Марио Пузо
Четвъртият К (26)

Глава XXVI

В деня на своето встъпване в длъжност президентът на Съединените щати Франсис Зейвиър Кенеди бе събуден призори от Джеферсън, който трябваше да го облече и нагласи. Сивкавата утринна светлина бе дори ободряваща, защото навън бе започнала снежна буря. Огромни бели снежинки покриваха Вашингтон и в тъмните бронирани стъкла на прозорците в своята гардеробна Франсис Кенеди се видя като в капан. Сякаш бе в стъклен затвор.

— Ще бъдеш ли на парада? — обърна се той към Джеферсън.

— Не, господин президент. Трябва да спасявам положението тук, в Белия дом. — Той оправи вратовръзката на Кенеди. — Всички ви очакват долу в Червената зала.

Когато бе вече готов, Кенеди стисна ръката на Джеферсън и каза:

— Пожелай ми успех.

Джеферсън го придружи до асансьора. Двама мъже от специалните служби го свалиха до приземния етаж.

В Червената зала всички чакаха него. Вицепрезидентката Хелън Дюпре бе изумително красива и царствена в дрехата си от бял атлаз. Хората от екипа на Президента, всички в официални костюми, бяха като отражение на самия президент. Артър Уикс, Одблъд Грей, Юджийн Дази и Кристиан Клий, събрали се в малък кръг, бяха тържествени и напрегнати поради важността на предстоящия ден. Франсис Кенеди им се усмихна. Вицепрезидентката и тези четирима мъже бяха неговото семейство.

 

 

Когато президентът Франсис Зейвиър Кенеди излезе от Белия дом, той се изненада от огромното човешко море, което беше заляло всички улици, отрупало всички величествени здания и скрило всички телевизионни коли и представители на медиите, въпреки специално определените за тях и маркирани с въжета пунктове. Той никога не бе виждал подобно нещо и затова попита Юджийн Дази:

— Колко хора има там долу?

— Дяволски много — отвърна Дази, — много повече, отколкото очаквахме. Навярно ще имаме нужда от цял батальон морски пехотинци от военноморската база, за да можем да контролираме движението.

— Не — каза президентът. Учуди се, че Дази отговори на въпроса така, сякаш тълпите от хора представляваха някаква опасност. Възприемаше ги като свой триумф, като признание за всичко онова, което бе направил след трагедиите от миналия Великден.

Франсис Кенеди никога не се бе чувствал така уверен в себе си. Беше предвидил всичко, което щеше да се случи — и трагедията, и триумфа. Бе взимал правилни решения и бе удържал победа. Надвил бе своите врагове. Той погледна към огромното човешко множество и бе завладян от чувство на непреодолима обич към народа на Америка. Той щеше да избави тези хора от техните страдания, щеше да изцели цялата земя.

Никога преди това Франсис Кенеди не бе усещал ума си така бистър, интуицията си — толкова точна. Той бе преодолял скръбта от смъртта на жена си, от убийството на дъщеря си. Нямаше я вече мъката, която бе замъглила разсъдъка му. Сега той се чувстваше почти щастлив.

Струваше му се, че бе победил съдбата, че собствената му упоритост и разум бяха направили възможно това настояще и бляскавото бъдеще. И той закрачи сред падащия сняг, за да положи клетва, а след това да поведе парада по Пенсилвания авеню, поемайки своя път към славата.

 

 

Дейвид Джетни се бе регистрирал заедно с Айрийн и Камбъл в един мотел на малко повече от двадесет мили от Вашингтон, тъй като в самата столица беше претъпкано. В деня преди встъпването на президента в длъжност те отидоха до Вашингтон, за да разгледат Белия дом, паметника на Линкълн и всички други забележителни места в столицата. Дейвид проучи внимателно маршрута на президентския парад, за да прецени къде да застане.

В деня на церемонията те станаха много рано и закусиха в един крайпътен ресторант. След това се върнаха в мотела, за да облекат най-хубавите си дрехи. С несвойствена за нея загриженост Айрийн навиваше и сресваше косата си. Тя сложи най-хубавите от избелелите си джинси, червена риза и широк зелен пуловер, който Дейвид не беше виждал преди това. Дали ги беше крила, или си ги беше купила тук, във Вашингтон, чудеше се той. Тя бе излизала за няколко часа сама, беше ги оставила сами с Камбъл.

