Марио Пузо
Четвъртият К (10)

Глава X

Богатите в Америка несъмнено са с по-изострено социално чувство от богаташите в която и да е друга държава. Това важи с особена сила, разбира се, за изключително богатите, онези, които притежават и управляват огромни корпорации, упражняват икономическата си власт в политиката и се проявяват във всички области на културата. Всички тези характеристики се отнасяха най-вече за членовете на Сократовия клуб за голф и тенис в Южна Калифорния, създаден преди близо седемдесет години от магнати в сферата на недвижимите имоти, средствата за масово осведомяване, киното и селското стопанство като политически либерална организация, посветена на отдиха през свободното време. Клубът беше предназначен за избрани, в него можеха да влязат само много богатите, формално можеха да членуват бели и черни, евреи и католици, мъже и жени, художници и магнати. На практика имаше съвсем малко чернокожи и нито една жена.

Сократовият клуб, както бе известен с краткото си име, в края на краищата се оформи като клуб за най-просветените, най-отговорни богати хора. За шеф на охраната благоразумно бе назначен бивш помощник на директора на ЦРУ по оперативните въпроси и електронните му огради бяха най-високите в Америка.

Четири пъти годишно в клуба се оттегляха петдесет до сто души, които всъщност притежаваха почти всичко в Америка. Идваха за по една седмица и през това време обслужването се свеждаше до минимум. Сами си оправяха леглата, сами си сервираха напитките и понякога дори сами си готвеха вечер на скарите отвън. Разбира се, имаше няколко сервитьори, готвачи и камериерки. Там бяха и неизбежните помощници на тези важни мъже, в крайна сметка светът на американския бизнес и политика не можеше да замре, докато те презареждаха духовните си акумулатори.

По време на едноседмичния престой те се събираха на групички и прекарваха времето в частни разговори. Участваха в семинари под ръководството на изтъкнати професори от най-прочутите университети по въпросите на етиката, философията и отговорността на сполучилия елит пред по̀ несполучилите в обществото. Слушаха лекции от най-известните учени за предимствата и опасностите на ядрените оръжия, изследванията върху човешкия мозък, космическите проучвания, икономиката.

Освен това играеха тенис, плуваха в басейна, правеха си турнири по табла и бридж, по цели нощи обсъждаха доброто и злото, жените и любовта, брака и изневярата. Всички те бяха отговорни мъже, най-отговорните хора в американското общество. Но се опитваха да постигнат две неща: да станат по-добри хора, като се връщат към юношеството, и да се обединят в името на едно по-добро общество, каквото съществуваше в техните представи.

След една седмица, прекарана заедно, те се връщаха към нормалния си живот, освежени с нова надежда, желание да помогнат на човечеството и изострено съзнание за начина на преплитане на всички техни дейности за запазване на структурата на тяхното общество, може би с по-тесни лични контакти, които улесняваха деловата им работа.

Сегашната седмица почна в понеделника след Великден. Поради националната криза, предизвикана от покушението срещу папата и отвличането на самолета с президентската дъщеря и нейния убиец на борда, присъстващите бяха по-малко от двайсет.

Джордж Грийнуел беше най-възрастният сред тях. Макар и осемдесетгодишен, все още можеше да играе тенис на двойки, но от внимателно шлифована любезност не се натрапваше на по-младите, които щяха да се чувстват принудени да играят в щадящ стил. И все пак продължаваше да е бог на дългите сеанси по табла.

Грийнуел смяташе, че националната криза не е негова работа, освен ако тя по някакъв начин не се отразява на зърното, защото неговата частна компания контролираше по-голямата част от пшеницата в Америка. Звездният му миг беше преди тридесет години, когато Съединените щати наложиха ембарго върху зърнените доставки за Русия като част от политическата игра за въвличане на Русия в студената война.

