Марио Пузо
Четвъртият К (3)

Глава III

Сътрудникът на президента с най-голямо влияние върху него бе министърът на правосъдието. Кристиан Клий се беше родил в богато семейство и родословието му можеше да се проследи до първите дни на републиката. Акциите, които притежаваше, вече струваха над сто милиона долара благодарение на насоките и съветите на кръстника му, Оракула, Оливър Олифънт. Никога не бе изпадал в нужда и дойде денят, когато вече нямаше желание за нищо. Бе прекалено интелигентен, прекалено енергичен, за да се превърне в един от богатите безделници, които инвестират в киното, тичат след жени, злоупотребяват с наркотици или пиене или изпадат в религиозна порочност. Двама мъже, Оракула и Франсис Зейвиър Кенеди, в крайна сметка го въведоха в политиката.

Кристиан се запозна с Кенеди в Харвард. Не бяха състуденти, а преподавател и студент. Кенеди бе най-младият професор по право в Харвард. Бе изумителен, само на двадесет и няколко години. Кристиан още помнеше встъпителната му лекция. Кенеди бе започнал с думите:

— Всички познават или са чували за величието на закона. Именно властта на държавата да контролира съществуващата политическа организация позволява съществуването на цивилизацията. Това е вярно. Без силата на закона всички сме загубени. Но запомнете, законът е пълен и с помия.

После се усмихна на слушащите го студенти:

— Аз мога да заобиколя всеки закон, който напишете. Законът може да бъде изкълчван, за да служи на една порочна цивилизация. Богатите убягват на закона и понякога дори и бедните имат късмет. Някои юристи се отнасят към закона така, както сводниците се отнасят към жените си. Съдиите продават закона, съдилищата му изменят. Всичко това е вярно. Но запомнете, ние нямаме нищо по-добро. Няма друг начин да сключим обществен договор с ближните си.

Когато Кристиан Клий завърши юридическия факултет на Харвард, нямаше ни най-малка представа какво да прави с живота си. Нищо не го интересуваше. Притежаваше милиони, но парите не го интересуваха, нито пък проявяваше истински интерес към правото. Поддаваше се на обичайния младежки романтизъм.

Жените го харесваха. Имаше някак си зацапана красота — класически черти, но леко изкривени. Един Доктор Джекил, започнал да се превръща в мистър Хайд^[1], но това се забелязваше само когато беше ядосан. Бе изискано учтив — нещо, което богатите патриции придобиват още в детските си години. Въпреки всичко това другите хора инстинктивно го уважаваха поради изключителните му дарби. Той бе железният юмрук в кадифената ръкавица на Кенеди, но имаше интелигентността и благоразумието да не показва това публично. Харесваше жените, имаше краткотрайни връзки, но му бе чужда истинската вяра в любовта, която води до страстно увлечение. Отчаяно търсеше нещо, на което да отдаде живота си. Интересуваше се от изкуствата, но нямаше творческа енергия, нямаше талант за рисуване, музика или поезия. Бе парализиран от осигуреното си място в обществото. Беше не толкова нещастен, колкото объркан.

Разбира се, бе пробвал наркотици — в края на краищата те бяха толкова неотделима част от американската култура, колкото и от китайската империя в миналото. И за пръв път откри нещо поразително за себе си. Не можеше да понася загубата на контрол, която причиняваха наркотиците. Нямаше нищо против да бъде нещастен, докато има контрол над ума и тялото си. И наркотиците дори не го караха да почувства екстаза, изпитван от другите хора. И така, на двадесет и две години всички неща в света бяха в краката му, а той не можеше да намери нещо, което да си струва труда. Нямаше дори желанието на много други младежи — да промени света, в който живее.

Посъветва се с кръстника си, Оракула, тогава „млад“ човек на седемдесет и пет години, който все още изпитваше неутолим апетит към живота, запълваше времето на три държанки, режеше си парче от всяка баница в бизнеса и се съвещаваше с президента на Съединените щати поне по веднъж седмично. Оракула владееше тайната на живота.

