Марио Пузо
Четвъртият К (7)

Глава VII

Вторник

Във вторник сутринта след отвличането на самолета и убийството на папата на Великден, президентът Франсис Кенеди влезе в киносалона на Белия дом да види тайно изнесения от Шерхабен филм на ЦРУ.

Киносалонът на Белия дом представляваше жалка гледка — изтъркани зелени кресла за малцината облагодетелствани и сгъваеми метални столове за всички по-нискостоящи. Публиката включваше сътрудници на ЦРУ, държавния секретар, министъра на отбраната, техните помощници и висши служители от канцеларията на Белия дом.

Всички се изправиха на крака, когато влезе президентът. Кенеди седна на едно зелено кресло, а директорът на ЦРУ Теодор Тапи застана до екрана, за да коментира прожекцията.

Филмът започна. Видя се камион, който се приближава към задната част на отвлечения самолет. Работниците, които разтоварваха провизиите, носеха шапки с широки периферии да се предпазват от слънцето, кафяви дочени панталони и кафяви памучни ризи с къси ръкави. Камерата показа как работниците си тръгват от самолета, после се спря върху един от тях. Под нахлупената шапка можеха да се различат чертите на Ябрил, тъмното ъгловато лице с искрящ поглед и лека усмивка на устните. Ябрил се качи на камиона с останалите работници.

Прожекцията спря, заговори Тапи:

— Камионът е отишъл до резиденцията на султана на Шерхабен. По наши сведения са имали пищен банкет, допълнен с танцьорки. После Ябрил се е върнал в самолета по същия начин. Султанът на Шерхабен със сигурност е съучастник в терористичната конспирация.

В мрака прозвуча гласът на държавния секретар:

— Сигурно е само за нас. Тайните данни от разузнаването винаги са подозрителни. Дори да ги докажем, не можем да ги направим публично достояние — така бихме разстроили цялото съотношение на политическите сили в Персийския залив. Ще се наложи да предприемем ответни мерки, а това не отговаря на нашите интереси.

— Боже господи — промърмори Ото Грей.

Кристиан Клий направо се изсмя.

Юджийн Дази, който можеше да пише в тъмното — сигурен признак за административен гений, както сам той твърдеше наляво и надясно — си водеше бележки.

Шефът на ЦРУ продължи:

— Информацията ни се свежда до следното. Подробностите ще получите в писмена форма по-късно. Изглежда, това е действащ екип, финансиран от международната терористична група, наречена „Първа стотня“ или понякога „Месиите на насилието“. Явно съществува връзка между революционни групировки с марксистка ориентация от елитни университети в различни страни, които осигуряват безопасни квартири и материали. Действат главно в Германия, Италия, Франция и Япония и съвсем слабо в Ирландия и Англия. Но по наши сведения дори в „Стотнята“ не са знаели какво точно става тук. Смятали са, че операцията е приключила с убийството на папата. Затова стигаме до извода, че само този човек, Ябрил, заедно със султана на Шерхабен контролира конспирацията.

Филмът пак се завъртя. Показа се самолетът, изолиран на пистата, и кръгът от войници и зенитни оръдия, които защитаваха подстъпите до самолета. Виждаха се и тълпите на разстояние над сто ярда назад.

Гласът на директора на ЦРУ съпътстваше прожекцията:

— Този филм и други източници сочат, че не може да се организира спасителна операция. Освен ако не решим просто да превземем цялата държава Шерхабен. А Русия, разбира се, никога няма да допусне това, нито пък може би останалите арабски страни. Също така Америка е вложила над петдесет милиарда долара в строителството на град Дак, още един вид залог в ръцете им. Няма да пропилеем петдесет милиарда долара, инвестирани от нашите граждани. Отгоре на всичко персоналът на ракетните площадки се състои главно от американски наемници, но тук стигаме до нещо много по-любопитно.

На екрана се появиха хаотични кадри от вътрешността на отвлечения самолет. Камерата явно се държеше в ръка и се движеше по пътеката на салона, за да покаже масата уплашени пътници, привързани с коланите към седалките. После камерата се изтегли обратно към салона на първа класа и се задържа на един пътник. После в кадър влезе Ябрил. Беше облечен със светлокафяви памучни панталони и риза с къси ръкави с цвета на пустинята около самолета. Камерата се обърна към единствения пътник, седнал до Ябрил, и тогава се видя, че това е Тереза Кенеди. Ябрил и Тереза явно разговаряха оживено и приятелски.

По лицето на Тереза Кенеди се четеше лека, развеселена усмивка. От това нейният баща, загледан в екрана, едва не извърна глава. Помнеше същата усмивка още от детството си — усмивка на хора, здраво заседнали в централните коридори на властта, които изобщо не допускат, че ще ги застигне злобата на другите. Франсис Кенеди често бе виждал тази усмивка на лицата на чичовците си.

Кенеди попита директора на ЦРУ:

— Откога е този филм и как го получихте?

— Отпреди дванадесет часа — отговори Тапи. — Купихме го на много висока цена, очевидно от човек, близък до терористите. Мога да ви дам повече подробности насаме след заседанието, господин президент.

Кенеди махна с ръка. Подробностите не го интересуваха.

Тапи продължи:

— Още информация. Към никой от пътниците не е проявено лошо отношение. Освен това е любопитно да се отбележи, че жените от групата на похитителите са били заменени, очевидно с тайното съдействие на султана. Намирам тази промяна за малко зловеща.