Джордж Грийнуел беше патриот, но не и глупак. Знаеше, че Русия няма да поддаде на такъв натиск. Знаеше също, че наложеното от Вашингтон ембарго ще съсипе американските фермери. Затова бе отправил предизвикателство към президента на Съединените щати, като достави забраненото зърно чрез други чуждестранни компании, които го препращаха в Русия. Беше си навлякъл гнева на американската изпълнителна власт. В Конгреса бяха представени законопроекти, чиято цел беше да се ограничи властта на семейната му компания, да я одържавят или да я поставят под някакви ограничения и контрол. Но парите на Грийнуел, платени на конгресмени и сенатори, скоро спряха всички тези глупости.

Грийнуел обичаше Сократовия клуб, защото беше луксозен, но не чак толкова, че да предизвика завистта на недотам преуспелите. Също така, защото не беше известен на средствата за масово осведомяване — неговите членове притежаваха повечето телевизионни станции, вестници и списания. Освен това клубът го караше да се чувства подмладен, помагаше му да се включва в социалния живот на по-младите, които бяха равни с него по власт.

Беше натрупал доста пари по време на зърненото ембарго, като купуваше пшеница и царевица от бойко настроените американски фермери и ги продаваше скъпо на отчаяната Русия. Но в същото време се беше погрижил тези допълнителни приходи да принесат полза на американския народ. Беше действал от принципни съображения, а те изхождаха от убеждението, че е по-интелигентен от държавните функционери. Допълнителните печалби, които възлизаха на стотици милиони долари, се насочиха към музеи, образователни фондации, културни програми по телевизията, особено към музиката, към която Грийнуел изпитваше страст.

Грийнуел се гордееше, че е цивилизован, защото бе учил в най-добрите училища, където се преподаваха основите на социалното поведение на отговорните богати хора и едно цивилизовано съчувствие към ближния. Изрядността в сделките беше неговото изкуство, математическите пресмятания на милиони тонове зърно звучаха в мислите му ясно и нежно като камерна музика.

Един от редките мигове на благороден гняв в неговия живот настъпи, когато някакъв съвсем млад професор по музика в университетска катедра, създадена със средства от неговите фондации, публикува студия, която поставяше джаза и рокендрола над Брамс и Шуберт и си позволяваше да нарича класическата музика „погребална“. Грийнуел се закле да изгони професора от катедрата, но вродената му деликатност надделя. По-късно младият професор публикува друга студия със злополучния израз: „На кого му пука за Бетховен?“. Това преля чашата. Младият професор така и не разбра какво се случи, но след една година беше учител по пиано в Сан Франциско.

Сократовият клуб се отличаваше с една екстравагантност — сложна комуникационна система. Сутринта, когато президентът обяви на тайното заседание със съветниците си ултиматума, който възнамеряваше да изпрати на султана на Шерхабен, и двайсетте членове на Сократовия клуб получиха информацията само за един час. Единствен Грийнуел знаеше, че съобщението е получено от Оливър Олифънт, Оракула.

Беше въпрос на принцип годишните събирания на тези велики мъже по никакъв начин да не се използуват за разработване на планове или конспирации. Те бяха само средство за взаимно запознаване с общите цели, информиране по въпроси от общ интерес, предотвратяване на объркванията в сложната система на обществото. В този дух Грийнуел покани на обяд във вторник още трима велики мъже в един от светлите павилиони точно до тенис кортовете.

Най-младият сред тях, Лорънс Салънтайн, притежаваше голяма телевизионна мрежа, няколко кабелни телевизионни компании, вестници в три големи града, пет списания и едно от най-големите филмови студия. Чрез дъщерни фирми беше собственик на голяма издателска къща. Негови бяха дванадесет местни телевизионни станции в големите градове. И всичко това само в Съединените щати. Присъствието му в чуждестранните средства за масово осведомяване също беше силно. Салънтайн беше едва четиридесет и пет годишен, слаб и красив мъж с буйни посребрени коси, които се виеха около челото му на къдрици като на римски император, което беше на мода сред интелектуалците, хората на изкуството и в Холивуд. Беше внушителен със своята външност и интелект, един от най-могъщите хора в американската политика. Нямаше конгресмен, сенатор или член на кабинета, който да не приема поканите му. И все пак не беше успял да се сприятели с президента Кенеди, който видимо бе приел за лична враждебност отношението на средствата за масово осведомяване към новите социални програми, предложени от неговата администрация.