Оракула каза:

— Избери най-ненужното според теб нещо и се занимавай с него през следващите няколко години. Нещо, което никога не би си помислил да правиш, нещо, което нямаш желание да правиш. Но нещо, което ще те обогати поне физически и духовно. Проучи част от света, която според теб никога няма да стане част от твоя живот. Не си пилей времето. Учи. Именно така първоначално влязох в политиката. Това би учудило приятелите ми, но аз наистина не се интересувах от парите. Върши нещо, което мразиш. След три или четири години ще станат възможни повече неща, а това, което е възможно, става по-привлекателно.

На другия ден Кристиан кандидатства за „Уест Пойнт“^[2] и прекара следващите четири години в подготовка, за да стане офицер от армията на Съединените щати. Оракула беше удивен, а после и доволен.

— Най-доброто нещо — каза той. — Никога няма да станеш войник. И ще придобиеш вкус към себеотрицанието.

След четирите години в „Уест Пойнт“ Кристиан остана още четири години в армията на обучение в специалните ударни бригади и стана вещ във въоръжения и ръкопашния бой. Съзнанието, че тялото му може да изпълни всяка задача, която той поиска от него, му даваше чувство за безсмъртие.

На тридесет години подаде оставка и бе назначен в оперативния отдел на ЦРУ. Като офицер се занимаваше с тайни операции и прекара следващите четири години по задачи в Европа. Оттам замина за шест години в Средния изток и доста се издигна в оперативния отдел на Управлението, докато един ден бомба отнесе стъпалото му. Това бе ново предизвикателство. Научи се да използува и да се справя с протеза — изкуствен крак — така, че дори не куцаше. Но това сложи край на действителната му служба и той се върна у дома, за да се присъедини към една престижна адвокатска кантора.

Тогава за пръв път се влюби и се ожени за момиче, което му се струваше олицетворение на всичките му младежки мечти. Бе интелигентна, остроумна, много хубава и много пламенна. През следващите пет години той беше щастлив в брака си, щастлив като баща на две малки деца и със задоволство следваше Оракула в лабиринта на политиката. Най-сетне бе намерил мястото си в живота — така мислеше. После дойде бедата. Жена му се влюби в друг мъж и поиска развод.

Кристиан бе смаян, после побесня. Той беше щастлив, защо жена му не можа също да бъде щастлива? И какво я бе променило? Обичаше я и проявяваше внимание към всяко нейно желание. Разбира се, бе зает в работата си, градеше кариера. Но бе богат и на нея не й липсваше нищо. В яростта си бе решен да се противопостави на всяко нейно искане, да се бори за родителските си права, да не й даде къщата, която тя искаше така силно, да ограничи паричното обезщетение, полагащо се на една разведена жена. Най-вече бе изумен, че тя възнамерява да живее в къщата им с новия си съпруг. Разбира се, това бе истински дворец, но нима тя нямаше святи спомени от живота, който бяха споделяли в тази къща? А той бе верен съпруг.

Пак отиде при Оракула и му изля мъката и болката си. За негова изненада Оракула не прояви никакво съчувствие.

— Бил си верен и това те кара да мислиш, че жена ти също трябва да е вярна. Откъде следва това, щом вече не я интересуваш? Разбира се, по-естествено е мъжът да изневерява. Изневярата е предпазната мярка на благоразумния мъж, който знае, че жена му може едностранно да го лиши от къщата и децата му без някаква морална причина. Ти си приел тази сделка, като си се оженил. Сега трябва да я спазваш.

После Оракула се изсмя в лицето му.