— В какъв смисъл? — остро попита Кенеди.

— Терористите в самолета са мъже — поясни Тапи. — Не са малко, поне десет. Тежковъоръжени са. Може би са твърдо решили да избият заложниците, ако се предприеме атака. Сигурно смятат, че жените няма да могат да се справят с такова клане. Най-новите оценки на разузнаването изключват спасителна операция със сила.

Клий нетърпеливо се обади:

— Може да сменят хората само защото операцията навлиза в нова фаза. Или Ябрил просто се чувства по-удобно с мъже — той е арабин в края на краищата.

Тапи му се усмихна и каза:

— Крис, знаеш не по-зле от мене, че тази подмяна е необичайна. Доколкото си спомням, случвала се е само веднъж досега. От собствен опит в тайните операции знаеш прекрасно, че това изключва прякото нападение като начин да се освободят заложниците.

Кенеди мълчеше.

Догледаха останалата малка част от филма. Ябрил и Тереза разговаряха оживено и видимо все по-дружелюбно. Накрая Ябрил я потупа по рамото. Явно я успокояваше, казваше й някаква добра вест, защото Тереза се засмя весело. После Ябрил й се поклони почти тържествено — знак, че тя е под негова закрила и няма да й се случи нищо лошо.

Клий каза:

— Страх ме е от този тип. Хайде да измъкнем оттам Тереза.

 

 

Юджийн Дази седеше в кабинета си и размишляваше върху всички възможности да помогне на президента Кенеди. Първо се обади на любовницата си да й каже, че няма да може да я види, докато не приключи кризата. После звънна на жена си да я пита за поетите ангажименти и да поиска да ги отмени. След дълъг размисъл се обади на Бърт Одик, който през последните три години беше един от най-яростните врагове на администрацията на Кенеди.

— Трябва да ни помогнеш, Бърт — каза той. — Много ще съм ти задължен.

Одик отговори:

— Слушай, Юджийн, в тази работа всички американци сме заедно.

 

 

Бърт Одик, по думите на враговете му, вече бе погълнал две от гигантските петролни компании, както жабата гълта мухи. Всъщност той наистина приличаше на жаба — широка уста, едро лице с мощни челюсти, леко изпъкнали очи. И все пак беше внушителен мъж, висок и едър, с голяма глава и челюсти, които напомняха за нефтените му платформи. Целият му живот бе свързан с петрола. Заченат в петрола, израснал в петрола, съзрял в петрола. Богат по рождение, той бе умножил богатството си стократно. Частната му компания имаше двадесет милиарда долара капитал и той притежаваше петдесет и един процента от акциите. Сега, на седемдесетгодишна възраст, беше най-големият специалист по петрола в Америка. Говореше се, че познава всяко кътче на земята, където има скрит под повърхността петрол.

В главното управление на корпорацията му в Хюстън имаше компютърни екрани с огромна карта на света, където се проследяваше всеки един от безбройните плаващи танкери и се посочваше пристанището на регистрация, крайната цел, собственикът, цената, за която е купен, и вместимостта в тонове. Одик можеше да подхвърли на която и да е страна един милиард варела нефт, така както един светски човек дава петдесет долара бакшиш на келнера.

Беше натрупал част от грамадното си състояние по време на нефтената уплаха през седемдесетте години, когато изглеждаше, че картелът ОПЕК е хванал света за гушата. Но именно Бърт Одик стисна тази гуша. Беше спечелил милиарди долари от един дефицит, за който знаеше, че е лъжлив.

Но всичко това бе направил не от чиста алчност. Той обичаше нефта и се вбесяваше, че тази животворна сила се продава на безценица. Беше съдействал за повишаването на цената на петрола с романтичната жар на младеж, въстанал срещу несправедливостите на обществото. После раздаде голяма част от придобитото за благородни благотворителни цели.

Беше построил болници за бедните, безплатни домове за престарели, музеи на изкуството. Бе учредил хиляди университетски стипендии за непривилегированите, независимо от тяхната раса или вяра. Разбира се, беше се погрижил също за роднини и приятели, далечни братовчеди станаха богати покрай него. Обичаше родината и сънародниците си и никога не бе давал пари за нещо извън Съединените щати. С изключение, разбира се, на необходимите подкупи за чуждестранни официални лица.

Не обичаше политическите управници на страната и смазващия държавен апарат. Твърде често те бяха негови врагове със своите регулиращи закони, антитръстови съдебни процеси и намесата си в личните му дела. Бърт Одик бе ревностно лоялен гражданин, но негов бизнес и негово демократично право бе да притиска сънародниците си да плащат за петрола, който той обожаваше.

Одик вярваше, че трябва да държи петрола си колкото е възможно по-дълго в земята. Често с любов си мислеше за тези милиарди и милиарди долари, които лежаха в огромни басейни под пустинните пясъци на Шерхабен и други места по света във възможно най-голяма сигурност. Щеше да задържи това грамадно златисто езеро до последния момент. Щеше да купува нефта на другите, щеше да придобива петролни компании. Щеше да сондира в океаните, щеше да купува в английската акватория на Северно море, щеше да вземе част от Венецуела. После оставаше Аляска. Той единствен знаеше размера на огромното богатство, скрито под ледовете.