Вторият беше Луис Инч, най-големият притежател на недвижими имоти в големите американски градове сред всички останали собственици или фирми. Още като съвсем млад, а сега още беше под петдесетте, той пръв бе оценил истинското значение на високото строителство до немислима на пръв поглед степен. Беше откупил въздуха над многобройни съществуващи сгради и там построи грамадни небостъргачи, които удесеториха цената на постройките. Никой друг не беше допринесъл толкова за промяната на самата светлина в градовете — той беше създал безброй тъмни каньони между търговските здания, които се оказаха много по-необходими, отколкото се предполагаше. Беше увеличил наемите в Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис до непоносими за обикновените семейства размери, така че само богатите или най-малко заможните успяваха да живеят удобно в тези градове. Беше примамвал и подкупвал общински служители за данъчни облекчения и премахване на контрола върху наемите до такава степен, че се хвалеше със своя наем на квадратен фут, който някой ден щял да достигне токийския.

Политическото му влияние, независимо от неговите амбиции, беше по-малко, отколкото на останалите мъже в павилиона. Личното му състояние надхвърляше пет милиарда долара, но богатството му се отличаваше с инертността на земята. Неговата истинска мощ бе по-зловеща. Целта му беше да трупа богатства и власт без реална отговорност за цивилизацията, в която живееше. Беше подкупвал безогледно държавни служители и строителни профсъюзи. Притежаваше казина и хотели в Атлантик сити и Лас Вегас, откъдето бе изтласкал гангстерските шефове. Но именно по такъв начин чрез странните механизми на демократичния процес си беше осигурил подкрепата на второстепенните фигури в империите на престъпността. Всички домакински служби на многобройните му хотели имаха договори с фирми за доставка на прибори, перални услуги, почистване, алкохол и продукти. Чрез своите подчинени беше свързан с този подземен, престъпен свят. Разбира се, не беше такъв глупак, че да позволи на следата да бъде нещо повече от микроскопична нишчица. Името на Луис Инч никога не беше свързвано и с най-малкия намек за скандал, благодарение не само на неговото благоразумие, но и на пълната липса на обаятелност.

Поради всичко това членовете на Сократовия клуб почти без изключение го презираха, но го търпяха, защото земята около клуба беше собственост на негова фирма и все се бояха, че може да построи евтини жилища за петдесет хиляди семейства и да наводни района с латиноамериканци и чернокожи.

Третият човек, Мартин Мътфорд, беше облечен с леки панталони, син блейзър и бяла риза с разкопчана яка. Беше около шейсетте и може би най-могъщият от четиримата, защото контролираше парични средства в най-разнообразни области. Като млад бе протеже на Оракула и добре бе усвоил уроците си. Често разказваше възхитителни истории за Оракула за радост на слушателите в Сократовия клуб.

Кариерата на Мътфорд се основаваше на инвестиционните банки. В самото начало стартът му беше твърде нестабилен поради влиянието на Оракула, или поне така твърдеше самият Мътфорд. Освен това в младостта си бил „жизнерадостно сексуален“ по собствените му думи. За голяма негова изненада съпрузите на някои млади жени, прелъстени от него, идваха не за отмъщение, а за банков заем. Леко се усмихваха и показваха подчертано благоразположение. Инстинктивно им отпускаше заеми, за които предварително знаеше, че никога няма да бъдат върнати. Тогава още не знаеше, че банковите служители вземаха подаръци и подкупи, за да отпуснат негарантирани заеми на малки фирми. Да се подготви документацията беше лесна работа, ръководителите на банките искаха да отпускат заеми — това беше техният бизнес, това беше печалбата им — и ето защо правилниците нарочно улесняваха банковите служители, които се занимаваха със заемите. Разбира се, изискваха се цял куп документи, паметни записки от срещи и така нататък. Но Мътфорд струваше на банката неколкостотин хиляди долара, преди да го преместят в друг клон и в друг град, което тогава възприе като щастлива случайност, а после разбра, че е било просто толерантно свиване на рамене от страна на неговите началници.

