Марио Пузо
Четвъртият К (2)

Глава II

В неделя, на Великден, Ромео и групата му от четирима мъже и три жени в пълно бойно снаряжение се измъкнаха от фургона си. По улиците на Рим около площад „Свети Петър“ те се смесиха с празнично облечените великденски тълпи — жените в меките пастелни тонове на пролетта и малко смешни шапки за църква, а мъжете в копринени кремави костюми с избродирани жълти кръстове на реверите. Но децата бяха още по-зашеметяващи — момиченцата с ръкавици и с рокли с волани, а момченцата с тъмносини костюми, бели ризи и червени вратовръзки. Навсякъде се разхождаха свещеници и благославяха тълпите с усмивка на уста.

Ромео беше по-скромен поклонник и гледаше напълно сериозно на Възкресението, което се празнуваше през това великденско утро. Носеше черен костюм с добре избелена бяла риза и бяла вратовръзка, почти невидима на фона на ризата. Обущата му също бяха черни, с гумени подметки. В момента той закопчаваше палтото си от камилска вълна, за да прикрие пушката, която носеше в специален калъф. През последните три месеца непрекъснато се беше упражнявал в стрелба с тази пушка и сега точността му бе смъртоносна.

Четиримата мъже от групата му бяха маскирани като монаси капуцини в дълги опърпани кафяви раса, падащи на дипли и пристегнати с широки платнени колани, с малки шапчици върху тонзурите. Под широките им раса имаше ръчни гранати и пистолети.

Трите жени, от които едната беше Ани, бяха облечени в бяло и черно като монахини, а под дрехите си и те носеха оръжие. Ани и другите две монахини се движеха начело, а хората им правеха път, така че за Ромео не беше трудно да ги следва. След него вървяха четиримата монаси от групата, готови да се намесят, в случай че папската полиция се опита да спре Ромео.

По този начин те се добраха до площад „Свети Петър“, незабележими в огромната тълпа, която се беше събрала. Като няколко тъмни петна в разноцветния океан от хора, Ромео и групата му се придвижиха до единия край на площада и там спряха. Гърбовете им бяха защитени от мраморни колони и каменни стени. Ромео стоеше малко настрана. Той чакаше сигнала от другия край на площада, където Ябрил и хората му в момента прикрепваха свещени статуетки към стените.

Групата на Ябрил се състоеше от трима мъже и три жени, облечени непретенциозно в широки якета. Мъжете носеха скрити пистолети, а в малките статуетки на Христос, които жените поставяха, имаше експлозив, задействан от радиосигнал. Гърбовете на статуетките бяха намазани с много здраво лепило, за да не би някой твърде любопитен от тълпата да започне да ги сваля. Освен това статуетките бяха много красиви, изработени от наглед скъпа бяла теракота, налепена върху телен скелет. Създаваха илюзията, че са част от официалната великденска украса и като такива бяха недосегаеми.

Когато тази работа приключи, Ябрил поведе групата си през тълпата извън площад „Свети Петър“ към чакащия ги фургон. След това изпрати един от хората си при Ромео, за да му предаде устройството за задействане на експлозива в статуетките. После групата се качи във фургона и пое към римското летище. Папа Инокентий щеше да се появи на балкона чак след три часа. Всичко се развиваше според плана.

Във фургона, оставил зад гърба си великденския свят на Рим, Ябрил си мислеше за това как започна всичко…

 

 

Преди няколко години по време на една от акциите, които изпълняваха заедно, Ромео бе споменал, че папата има най-голямата охрана в сравнение с кой да е европейски държавник. Тогава Ябрил се бе засмял:

— Че кой ще иска да убива папата? Все едно да убиеш неотровна змия. Някакъв си никому ненужен фигурант, заобиколен от дузина също толкова ненужни старци, готови да заемат мястото му. Годеници на Христос, тумба глупаци с червени шапчици. Какво би се променило в света, ако папата умре? Виж, отвличането му е друга работа — той е един от най-големите богаташи на този свят. Но да го убиеш, то е като да убиеш някой заспал на припек гущер.

Ромео обаче не отстъпваше и успя да заинтригува Ябрил. Стотици милиони католици от цял свят почитаха папата. А и без съмнение той беше символ на капитализма, подкрепяха го буржоазните западни държави. Папата се явяваше една от големите опори на властта в постройката на това общество. От всичко това следваше, че покушението срещу живота на папата щеше да нанесе силен психологически удар върху враговете, тъй като те го смятаха за наместник на Бога на земята. Руският цар и френският крал са били убити, защото и те смятали, че властта им е дадена от Бога, и убийствата им са допринесли за напредъка на човечеството. Бог е измислен от богатите за заблуда на бедните, а папата е земният представител на тази зла сила. Това все пак беше само половината от идеята. По-късно Ябрил бе разрешил концепцията. В цялата операция сега имаше нещо величествено, което изпълваше Ромео със страхопочитание и караше Ябрил да се възхищава от себе си.

Въпреки всичките му приказки и готовност за саможертва, Ябрил не смяташе Ромео за истински революционер. Ябрил бе изучавал историята на италианските терористи. Те бяха много добри в убийствата на държавни глави, бяха се учили от руснаците, които след многобройни опити най-накрая бяха убили своя цар. Италианците дори бяха заимствали от руснаците и името, което, Ябрил презираше — Месиите на насилието.

Ябрил бе виждал веднъж и родителите на Ромео. Баща му се стори човек напълно ненужен, обществен паразит. Имаше шофьор, прислужник и голямо, подобно на агне куче, с което примамваше жените, докато се разхождаше по улиците. Но пък обноските му бяха великолепни. Беше просто невъзможно да не го харесаш, стига да не си му син.

Майката пък беше типична красавица, продукт на капиталистическата система, алчна за пари и бижута и ревностна католичка. Красиво облечена и придружена от прислужнички, тя всяка сутрин ходеше на богослужение. След тази досада посвещаваше остатъка от деня на удоволствията. Също като съпруга си тя се отдаваше на собствените си желания, изневеряваше често и много обичаше единствения си син, Ромео.

И ето сега това щастливо семейство щеше да бъде наказано. Бащата рицар на Малтийския орден, майката ежедневно общува с Бога, а синът им убиец на папата. Какво падение, помисли си Ябрил. Бедни ми Ромео, лошо ти се пише, след като те предам.

С изключение на края, добавен от Ябрил, Ромео бе запознат с целия план.

— Също като при игра на шах — казваше той. — Шах, шах и мат. Красиво.

 

 

Ябрил погледна часовника си. Още петнайсет минути. Фургонът се движеше с умерена скорост по магистралата към летището.

Време беше. Той събра всички оръжия и ръчни гранати от хората си и ги постави в един куфар. Когато фургонът спря пред входа на летището, Ябрил слезе пръв, а фургонът продължи, за да остави групата пред друг вход. Ябрил влезе в сградата, без да бърза, очите му търсеха цивилни полицаи от охраната. Точно преди контролния пункт имаше магазин за сувенири и цветя и той хлътна в него. На вратата с ярки червени и зелени букви пишеше „Затворено“, което беше знак, че всичко е наред и че в магазина няма да има други клиенти.

Продавачката беше с изрусена коса и силен грим и изглеждаше като всяка друга продавачка, но имаше топъл подканящ глас и пищно тяло, което добре изпъкваше през обикновената вълнена рокля, здраво пристегната в кръста.

— Съжалявам — каза тя на Ябрил. — Виждате, че е затворено. Великден е в края на краищата.

Но гласът й звучеше приятелски и не го подканяше да напусне. Тя се усмихна топло.

Ябрил й каза паролата, която служеше само за разпознаване:

— Христос воскресе, но аз все пак трябва да пътувам по служба.

Тя се пресегна и пое куфара от ръката му.

— Самолетът по разписание ли е? — запита Ябрил.

— Да — отвърна жената. — Имате един час на разположение. Някакви промени?

— Не — каза Ябрил. — Но помни, че всичко зависи от тебе.