— Жена ти е съвсем права да те зареже — каза той. — Прозряла е истината, макар че трябва да кажа, че ти й даде голямо представление. Знаела е, че никога не си бил истински щастлив. Но повярвай ми, така е най-добре. Сега си готов да заемеш истинското си положение в живота. Освободил си се от всичко — жената и децата могат да бъдат само пречка. По същество ти си човек, който трябва да живее сам, за да извърши велики дела. Знам, защото и аз бях такъв. Съпругите са опасни за мъжете с истинска амбиция, децата са най-благодатната почва за трагедията. Използувай здравия си разум, използувай познанията си на юрист. Дай й всичко, което иска, това ще бъде само драскотина за богатството ти. Децата ти са много малки, ще те забравят. Мисли за това по този начин. Сега си свободен. Сам ще бъдеш господар на живота си.

Така и стана.

 

 

Късно вечерта на Великден министърът на правосъдието Кристиан Клий излезе от Белия дом, за да отиде при Оливър Олифънт — да поиска съвета му, а и да го уведоми, че президентът е отложил тържеството по случай стотния му рожден ден.

Оракула живееше в оградено имение със силна охрана. През миналата година тази система за сигурност бе заловила петима предприемчиви крадци. Многобройната му прислуга, добре платена и добре осигурена, се състоеше от бръснар, слуга, готвач и камериерки, защото все още много влиятелни хора идваха при Оракула за съвет и понякога трябваше да им се поднася обилна вечеря или да се настанят за пренощуване.

Кристиан бързаше към Оракула. Компанията на стареца му бе приятна, обичаше да слуша разказите му за страховити битки по бойните полета на парите, за стратегиите на мъже, които се разправят с бащи, майки, съпруги и любовници. Той говореше как можем да се отбраняваме от държавата с нейната изумителна сила, със сляпото й правосъдие, предателските й закони, корумпираните й свободни избори. Не че Оракула бе професионален циник, просто имаше ясен поглед. И той твърдеше, че човек може да води щастлив и успешен живот, като се придържа към моралните ценности, на които се крепи истинската цивилизация. Оракула бе блестящ.

Оракула прие Кристиан в апартамента си на втория етаж, който се състоеше от тясна спалня, огромна баня със сини плочки, душ, мраморна пейка и вградени в стената опори за ръцете. Имаше и кабинет с внушителна камина, библиотека и уютна всекидневна с диван и кресла в ярки цветове.

Оракула бе във всекидневната, в специално направена инвалидна количка с мотор. До него имаше маса, а срещу него бяха поставени кресло и масичка със сервиран английски чай.

Кристиан зае мястото си в креслото срещу Оракула, наля си чай и си взе един от миниатюрните сандвичи. Както винаги, Кристиан изпитваше удоволствие от вида на Оракула — дълбочината на погледа му бе забележителна за човек, който е живял сто години. Според Кристиан превръщането на Оракула от грозноват шестдесет и пет годишен човек в поразително древен старец беше съвсем логично. Кожата му беше като черупка, както и плешивото му теме, покрито с червеникавокафяви петна, тъмни като никотин. Ръцете му, на леопардови петна, се подаваха от изящно скроения костюм — дълбоката старост не бе победила контешката му суета. Вратът му, с хлабаво вързана копринена връзка, бе люспест и сбръчкан, гърбът му беше широк, извит като ваза. Гръдният му кош бе тесен, човек можеше да обхване кръста му с ръка, а краката му бяха като нишки на паяжина. Но чертите на лицето му още не бяха опустошени от наближаващата смърт.

Кристиан напълни чашата на Оракула и няколко минути се усмихваха един на друг и пиеха чай. Оракула заговори пръв:

— Дошъл си, за да отмениш тържеството за рождения ми ден, предполагам. Гледах телевизия със секретарите си. Казах им, че тържеството ще бъде отложено.

В гласа му се чуваше ниското ръмжене на изхабения ларинкс.

— Да — отвърна Кристиан. — Но само за един месец. Мислиш ли, че ще издържиш толкова? — попита засмяно.