Грешките на младостта бяха преодолени, простени и забравени, а ценните поуки — усвоени. Мътфорд започна да се издига в своите кръгове. Тридесет години по-късно Мътфорд седеше в павилиона на Сократовия клуб и беше най-могъщият финансист в Съединените щати. Беше председател на голяма банка и притежаваше значително количество акции в телевизионните мрежи. Заедно с приятели контролираше огромната автомобилна промишленост и беше свързан с въздушния транспорт. С парите си бе обвил като в паяжина голяма част от електрониката. Освен това членуваше в управителните съвети на инвестиционни фирми от Уолстрийт, които сключваха сделки за изкупуване на грамадни конгломерати, присъединявани към други грамадни конгломерати. Когато тези битки достигаха най-голямото ожесточение, Мътфорд изпращаше пари, които като мощна вълна заливаха всичко и решаваха проблема. Както другите трима, той също „притежаваше“ известен брой конгресмени и сенатори.

Четиримата седнаха около кръглата маса в павилиона до кортовете за тенис. Заобикаляха ги калифорнийски цветя и зеленина, която напомняше за Нова Англия. Джордж Грийнуел попита:

— Е, какво мислите за президентското решение?

Пръв заговори Мътфорд:

— Отвратителна срамота е това, което направиха с дъщеря му. Но да се разрушат имоти за петдесет милиарда долара е прекалено.

Сервитьорът — испаноезичен емигрант, облечен с панталони и риза с къси ръкави с надписа на клуба, взе поръчките за аперитива.

Салънтайн каза замислено:

— Американският народ ще приеме Кенеди за истински герой, ако успее. Ще го преизберат триумфално.

— Но реакцията е прекалено драстична, всички го знаем — обади се Грийнуел. — Международните ни връзки ще пострадат за години напред.

— Страната се развива чудесно — отбеляза Мътфорд. — Законодателното тяло най-накрая постави изпълнителната власт под някакъв контрол. Дали ще е от полза за държавата, ако посоката на властта се обърне?

— Какво, по дяволите, може да направи Кенеди, дори да го преизберат? — намеси се Инч. — Конгресът контролира всичко, а ние имаме влияние върху него. Не повече от петдесет членове на Камарата на представителите са избрани без нашите пари. А в Сената няма нито един човек, който да не е милионер. Нищо не може да ни направи президентът.

Грийнуел се беше загледал зад тенискортовете към прекрасния син Тихи океан — спокоен и все пак величествен. В същия миг океанът люлееше кораби със зърно на стойност милиарди долари, запътили се към всички краища на света. Чувстваше се малко гузен, че може да умори от глад или да нахрани почти целия свят.

Започна да говори, но го прекъсна влизането на сервитьора с напитките. Грийнуел бе проявил благоразумие за възрастта си с поръчаната минерална вода. Отпи от чашата и след като сервитьорът излезе, заговори с внимателно модулиран тон. Изтънчената му любезност бе присъща за типа хора, които със съжаление са вземали брутални решения в живота си.

— Никога не трябва да забравяме — каза той, — че президентската длъжност в Съединените щати може да бъде много голяма опасност за демократичния процес.

Салънтайн възрази:

— Глупости. Останалите членове на правителството не допускат той еднолично да взема решения. Военните, колкото и да са невежи, също не биха позволили това, освен ако е разумно, нали, Джордж?