И излезе от магазина. Не беше виждал тази жена никога преди и повече нямаше да я види, тя беше запозната само с тази част от операцията. Той провери разписанието на таблото за заминаващите полети. Да, самолетът му щеше да отлети навреме.

 

 

Жената бе една от малкото жени сред членовете на Първата стотня. Преди три години я уредиха като съдържателка на този магазин и през цялото това време тя внимателно и прелъстително изграждаше връзки със служителите от летището и охраната. Много хитро успя да наложи една практика да заобикаля контролния пункт, за да доставя покупки на хората в самолетите. Правеше го не много често, но не и рядко. На третата година се сближи с един от служителите от въоръжената охрана, който я пропускаше през непроверявания вход. Именно този човек бе дежурен сега, я тя му беше обещала да обядват и да си легнат в задната стаичка на магазина й. Точно затова той се беше съгласил да бъде дежурен на Великден.

Обядът вече бе подреден на масата в задната стая. Тя изпразни куфара и постави оръжията във весело оцветени кутии за подаръци. Напъха кутиите в бледоморав хартиен пазарски плик и изчака, докато до отлитането останат двадесетина минути. След това прегърна плика с две ръце, защото беше много тежък и се боеше, че може да се скъса, и изтича тромаво към непроверявания вход. Любовникът й галантно я пропусна, а тя му се усмихна обичливо. В самолета стюардесата я позна и каза със смях:

— Пак ли ти, Ливия?

Жената отиде в туристическата класа и намери Ябрил, до него седяха останалите му хора. Една от жените подложи ръце, за да поеме тежкия плик.

Жената, известна като Ливия, сложи плика в протегнатите ръце, обърна се и излезе от самолета. Върна се в магазина и довърши приготовленията за обяда в задната стая.

Служителят от охраната Фаенци бе от онези великолепни образци на италианско мъжество, които сякаш нарочно са създадени за наслада на жените. Красотата беше най-малкото от многобройните му достойнства. По-важното бе, че качествата и амбициите му напълно отговаряха на кроткия му характер. Фаенци носеше униформата си със самочувствието на фелдмаршал от времето на Наполеон, а мустакът му беше малък и спретнат като чипото носле на субретка. Веднага се виждаше, че работата му е отговорна и от държавно значение. Той се вглеждаше в преминаващите жени с благосклонна доброжелателност, тъй като те бяха под неговата закрила. Ливия го набеляза още през първия му работен ден като служител от охраната на летището и реши, че това е нужният й човек. Отначало той се отнасяше с нея с братска учтивост, но тя скоро постави край на това, като го заля с потоп от двусмислени ласкателства, последван от няколко добре подбрани подаръчета, намекващи, че тя не е бедна, а по-късно започна да го кани вечер в бутика си да похапнат нещо набързо. Сега вече той я обичаше или най-малкото й беше предан, както кучето е предано на глезещия го господар — все пак за него тя бе източник на разточителства.

Ливия също го харесваше. Той беше чудесен и ободряващ любовник, без нито една сериозна мисъл в главата си. На нея й допадаше много повече да бъде в леглото с него, отколкото с някой от онези мрачни млади революционери, пълни с комплекси за вина и измъчвани от гузна съвест.

Той се превърна в домашното й животно и тя галено го наричаше Зонзи. Когато влезе в магазина и заключи вратата, тя отиде да го посрещне, изгаряща от желание и обич, но едновременно с това и гузна. Бедният Зонзи, Италианският отдел за борба с тероризма щеше да разследва всичко и да забележи нейното изчезване. А Зонзи без съмнение се бе хвалил със своето завоевание — все пак тя бе жена с опит и на достатъчно години, за да няма нужда честта й да бъде пазена. Връзката им щеше лесно да бъде разкрита. Бедният Зонзи, този обяд щеше да бъде последният му щастлив час.

Те се любиха — бързо и професионално от нейна страна и ентусиазирано и радостно от негова. Ливия си мислеше за странната ирония на този акт, който й носеше огромно удоволствие и същевременно служеше на целите й на революционер. Зонзи щяха да го накажат за гордостта и самонадеяността му, за снизходителната му любов към една по-възрастна жена, а тя щеше да реализира тактическа и стратегическа победа. Нещастният Зонзи. Колко красив беше без дрехи: маслинена кожа, големи като на кошута очи, гарвановочерна коса, прелестни мустаци и бронзови пенис и тестиси.

— Ах, Зонзи, Зонзи — шепнеше тя, заровила лице в хълбоците му, — винаги помни, че те обичам.

Нахрани го с великолепен обяд, след което изпиха бутилка хубаво вино и после пак правиха любов. Зонзи се облече, целуна я за довиждане и си отиде с вярата, че наистина е заслужил късмета си. След като той излезе, тя огледа внимателно магазина. Събра всичките си вещи плюс още някои дрехи и ги натъпка в куфара на Ябрил. Това беше част от инструкциите. От Ябрил не трябваше да има никаква следа. Последната й задача беше да изличи всички отпечатъци от своите пръсти на очевидните места в магазина, но това бе по-скоро символична задача, защото заличаването на всички отпечатъци не беше възможно. След това взе куфара, излезе от магазина, заключи го и се отдалечи от сградата. Навън, на яркото великденско слънце, в една кола я чакаше жена от нейната група. Тя се качи в колата, поздрави жената с целувка и каза почти със съжаление:

— Слава богу, че всичко най-после свърши.

Другата жена й отвърна:

— Не беше чак толкова зле. Магазинът ни носеше пари.

 

 

Ябрил и хората му пътуваха в туристическа класа, защото в първа класа пътуваше дъщерята на президента на САЩ, Тереза Кенеди, заедно с шестимата си телохранители. Ябрил не желаеше те да видят връчването на опакованите като подарък оръжия. Освен това той знаеше, че Тереза няма да се качи на самолета до последния момент и че охраната й също ще се качи тогава, а не преди това, защото те никога не бяха сигурни, че на Тереза няма да й хрумне нещо друго, пък и според Ябрил вече се бяха измързеливили и станали небрежни.

Самолетът беше тип „джъмбо“, почти празен. Малцина в Италия пътуват на Великден и Ябрил се чудеше какви са причините дъщерята на президента да пътува точно сега. Все пак тя беше католичка, макар и присъединила се към новата религия на левите либерали, тази най-презряна политическа формация. Малкият брой на пътниците обаче напълно отговаряше на неговите планове — стотина заложници се контролират по-лесно.

Час по-късно, вече във въздуха, Ябрил се отпусна на седалката си, а жените започнаха да разкъсват хартиената опаковка на пакетите. Мъжете ги прикриваха с телата си. Бяха се навели напред и се преструваха, че разговарят с жените. Около тях нямаше други пътници, така че те действаха необезпокоявани от никого. Жените подадоха на Ябрил опакованите в хартия ръчни гранати и той ловко ги накачи по тялото си. Тримата мъже поеха малките пистолети и ги скриха в якетата си. Ябрил също взе един пистолет, останалите оръжия жените задържаха за себе си.

Когато всичко бе готово, Ябрил спря една от стюардесите, минаваща по коридора. Тя видя гранатите и пистолета още преди Ябрил да й пошепне командите си и да я хване за ръката. Изненадата й, последвана от шок и страх, му бе позната. Той държеше лепкавата й ръка и се усмихваше. Двама от хората му застанаха така, че да държат под око туристическата класа. Ябрил продължаваше да държи стюардесата за ръка, когато влязоха в първа класа. Охраната веднага го забеляза, но забеляза и гранатите и пистолета. Ябрил им се усмихна.

— Останете по местата си, господа — каза той.

Дъщерята на президента бавно извърна глава и погледна Ябрил в очите. Лицето й се издължи, но не показваше признаци на страх. Смела е, помисли си Ябрил, и красива. Наистина бе жалко. Той изчака трите жени от групата му да заемат позиции в отделението за първа класа и след това накара стюардесата да отвори вратата към кабината на пилотите. Струваше му се, че влиза в мозъка на огромен кит и прави тялото му безпомощно.