Цяла нощ бе валяло сняг и земята белееше. Големи снежинки се носеха лениво из въздуха. В Калифорния нямаше нужда от зимни дрехи, но за пътуването си на изток те си бяха купили непромокаеми якета — яркочервено за Камбъл, защото Айрийн твърдеше, че така лесно щяла да го открие, ако той се загуби, светлосиньо от дебел и здрав плат за Джетни и кремаво за Айрийн, с което тя изглеждаше много красива. За Камбъл купиха също така бяла вълнена шапка и още една, яркочервена с пискюл. Джетни предпочете да остане гологлав — той изпитваше ненавист към каквито и да било прикрития.

Сутринта преди церемонията разполагаха с доста време и отидоха на поляната зад мотела, за да направят снежен човек на Камбъл. В изблик на безпричинна радост Айрийн започна да замеря Камбъл и Джетни със снежни топки. И двамата посрещнаха доста мрачно нейната агресия, без да й отвърнат. Джетни се учудваше на тази нейна веселост. Дали мисълта, че ще видят Кенеди на предстоящия парад, бе причината за това? Или това беше снегът — странен и приказен за нея, идващата от Калифорния?

Камбъл бе очарован от снега. Той го процеждаше през пръстите си, наблюдаваше го как чезне и се топи на слънцето. После предпазливо започна да разваля снежния човек с юмруци и като правеше малки дупки в него, катурна главата му. Застанали недалеч от Камбъл, Айрийн и Джетни го гледаха прави. Айрийн хвана ръката на Джетни, необичайна интимност от нейна страна.

— Трябва да ти съобщя нещо — каза тя. — Посетих някои хора тук във Вашингтон — мои приятели в Калифорния ми препоръчаха да им се обадя. Тези хора заминават за Индия и аз тръгвам с тях, аз и Камбъл. Уредих да купят колата, но ще ти дам пари, за да се върнеш със самолет до Лос Анджелис.

Дейвид я пусна и пъхна ръце в джобовете на якето си. Дясната му ръка докосна кожения калъф на 22-калибровия пистолет и той за миг си представи как Айрийн пада на земята, а кръвта й разтопява снега наоколо.

Този пристъп на ярост го озадачи. В края на краищата нали бе решил да дойде във Вашингтон, воден от жалката надежда, че би могъл да види Розмари или поне да я срещне заедно с Хок и Гибсън Грейндж. През последните няколко дни дори си бе мечтал да го поканят пак да обядва с тях. Вярвал бе, че животът му може да се промени и че той би могъл да открехне вратата, водеща към властта и славата. Не беше ли естествено тогава и Айрийн да желае да замине за Индия, открехвайки вратата към света, за който копнееше, в стремежа си да бъде нещо повече от една обикновена жена с малко дете, работеща най-различни неща, които нямаше да я доведат доникъде? Да заминава, помисли си той.

— Не ставай глупак — каза Айрийн. — Ти дори не ме харесваш вече. Да си ме зарязал, ако не беше Камбъл. — Тя се усмихваше леко подигравателно, но с тъжна гримаса.

— Така е — каза Дейвид Джетни. — Но, по дяволите, не можеш да мъкнеш детето навсякъде, където ти скимне. Ти и тук едва успяваш да се грижиш за него.

Това я вбеси.

— Камбъл е мое дете — отвърна тя. — Ще го гледам така, както намеря за добре. Мога да го заведа и на Северния полюс, ако поискам.

Спря за миг, после продължи:

— Ти нищо не разбираш. А в отношението ти към Камбъл, струва ми се, има нещо налудничаво.

Той отново си представи петната от нейната кръв по снега, малките лъщящи струйки, множеството червени точици. Но запази самообладание и запита:

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Знаеш ли, че си малко шантав? — каза Айрийн. — Тъкмо затова ми харесваше отначало. Но не знам докъде може да стигне тази ти шантавост. Страхувам се, когато понякога ти оставям Камбъл.

— Мислила си си такива неща и въпреки това си ми го оставяла? — каза Джетни.

— О, знам, че не би му сторил нищо лошо — каза Айрийн. — Но сега си мисля, че ние с Камбъл трябва да те оставим и да заминем за Индия.

— Добре — отвърна Джетни.

Оставиха Камбъл да развали снежния човек докрай, после се качиха и тримата в колата, за да изминат двайсетте мили, които ги деляха от Вашингтон. Когато излязоха на междущатската магистрала, бяха изненадани от проточилата се докъдето стигаше погледът им колона от коли и автобуси. Успяха да се включат в движението, но трябваше да минат четири часа, докато безкрайната чудовищна стоманена гъсеница ги дотътри до столицата.