— Така е, разбира се — съгласи се Грийнуел. — В нормални времена. Но да си припомним Линкълн, всъщност той премахна личната неприкосновеност и гражданските свободи по време на Гражданската война. Или пък Франклин Рузвелт, той ни вкара във Втората световна война. Вижте личните правомощия на президента. Той има право изцяло да помилва всеки престъпник. Това са кралски прерогативи. Знаете ли какво може да направи с такава власт? Какви задължения могат да се породят? Властта му е почти неограничена, ако не е възпиращата роля на един силен Конгрес. За щастие нашият Конгрес е точно такъв. Винаги трябва да гледаме в перспектива, трябва да сме сигурни, че изпълнителната власт ще остане подчинена на законно избраните представители на народа.

— При съществуването на телевизията и другите средства за масово осведомяване — каза Салънтайн, — Кенеди няма да се задържи нито един ден, ако се опита да се държи диктаторски. Той просто няма избор. Най-силното кредо на днешна Америка е вярата в личната свобода.

Той помълча, после продължи:

— Всъщност ти знаеш това много добре, Джордж. Ти се противопостави на онова злополучно ембарго.

— Не е там въпросът — възрази Грийнуел. — Един смел президент може да преодолее тези пречки. А Кенеди се държи твърде смело в тази криза.

Инч нетърпеливо се обади:

— Да не искаш да кажеш, че трябва да застанем в единен фронт срещу ултиматума на Кенеди към Шерхабен? Лично на мене ми допада, че той проявява твърдост. Силата въздейства, натискът въздейства както върху правителствата, така и върху хората.

В началото на своята кариера Инч бе използувал тактиката на натиск върху наемателите в жилищните райони с контролиран наем, когато искаше да опразни сградите. Беше прибягвал до спиране на отоплението и водата или забрана на ремонтите. Бе превръщал живота на хиляди хора в низ от неприятности, беше „преобръщал“ цели предградия, като ги наводняваше с чернокожи, които прогонваха белите жители. Беше подкупвал градски и щатски власти, федерални шефове по градоустройството бяха забогатявали от него. Така че той знаеше какво говори. Успехът се градеше върху приложения натиск.

— Пак не разбра — каза Грийнуел. — След един час ще имаме видеовръзка с Бърт Одик. Моля да ме извините, че му обещах, без да се консултирам с вас, но ми се стори твърде спешно, за да изчакваме, събитията се развиват шеметно. Петдесетте милиарда долара, които ще бъдат унищожени, са на Бърт Одик и той е ужасно разтревожен. Освен това е важно да се погледне в бъдещето. Ако президентът може да направи това на Одик, нас може да ни постигне същото.

— Кенеди не е в ред — замислено се обади Мътфорд.

Салънтайн каза:

— Мисля, че трябва да постигнем някакъв консенсус преди разговора с Одик.

— Той наистина е превъртял от манията си да пази нефта — заяви Инч, който винаги бе смятал, че нефтът по някакъв начин противоречи на интересите на недвижимата собственост.

— Дължим на Бърт най-голямо внимание — напомни Грийнуел.

 

 

Четиримата се събраха в комуникационния център на Сократовия клуб и образът на Бърт Одик се появи на телевизионния екран. Той ги поздрави с усмивка, но лицето на екрана бе неестествено червено, което може би се дължеше на настройката на цветовете или на гняв. Гласът на Одик беше спокоен.

— Отивам в Шерхабен — таза той. — Може би ще хвърля прощален поглед на моите петдесет милиарда долара.

Мъжете в залата можеха да разговарят с образа на екрана, сякаш Бърт Одик беше при тях в клуба. Виждаха собствените си лица на монитора — изображението, което Одик получаваше в кабинета си. Трябваше да внимават за израженията и гласовете си.

— Наистина ли ще ходиш? — попита Инч.

— Да — отговори Одик. — Султанът ми е приятел, а положението е много деликатно. Мога да допринеса голяма полза за нашата страна с личното си присъствие там.