 

 

Когато Тереза Кенеди видя Ябрил, тялото й потръпна от отвращение, тъй като го разпозна, без да го е виждала никога преди. Той беше демонът, за когото я бяха предупреждавали. Тясното му смугло лице говореше за жестокост, която се подчертаваше и от масивната му долна челюст. Това бе лице, явяващо се в кошмарни сънища. Окачените по тялото му гранати и тази в ръката му приличаха на зелени жаби. След това тя забеляза трите жени в тъмни панталони и бели якета с пистолети в ръцете. Когато първоначалният шок отмина, Тереза Кенеди се почувства като гузно дете. По дяволите, беше вкарала баща си в неприятности. Сега вече никога нямаше да може да се отърве от охраната си. Тя проследи с поглед Ябрил, който отиваше към пилотската кабина, хванал за ръка стюардесата. После обърна глава, за да размени поглед с шефа на охраната си, но той напрегнато наблюдаваше въоръжените жени.

В този момент в салона на първа класа влезе един от мъжете на Ябрил с граната в ръка. Една от жените накара друга стюардеса да включи микрофоните. По уредбата прозвуча гласът й. Трепереше, но не много.

— Моля всички пътници да поставят предпазните колани. Самолетът е завладян от група революционери. Моля, останете по местата си и изчакайте допълнителни инструкции. Не се изправяйте и не докосвайте ръчния си багаж. Не напускайте седалките си под никакъв предлог. Моля ви да бъдете спокойни. Останете спокойно по местата си.

В пилотската кабина пилотът видя, че стюардесата влиза, и развълнувано се обърна към нея:

— Хей, по радиото тъкмо съобщиха, че някой е стрелял по папата.

Изведнъж той забеляза и Ябрил, който влизаше след стюардесата, и устата му се отвори в едно безмълвно „о“ от изненада. Думите му замръзнаха като в рисуван филм, помисли си Ябрил, докато повдигаше ръката си с гранатата. Но пилотът бе казал: „… е стрелял по папата“. Значеше ли това, че Ромео не е улучил? Да не би акцията вече да се е провалила? Във всеки случай Ябрил нямаше избор. Той нареди на пилота да промени курса и да насочи самолета към арабската държава Шерхабен.

 

 

Сред човешкото море, изпълнило площад „Свети Петър“, Ромео и хората му успяха да се доберат до един ъгъл, зад който имаше каменна стена, и образуваха свой собствен остров. Ани в облеклото си на монахиня стоеше точно пред Ромео, а пистолетът й бе готов под дрехите. Задачата й беше да го защитава, за да може той да стреля. Останалите членове на групата в монашеското си облекло образуваха кръг, така че Ромео да има достатъчно място. До появяването на папата имаше още три часа.

Ромео се облегна на каменната стена, затвори очи срещу великденското слънце и набързо прекара през ума си репетираните ходове на операцията. При появата на папата Ромео щеше да побутне рамото на човека отляво, който трябваше да задейства взривното устройство и да взриви статуетките, поставени на отсрещната стена на площада. В момента на експлозията Ромео щеше да извади пушката си и да стреля — синхронът трябваше да е пълен, така че изстрелът му да изглежда като ехо от експлозиите. След това трябваше да захвърли пушката, монасите и монахините му щяха да го обградят и всички щяха да побегнат заедно с останалите. Статуетките, освен бомби бяха и димки, които щяха да обгърнат целия площад с гъст пушек. Очакваше се да настъпи голям хаос и паника. Всичко това трябваше да му помогне да избяга. Стоящите до него зрители от тълпата можеха да се окажат опасни, тъй като щяха да видят действията му, но се предполагаше, че бягството на огромната тълпа бързо ще ги раздели. Онези от тях, които бяха достатъчно глупави, за да го преследват, щяха да бъдат застреляни на място.

Ромео усещаше студената пот по гърдите си. Навсякъде сред тълпата се размахваха цветя и тя се превърна в море от цветове — бели, виолетови, розови и червени. Той се чудеше на радостта на хората, на вярата им във Възкресението и на възторга им, породен от надеждата за живот след смъртта. Прокара ръце по палтото си и усети тежестта на пушката. Краката му започваха да изтръпват и да го болят. Опита се да мисли за нещо друго, за да убие дългите часове очакване до появата на папата.

Отново си припомни отдавна забравени сцени от детството си. За първото причастие го подготвяше един романтичен свещеник и от него той знаеше, че върховният кардинал с червената шапка трябва да удостовери смъртта на папата, като го почука по челото със сребърно чукче. Дали това още се правеше? Този път чукчето щеше да бъде доста окървавено. Но колко ли е голямо едно такова чукче? Като играчка? Или пък си беше истински чук, с който може да се коват пирони? Без съмнение обаче това щеше да бъде някоя ценна ренесансова реликва, покрита със скъпоценни камъни, истинско произведение на изкуството. Както и да е, от главата на папата едва ли щеше да остане нещо, по което да се почуква, тъй като пушката му бе заредена с експлозивни куршуми. А Ромео беше сигурен, че ще улучи. Той вярваше в своето левичарство, да си левак значеше да имаш късмет — в спорта, в любовта и естествено в убийствата.

Докато чакаше, Ромео се чудеше и на друго — как изобщо не смята, че ще извърши светотатство. А го бяха възпитавали в строг католически дух, и то в град, където всяка една улица и сграда напомняше за зараждането на християнството. Дори и сега той виждаше сводестите покриви на свещените постройки, подобни на мраморни дискове на фона на небето, и чуваше дълбокия кънтеж на църковните камбани, едновременно успокояващ и заплашителен. На този голям и свят площад бяха и статуите на мъчениците и той ги виждаше. Долавяше и уханието на хилядите пролетни цветя, донесени от онези, които наистина вярваха в Христос.

Този натрапчив аромат го обгръщаше и му напомняше за майка му и баща му и за тежките парфюми, които те употребяваха, за да скрият миризмата на разглезената си средиземноморска плът.

Изведнъж огромната великденски пременена тълпа започна да крещи „Папата, папата, папата!“. Окъпани от лимонената светлина на ранната пролет под извисяващите се над тях каменни ангели, хората искаха благословията на своя папа. Най-сетне се появиха двама кардинали в червени мантии и протегнаха ръце за благословия. След тях на балкона излезе и папа Инокентий.

Той бе много стар. Носеше блестящ бял филон, върху който имаше златен кръст, а вълнената му мантия също бе цялата покрита с бродирани кръстове. На главата си носеше малка бяла шапчица, а краката му бяха обути в традиционните ниски отворени червени обуща, върху които също имаше избродирани златни кръстове. На ръката си, която бе повдигнал, за да благослови хората, бе поставен папският пръстен на свети Петър.

Множеството започна да хвърля цветята си във въздуха и да вика от възторг, а балконът трептеше на слънчевата светлина, сякаш искаше да падне заедно с цветята.

В този момент Ромео усети целия ужас, които навремето тези символи предизвикваха у него, и си спомни за кардинала с червената шапка от първото си причастие, по чието лице имаше белези от едра шарка, което го караше да прилича на самия дявол. След това изведнъж го обзе някакъв възторг и неземно щастие и той побутна рамото на човека отляво, за да задейства устройството.

Папата вдигна ръцете си в бели ръкави в отговор на виковете „Свети отче, свети отче!“, за да благослови множеството, да възхвали великденските празници и Христовото възкресение, да поздрави каменните ангели по стените. Ромео измъкна пушката си. Двама монаси от групата му коленичиха, за да му дадат ясна видимост. Ани застана така, че той да може да опре пушката си на рамото й. Човекът отляво изпрати радиосигнала, който щеше да взриви статуетките с експлозива от другата страна на площада.

Експлозиите разтърсиха площада из основи, във въздуха се вдигна розов облак, а ароматът на цветята се вгорчи от зловонието на горяща плът. В този момент Ромео, хванал папата на мушка, дръпна спусъка. Експлозиите в другия край на площада превърнаха приветствения рев на тълпата в нещо, което звучеше като крясъка на стотици чайки.