В бизнеса беше чевръст като балерина. Разполагаше с усъвършенстван разузнавателен апарат, който му осигуряваше далеч по-точни оценки на петролните запаси на Съветския съюз, отколкото ЦРУ. На правителството на Съединените щати не предаваше тази информация — защо да я предава, като плащаше огромни суми за нея и тя беше ценна именно защото бе предназначена само за него.

Освен това искрено вярваше, както мнозина американци, че свободният гражданин в една свободна страна има право да постави личните си интереси над целите на избраните държавни ръководители и даже бе обявил това за стожер на демократичното общество. Защото ако всеки гражданин се грижеше за собственото си благосъстояние, как можеше държавата да не процъфтява?

По препоръка на Дази Кенеди се съгласи да се срещне с този човек. За широката общественост Одик беше тъмна фигура, представяна във вестниците и списание „Форчън“ като карикатурен цар на петрола. Но той имаше огромно влияние върху избраните членове на Конгреса и Белия дом. Освен това имаше много приятели и сътрудници сред онези няколко хиляди души, които контролираха най-важните отрасли на американската промишленост и членуваха в Сократовия клуб. Членовете на този клуб контролираха пресата и телевизията, управляваха фирми, които държаха в ръцете си изкупуването и доставките на зърно. Те бяха гигантите на Уолстрийт, колосите на електрониката и автомобилостроенето, тамплиерите на парите, които управляваха банките. И най-важното, Одик беше личен приятел на султана на Шерхабен.

 

 

Придружиха Бърт Одик до заседателната зала, където Франсис Кенеди се съвещаваше със своите сътрудници и съответните членове на кабинета. Всички разбираха, че той идва не само да помогне на президента, но и да го предупреди. Не друг, а петролната компания на Одик притежаваше петдесетте милиарда долара, вложени в нефтените полета на Шерхабен и столицата Дак. Гласът му беше вълшебен, дружелюбен, убедителен и толкова сигурен във всяка произнесена дума, че сякаш в края на изречението биеше катедрална камбана. Можеше да е превъзходен политик, ако не беше обстоятелството, че през целия си живот не бе успял да се научи да лъже американския народ по политически въпроси, и убежденията му бяха толкова крайнодесни, че не би могъл да си осигури изборна победа и в най-консервативните райони на страната.

Започна с думи на най-дълбоко съчувствие към Кенеди, и то с такава искреност, която не оставяше никакво съмнение, че главната причина да предложи услугите си е спасяването на Тереза Кенеди.

— Господин президент — обърна се той към Кенеди, — свързах се с всички мои познати в арабските страни. Те осъждат това ужасно дело и ще ни съдействат изцяло според възможностите си. Аз съм личен приятел на султана на Шерхабен и ще упражня цялото си влияние върху него. Уведомиха ме за известни доказателства, че султанът е замесен в конспирацията за отвличането на самолета и убийството на папата. Искам да ви уверя, че независимо от всички доказателства, султанът е на наша страна.

Тези думи наостриха Франсис Кенеди. Откъде Одик можеше да знае за доказателствата против султана? Информацията бе предназначена единствено за членовете на кабинета и личните му сътрудници и беше строго поверителна. Не излизаше ли, че Одик ще е безплатната индулгенция за султана след приключването на въпроса? Не се ли разиграваше сценарий, според който султанът и Одик трябваше да се представят за спасители на неговата дъщеря?

Одик продължи:

— Господин президент, препоръчвам ви да изпълните исканията на похитителя. Разбирам, че това ще бъде удар по престижа и авторитета на Америка. Но това може да се поправи впоследствие. Искам обаче да ви кажа това, което дълбоко в сърцето си най-много желаете да чуете. На дъщеря ви няма да се случи нищо лошо.

Камбаните зазвучаха в гласа му с тържествена увереност.

Именно тази увереност накара Кенеди да се усъмни в думите му, защото Кенеди знаеше от собствен опит в политическите борби, че пълната самоувереност е най-съмнителното качество на всеки лидер.

— Смятате ли, че трябва да им предадем убиеца на папата? — попита Кенеди.

Одик не разбра смисъла на въпроса.

— Господин президент, зная, че сте католик. Но не забравяйте, че тази страна е главно протестантска. Не е необходимо да превръщаме убийството на римокатолическия папа в наша главна грижа по чисто външнополитически съображения. За бъдещето на страната се налага да запазим жизненоважния приток на нефт. Шерхабен ни трябва. Налага се да действаме внимателно, с разум, а не с емоции. Пак ви давам личните си уверения. Вашата дъщеря е в безопасност.

Несъмнено беше искрен и правеше впечатление. Кенеди му благодари и го изпрати до вратата. След като Одик си отиде, Кенеди се обърна към Дази и запита:

— Какво, по дяволите, всъщност каза той?

— Просто иска да напомни някои работи — отговори Дази. — И може би не иска да ви хрумне да използвате петдесетмилиардовия петролен град Дак като разменна монета.

Млъкна за миг, после добави:

— Мисля, че той може да помогне.

Кристиан се наведе към ухото на Кенеди:

— Франсис, трябва да те видя насаме.

Кенеди се извини и заведе Кристиан в Овалния кабинет. Мразеше да използува това малко помещение, но останалите зали на Белия дом бяха пълни със съветници и сътрудници, които чакаха последните инструкции.