— Според кореспондентите на щат при мене — каза Салънтайн, — Конгресът и Сенатът се опитват да наложат вето върху решението на президента. Възможно ли е това?

Одик им се усмихна от екрана:

— Не само възможно, но почти сигурно. Говорих с членове на кабинета. Те предлагат президентът временно да се отстрани от длъжност поради личната си вендета, която показва нестабилно душевно състояние. Предложението е законно по силата на една от поправките към Конституцията. Трябват ни само подписите на кабинета и вицепрезидентката под петиция, която Конгресът ще ратифицира. Дори ако отстраняването е за срок само от тридесет дни, пак можем да спрем унищожаването на Дак. А аз ви гарантирам, че заложниците ще бъдат освободени, докато съм в Шерхабен. Но по мое мнение всички вие трябва да подкрепите Конгреса за отстраняването на президента. Дължите това на американската демокрация така, както аз го дължа на моите акционери. Всички прекрасно знаем, че ако беше убит някой друг, а не дъщеря му, той никога нямаше да избере такава линия на поведение.

— Бърт — каза Грийнуел, — ние четиримата обсъдихме въпроса и се съгласихме да подкрепим тебе и Конгреса, това е наш дълг. Ще се обадим по телефона на когото трябва, ще съгласуваме усилията. Но Лорънс Салънтайн има няколко уместни забележки, които би искал да сподели.

По лицето на Одик на екрана се изписа гняв и отвращение:

— Лари, няма време твоите журналисти да заемат позиция на изчакване, повярвай ми. Ако Кенеди може да ми струва петдесет милиарда долара, може някой ден да се случи всичките ти телевизионни станции да останат без федерално разрешително и тогава ще ти се такова майката. Няма да си вдигна пръста да ти помагам.

Грийнуел примигна от вулгарността и прямотата на отговора. Инч и Мътфорд се усмихнаха. Салънтайн не прояви никакви реакции, а отговори с равен, успокояващ тон:

— Бърт, аз съм с тебе, изобщо не се съмнявай. Мисля, че един човек, който произволно решава да унищожи петдесет милиарда долара само за да засили заплахата, е безспорно неуравновесен и неподходящ да оглавява правителството на Съединените щати. С тебе съм, уверявам те. Телевизионните канали ще прекъсват редовните си програми с бюлетини, в които ще се казва, че президентът Кенеди е подложен на психиатрично освидетелстване, че травмата от смъртта на дъщеря му може временно да е помрачила разсъдъка му. Така ще се подготви почвата за Конгреса. Но тук стигаме до една област, където имам малко по-богат опит от повечето хора. Американският народ ще прегърне решението на президента — естествената реакция на тълпата към всички прояви на национална власт. Ако акцията на президента успее и той върне заложниците, Кенеди ще спечели небивал брой поддръжници и гласове. Той е интелигентен и енергичен, само да му се удаде възможност, ще може да помете целия Конгрес.

Салънтайн замълча за миг, мъчеше се най-внимателно да подбира думите.

— Но ако заплахите му се провалят — продължи той, — ако избият заложниците и проблемът остане нерешен, тогава с Кенеди като политик е свършено.

Образът на Бърт Одик трепна на екрана. Той каза съвсем тихо и много сериозно:

— Това не е алтернатива. Ако се стигне чак дотам, заложниците трябва да се спасят, нашата страна трябва да спечели. Тогава петдесетте милиарда долара вече ще са изгубени. Никой истински американец не желае планът на Кенеди да се провали. Може да не искат толкова драстични действия, но щом веднъж започнат, трябва да се осигури успехът им.