— Разбира се, че ще издържа — каза Оракула. — Всички телевизионни станции предават тази гадост. Послушай съвета ми, моето момче, купи си акции в телевизионните компании. Ще спечелят милиони от тази трагедия и от всички следващи трагедии. Те са крокодилите на нашето общество.

Замълча за миг и попита по-меко:

— Как приема всичко това обичният ти президент?

— Възхищавам се от този човек повече от всякога — отговори Кристиан. Никога не съм виждал човек в неговото положение да има такова самообладание пред лицето на такава ужасна трагедия. Много по-силен е, отколкото, когато умря жена му.

Оракула каза сухо:

— Когато най-лошото, което може да ти се случи, наистина ти се случи и ти го понесеш, вече си най-силният човек на света. Което всъщност може би не е чак толкова хубаво.

Спря за момент, за да отпие от чая си, безцветните му устни се свиха в бледа черта — досущ като драскотина върху набраздената кожа на лицето му с цвят на никотин. После каза:

— Ако смяташ, че това не е нарушение на служебната ти клетва или на лоялността ти към президента, кажи ми какви мерки се вземат.

Кристиан знаеше, че това е смисълът на живота на стареца. Да влезе под кожата на властта.

— Франсис е много загрижен, че похитителите още не са предявили никакви искания. Стават десет часа — отговори Кристиан. — Смята, че това е зловещо.

— И е прав — каза Оракула.

И двамата дълго мълчаха. Очите на Оракула бяха загубили жизнеността си и изглеждаха затъмнени от торбичките умираща кожа под тях.

Кристиан каза:

— Наистина се тревожа за Франсис. Не може да понася удари до безкрайност. Ако нещо й се случи…

Оракула отвърна:

— Ще се стигне до опасна конфронтация. Знаеш ли, спомням си Франсис Кенеди като малко момче. Още тогава ми правеше впечатление как господства над братовчедите си. Беше роден герой още като хлапе. Защитаваше по-малките, сдобряваше ги. И понякога нанасяше повече вреда от всички побойници. Очи, насинени в името на добродетелта.

Оракула спря и Кристиан му наля горещ чай, въпреки че в чашата му имаше още. Знаеше, че старецът не може да пие нищо, ако не е много горещо или много студено.

После каза:

— Каквото и да ми нареди президентът, ще го направя.

Очите на Оракула внезапно станаха много светли и блестящи. Той замислено отрони:

— През изминалите години ти стана много опасен човек, Кристиан. Но не кой знае колко оригинален. През целия ход на историята е имало хора, някои от тях считани за „велики“, които е трябвало да избират между Бога и своята страна. И някои много религиозни мъже са избирали страната си пред Бога, като са вярвали, че така се осъждат на адския огън и са смятали, че това е благородно. Но, Кристиан, стигнахме до едно време, в което трябва да решим дали да отдадем живота си на страната, или да помогнем на човечеството да продължи да съществува. Живеем в ядрен век. Това е новият и интересен въпрос — въпрос, който никога преди не е поставян на отделните хора. Погледни нещата от тази страна. Ако тръгнеш с президента, поставяш ли човечеството в опасност? Не е толкова просто, като да отхвърлиш Бога.

— Няма значение — каза Кристиан. — Знам, че Франсис струва повече от Конгреса, от Сократовия клуб и от терористите.

Оракула отвърна:

— Винаги съм се чудил на тази твоя изумителна лоялност към Франсис Кенеди. Чуват се някакви вулгарни клюки, че това е педерастка история. От твоя страна. Не от негова. Което е странно, тъй като ти имаш жени, а той няма, откакто жена му умря преди три години. Но защо хората около Кенеди толкова благоговеят пред него, след като той е всепризнат политически дръвник? С всичките тия реформаторски закони, които се опита да натъпче в гърлото на този динозавър, Конгреса. Мислех, че имаш повече акъл, но предполагам, че е отхвърлил възраженията ти. И все пак прекомерната ти привързаност към Кенеди е мистерия за мен.