 

 

Шествието по случай встъпването на президента в длъжност лъкатушеше по широките булеварди на Вашингтон, предвождано от кортежа президентски лимузини. То напредваше бавно, на места огромната тълпа помиташе полицейските заграждения и го спираше. Кордонът от униформени полицаи започна да се огъва под напора на милионите напиращи хора.

Три коли с хора от Тайната служба предшестваха лимузината на Кенеди, която беше с купол от бронирано стъкло. Кенеди стоеше прав в стъкления купол и така приемаше приветствията на човешкото множество по улиците на Вашингтон. Отделни групи хора се устремяваха към самата лимузина и биваха отблъсквани от вътрешния кордон на Тайната служба, разположен около колата. Но всяка нова вълна от френетични почитатели обкръжаваше все по-плътно президентската лимузина, така че вътрешният кръг на охраната бе почти притиснат до нея.

В колата, която се движеше непосредствено след Франсис Кенеди, имаше още хора от охраната, въоръжени с тежко автоматично оръжие. Редом с тази кола подтичваха и други представители на Тайната служба. Следващата лимузина возеше Кристиан Клий, Одблъд Грей, Артър Уикс и Юджийн Дази. Колите едва напредваха по Пенсилвания авеню, която бе залята от толкова хора, че придвижването на кортежа стана невъзможно. Огромни снежинки се спускаха величествено като бяла мантия над тълпата.

Колата с президентския екип окончателно спря и Одблъд Грей погледна през прозореца й.

— По дяволите, президентът слиза от колата и тръгва пеша — каза той.

— Ако той върви пеша, и ние трябва да вървим до него — каза Юджийн Дази.

Грей погледна Кристиан Клий и каза:

— Виж, Хелън също слиза от нейната кола. Но това е опасно. Крис, ти трябва да го спреш. Ти можеш да го спреш.

— Вече не мога — отвърна Клий.

Артър Уикс каза:

— Струва ми се, че ще е по-добре да повикаш още хора от Тайната служба.

Четиримата излязоха от колата и застанаха като стена зад своя президент. Огромните снежинки все още се носеха из въздуха, но допирът му с тях не предизвикваше особено вълнение у Франсис Кенеди, във всеки случай не повече от вкуса на нафората в детските му спомени. За пръв път желаеше да докосне хората, които го обичаха. Той крачеше по булеварда и се ръкуваше с онези, които бяха успели да проникнат както през полицейските заграждения, така и през струпания около него обръч от хора на Тайната служба. Малки групички негови почитатели, тласкани от милионната маса зад тях, успяваха от време на време да се промъкнат през охраната. Те бяха преодолели и хората с Тайната служба, които се опитваха да разширят кръга около президента. Франсис Кенеди се ръкуваше с тези мъже и жени и крачеше напред. Чувстваше как косата му се е намокрила от снега, но студеният въздух го ободряваше не по-малко от приветствията на тълпата. Не усещаше умора или неразположение, въпреки тревожното схващане на дясната си ръка, която бе подпухнала от честите и силни разтърсвания. Мъжете от Тайната служба буквално отскубваха от президента най-преданите му поддръжници. Една красива млада жена с кремаво яке се опита да задържи ръката му и се наложи той да я издърпа насила.

 

 

Дейвид Джетни разблъска тълпата, за да направи място за себе си и Айрийн, която държеше Камбъл на ръце, защото чувстваше, че в противен случай ще бъдат стъпкани от вълнуващото се като океан човешко множество.

Те се намираха на не повече от четиристотин ярда от официалната трибуна, когато забелязаха президентската лимузина, следвана от колите на другите официални лица. Зад тях бе безкрайната тълпа, която щеше да мине пред официалната трибуна на президентския парад. Дейвид прецени, че разстоянието от избраната от него позиция до лимузината на президента е малко по-голямо от дължината на едно футболно игрище. После забеляза, че част от тълпата, която стоеше в шпалир от двете страни на булеварда, бе нахлула на самото улично платно, спирайки принудително кортежа.