Кристиан харесваше Овалния кабинет. Светлината от трите дълги прозореца, непробиваеми от куршуми, двете знамена — веселото национално знаме в червено, бяло и синьо от дясната страна на малкото бюро и отляво президентския флаг, по-строг и в по-тъмносиньо.

Кенеди покани с жест Кристиан да седне. Кристиан се чудеше как е възможно този човек да изглежда така спокоен. Въпреки че бяха приятели от години, не можеше да долови никакъв признак на емоции.

— Имаме още неприятности — каза Кристиан. — Точно тук, у дома. Много ми е неприятно да те тревожа, но е наложително.

Разказа накратко на Кенеди съдържанието на писмото за атомната бомба.

— Вероятно това са само глупости — каза Кристиан. — Шансът да има бомба е едно на един милион. Но ако се окаже истина, тя може да разруши цели квартали и да избие хиляди хора. Плюс радиоактивното замърсяване, което ще направи района необитаем за неизвестно дълъг период. Затова трябва да се отнесем сериозно към този шанс едно на един милион.

Франсис Кенеди избухна:

— По дяволите, надявам се, няма да ми кажеш, че това е свързано с отвличането.

— Кой знае — отвърна Кристиан.

— Тогава не разгласявай тази история, оправи я без много шум — каза Кенеди. — Сложи печат за ядрена тайна.

Кенеди натисна копчето да се свърже с кабинета, на Дази:

— Юдж, изпрати ми копия от поверителния Закон за ядрената тайна. Освен това ми дай цялата медицинска документация за изследванията върху мозъка. И ми уреди среща с доктор Анакони.

Кенеди изключи уредбата. Изправи се и погледна през прозорците на Овалния кабинет. Разсеяно прокара ръка по висящото американско знаме до бюрото. Дълго стоя замислен.

Кристиан се удивляваше от способността му да отделя това от всичко друго, което се случва. Той каза:

— Мисля, че това е вътрешен проблем, някаква психологическа последица, която научните изследвания предсказаха още преди години. Следим някои заподозрени лица.

Кенеди продължаваше да стои до прозореца, потънал в размисъл. После тихо каза:

— Крис, не допускай този въпрос да стигне до която и да е друга служба. Нека остане само между нас двамата. Дори Дази и останалите лични сътрудници не трябва да знаят. Това ще им дойде много.

 

 

Вашингтон гъмжеше от журналисти, дошли от цял свят с екипировката си. Във въздуха се носеше бръмчене като от претъпкан стадион, улиците бяха пълни с хора, които се стичаха на огромни тълпи пред Белия дом, сякаш да споделят страданията на президента. В небето непрекъснато летяха транспортни самолети, имаше специални презокеански чартърни полети. Правителствени съветници и техни сътрудници отиваха в чужбина да обсъдят кризата. Летяха специални пратеници. В района бяха докарани армейски подкрепления, за да патрулират в града и да охраняват подстъпите към Белия дом. Грамадните тълпи видимо се бяха приготвили за нощно бдение, сякаш да уверят президента, че не е сам в бедата. Шумът от тази тълпа обгръщаше Белия дом и околностите.

Всички телевизионни канали бяха прекратили редовните си програми, за да предават оплакването на папата. Заупокойните служби във всички големи катедрали на света с огромно разплакано множество и милиони хора в траурни дрехи изпълваха ефира. Цялата тази мъка съдържаше неизречен призив за възмездие, въпреки че проповедите бяха изпълнени с думи на милосърдие. В църковните служби се включваха молитви за благополучното спасение на Тереза Кенеди.

Плъзнаха слухове, че президентът иска да пусне на свобода убиеца на папата, за да постигне освобождаването на заложниците и дъщеря си. Политическите коментатори, поканени от телевизията, не бяха на едно мнение по въпроса дали такъв ход е мъдър, но смятаха, че първоначалните искания положително ще са предмет на преговори, както в толкова предишни кризи със заложници през изминалите години. Бяха повече или по-малко съгласни, че президентът е изпаднал в паника поради опасността за дъщеря му.

Успоредно с всичко това тълпите пред Белия дом непрекъснато се увеличаваха през нощта. Вашингтонските улици се задръстиха от коли и пешеходци, които се стичаха към символичното сърце на страната. Мнозина носеха храна и напитки за дългото бдение. Щяха да прекарат нощта будни заедно със своя президент, Франсис Зейвиър Кенеди.

 

 

Когато се оттегли в спалнята си във вторник вечерта, Кенеди се молеше заложниците да бъдат освободени на следващия ден. На този етап Ябрил щеше да спечели. За момента. На нощното шкафче на Кенеди бяха струпани документи, подготвени от ЦРУ, Съвета за национална сигурност, държавния секретар, министъра на отбраната и придружаващите паметни записки от неговите сътрудници. Икономът Джеферсън му донесе горещ шоколад и бисквити, после той седна да прегледа материалите.

Четеше между редовете. Съпоставяше привидно разминаващите се мнения на различните служби. Помъчи се да се постави на мястото на някоя съперничеща световна сила, която би прочела тези материали. Тя щеше да разбере, че Америка е в последната фаза на своя упадък, затлъстял, ревматичен гигант, който позволява на злобни джуджета да го дърпат за носа. Вътре в страната гигантът също кървеше. Богатите ставаха все по-богати, бедните все повече затъваха. Средната класа отчаяно се бореше да запази своя дял благополучие.