— Той е човекът, който аз винаги съм искал да бъда — каза Кристиан. — Просто това е.

— В такъв случай нямаше да бъдем толкова добри приятели — отвърна Оракула. — Франсис Кенеди никога не ми е харесвал.

— Той просто е по-добър от всеки друг — възрази Кристиан. — Познавам го повече от двадесет години и е единственият политик, който е честен с избирателите, не ги лъже.

Оракула сухо каза:

— Никога нямаше да изберат човека, когото описваш, за президент на Съединените щати.

Тялото му на насекомо като че ли се наду, ръцете му с лъскавата кожа потропваха по ръчките на инвалидната количка. Оракула се облегна назад. Над тъмния костюм, белоснежната риза и тъмната лента на връзката безжизненото му лице приличаше на къс махагон.

— Чарът му ми убягва — заговори той, — но ние никога не сме се разбирали. А сега трябва да те предупредя. Всеки човек прави много грешки в живота си. Това е човешко и е неизбежно. Номерът е никога да не направиш грешката, която ще те унищожи. Пази се от твоя приятел Кенеди, той е прекалено добродетелен. Не забравяй, че желанието да правиш добро може да породи зло! Внимавай.

— Характерът не се променя — каза Кристиан убедено.

Оракула размаха ръцете си като крила на птица.

— Напротив, променя се — рече той. — Болката променя характера. Скръбта променя характера. Любовта и парите със сигурност. А времето подкопава характера. Нека ти разкажа една историйка. Когато бях на петдесет години, имах любовница с тридесет години по-млада от мене. Тя имаше брат с десет години по-възрастен от нея, около тридесетгодишен. Аз бях неин ментор, както и на всички други мои момичета. Бях взел техните интереси присърце. Брат й беше важна клечка на Уолстрийт и беше небрежен, което по-късно му докара големи неприятности. Да се разберем, никога не съм бил ревнив — тя излизаше с млади мъже. Но на двадесет и първия й рожден ден брат й покани гости и като на шега нае мъж стриптийзьор, който да представи номера си пред нея и нейните приятели. Всичко беше съвсем открито, не направиха някаква тайна от това. Но аз винаги съм осъзнавал грозотата си, факта, че не съм физически привлекателен за жените. И така, аз се обидих, и това бе недостойно за мен. Останахме си приятели и тя се ожени и направи кариера. Аз си намерих по-млади любовници. Десет години по-късно брат й затъна във финансови проблеми, както се случва с много от тези типове на Уолстрийт. Разпространяване на поверителна информация, злоупотреби с поверени пари. Много сериозни проблеми, които го пратиха в затвора за няколко години и, разбира се, сложиха край на кариерата му. По това време аз вече бях на шестдесет години и все още бях приятел и на двамата. Те изобщо не помолиха за моята помощ, наистина не знаеха степента на моите възможности. Можех да го спася, но не помръднах и малкия си пръст. Оставих го да затъне. А десет години по-късно разбрах, че не съм му помогнал заради онзи тъп номер, да покаже на сестра си тялото на мъж толкова по-млад от мене. И това не беше сексуална ревност, това бе обида за властта ми или за властта, която смятах, че притежавам. Често съм мислил за това. То е едно от малкото неща в живота ми, от които се срамувам. Не бих си навлякъл тази вина на тридесет или на седемдесет години. А защо на шестдесет? Характерът наистина се променя. Това е тържеството на човека, както и трагедията му.

Кристиан мина на коняка, поднесен на масата. Беше хубав и много скъп. Оракула винаги предлагаше най-доброто. Кристиан хареса коняка, въпреки че никога не би си го купил. Роден богат, той никога не почувства, че заслужава да се отнася толкова добре към себе си. След малко каза:

— Познавал съм те през целия си живот, повече от четиридесет и пет години, и ти не си се променил. Следващата седмица ще станеш на сто години. И все още си великият човек, за какъвто винаги съм те смятал.

