Дейвид отиде в дневната и наля вода в две чаши с малко лед. Изпи едната и пак я напълни. Върна се в спалнята. На светлината от коридора се виждаше, че Розмари е седнала в леглото, плътно загърната с чаршафа. Дейвид й поднесе чашата, тя протегна голата си ръка. В тъмнината на спалнята той докосна тялото й, докато търсеше ръката и установи, че е гола. Розмари започна да пие, а той се пъхна в леглото, но пусна хавлията на пода.

Дейвид я чу да оставя чашата на нощното шкафче, издърпа ръката си изпод завивката и я докосна. Усети голия гръб и меката плът по-надолу. Тя се обърна и се сгуши в ръцете му, голите й гърди опряха в неговите. Прегърна го. От горещината на телата двамата изритаха завивките, докато се целуваха. Целуваха се дълго, езикът й беше в неговата уста. Дейвид не можеше повече да се сдържа, мина отгоре й, а нежната й като сатен ръка го насочи вътре в нея. Любиха се почти мълчаливо, сякаш ги шпионираха, докато най-сетне телата им не се извиха едновременно в оргазъм и не се отделиха едно от друго.

— Хайде сега да спим — прошепна Розмари и нежно го целуна в ъгълчето на устата.

— Искам да те видя — каза Дейвид.

— Не — промълви тя.

Дейвид протегна ръка и светна нощната лампа. Розмари затвори очи. Все още беше красива. Дори след утоленото желание, дори лишена от ефектите на разкрасяването и украсата на кокетството, дори без триковете на изкуственото осветление. Но сега красотата й бе по-различна.

Дейвид се бе любил от животинска потребност и заради близостта като естествен физически израз на тялото. Розмари се бе любила от някаква дълбока потребност на сърцето, някаква жужаща нужда на мозъка. На светлината на лампата нейното голо тяло вече не внушаваше страхопочитание. Гърдите й бяха малки, с дребни зърна, тялото й изглеждаше смалено, краката — не толкова дълги, бедрата — не толкова широки и малко тънки. Тя отвори очи и погледна право в него. „Много си красива“, каза той. Целуна я по гърдите, а тя използува момента да се пресегне и да угаси лампата. Любиха се още веднъж и после заспаха.

Когато Дейвид се събуди и протегна ръка, нея вече я нямаше. Той навлече дрехите и погледна часовника. Беше седем часът сутринта. Намери я на терасата в червен анцуг, от който черната й коса изглеждаше още по-тъмна. Хотелската прислуга бе докарала масичка на колелца, върху която стояха сребърна кана за кафе, сребърна каничка за мляко и чинии с метални капаци за запазване на храната топла.

Розмари му се усмихна и каза:

— Поръчах ти закуска. Тъкмо се канех да те събудя. Трябва да си направя кроса, преди да отида на работа.

Дейвид седна на масата. Тя му наля кафе и отвори капака на една чиния с яйца и нарязани на парченца плодове. После изпи чаша портокалов сок и стана:

— Не бързай, спокойно… Благодаря ти, че остана снощи.

На Дейвид му се искаше двамата да закусят заедно, искаше му се да се увери, че тя го харесва, да поговорят, да й разкаже за себе си, да я заинтригува с нещо. Но Розмари си прибираше косата с бяла лента през челото и връзваше маратонките. Изправи се.

— Кога ще те видя отново? — попита Дейвид, лицето му несъзнателно потрепваше от вълнение.

В същия миг разбра, че е допуснал ужасна грешка. Розмари вече се бе запътила към вратата, но спря.

— Ще бъда страшно заета следващите няколко седмици. Трябва да отида до Ню Йорк. Като се върна, ще ти се обадя.

Не го попита обаче за телефонния му номер. После сякаш я осени нова идея. Вдигна слушалката, поръча кола да откара Дейвид обратно в Санта Моника и му обясни:

— Ще го включат в сметката ми. Трябват ли ти дребни за бакшиш на шофьора?

Дейвид само я изгледа продължително. Тя взе чантичката, отвори я и попита:

— Колко ще ти трябват за бакшиша?

Дейвид вече не можа да се сдържи. Не съзнаваше, че лицето му е изкривено от злоба и омраза, които будеха страх. Подхвърли язвително:

— Ти знаеш по-добре от мене.

Розмари щракна чантичката и излезе от апартамента.

Не му се обади. Дейвид чака два месеца и след това един ден я видя на паркинга на студията да излиза от кабинета на Хокен заедно с Гибсън Грейндж и Дийн. Застана близо до паркираната кола на Хокен, за да няма начин да не го поздравят. Хокен леко го прегърна, каза, че трябва някой ден да вечерят заедно, и попита как върви работата. Гибсън Грейндж му стисна ръката и се усмихна лукаво, но дружелюбно. Красивото му лице излъчваше характерното си непресторено добродушие. Розмари го погледна без усмивка. Дейвид най-много го заболя от това, че за миг му се стори, че наистина го е забравила.