Кенеди съзнаваше, че тази криза — убийството на папата, отвличането на самолета с дъщеря му и унизителните искания — представлява умишлен удар, насочен срещу моралния авторитет на Съединените щати.

Имаше обаче и вътрешна атака, заплаха с атомна бомба. Ракът отвътре. Психологическите анализи бяха предсказали, че ще се случи подобно нещо, и предпазни мерки бяха взети. Но те се оказаха недостатъчни. Все пак това трябваше да е вътрешна история, щеше да е прекалено голяма дързост от страна на терористите, прекалено грубо гъделичкане на затлъстелия гигант. Козът бе достатъчно безумен, за да посмеят терористите да залагат на него, колкото и да бяха смели. Той щеше да отвори кутията на Пандора с всички репресии — нали знаеха, че ако правителствата, особено американското, отменят законите, гарантиращи гражданските свободи, лесно можеше да се разбие всяка терористична организация.

Кенеди се зачете в докладите, които обобщаваха данните за известните терористични групи и държавите, които им оказваха помощ. С изненада видя, че Китай поддържа финансово арабските терористични групировки. Имаше някои конкретни организации, които в момента, изглежда, не бяха свързани с операцията на Ябрил, тя беше прекалено необичайна и без гарантирана изгода от вложеното в нея — нейната отрицателна страна. Руснаците никога не бяха подкрепяли свободната инициатива в тероризма. Но имаше отцепнически арабски групировки, Арабският фронт, „Сайка“, „ПЛФП-Г“ и цял куп други организации, известни само с инициалите. Следваха „Червените бригади“ — японските, италианските, германските, — които бяха въвлекли всички германски отцепнически групи в смъртоносна братоубийствена война.

В края на краищата на Кенеди му дойде твърде много. На сутринта, в сряда, преговорите щяха да завършат и заложниците щяха да са в безопасност. Сега не можеше да се направи нищо друго, освен да се чака. Всичко това излизаше извън двадесет и четири часовия срок, но беше съгласувано. Сътрудниците му го уверяваха, че терористите със сигурност ще проявят търпение.

Преди да заспи, си помисли за дъщеря си и нейната ведра, уверена усмивка, докато разговаряше с Ябрил — превъплътената усмивка на покойните му чичовци. После засънува мъчителни сънища, пъшкаше и викаше за помощ. Когато се втурна в спалнята, Джеферсън се вгледа в изтерзаното лице на спящия президент, изчака малко и го събуди от кошмарите. Донесе му още една чаша горещ шоколад и приспивателното, което лекарят бе наредил да се даде на Кенеди.

 

 

Сряда сутринта, Шерхабен

Докато Франсис Кенеди спеше, Ябрил се събуди. Той обичаше ранните утринни часове в пустинята, хладината, побягнала от жарта на слънцето, небето, което ставаше огненочервено. В тези мигове винаги си мислеше за мохамеданския Луцифер на име Азазел.

Ангелът Азазел, изправен пред Бога, отказал да признае сътворението на човека и Бог изхвърлил Азазел от рая, за да подпали пясъците на пустинята с адски огън. „О, да можех да съм Азазел“, мислеше си Ябрил. Когато беше млад и романтик, първият му псевдоним бе „Азазел“.

Тази сутрин от жаркото слънце му се зави свят. Въпреки че стоеше в сянката до вратата на самолета с климатична инсталация, ужасен лъх от нажежен въздух отблъсна тялото му назад. Прилоша му и се зачуди дали състоянието му не се дължи на онова, което трябваше да свърши. Сега щеше да изпълни последното необратимо действие, последния ход от шахматната партия на терора, който не бе споделил нито с Ромео, нито със султана на Шерхабен, нито с помагачите от „Червените бригади“. Последното богохулство.

Някъде далече до сградата на летището се виждаше зоната, охранявана от войските на султана, които възпираха хилядите репортери на вестници, списания и телевизионни компании. Беше привлякъл вниманието на целия свят: държеше в ръцете си дъщерята на президента на Съединените щати. Имаше по-голяма публика от който и да е управник, папа или пророк. Ябрил се дръпна от отворената врата и се обърна с лице към вътрешността на самолета.

Четирима от новото попълнение закусваха в салона на първа класа. Бяха изминали двадесет и четири часа, откакто изпрати ултиматума. Времето изтичаше. Той ги накара да побързат и ги изпрати по задачи. Единият отиде да връчи написаната на ръка заповед на Ябрил до шефа на охраната — да допусне телевизионните екипи близо до самолета. Вторият получи купчинка напечатани позиви, в които се заявяваше, че тъй като исканията на Ябрил не са изпълнени в двадесет и четири часовия срок, ще бъде разстрелян един заложник.

На другите двама бе заповядано да вземат дъщерята на президента от изолираната предна седалка в пътническия салон и да я докарат в салона на първа класа при Ябрил.

Когато Тереза влезе в първа класа и видя Ябрил, лицето й се отпусна в усмивка на облекчение. Ябрил се зачуди как може да изглежда толкова добре след всички тези дни, прекарани в самолета. Реши, че е от кожата — кожата й не беше мазна и затова не събираше мръсотия. Той се усмихна и каза с любезен, полушеговит тон:

— Изглеждате красива, но малко занемарена. Освежете се, гримирайте се, срешете се. Телевизионните камери ни чакат. Ще ви гледа целият свят и не искам да си помислят, че съм се отнесъл лошо с вас.