На балкона тялото на папата като че ли се отлепи от земята, бялата шапчица литна във въздуха, завъртя се в бурната вихрушка от сгъстен въздух, а след това като кървава дрипа се понесе към тълпата. Докато тялото на папата се свличаше върху перилата на балкона, над площада се издигна вопъл на ужас и животинска ярост. Златният кръст се залюля, мантията потъна в кръв.

Облаци прах се носеха над площада. Падаха мраморни късове от счупените фигури на ангели и светци. Цареше страховито мълчание, тълпата беше замръзнала пред мъртвия папа. Пръснатият му череп бе пред очите им. После настъпи паника. Хората побягнаха от площада, като тъпчеха гвардейците швейцарци, опитващи се да завардят изходите. Пищните ренесансови униформи изчезнаха под напора на тълпата ужасени богомолци.

Ромео пусна пушката на земята. Заобиколен от групата въоръжени монаси и монахини, той се остави да го повлекат — извън площада, към улиците на Рим. Сякаш бе загубил зрението си, препъваше се като сляп. Ани го сграбчи за ръката и го напъха в чакащия фургон. Ромео запушваше ушите си с ръце, за да не чува писъците. Трепереше от шока, а после от възторг, последван от усещането за чудо, като че ли убийството беше сън.

 

 

В самолета по линията Рим — Ню Йорк Ябрил и неговата група владееха положението. Всички пътници, освен Тереза Кенеди бяха напуснали отделението за първа класа.

Тереза бе по-скоро любопитна, отколкото уплашена. Беше като хипнотизирана от лекотата, с която терористите бяха усмирили охраната й от Тайната служба, просто като посочиха взривните устройства по себе си — това означаваше, че всеки изстрелян куршум би пръснал самолета на парчета. Забеляза, че тримата мъже и трите жени бяха много слаби, лицата им сгърчени от напрежението на големите атлети във върховите моменти на състезанието. Един от терористите грубо заблъска агент от Тайната служба, за да го изкара от салона на първа класа, и продължи да го блъска по пътеката на туристическата класа. Една от жените стоеше отстрани, с насочен пистолет. Когато друг човек от охраната показа нежеланието си да се отдалечи от Тереза, жената вдигна ръка и опря дулото до главата му. Смръщеният й поглед ясно показваше, че е готова да стреля. Устните й бяха леко разтворени, за да намалят напрежението на свитите мускули около устата й. В този момент Тереза отблъсна човека от охраната си и сама застана пред терористката, която се усмихна с облекчение и й махна с ръка да седне.

Тереза наблюдаваше как Ябрил ръководи операцията. Беше сдържан, приличаше на режисьор, който наблюдава играта на актьорите, като че ли не даваше заповеди, а само намекваше, подхвърляше. С лека окуражителна усмивка й направи знак, че трябва да остане на мястото си. Държеше се така, като че ли тя е специално поверена на грижите му. После отиде в кабината на пилотите. Един от терористите пазеше входа за първа класа откъм салона на туристическата класа. Две терористки останаха при Тереза, опрели гръб до гръб и стиснали пистолетите. Една стюардеса стоеше до вътрешната уредба и предаваше на пътниците съобщенията, които й диктуваше терористът. Всички те изглеждаха твърде незначителни, за да предизвикат такъв ужас.

В пилотската кабина Ябрил разреши на пилота да предаде по радиото, че самолетът му е отвлечен, и да продиктува новите данни за полета до Шерхабен. Американските власти щяха да помислят, че единственият им проблем е да преговарят по обичайните за арабските терористи искания. Ябрил остана в кабината, за да слуша съобщенията по радиото.

Самолетът летеше. Нямаше какво друго да се прави, освен да се чака. Ябрил бленуваше за Палестина — такава, каквато тя беше в детството му. Домът му — зелен оазис в пустинята, баща му и майка му — ангели на светлината, красивият Коран на бюрото на баща му — винаги готов да възроди вярата. И как всичко свърши с мъртво сиви облаци дим, огън и сярата на падащите от небето бомби. И дойдоха израилтяните, и като че ли цялото му детство беше преминало в някакъв огромен затворнически лагер от порутени колиби, огромно поселище, обединено от едно-единствено нещо — омразата към евреите. Тези същите евреи, които Коранът възхваляваше.

Спомняше си как дори и в университета някои от преподавателите наричаха оплесканата работа „арабска работа“. Самият Ябрил бе използувал тази фраза пред един оръжейник, който му бе дал дефектно оръжие. О, но няма да нарекат „арабска работа“ делото на този ден.

Той винаги бе мразил евреите — не, не евреите, израелците. Спомняше си как, когато беше на четири години или може би на пет, не повече, израелски войници бяха нахълтали в поселището, където ходеше на училище. Бяха получили лъжлива информация, „арабска работа“, че в поселището се крият терористи. На всички жители бе наредено да излязат от къщите си на улиците с вдигнати ръце. Включително на децата в дългата, боядисана в жълто тенекиена постройка, която беше училището и се намираше малко извън поселището. Ябрил и другите момченца и момиченца на неговата възраст се бяха скупчили и хленчеха, ръчичките им вдигнати високо нагоре, и изразяваха капитулацията си с писък, писък на ужас. И Ябрил завинаги запомни един от младите израелски войници, от новата порода евреи, рус като нацист, който гледаше децата с някакъв ужас, а после по светлата кожа на това чуждо семитско лице потекоха сълзи. Израелецът наведе пушката си и закрещя на децата да спрат, да свалят ръцете си. Няма от какво да се страхуват, каза той, малките деца няма от какво да се страхуват. Израелският войник говореше почти съвършен арабски и когато децата продължиха да стоят с високо вдигнати ръце, той тръгна между тях, като се опитваше да свали ръцете им, и плачеше през цялото време. Ябрил никога не забрави войника и когато порасна, реши да не бъде като него, никога да не позволи състраданието да го унищожи.

Сега той виждаше долу арабските пустини. Скоро полетът щеше да приключи и той щеше да се озове в султаната Шерхабен.

Шерхабен беше една от най-малките страни в света, но притежаваше такова изобилие от петрол, че стотиците деца и внуци на яздещия камила султан караха мерцедеси и бяха получили образованието си в най-реномираните университети в чужбина. Предишният султан бе притежавал огромни промишлени предприятия в Германия и Съединените щати и бе умрял като най-богатия човек на земята. Само един от внуците му бе оцелял сред пъклените интриги на братята и братовчедите си — сегашният султан Мороби.

Султан Мороби беше войнстващ и фанатично набожен мюсюлманин и гражданите на Шерхабен, вече богати, бяха също толкова набожни. Никоя жена не можеше да се показва без фередже; не можеше да се дават пари на заем срещу лихва; в тази жарка пустинна земя не можеше да се намери капка алкохол, освен в чуждите посолства.

Много отдавна Ябрил бе помогнал на султана да установи и укрепи властта си чрез убийството на четирима от по-опасните му роднини. Поради този дълг на признателност и поради собствената си омраза към великите сили султанът се бе съгласил да помогне на Ябрил в днешната операция.

Самолетът с Ябрил и заложниците се приземи и бавно се плъзна към малката стъклена сграда, бледожълта под слънцето на пустинята. Отвъд летището се простираха безкрайни пясъци, осеяни с петролни кладенци. Когато самолетът спря, Ябрил видя, че летището е обградено от поне хиляда души от войските на султан Мороби.

Сега щеше да започне най-сложната и най-вълнуващата част от операцията, а и най-опасната. Ще трябва да внимава, докато Ромео най-сетне отиде там, където му е мястото. И ще рискува с реакцията на султана към неговия таен унищожителен удар. Това нямаше да бъде „арабска работа“.

 

 

Поради разликата с европейското време Франсис Зейвиър Кенеди получи първото съобщение, че са стреляли по папата, в шест часа сутринта на Великден. Предаде му го секретарят по печата Матю Гладис, който беше поел дежурството в Белия дом по време на празниците. Юджийн Дази и Кристиан Клий бяха вече информирани и се намираха в Белия дом.