Оракула поклати глава:

— Познаваш само старостта ми, от шестдесет до сто години. Това не значи нищо. Злобата вече си е отишла, както и силата да я наложиш. Не е кой знае какво да си добродетелен на стари години, онзи мошеник Толстой го е знаел много добре.

Замълча и въздъхна.

— А сега, какво ще правим с това голямо тържество за рождения ми ден? Твоят приятел Кенеди никога не ме е харесвал и аз знам, че ти си прокарал идеята за Розовата градина на Белия дом и голямото събитие, което да се отрази от средствата за масова информация. Да не би да се възползува от тази криза, за да се измъкне?

Кристиан каза:

— Не, не, той оценява това, което си постигнал в живота си, и иска да направи тържеството. Оливър, ти си бил и си велик човек. Просто почакай. По дяволите, какво са няколко месеца след сто години?

Той замълча.

— Но ако искаш, щом не харесваш Франсис, можем да забравим всички големи планове за тържеството за рождения ти ден, подробното му отразяване в средствата за масова информация, името и снимката ти във всички вестници и по телевизията. Незабавно мога да ти организирам малко частно тържество и да приключим с тази работа — усмихна се той на Оракула, за да покаже, че се шегува. Понякога старецът го разбираше буквално.

— Не, благодаря — отговори Оракула. — Искам да имам за какво да живея. А именно, тържество за рождения ми ден, дадено от президента на Съединените щати. Но да ти кажа, твоят Кенеди е прозорлив. Той знае, че името ми все още значи нещо. Публичният шум ще укрепи имиджа му. Твоят Франсис Зейвиър Кенеди е ловък като чичо си Джек. Виж, Боби би ме пратил по дяволите.

Кристиан каза:

— Не остана никой от твоите връстници, но някои от големите мъже и жени в тази страна са твои протежета и те искат да отдадат своята почит. Включително президентът. Той не е забравил, че някога си му помогнал. Той кани дори твоите приятелчета от Сократовия клуб, макар че ги мрази. Това ще бъде най-хубавият ти рожден ден.

— И последният — отвърна Оракула. — Държа се само на шибаните си нокти.

Кристиан се разсмя. Оракула не бе използувал цинизми, докато не стана на деветдесет години, и сега ги използуваше с невинността на дете.

— Това е уредено — каза Оракула. — Сега чакай да ти кажа нещо за великите хора, включително за Кенеди и за мен. Те в крайна сметка изяждат себе си и хората около тях. Не че признавам Кенеди за велик човек. И така, той стана президент на Съединените щати. Но това е номер на илюзионист. Знаеш ли, между другото, че в шоу бизнеса считат фокусниците за хора, напълно лишени от артистичен талант?

Старецът наклони глава. Невероятно приличаше на кукумявка.

— Бих признал, че Кенеди не е типичният политик — продължи Оракула. — Той е идеалист, много е интелигентен и има морал, макар че се чудя дали сексуалното пуританство е здравословно. Но всички тези добродетели са пречка за политическото величие. Човек без порок? Платноходка без платно!

— Не одобряваш действията му — каза Кристиан. — Но какво би направил ти?

— Това няма отношение към въпроса — отговори Оракула. — Целите тези три години той е наполовина вътре, наполовина отвън, а това винаги значи неприятности.

Очите му помътняха.

— Надявам се това да не отлага празнуването на рождения ми ден до безкрайност. Какъв живот имах, а? Кой имаше по-добър живот? Роден беден, можах да оценя богатството, което спечелих по-късно. Един грозноват мъж, който се научи да пленява и притежава красиви жени. Добър ум, заучено съчувствие, много по-добро от генетично даденото. Огромна енергия, достатъчна да ме доведе отвъд старостта. Здрав организъм, никога в живота си не съм боледувал сериозно. Хубав живот, и дълъг. Може би това е проблемът, прекалено дълъг. Не мога да се гледам в огледалото сега, но пък, както казах, никога не съм бил особено красив.