— Той слезе. Тръгна пеш. Господи, трябва да го пипна — изпищя Айрийн. Хвърли Камбъл в ръцете на Джетни и се опита да се промуши под загражденията, но един от дългите кордони на униформената полиция я спря. Айрийн побягна по тротоара и се провря през първия полицейски кордон, но бе спряна този път от вътрешния кордон на Тайната служба. Джетни я гледаше и си мислеше: „Ако беше малко по-хитра, нямаше да остави Камбъл. Тогава хората от Тайната служба щяха да я сметнат за безопасна, и докато отблъскват другите, би могла да се промъкне“. Той я видя отново изхвърлена на тротоара, но след като бе понесена от нова човешка вълна, Айрийн се оказа една от малкото, които успяха да стигнат до президента. Тя се ръкува с него и го целуна по бузата, преди да бъде грубо изтласкана встрани.

Дейвид видя, че Айрийн не би могла вече да се върне при тях двамата с Камбъл. Тя бе просто една малка точица от човешкото множество, което сега заплашваше да залее булеварда по цялото му протежение. Все повече и повече хора притискаха външния охранителен пояс на униформената полиция; все повече и повече хора напираха срещу вътрешния обръч на Тайната служба. И двата обръча се пропукваха. Камбъл вече започваше да плаче и Джетни бръкна в джоба на якето си, за да вземе от бонбоните, които обикновено носеше за детето.

В този момент Дейвид Джетни усети как някаква топла вълна залива цялото му тяло. Той се сети за последните им дни във Вашингтон, за многото здания в този град, построени, с цел да увековечат авторитета на държавата, за мраморните колони на Върховния съд и паметниците, за величието и великолепието на фасадите — неразрушими, непоклатими. Припомни си разкошния офис на Хок, охраняван от неговите секретари, сети се за Мормонската църква в Юта с нейните храмове, благославяни навремето от особени „ангели-отмъстители“. И всичко това с цел обособяването на определени хора като по-висши от себеподобните им. За да насочат цялата любов към себе си. Да държат в подчинение обикновените хора като него. Президенти, водачи-гуру, мормонски старейшини строяха своите внушаващи страхопочитание здания, за да се оградят със стена от останалото човечество, а познавайки добре човешката завист, се опитваха да се опазят от омразата. Джетни се сети за славната си победа при „атентатите“ в университета, когато за един-единствен път в живота си бе станал герой. Сега той успокоително потупваше Камбъл, за да не плаче. В джоба под студената стомана на 22-калибровия пистолет ръката му напипа един бонбон и той го подаде на Камбъл. После, все още с детето в ръце, слезе от бордюра и се провря под загражденията.

 

 

Дейвид Джетни бе удивен, а впоследствие и силно въодушевен. Щеше да е съвсем лесно. Повечето хора от тълпата преминаваха през външния полицейски кордон, а и по-голямата част от тях проникваха през вътрешния обръч на Тайната служба и успяваха да стиснат ръката на президента. Двата кордона постепенно се разпадаха, а нашествениците вървяха до Кенеди и махаха с ръце, за да засвидетелстват своята преданост. Понесен от вълната от хора, промушващи се под дървените заграждения, Джетни се затича към идващия насреща му президент. Озова се пред кордона на Тайната служба, която се опитваше да не допуска никого до президента, но хората й вече не достигаха. Джетни с радост забеляза, че не му обръщат внимание. Подрусвайки Камбъл в лявата си ръка, той пъхна дясната в якето си и усети кожения калъф. Пръстите му напипаха спусъка. В този момент кордонът на Тайната служба се разкъса и той се оказа вътре в магическия кръг. Само на десет фута от себе си видя Франсис Кенеди да се ръкува с един възторжен, безумен на вид младеж. Кенеди изглеждаше много слаб, много висок и много по-възрастен, отколкото когато се явяваше по телевизията. Все още с Камбъл на ръце, Джетни направи крачка към Кенеди.

В този момент на пътя му се изпречи някакъв много красив тъмнокож мъж. Беше с протегната ръка. За миг Джетни с ужас си помисли, че онзи е видял пистолета в джоба му и иска да му го вземе. След това осъзна, че мъжът е с позната физиономия и че просто желае да се ръкува. В продължение на един дълъг миг те се гледаха един друг. Джетни погледна надолу към протегнатата ръка, след това нагоре към усмихващото се черно лице. И тогава забеляза, че в погледа на другия проблясва подозрение, а ръката му внезапно се отдръпва. С рязко движение на тялото си Джетни хвърли Камбъл към тъмнокожия и извади пистолета от джоба си.

В момента, в който Джетни се вторачи в лицето му, Одблъд Грей разбра, че ще се случи нещо ужасно. Той остави детето да падне на земята и с бърз скок се озова пред бавно напредващия Франсис Кенеди. Видя пистолета.