Франсис Кенеди слезе от апартамента си и влезе в Овалния кабинет, където го чакаха Дази и Кристиан. И двамата бяха мрачни. Далеч навън, по улиците на Вашингтон, свиреха сирени. Кенеди седна зад бюрото си. Погледна Юджийн Дази, който щеше да докладва като началник на канцеларията.

— Франсис, папата е мъртъв. Убит е по време на великденското богослужение.

Кенеди беше потресен.

— Кой го е направил? И защо?

Клий отговори:

— Не знаем. Но има и още по-лоши новини.

Кенеди се опита да разгадае лицата на мъжете, застанали пред него, и усети как го обзема дълбок ужас.

— Какво по-лошо може да има?

— Самолетът, на който се намира Тереза, е бил отвлечен и сега е на път към Шерхабен — каза Клий.

Кенеди усети, че му се повдига. После чу Юджийн Дази да казва:

— Похитителите държат положението под контрол, на самолета няма инциденти. Веднага щом кацнат, ще преговаряме. Ще се позовем на всички услуги, които ни дължат. Всичко ще бъде наред. Според мен изобщо не са знаели, че Тереза е в самолета.

Кристиан каза:

— Артър Уикс и Ото Грей са тръгнали насам. Както и ЦРУ, Отбраната и вицепрезидентката. Всички те ще те чакат в заседателната зала след по-малко от половин час.

— Добре — каза Кенеди. Мъчеше се да остане спокоен. — Има ли някаква връзка? — попита той.

Видя, че Кристиан не се учуди, но Дази не разбра.

— Между папата и отвличането — каза Кенеди. Тъй като никой от тях не отговори, той продължи: — Чакайте ме в заседателната зала. Имам нужда да остана сам за няколко минути.

Те излязоха.

Беше почти невъзможно убийци да се доберат до самия Кенеди, но той винаги бе знаел, че никога няма да може да осигури сигурна защита на дъщеря си. Тя беше прекалено независима, не му позволяваше да ограничава живота й. А и опасността не изглеждаше сериозна. Той не си спомняше да е била нападана дъщерята на държавен глава. Това беше лош политически ход, който би навредил на популярността на която и да е терористична или революционна организация.

След встъпването на баща й в длъжност, Тереза бе продължила по собствен път. Свързваше името си с радикални и феминистки политически групи и заявяваше своята позиция в живота като различна от тази на баща й. Той никога не се беше опитвал да я убеди да действа по друг начин, да представя пред обществеността имидж, неистинен за самата нея. Беше достатъчно, че я обича. И когато тя му правеше кратки посещения в Белия дом, винаги прекарваха чудесно заедно, спореха за политика, анализираха възможностите на властта.

Консервативната републиканска преса и евтините булевардни вестници бяха пускали стрелите си с надеждата да дискредитират президентството. Бяха снимали Тереза на феминистки шествия, на демонстрации срещу ядреното оръжие и дори веднъж на митинг в името на палестинска държава. Което сега щеше да предизвика иронични коментари във вестниците.

Колкото и да е странно, американската общественост проявяваше привързаност към Тереза Кенеди, дори и когато стана известно, че в Рим тя живее с един италиански радикал. Бяха публикувани техни снимки — как се разхождат из древните каменни улици, как се целуват и се държат за ръце, снимки на балкона на апартамента, в който живееха заедно. Младият италиански любовник беше красив, Тереза бе хубава с русата си коса, млечнобялата си ирландска кожа и блестящите сини очи на фамилията Кенеди. А типичната за Кенеди почти върлинеста фигура, облечена в непретенциозни италиански дрехи, я правеше толкова трогателна, че текстът под снимките губеше отровата си.

Една репортажна снимка, на която се виждаше как тя предпазва младия си любовник италианец от палките на италианските полицаи, съживи у по-възрастните американци отдавна погребаните чувства, спомените за онзи далечен ужасен ден в Далас.

Тя беше остроумна героиня. По време на кампанията телевизионни репортери я хванаха натясно и я попитаха: „Значи нямате политически различия с баща си?“. Ако отговореше „да“, щеше да изглежда лицемерна или като дете, манипулирано от жадния си за власт баща. Ако отговореше „не“, вестникарските заглавия щяха да посочат, че тя не подкрепя баща си в надпреварата за президентството. Но тя прояви политическата гениалност на Кенеди.

— Разбира се, това е татко ми — каза тя, прегръщайки баща си. — И аз знам, че той е добър човек. Но ако направи нещо, което не ми харесва, ще му закрещя точно като вас, репортерите.

По телевизията излезе страхотно. Баща й я обожаваше за това. А сега тя беше в смъртна опасност.

Ако само беше останала близо до него, ако само беше по-послушна дъщеря и живееше с него, в Белия дом, ако само беше по-малко радикална, нищо такова нямаше да се случи. И защо й трябваше любовник чужденец, радикален студент, който може би е дал съществена информация на похитителите? После той се присмя сам на себе си. Чувстваше раздразнението на родител, който иска детето му да му създава възможно най-малко неприятности. Обичаше я и щеше да я спаси. Това поне беше нещо, срещу което може да се бори, а не ужасното дълго и мъчително умиране на съпругата му.

Появи се Юджийн Дази и му каза, че е време. Чакаха го в заседателната зала.

Когато Кенеди влезе, всички станаха. Той веднага им направи знак да седнат, но те се скупчиха около него, за да изразят съчувствието си. Кенеди си проби път до председателското място на дългата овална маса и седна на стола до камината.

Чистата бяла светлина от двата полилея осветяваше тъмнокафявата маса и изпращаше отблясъци към черните кожени кресла, по шест от всяка страна на масата и още няколко до стената. Бяла светлина идваше и от други лампи по стените. До двата прозореца, които се отваряха към Розовата градина, се виждаха две знамена: раираното знаме на Съединените щати и знамето на президента — бледи звезди на тъмносин фон.

Сътрудниците на Кенеди заеха местата най-близо до него като оставиха папките и бележниците си на овалната маса. По-надолу седнаха членовете на кабинета и шефът на ЦРУ, а отсреща — председателят на Съвета на началник-щабовете, армейски генерал в пълна униформа, ярко цветно петно в облечената в тъмни дрехи група. Вицепрезидентката Дюпре седеше на другия край на масата, далече от Кенеди, единствената жена в залата. Беше облечена в моден тъмносин костюм с бяла копринена блуза. Красивото й лице бе строго. Уханието от Розовата градина изпълваше залата, проникваше през тежките пердета и завеси, които покриваха стъклената врата. От зеленикавосиния килим под завесите към залата се отразяваше зелена светлина.

Докладва шефът на ЦРУ, Теодор Тапи. Тапи, който някога бе началник на ФБР, не беше особено колоритен и нямаше политически амбиции. И никога не беше излизал извън рамките на устава на ЦРУ с рисковани, незаконосъобразни или имперски проекти. Ползуваше се с голямото доверие на личните сътрудници на Кенеди и особено на Кристиан Клий.

— За няколкото часа, с които разполагахме, събрахме неприятна информация — каза Тапи. — Убийството на папата е извършено от група, състояща се само от италианци. Отвличането на самолета на Тереза е дело на смесена група, ръководена от един арабин, познат под името Ябрил. Фактът, че двата инцидента са се случили в един и същи ден и в един и същи град, изглежда случайно съвпадение. В което, разбира се, не можем да сме сигурни.

Кенеди каза тихо:

— В този момент убийството на папата не е от първостепенно значение. Основната ни грижа е отвличането. Предявили ли са вече някакви искания?

Тапи отговори бързо и уверено:

— Не. Това обстоятелство само по себе си е странно.

Кенеди каза:

— Свържете се с хората си за преговорите и ми докладвайте лично за всяка стъпка.

Обърна се към държавния секретар и попита:

— Кои страни ще ни помогнат?