Пусна я в тоалетната на самолета и зачака. Тя се бави почти двайсет минути. Чу пускането на водата, представи си я седнала вътре като малко момиченце, почувства болезнено пробождане в сърцето и започна да се моли: „Азазел, Азазел, бъди с мене сега“. После до него долетя оглушителният рев на тълпата под изгарящото слънце на пустинята — бяха прочели позивите. Дочу и приближаването на телевизионните екипи.

Тереза се появи. Ябрил забеляза известна тъга на лицето й. И също упоритост. Беше решила да не говори, да не му позволи принудително да направи видеозаписа. Изглеждаше стегната и хубава, уверена в силата си. Но беше загубила част от душевната си невинност. Сега тя се усмихна на Ябрил и заяви:

— Няма да говоря.

Ябрил я хвана за ръката:

— Просто искам да им се покажете.

Заведе я до отворената врата на самолета. Застанаха пред мястото на стълбичката. Нажеженият до червено въздух на пустинята запали телата им. Шест подвижни телевизионни станции обграждаха самолета и сякаш го пазеха като праисторически чудовища, почти закрили тълпата отзад.

— Само им се усмихнете — каза Ябрил. — Искам баща ви да види, че сте невредима.

В този миг той поглади с ръка главата й отзад, усети копринения допир на косата, дръпна я, като оголи врата с неочаквано бледа кожа с цвят на слонова кост — единственият недостатък бе малка черна бенка на рамото.

Тя се стресна от докосването и се обърна да види какво прави той. Хватката му се затегна и той насила я обърна към телевизионните камери, за да видят красивото й лице. Пустинното слънце я ограждаше със златиста рамка, тялото му бе като нейна сянка.

С вдигната и опряна над вратата ръка, за да запази равновесие, той се притисна към гърба й така, че двамата се залюляха на самия ръб в несигурна поза, извади с дясната ръка пистолета и го насочи към оголената кожа на врата й. После, още преди тя да усети допира на метала, Ябрил натисна спусъка и отблъсна тялото от себе си.

Тереза сякаш излетя нагоре във въздуха, към слънцето, към аурата на собствената си кръв. После тялото се насочи надолу с крака към небето и се превъртя още веднъж, преди да падне върху циментовата писта — проснато, смазано до неузнаваемост, с разбита глава под изгарящото слънце. Отначало единствените звуци бяха бръмченето на камерите и хрущенето на пясъка под подвижните телевизионни станции, след това над пустинята се понесе воят на хиляди хора, безкраен писък на ужас.

Първичният звук без очакваното ликуване изненада Ябрил. Той отстъпи от вратата към вътрешността на самолета. Неговите хора го гледаха с отвращение, с омраза, с почти животински ужас. Той им каза: „Слава на Аллаха“, но те не му отвърнаха. Изчака ги един дълъг миг, после им каза рязко:

— Сега светът ще научи колко сме сериозни. Сега ще ни дадат онова, което искаме.

Мислено обаче отбеляза, че ревът на тълпата не съдържа екстаза, който очакваше. Реакцията на неговите хора му се стори зловеща. Екзекуцията на дъщерята на президента на Съединените щати, угасването на един неприкосновен символ на властта наруши едно табу, което не беше взел предвид. Добре, така да бъде.

Замисли се за миг за Тереза Кенеди, милото й лице, дъха на виолетки от бялата шия, после си представи тялото й в червеното прашно сияние. Помисли си: „Нека бъде при Азазел, хвърлен от златния небесен свод долу в пустинните пясъци завинаги“. В паметта му се запечата последното видение на нейното тяло, широките бели панталони, събрани около прасците, отдолу обутите в сандали крака. Огънят от слънцето проникваше в самолета и той потъна в пот. Тогава си каза: „Аз съм Азазел“.

 

 

Вашингтон

Още преди да се зазори, в сряда сутринта, унесен в кошмари сред печалния рев на огромната тълпа, президентът Кенеди усети, че Джеферсън го разтърсва. Странно, не беше буден, но все пак чуваше тътена на гръмки гласове, които проникваха през стените на Белия дом.

В Джеферсън имаше някаква промяна. Не приличаше на познатия прислужник, който прави горещ шоколад, изчетква дрехите и се държи почтително. По-скоро напомняше за човек, напрегнал тялото и лицето си в очакване на страхотен удар. Той непрекъснато повтаряше:

— Господин президент, събудете се, събудете се.

Кенеди обаче беше буден и попита:

— Какъв е този шум, по дяволите?

Цялата спалня бе обляна в светлина от полилея, зад Джеферсън стоеше цяла група. Той разпозна военноморския офицер — лекаря на Белия дом, — дежурния офицер, натоварен с атомния въпрос, и освен това Юджийн Дази, Артър Уикс и Кристиан Клий. Усети как Джеферсън едва не го повдига от леглото, за да го изправи на крака, и бързо му навлича халата. Кой знае защо, краката му се подкосиха и Джеферсън го задържа.