Кристиан Клий, който вървеше отдясно и малко зад Франсис Кенеди, се обаждаше по радиотелефона, за да повика още хора от Тайната служба да разчистят тълпата от пътя на президента. Той видя как мъжът с детето се приближи до фалангата, охраняваща Кенеди. След това само за секунда ясно видя лицето на мъжа.

Имаше чувството, че започва да изплува някакъв смътен негов кошмар, но това тук пред него беше реалност. Лицето, което бе викал на екрана на компютъра си през последните девет месеца, човекът, когото бе търсил с компютъра и чрез службите за наблюдение, внезапно от митична сянка се бе превърнал в реалност.

Сега това лице се появи не сред тишината на фотоалбумите в службите за наблюдение, а сред изблиците на крайна екзалтация. И Клий бе поразен от факта, че едно толкова красиво лице може така да погрознее, сякаш го виждаше в криво огледало.

Все още не вярвайки на очите си, опитвайки се да се увери в собствения си кошмарен сън, Клий тръгна бавно към Джетни и в същия момент видя, че Грей протяга ръката си. Кристиан почувства огромно облекчение. Този мъж не би могъл да е Джетни, това бе просто един баща с детето си, който искаше да докосне късче от историята.

В този момент обаче, видя как детето с червеното яке и вълнената шапчица хвръква във въздуха. Видя пистолета в ръката на Джетни. И видя Грей да пада.

Усетил изведнъж целия ужас на престъплението, Кристиан Клий се затича към Джетни, но вторият куршум го улучи в лицето. Куршумът мина през небцето му и Клий се задави със собствената си кръв, после почувства ослепяваща болка в лявото си око. Той бе все още в съзнание, когато падна на земята. Опита се да извика, но устата му бе пълна с изпотрошени зъби и раздробена плът. Вцепени се от чувство на празнота и безпомощност. В последните живи клетки на разбития му мозък проблясваше мисълта за Франсис Кенеди, искаше му се да го предупреди за грозящата го смърт, да му поиска прошка. След това съзнанието му угасна, а главата му със зеещата очна орбита клюмна върху леката, пухкава снежна възглавница.

В същия този момент Франсис Кенеди се обърна с лице към Дейвид Джетни. Видя как Одблъд Грей се строполи. А Кристиан след него. В този миг всичките му кошмари, всичките му спомени за смъртта на негови близки, всичките му опасения за фатална участ кристализираха в едно вцепеняващо го чувство на удивление и смирение. В следващия момент му се стори, че светът потръпва от някаква гигантска вибрация, после само за частица от секундата усети стоманата да се взривява в мозъка му.

Дейвид Джетни не можеше да повярва, че всичко свърши. Чернокожият мъж лежеше там, където бе паднал. До него — белият. Разкрачен, размахвайки ръце във въздуха, докато коленете му най-сетне докоснаха земята, президентът на Съединените щати се гърчеше пред очите му. Дейвид Джетни продължи да стреля. Безброй ръце се бяха насочили към него и към пистолета му. Той се опита да побегне, но с крайчеца на окото си видя как роякът от хора се надига като огромна вълна и безброй ръце се протягат към него. Лицето му мигом се покри с кръв, той усети, че отскубват едното му ухо, и после го видя в една от ръцете. Изведнъж стана нещо с очите му и той не можеше повече да вижда. За миг усети тялото си парализирано от болка и след това вече не чувстваше нищо.

Телевизионният оператор с всевиждащото си око на рамо бе запечатал всичко на своята лента. Когато пистолетът проблесна, той отстъпи няколко крачки назад, така че да успее да хване всички в кадър. Засне как Дейвид Джетни извади пистолета си, как Одблъд Грей направи удивителния си скок, заставайки пред президента, и след това падна, после как Клий бе улучен в лицето и също падна. Засне как Франсис Кенеди се обърна с лице към стрелящия в него убиец, а куршумът изви главата му като в хватка „ключ“. Засне изражението на твърда решителност на лицето на Джетни, когато Франсис Кенеди се строполи, и вцепенените в този ужасен момент хора от Тайната служба — шокът сякаш бе заличил цялата им подготовка и умения за незабавно реагиране. А после видя как Джетни се опита да побегне и бе смазан от тълпата. Операторът обаче не успя да улови последната сцена, за което щеше да съжалява цял живот — масата от хора, която разкъсваше Дейвид Джетни на парчета.

Над града, над мраморните здания и паметниците на властта се понесе вопълът на милиони почитатели, които в този момент бяха изгубили мечтите си.