Държавният секретар отвърна:

— Всички — другите арабски страни са ужасени, отвращава ги идеята дъщеря ти да бъде държана като заложница. Това е в разрез с чувството им за чест, а и си мислят за собствения си обичай на кръвна вражда. Смятат, че не могат да извлекат нищо добро от това. Франция е в добри отношения със султана. Предложи да изпрати наблюдатели за нас. Великобритания и Израел не могат да помогнат — не им вярват. Но докато похитителите не предявят исканията си, ние сме един вид в чистилището.

Кенеди се обърна към Кристиан:

— Крис, как мислиш, защо не казват какви са исканията им?

Кристиан каза:

— Може би е твърде рано. Или искат да изиграят още някоя карта.

Заседателната зала бе потънала в зловещо мълчание. На черния фон на високите тежки кресла бялата светлина от лампите по стените придаваше лек сив оттенък на лицата на хората в залата. Кенеди чакаше да заговорят, искаше да чуе всички и слушаше мълчаливо, докато те говореха за възможности — заплахата със санкции, заплахата с военноморска блокада, замразяването на авоарите на Шерхабен в Съединените щати, вероятността похитителите да протакат преговорите до безкрайност, за да смучат телевизионно време и място в информационните емисии по целия свят.

След малко Кенеди се обърна към Одблъд Грей и каза рязко:

— Уговори среща между мен и сътрудниците ми и лидерите на Конгреса и председателите на съответните комисии.

После се обърна към Артър Уикс:

— Събери екипа си по националната сигурност и изгответе планове, за да сме готови, ако работата излезе по-дебела.

След това се изправи, готов да тръгне. Заговори на всички:

— Господа, трябва да ви кажа, че не вярвам в съвпадения. Не вярвам, че е възможно папата на Римокатолическата църква да бъде убит в същия ден и в същия град, в който е отвлечена дъщерята на президента на Съединените щати.

 

 

Адам Грес и Хенри Тибът бяха обявили Великден за работен ден. Не за работа по изследователските си проекти, а за да премахнат всички следи от престъплението си. В апартамента си те събраха всички вестници, от които бяха изрязвали букви, за да съставят съобщението си. Изчистиха с прахосмукачка, за да отстранят малките парченца хартия, падали при изрязването. Изхвърлиха даже ножиците и лепилото. Измиха стените. После отидоха в лабораторията си в университета, за да се отърват от всички инструменти и оборудване, които бяха използували, за да направят бомбата. Докато не свършиха, не се сетиха да включат телевизора. Когато чуха новините за убийството на папата и за отвличането на дъщерята на президента, те се спогледаха и се усмихнаха. Адам Грес каза:

— Хенри, мисля, че нашето време дойде.

 

 

Бе дълъг Великден. Белият дом бе пълен със сътрудници и членове на различните специални комисии, създадени от ЦРУ, армията, военноморските сили и Държавния департамент. Всички се съгласяваха, че буди недоумение защо терористите още не са поставили условията си за освобождаването на заложниците.

Навън улиците бяха претоварени от движение. Вестникарски и телевизионни репортери се стичаха във Вашингтон. Въпреки че бе Великден, държавните служители бяха извикани на работните си места. А Кристиан Клий бе наредил да се явят още хиляда души от Тайната служба и ЦРУ, за да осигурят допълнителна охрана на Белия дом.

Телефоните в Белия дом звъняха все по-често. Беше истинска лудница, хора тичаха от Белия дом към административната сграда и обратно. Юджийн Дази се опитваше да постави положението под контрол.

През останалата част от неделята Кенеди получаваше доклади от служебната зала, провеждаха се дълги, тежки съвещания относно съществуващите възможности, водеха се телефонни разговори между глави на чужди държави и членове на кабинета на Съединените щати.

Късно вечерта сътрудниците на президента вечеряха с него и се подготвиха за следващия ден. Непрекъснато следяха предаваните по телевизията новини.

Най-сетне Кенеди реши да си легне. Беше сигурен, че сътрудниците му ще бдят през нощта и ще го събудят, ако е необходимо. Един човек от охраната от Тайната служба вървеше пред него по тесните стълби, които водеха към апартамента му на четвъртия етаж на Белия дом. Друг вървеше зад него. И двамата знаеха, че президентът не обича асансьорите.

От стълбищната площадка се влизаше в приемна с уредба за комуникации и още двама служители на Тайната служба. След като преминеше през тази приемна, Кенеди влизаше в собствения си апартамент, където му правеха компания само личните му прислужници: камериерка, иконом и слуга, който се грижеше за разнообразния гардероб на президента.

Това, което Кенеди не знаеше, бе, че дори и тези лични прислужници бяха хора от Тайната служба. Тази организация бе изобретение на Кристиан Клий. Тя беше част от цялостния план президентът да бъде опазен от всяко зло, част от здравата ризница, която Кристиан бе изплел около Франсис Кенеди.

Когато Кристиан вплете тази брънка в системата за сигурност, той инструктира мъжете и жените от специалния взвод на Тайната служба:

— По дяволите, трябва да бъдете най-добрите лични прислужници на света, така че направо да ви предложат назначение в Бъкингамския дворец. Вече знаете, че първото ви задължение е да поемете всеки куршум, насочен към президента. Но също толкова важно е и задължението ви да правите удобен частния му живот.

Дежурният тази вечер слуга бе началникът на специалния взвод. Казваше се Джеферсън. Официално беше чернокож стюард във флота и имаше чин старшина. В действителност имаше висш чин в Тайната служба и бе изключително добре обучен в ръкопашния бой. Беше роден спортист, шампион на Америка по футбол от колежа. Имаше много висок коефициент на интелигентност. Имаше и чувство за хумор, което го караше да изпитва особено удоволствие от превъплъщението си в съвършения слуга.

Джеферсън помогна на Кенеди да съблече сакото си и внимателно го окачи на закачалка. Подаде му копринен халат, тъй като бе разбрал, че президентът не обича да му помагат да се облича. Когато Кенеди отиде до барчето в хола на апартамента, Джеферсън вече бе там и смесваше водка с тоник и лед. Джеферсън каза:

— Господин президент, банята ви е готова.

Кенеди го погледна леко усмихнат. Джеферсън бе прекалено съвършен, за да бъде истински. Президентът каза:

— Моля ви, изключете всички телефони. Можете да ме събудите лично, ако съм необходим.

Прекара в затоплената баня почти половин час. Водните струи удряха гърба и бедрата му и успокояваха напрегнатите му мускули. Водата във ваната беше приятно ароматизирана, а по полиците около нея имаше най-различни сапуни, кремове и списания. Имаше дори пластмасова кошничка с куп докладни записки.

Когато Кенеди излезе от банята, облече бяла хавлия, чийто монограм с червени, бели и сини букви гласеше „Шеф“. Това бе подарък от самия Джеферсън, който смяташе, че ролята му изисква такива подаръци. Франсис Кенеди търкаше бялото си, почти неокосмено тяло с хавлията, за да се изсуши. Винаги бе изпитвал недоволство от бялата си кожа и от липсата на окосмяване по тялото си.

В спалнята Джеферсън беше дръпнал пердетата и бе включил нощната лампа. Бе застлал и леглото. До него имаше специална масичка на колелца с мраморен плот и удобно кресло. Масичката бе покрита с красиво избродирана бледорозова покривка, а върху нея стоеше тъмносиня кана с горещ шоколад. В по-светла, небесносиня чаша бе вече налят шоколад. В една сложно изрисувана чиния имаше шест вида бисквити. Чистата белота на кубчето обезсолено масло до четирите съдчета в различен цвят за различните конфитюри — зелен за ябълковия, син на бели точки за малиновия, жълт за портокаловия и червен за ягодовия — действаше успокоително.

Кенеди каза:

— Изглежда чудесно. — И Джеферсън излезе от стаята.

Кенеди чувстваше, че тези малки знаци на внимание го успокояват повече, отколкото би трябвало. Той седна в креслото и изпи шоколада. Опита се да изяде една бисквита, но не можа. Бутна масичката настрана и си легна. Започна да чете докладните записки от купчината, но бе твърде уморен. Загаси светлината и се помъчи да заспи.