— Съгласен съм — отвърна Салънтайн, въпреки че не мислеше така. Напълно съм съгласен. Друго искам да кажа. Щом президентът усети опасността от Конгреса, първото нещо, което ще поиска да направи, е обръщение към нацията по телевизията. Каквито и да са грешките му, Кенеди е факир на екрана. След като защити своята теза по телевизията, Конгресът ще си има много неприятности. Какво ще стане, ако Конгресът наистина отстрани Кенеди за тридесет дни? Тогава съществува възможност президентът да се окаже прав, похитителите да се заинатят, а Кенеди ще е встрани, далеч от огъня.

Той пак млъкна, подбираше си думите.

— Тогава Кенеди ще стане още по-голям герой — отбеляза Салънтайн. — Най-добрият сценарий за нас е просто да го оставим на мира да спечели или да загуби. Така няма да се появи трайна опасност за политическата структура в тази страна. Това може би е най-доброто.

— А пък аз ще изгубя петдесет милиарда долара, така ли? — попита Бърт Одик.

Лицето на огромния телевизионен екран видимо почервеня от гняв. Настройката на цветовете се оказа напълно изправна.

Мътфорд каза:

— Доста пари са, но това не е краят на света.

Бърт Одик изглеждаше потресаващо кървавочервен на екрана. Салънтайн пак помисли, че е от настройката — жив човек не можеше така да сменя цвета си. Гласът на Одик прогърмя в залата:

— Майната ти, Мартин. Не са само петдесет милиарда долара. Ами загубите, докато възстановим Дак? Твоите банки ще ми отпуснат ли безлихвени заеми? Натъпкал си си гушата с повече пари от държавната хазна, но ще ми дадеш ли петдесет милиарда? Дръжки, никога.

— Слушай, Бърт — обади се припряно Грийнуел, — ние сме с тебе. Салънтайн само ти посочи няколко възможности, за които може да не си се сетил под напора на събитията. Във всеки случай не можем да възпрем Конгреса, даже и да искаме. Конгресът няма да допусне по такъв въпрос да се наложи изпълнителната власт. Сега всички сме много заети и затова предлагам да прекратим обсъждането.

Салънтайн се усмихна:

— Бърт, бюлетините за психиатричното състояние на президента ще се появят по телевизията след три часа. Останалите телевизионни мрежи ще ни последват. Обади ми се да си кажеш мнението, може да имаш някои нови идеи. И още нещо, ако Конгресът гласува за отстраняването на президента, преди той да е помолил за телевизионно време, телевизиите могат да му откажат, защото като умствено недееспособен и вече не е президент.

— Това е твоя работа — каза Одик и лицето му избледня до естествения си цвят.

Разговорът завърши с учтиви сбогувания.

Салънтайн се обърна към останалите:

— Господа, предлагам ви да отлетим за Вашингтон с моя самолет. Смятам, че трябва да посетим нашия стар приятел Оливър Олифънт.

Мътфорд се усмихна:

— Оракула, моя стар наставник. Той ще ни отговори на някои въпроси.

След по-малко от час бяха на път за Вашингтон.

 

 

Извикан на среща с президента Кенеди, посланикът на Шерхабен Шариф Уалеб видя тайните видеозаписи на ЦРУ, заснети по време на вечерята на Ябрил със султана в двореца. Шерхабенският посланик беше искрено изумен. Как можеше неговият султан да се замесва в такова опасно начинание? Шерхабен бе малка държавица, спокойна, миролюбива, както бе най-разумно за една слаба от военна гледна точка страна.

Срещата се проведе в Овалния кабинет. Присъстваше и Бърт Одик. Президентът се придружаваше от двама свои сътрудници — съветника по националната сигурност Артър Уикс и началника на канцеларията Юджийн Дази.

След официалното представяне посланикът на Шерхабен каза на Кенеди:

— Скъпи господин президент, трябва да ми повярвате, че изобщо не съм знаел нищо за това. Поднасям ви моите лични, най-смирени, най-искрени извинения.

Той едва не се разплака:

— Длъжен съм обаче да ви кажа нещо, в което наистина вярвам. Султанът никога не би се съгласил да се причини зло на горката ви дъщеря.