Всички изглеждаха поразени, лицата им бяха призрачно побелели, очите им бяха изцъклени. Кенеди се изправи срещу тях първо смаян, после обзет от ужасен страх. За миг му притъмня, не виждаше и не чуваше, сякаш страхът го отрови. Военноморският офицер отвори черна чанта, извади предварително подготвена спринцовка, но Кенеди каза: „Не“. Изгледа останалите един по един. Никой не проговори. Кенеди изрече напосоки:

— Добре, Крис, знаех си, че ще го направи. Той уби Тереза, нали?

После зачака Кристиан да отрече, да каже, че се е случило нещо друго, че има природно бедствие, че е гръмнала ядрена инсталация, че е загинал велик държавен глава, че е потънал боен кораб в Персийския залив, че е станало разрушително земетресение, наводнение, пожар, епидемия. Всичко друго. Но Кристиан със смъртнобледо лице каза: „Да“.

На Кенеди му се стори, че някаква продължителна болест, изтощителна треска най-накрая го надвива. Усети, че се олюлява, и после разбра, че Кристиан е до него, сякаш да го отдели от другите в стаята, защото лицето му бе обляно в сълзи и се задъхваше. После всички хора около него сякаш се люшнаха напред, лекарят заби иглата в ръката му и Джеферсън и Кристиан го сложиха в леглото.

 

 

Зачакаха Франсис Кенеди да излезе от шоковото състояние. Най-сетне той дойде на себе си и им даде указания: да се задействат всички необходими отдели в президентската канцелария, да се установи връзка с лидери в Конгреса и да се разчистят тълпите по градските улици и около Белия дом, както и да се отклонят всички средства за масово осведомяване. Каза, че ще се срещне с журналистите в седем часа сутринта.

Точно преди зазоряване Кенеди отпрати всички. После Джеферсън донесе обичайния поднос с горещ шоколад и бисквити.

— Ще стоя пред вратата — каза Джеферсън, — на всеки половин час ще проверявам дали всичко е наред, господин президент.

Кенеди кимна и Джеферсън излезе.

Президентът угаси всички светлини. Стаята сивееше от настъпващото утро. Помъчи се да разсъждава ясно. Мъката му се дължеше на пресметнато нападение на врага, той се опита да я потисне. Загледа се през дългите овални прозорци и както винаги в такъв момент, се сети, че са направени от специално стъкло, което е прозрачно само отвътре и е непробиваемо от куршуми. Виждаше района на Белия дом и сградите отзад, те бяха пълни със служители от Тайната служба, в парка имаше специални фотоклетки и патрули с кучета. Самият той винаги беше в безопасност — Кристиан бе удържал на обещанието си. Но не се беше оказало възможно да се опази Тереза.

Свърши се, тя беше мъртва. Сега, след първоначалния прилив на скръб, той се учудваше на спокойствието си. Дали защото дъщеря му бе настояла да води самостоятелен живот след смъртта на майка си? Дали поради отказа й да живее заедно с него в Белия дом, защото стоеше твърде наляво от двете партии и това правеше бащата и дъщерята политически опоненти? Дали не беше признак, че не обича дъщеря си?

Той не се обвиняваше. Обичаше Тереза и тя беше мъртва. Но ударът бе смекчен, защото през последните дни се бе подготвял за тази смърт. Подсъзнателната и коварна параноя, вкоренена в историята на семейство Кенеди, му бе пращала предупредителни сигнали.

Съгласуването между убийството на папата и отвличането на самолета хвана в клопката си дъщерята на ръководителя на най-могъщата държава в света. Исканията бяха забавени, докато убиецът не пристигна в Съединените щати да бъде заловен там. Последва умишлено арогантното искане за освобождаване на атентатора.

С върховно усилие на волята Франсис Кенеди отхвърли всички лични чувства. Помъчи се да следва логическата нишка. Всъщност всичко бе толкова просто: бяха загинали един папа и едно младо момиче. Обективно погледнато, този факт сам по себе си не беше от първостепенно значение за света. Религиозните лидери могат да се канонизират, момичетата — да се оплакват с тиха скръб. Имаше обаче нещо друго. Хората по целия свят щяха да презрат Съединените щати и техните ръководители. Щяха да се предприемат нови атаки по непредвидени засега начини. Наплютата власт не може да запази реда. От една подиграна и победена власт не може да се очаква да удържи целостта на собствената си цивилизация. Как можеше да я защити?

Вратата на спалнята се отвори, от коридора нахлу светлина, но тя угасна в озарената от изгряващото слънце стая. С преоблечена риза и сако Джеферсън избута количката със закуската и я сервира. Погледна въпросително Кенеди, сякаш да разбере дали да остане, и най-накрая си тръгна.

Кенеди усети сълзи да се стичат по лицето му и внезапно осъзна, че това са сълзи от безсилие. Пак се улови, че скръбта му е отминала, и се учуди. После почувства как приливът на кръв в мозъка донася съзнателни вълни от ужасен гняв, гняв дори срещу собствените му сътрудници, които го бяха подвели, гняв, какъвто не бе изпитвал досега и цял живот бе презирал у другите. Помъчи се да го потисне.