Но дори през тежките завеси той чуваше страхотната врява, която се вдигаше пред Белия дом с пристигането на нови и нови информационни средства от целия свят — щяха да стоят на пост по двадесет и четири часа в денонощието. Сигурно вече се бяха събрали десетки коли с телевизионни камери и екипи. А разполагаха и с батальон морски пехотинци за допълнителна охрана.

Франсис Кенеди изпитваше дълбокото лошо предчувствие, което досега бе изпитвал само веднъж в живота си. Позволи си да мисли направо за дъщеря си, Тереза. Тя спеше в оня самолет, заобиколена от убийци. И това не беше просто лош късмет. Съдбата му бе дала много предзнаменования. Когато бе дете, убиха двамата му чичовци. А после, преди малко повече от три години, жена му Кетрин умря от рак.

Първото голямо поражение в живота на Франсис Кенеди започна, когато Кетрин Кенеди откри бучка в гърдата си шест месеца преди съпругът й да постави кандидатурата си за президент. След като чу диагнозата — рак — Кенеди предложи да се оттегли от политиката, но тя му забрани, като каза, че иска да живее в Белия дом. Каза, че ще оздравее, и той изобщо не се съмняваше. Първо се безпокояха, че ще й отрежат гърдата, и Кенеди се консултираше със специалисти от целия свят за операция, която да отстрани само раковото образувание. Един от най-големите специалисти онколози в Съединените щати прегледа медицинския картон на Кетрин и препоръча отрязване на гърдата. Франсис Кенеди завинаги запомни думите му: „Това е един много агресивен вид рак“.

Тя беше на химиотерапия, когато през юли Демократическата партия постави кандидатурата му за президентството и лекарите я пуснаха у дома. Беше в период на отслабване на болестта. Напълня, скелетът й пак се покри с плът.

Тя почиваше много, не можеше да излиза от къщи, но винаги бе на крака, за да го поздрави, когато се прибере. Тереза се върна на училище, Кенеди продължи с кампанията си. Но той така направи програмата си, че да може през няколко дни да взема самолета и да я вижда. Всеки път, когато той се връщаше, тя изглеждаше по-силна и тези дни бяха чудесни, никога не се бяха обичали повече. Той й носеше подаръци, тя му плетеше шалове и ръкавици.

Веднъж тя освободи медицинските сестри и прислугата за деня, за да останат сами вкъщи и да вечерят с простите ястия, които бе приготвила. Това беше най-щастливият момент в живота му, нищо не можеше да се сравни с него. Кенеди плачеше от чиста радост, освободен от страданието, от ужаса. На следващата сутрин излязоха на разходка по зелените хълмове край къщата. Тя го бе прегърнала през кръста. Беше суетна — винаги се безпокоеше за вида си, тревожеше се как й стоят новите рокли, банските й костюми, за двойната си брадичка. Но сега се опитваше да напълнее. Той усещаше всички кости на тялото й, докато вървяха с преплетени ръце. Когато се върнаха, той й приготви закуска и тя я изяде с апетит, с по-голям апетит, отколкото той изобщо бе виждал у нея.

Укрепването й даде на Кенеди енергията да стигне до върха на възможностите си в кампанията за президентството. Той помиташе всичко пред себе си, всичко беше податливо, огъваше се под силата на щастливата му съдба. Тялото му генерираше огромна енергия, умът му работеше с невероятна точност.

И тогава, при едно от пътуванията до дома си, той бе хвърлен в ада. Кетрин отново беше болна, не го чакаше, за да го поздрави. И всички негови дарби и сила бяха безсмислени.

 

 

Кетрин бе съвършената съпруга за него. Не че бе изключителна жена, но бе една от жените, които са като че ли почти генетично надарени за изкуството на любовта. Невероятно благият й характер сякаш й бе вроден. Никога не я бе чул да казва лоша дума за някого, прощаваше грешките на другите хора, никога не се чувстваше обидена или онеправдана. Не й бе присъщо да таи лоши чувства.

Беше приятна във всяко едно отношение. Имаше грациозно тяло, а спокойната красота на лицето й будеше обич почти у всекиго. Имаше една слабост, разбира се — обичаше хубавите дрехи и беше малко суетна. Но не се сърдеше на закачките по този въпрос. Бе остроумна, без да бъде заядлива или язвителна, и никога не униваше. Имаше добро образование и бе изкарвала прехраната си като журналистка, преди да се омъжи, а притежаваше и други умения. Свиреше превъзходно на пиано, хоби й бе рисуването. Бе дала добро възпитание на дъщеря си и двете се обичаха, разбираше съпруга си и никога не завиждаше на успехите му. Тя бе от тези хора, които се срещат толкова рядко — едно доволно и щастливо човешко същество.

Дойде денят, в който лекарят срещна Франсис Кенеди в коридора на болницата и съвсем направо и грубо му каза, че жена му ще умре. Лекарят обясни. В костите на Кетрин Кенеди имало дупки, скелетът й щял да рухне. В мозъка й имало тумори — малки, но неизбежно разрастващи се. А кръвта й неумолимо произвеждала отровите, които щяха да я умъртвят.

Франсис Кенеди не можеше да каже това на жена си. Не можеше да й каже, защото не можеше да го повярва. Той събра всичките си сили, свърза се с всичките си влиятелни приятели, дори се посъветва с Оракула. Имаше само една надежда. В медицински центрове по целите Съединени щати имаше изследователски програми, които правеха изпитания на нови, опасни лекарства, експериментални програми, достъпни само за обявените за безнадеждни. Тъй като тези нови лекарства бяха опасно токсични, те се прилагаха само на доброволци. А имаше толкова много безнадеждни случаи, че за всяко място в програмите чакаха стотици доброволци.

Така Франсис Кенеди извърши нещо, което при обикновени обстоятелства би сметнал за неморално. Той използува цялата си власт, за да вреди жена си в тези изследователски програми. Възползува се от всички възможни ходатайства, за да бъдат вкарани в тялото на жена му тези смъртоносни, но може би и животоспасяващи отрови. И успя. Доби нова увереност. Някои хора са били излекувани в тези изследователски центрове. Защо не и съпругата му? Защо да не може да я спаси? Беше тържествувал през целия си живот, защо да не тържествува и сега.

И тогава започна царството на мрака. Първо една изследователска програма в Хюстън. Беше я настанил в тамошната болница и остана при нея, докато траеше лечението, което така изсмука силите й, че тя не можеше да става от леглото. Тя го накара да я остави там, за да може да продължи с кампанията си за президентството. Той летеше от Хюстън до Лос Анджелис, за да произнася речите си за кампанията — уверен, остроумен, жизнерадостен. После, късно вечерта, се връщаше обратно в Хюстън, за да прекара няколко часа със съпругата си. След това отлиташе към следващата спирка в програмата за кампанията, за да играе ролята на законодател.

Лечението в Хюстън не успя. В Бостън изрязаха тумора от мозъка й и операцията бе успешна, макар че туморът се оказа злокачествен. Злокачествени бяха и новите тумори в дробовете й. Рентгеновите снимки показваха уголемяването на дупките в костите й. В друга бостънска болница новите лекарства и процедури направиха чудо. Новопоявилият се тумор в мозъка й спря да нараства, туморите в неотрязаната й гърда се свиха. Всяка вечер Франсис Кенеди вземаше самолет от градовете, които трябваше да посещава заради кампанията, за да прекара няколко часа с нея, да й чете, да се шегува. Понякога Тереза пристигаше при майка си от училището си в Лос Анджелис. Бащата и дъщерята вечеряха заедно, а после посещаваха пациентката в болничната й стая, за да поседят с нея в тъмнината. Тереза разказваше весели случки от училището, Франсис разказваше приключенията си в кампанията за президентството. Кетрин често се смееше.

Разбира се, Кенеди отново предложи да се откаже от кампанията, за да бъде със съпругата си. Разбира се, Тереза искаше да напусне училище, за да стои непрекъснато с майка си. Но Кетрин им каза, че не може, няма да понесе такова нещо. Тя може да боледува дълго време. Те трябва да продължат да живеят. Само това би й дало надежда, само това би й дало сила да понася страданията. По този въпрос беше непоклатима. Заплаши, че ще напусне болницата и ще се върне у дома, ако те не продължат да живеят, сякаш всичко е нормално.