— Надявам се да сте прав — мрачно каза Кенеди, — защото тогава той ще се съгласи с моето предложение.

Посланикът слушаше с опасения, които бяха повече лични, отколкото политически. Беше възпитаник на американски университет и поклонник на американския начин на живот. Обичаше американската кухня, американските спиртни напитки, американските жени и тяхното непокорство под мъжкото иго. Обичаше американската музика и филми. Беше правил парични дарения на всички необходими политици и бе превръщал бюрократи от Държавния департамент в богаташи. Беше специалист по петрола и приятел на Бърт Одик.

Сега изпадна в отчаяние заради личното си нещастие, но не се тревожеше истински за Шерхабен и султана. Най-лошото, което можеше да се случи, бе налагането на икономически санкции. Американското ЦРУ щеше да предприеме тайни операции за сваляне на султана, но това можеше да е в негова полза.

Ето защо остана така дълбоко шокиран от старателно произнесената реч на Кенеди.

— Трябва да слушате внимателно — каза Франсис Кенеди. — След три часа ще излетите за Шерхабен, за да предадете лично моето послание до султана. Ще ви придружават господин Бърт Одик, когото познавате, и моят съветник по националната сигурност Артър Уикс. А посланието е следното: след двадесет и четири часа вашият град Дак ще бъде разрушен.

Посланикът се ужаси, от свитото му гърло не излизаше нито звук.

Кенеди продължи:

— Заложниците трябва да бъдат освободени и терористът Ябрил трябва да бъде предаден на нас. Ако султанът не направи това, самата държава Шерхабен ще престане да съществува.

Посланикът изглеждаше толкова слисан, че Кенеди се зачуди дали е в състояние да възприема. Президентът помълча, после го увери:

— Всичко това ще е записано в документите, които ще изпратя по вас за султана.

Посланикът Уалеб попита замаяно:

— Господин президент, простете, казахте ли нещо за разрушаване на Дак?

— Да, точно така — потвърди Кенеди. — Вашият султан няма да повярва на моите заплахи, докато не види град Дак в развалини. Искам да повторя: заложниците трябва да бъдат освободени, Ябрил трябва да се предаде, и то по начин, който изключва възможността за самоубийство. Никакви по-нататъшни преговори.

Посланикът промълви недоверчиво:

— Не можете да заплашвате с унищожение една свободна страна, колкото и малка да е тя. Ако разрушите Дак, ще съсипете американски инвестиции за милиарди долари.

— Може би сте прав — каза Кенеди. — Ще видим. Постарайте се султанът да разбере, че съм категоричен — това е вашата функция. Вие, господин Одик и господин Уикс ще летите с един от личните ми самолети. Ще ви придружават още два самолета. Единият ще вземе заложниците и тялото на дъщеря ми. Другият ще е за Ябрил.

Посланикът не беше в състояние да проговори, едва ли можеше да мисли. Това беше някакъв кошмар. Президентът бе полудял.

Когато остана сам с Бърт Одик, чу Одик да казва мрачно:

— Това копеле наистина си го е наумило, но ние имаме коз. Ще поговорим в самолета.

 

 

В Овалния кабинет Юджийн Дази си водеше бележки.

Франсис Кенеди попита:

— Уредихте ли документите да се предадат в канцеларията на посланика и в самолета?

— Понапудрихме ги малко — отговори Дази. — Разрушаването на Дак е достатъчно лошо, не можем да напишем черно на бяло, че ще унищожим цялата държава Шерхабен. Но посланието е ясно. Защо изпращате Уикс?

Кенеди се усмихна и поясни:

— Султанът ще разбере, че като му пращам моя съветник по националната сигурност, аз наистина говоря сериозно. А Артър ще повтори устното ми послание.

— Дали ще има ефект? — попита Дази.

— Той ще изчака Дак да рухне — каза Кенеди. — Тогава съвсем сигурно ще има ефект, освен ако не е луд.