Сега се замисли за хората от екипа, които се бяха опитали да го утешат. Кристиан бе проявил личните си чувства, споделяни от толкова години, бе го прегърнал, и му бе помогнал да си легне, Одблъд Грей, иначе толкова хладнокръвен и безпристрастен, го бе хванал за раменете и прошепнал: „Съжалявам, дяволски съжалявам“. Артър Уикс и Юджийн Дази бяха проявили повече сдържаност. Те само го бяха докоснали и промърморили нещо неразбираемо. Кенеди беше забелязал, че Дази като началник на канцеларията бе сред първите, излезли от стаята, за да организира нещата в Белия дом. Уикс беше тръгнал с Дази. Като ръководител на Съвета за национална сигурност той имаше спешна работа и може би се страхуваше да не получи някоя безумна заповед за отмъщение от човек, сломен от бащина скръб.

През краткото време, преди Джеферсън да се върне със закуската, Франсис Кенеди разбра, че животът му ще стане съвсем различен, може би ще излезе извън неговия контрол. Опита се да изключи гнева от размислите си.

Припомни си стратегическите обсъждания, на които ставаше дума за подобни събития. Помисли за Иран, спомни си за Ирак.

Мислено се върна почти четиридесет години назад. Беше седемгодишно момче и си играеше на пясъчния бряг на Хайаниспорт с децата на чичо Джек и чичо Боби. Двамата му чичовци — толкова високи, елегантни и руси — си бяха поиграли с тях няколко минути преди да се качат в чакащия хеликоптер като богове. Като дете най-много харесваше чичо Джек, защото знаеше всичките му тайни. Веднъж го бе сварил да целува някаква жена и да я повежда към спалнята си. След един час ги видя да излизат. Никога нямаше да забрави изражението на чичо Джек, толкова щастливо, сякаш бе получил безценен подарък. Двамата не забелязаха момчето, свито под една маса в коридора. В онези наивни времена Тайната служба не стоеше толкова близо до президента.

Помнеше и други сцени от детството, ярки прояви на властта. Двамата му чичовци бяха почитани като царски особи от мъже и жени, много по-възрастни от самите тях. Когато чичо Джек излизаше на поляната, свиреше музика, всички обръщаха поглед към него и притихваха в очакване да заговори. И двамата му чичовци имаха власт и еднакво достолепно я носеха на плещите си. Колко самоуверено чакаха хеликоптерите да се спуснат от небето, колко неуязвими изглеждаха, обкръжени от силни мъже, които ги предпазваха от всичко лошо, как се издигаха в небето, колко тържествено слизаха от висините…

Усмивките им излъчваха светлина, божественото им присъствие блестеше от знания, погледите им бяха властни, телата им привличаха магнетично. И въпреки всичко това отделяха време да поиграят с момченцата и момиченцата, техните синове, дъщери и племенници. Играеха с най-голяма сериозност, богове, които посещаваха мъничките простосмъртни под тяхна закрила. И после. И после…

Беше гледал по телевизията заедно с разплаканата си майка погребението на чичо Джек, лафета, коня без ездач, милионите опечалени и видя своя другар в игрите като един от актьорите на световната сцена. Също чичо Боби и леля Джаки. В един момент майка му го прегърна и каза: „Не гледай, не гледай“. Дългата й коса и подпухналите очи закриха екрана.

 

 

Сега лъчът жълта светлина през отворената врата прекъсна спомените. Видя, че Джеферсън е докарал нова количка. Кенеди тихо му каза:

— Махни това и ме остави един час. Дотогава никой да не ме безпокои.

Рядко бе говорил толкова рязко и грубо и Джеферсън го погледна одобрително. После каза: „Да, господин президент“, изтика навън количката и затвори вратата.

Слънцето вече беше достатъчно силно, за да освети спалнята, но още не можеше да я затопли. Но в стаята нахлу ритъмът на Вашингтон. Телевизионни екипи изпълваха улиците пред вратата, безброй коли бръмчаха като грамаден рояк насекоми. Непрекъснато прелитаха самолети, но само военни — въздушното пространство бе закрито за граждански полети.

Помъчи се да се пребори с надигащия се гняв, с горчилката в устата. Това, което трябваше да е най-големият триумф в живота му, се превърна в най-голямото му нещастие. Избраха го за президент, но жена му почина преди още да е встъпил в длъжност. Великите му планове за една утопична Америка се подкопаваха от Конгреса. А сега дъщеря му плати цената за неговите амбиции и мечти. От събралата се слюнка в устата и по устните му се повдигна. Тялото му сякаш се изпълваше с отрова, която го размекваше. Стори му се, че само в гнева се чувства добре. В този миг нещо стана в мозъка му, някакъв електрически заряд прищрака през поболелите се клетки. През тялото му премина такава енергия, че той протегна ръце със свити юмруци към облените в слънчева светлина прозорци.

Имаше власт и щеше да я използва. Можеше да накара враговете си да треперят, можеше да вгорчи слюнката в техните уста. Можеше да помете всички незначителни хора с идиотските им оръжия, всички, които причиниха такива трагедии в живота и семейството му.

Сега се чувстваше като човек, който най-накрая се е излекувал от продължителна и тежка болест и се е събудил една сутрин здрав и изпълнен със сили. Изпита въодушевление, почти спокойствие, каквото не бе изпитвал от смъртта на жена си. Седна на леглото и се опита да овладее чувствата си, да си възвърне предпазливостта и разума. Вече по-спокойно обмисли всички възможности и свързаните с тях опасности. Накрая разбра какво трябва да направи и какви опасности може да очаква. За последен път го прониза болка от това, че дъщеря му вече я нямаше на този свят.