Франсис, по време на дългия път към болничното й легло през тези нощи, можеше само да се възхищава на упоритостта й. Кетрин, с тяло, претъпкано с химическите отрови, които се бореха срещу отровите в собствената й кръв, се бе вкопчила във вярата си, че ще оздравее и че не трябва да завлича надолу със себе си двамата, които обичаше най-много на света.

Най-сетне кошмарът като че ли свърши. Отново започна период на отслабване на болестта. Франсис можеше да я заведе вкъщи. Бяха обиколили Съединените щати, тя бе постъпвала в седем различни болници с техните процедури и експериментално лечение и тоновете химикали сякаш бяха подействали. Франсис ликуваше, че отново е успял. Заведе жена си у дома в Лос Анджелис и една вечер излязоха с Кетрин и Тереза да вечерят, преди той да продължи с кампанията си. Беше чудесна лятна вечер, ухайният въздух на Калифорния ги галеше. Имаше един странен момент. Келнерът опръска ръкава на новата рокля на Кетрин с капчица сос. Тя избухна в плач и когато келнерът се отдалечи, попита през сълзи: „Защо трябваше да ми направи това?“. Толкова необичайно за нея — по-рано тя просто би се засмяла на такъв инцидент, — че Франсис Кенеди изпита лошо предчувствие. Тя бе преминала през мъченията на всички тези операции, отрязването на гърдата й, отстраняването на раковите образувания от мозъка й, болката от нарастващите тумори, и никога не бе плакала или хленчила. А сега това петно на ръкава й като че ли сломи сърцето й. Тя бе неутешима.

На следващия ден Кенеди трябваше да замине за Ню Йорк във връзка с кампанията. Сутринта Кетрин му приготви закуска. Сияеше и изглеждаше по-красива от всякога. Проучванията на общественото мнение във всички вестници показваха, че Кенеди води, че ще спечели президентския пост. Кетрин ги четеше на глас.

— О, Франсис — каза тя. — Ще живеем в Белия дом и аз ще имам собствени служители. А Тереза може да кани приятелите си на гости за уикенда и за ваканцията. Помисли си колко щастливи ще бъдем. И аз няма да се разболея пак. Обещавам. Ти ще извършиш велики неща, Франсис. Знам, че ще го направиш.

Тя го прегърна и заплака от щастие и любов.

— Аз ще ти помагам — каза Кетрин. — Ще вървим заедно из всички тези чудесни стаи и аз ще ти помагам да правиш планове. Ти ще бъдеш най-великият президент. Аз ще съм добре, скъпи, и ще имам толкова много работа. Ще бъдем така щастливи. Ще бъдем така добри. Имаме такъв късмет. Нали имаме късмет?

 

 

Тя умря през есента. Октомврийското небе стана неин покрив. Франсис Кенеди стоеше сред пожълтяващите зелени хълмове и плачеше. Сребристи дървета закриваха хоризонта и в няма агония той покри очите си с ръце, за да се махне от света. И в този момент на мрак усети как ядрото на съществото му рухва.

Някаква безценна клетка енергия го напусна. За пръв път в живота му изключителната му интелигентност не струваше пет пари. Богатството му не означаваше нищо. Политическата му власт, положението му в света не означаваха нищо. Той не можа да спаси жена си от смъртта. И затова всичко се превърна в прах.

Свали ръце от очите си и с върховно усилие на волята се опита да се бори с нищото. Той слепи това, което бе останало от неговия свят, и събра сили, за да се пребори със скръбта. Оставаше по-малко от месец до изборите и той направи последното усилие.

Влезе в Белия дом без жена си, само с дъщеря си, Тереза. Тереза, която се опитваше да бъде щастлива, но плака през цялата тази първа нощ, защото майка й не можеше да бъде с тях.

А сега, три години след смъртта на съпругата си, Франсис Кенеди, президентът на Съединените щати, един от най-могъщите хора на земята, беше сам в леглото си, страхуваше се за живота на дъщеря си и не можеше да заповяда на съня да дойде.

В безсънието си той се опитваше да отблъсне ужаса, който му пречеше да заспи. Казваше си, че похитителите няма да посмеят да наранят Тереза, че дъщеря му ще се прибере у дома невредима. Този път не беше безсилен — не трябваше да разчита на слабите, правещи грешки богове на медицината, не трябваше да се бори с непобедимите ракови клетки. Не. Можеше да спаси живота на дъщеря си. Можеше да напрегне мощта на своята страна, да използува авторитета й. Всичко беше в ръцете му и, слава богу, той нямаше политически скрупули. Дъщеря му бе единственото нещо на тази земя, което наистина обичаше. Щеше да я спаси.

Но после тревога, прилив на такъв страх, че сърцето му сякаш спря, го накара да светне лампата. Стана от леглото и седна в креслото. Придърпа мраморната масичка и отпи от изстиналия шоколад в чашата.

Смяташе, че самолетът е отвлечен, защото дъщеря му е била в него. Отвличането бе възможно поради уязвимостта на установената власт пред решителността и жестокостта на неколцина фанатични терористи. И бе предизвикано от факта, че той, Франсис Кенеди, президентът на Съединените щати, бе всепризнатият символ на тази установена власт. Така, чрез желанието си да стане президент на Съединените щати, той, Франсис Кенеди, бе изложил дъщеря си на опасност.

Той отново чу думите на лекаря: „Това е един изключително агресивен вид рак“, и чак сега разбра целия им смисъл. Всичко бе по-опасно, отколкото изглеждаше. Тази нощ той трябваше да планира, да отбранява. Имаше силата да се противопостави на съдбата. Сънят нямаше да даде покой на минирания му мозък.

Какво бе искал? Слава за името Кенеди? Но той бе само братовчед. Спомняше си дядо си Джоузеф Кенеди, легендарен женкар, който трупаше злато, имаше ум, безкрайно прозорлив за настоящето и също така безкрайно сляп за бъдещето. Спомняше си за Стария Джо с обич, макар че той би бил политически противник на Франсис Кенеди, ако беше жив. Старият Джо даваше златни монети на Франсис за рождените дни, когато бе малко момче, и внесе голяма сума на негово име под попечителство. Какъв егоистичен живот бе живял този човек, сваляше холивудските звезди, издигаше синовете си. Няма значение, че бе политически динозавър. И какъв трагичен край. Живот, пълен с късмет, докато се стигна до последната глава: убийството на двамата му синове — толкова млади, толкова високопоставени. Старият човек претърпя поражение и накрая мозъкът му бе пръснат от инсулт.

Да направиш сина си президент — може ли да има по-голяма радост за един баща? И дали старият властолюбец бе пожертвал синовете си за нищо? Дали боговете не го бяха наказали не толкова за гордостта му, колкото за удоволствията му? Или всичко беше случайност? Синовете му Джек и Робърт, толкова богати, толкова красиви, толкова надарени, убити от тези безсилни нищожества, които оставяха имената си в историята, като убиваха по-добрите от себе си. Не, не можеше да има цел, всичко беше случайност. Толкова много дреболии могат да преобърнат съдбата, няколко предохранителни мерки могат да спрат хода на трагедията.

И все пак — и все пак имаше странно предчувствие за гибел. Каква беше връзката между убийството на папата и отвличането на дъщерята на президента? Защо отлагаха обявяването на исканията си? Какви други нишки водеха в лабиринта? И всичко това от човек, за когото никога не бе чувал, някакъв тайнствен арабин на име Ябрил и италиански младеж, наречен Ромео с презрителна ирония.

В мрака той си мислеше с ужас как би могло да свърши всичко. Изпитваше познатата, винаги потискана ярост, страха. Спомняше си страшния ден, когато за пръв път чу да се шепне, че чичо му Джек е мъртъв, и дългия страховит писък на майка си.

А после, за щастие, гънките на мозъка му се отпуснаха, спомените му отлетяха и той заспа в креслото си.