Млъкна за миг, а после рязко се обърна към Кристиан:

— Зарежи държавната служба. Дистанцирай се от всичко, което става сега.

— Не мога да направя това — отвърна Кристиан. — Твърде късно е.

Гледаше петната по главата на стареца и се чудеше на все още живия му ум. Взираше се в тези остарели очи, забулени като безкрайно мъгливо море. Щеше ли някога да стане толкова стар и тялото му да се сгърчва като умряло насекомо?

А Оракула го гледаше и си мислеше колко прозрачни са всички те, простодушни като малки деца. За него бе очевидно, че съветът му е дошъл твърде късно, че Кристиан сам ще се предаде.

Кристиан допи коняка си и стана да се сбогува. Зави стареца с одеялата и позвъни, за да дойдат медицинските сестри. После пошепна в сбръчканото ухо на Оракула:

— Кажи ми истината за Хелън Дюпре, тя ти беше протеже, преди да се ожени. Знам, че ти я въведе в политиката. Спа ли с нея, или беше твърде стар?

Оракула поклати глава:

— Изобщо не бях твърде стар, преди да стана на деветдесет години. И да ти кажа, когато това желание те напусне, идва истинската самота. Но да отговоря на въпроса ти. Не й харесах, не бях красавец. Трябва да ти кажа, че бях разочарован, тя беше много хубава и много интелигентна, любимата ми комбинация. Никога не съм могъл да обичам интелигентните грозни жени — те приличат прекалено много на мен. Можех да обичам красиви и тъпи жени — но когато бяха интелигентни, бях в рая. Хелън Дюпре — о, знаех, че ще стигне далече, беше много силна, със силна воля. Да, опитах се, но не успях, един от редките ми провали, ако трябва да бъда откровен. Но винаги си останахме добри приятели. Това беше един от талантите й, да откаже на мъж сексуална връзка, но да остане негова интимна приятелка. Много рядко се среща. Тогава разбрах, че е жена със сериозни амбиции.

Кристиан докосна ръката му, беше като струпей.

— Ще ти се обаждам по телефона или ще се отбивам всеки ден — каза той. — Ще те държа в течение.

 

 

След като Кристиан си тръгна, Оракула бе много зает. Трябваше да предаде информацията, получена от Клий, на Сократовия клуб, чиито членове бяха важни фигури в американското общество. Не смяташе това за предателство спрямо Кристиан, когото много обичаше. Любовта винаги отстъпваше на второ място.

Трябваше да вземе мерки, страната му навлизаше в опасни води. Негов дълг бе да спомогне за сигурността й. А и какво друго можеше да направи човек на неговата възраст, за да придаде смисъл на живота си? И в интерес на истината, винаги бе презирал легендата за Кенеди. Ето възможност да я унищожи завинаги.

Най-сетне Оракула позволи на медицинската сестра да се засуети около него и да го приготви за сън. Спомняше си за Хелън Дюпре с обич и вече без разочарование. Тогава тя бе много млада, на двадесет и няколко години, огромната й жизненост я правеше още по-красива. Той често й говореше за властта, за придобиването и използуването й. И което е по-важно, за въздържането от употребата й. А тя слушаше с търпението, необходимо за придобиването на властта.

Той й каза, че една от големите мистерии на човечеството е как хората действат срещу собствения си личен интерес. Гордостта проваля живота им. Завистта и самозаблудата ги тласкат по пътища, които водят за никъде. Защо е толкова важно за хората да поддържат образа си в собствените си очи? Има такива, които никога не биха се подмазвали, никога не биха ласкали, отстъпвали, мамили, не биха извършили предателство. Има и други, които живеят в злоба и завист към по-щастливата съдба на околните.

Всичко това бе особен вид молба и тя го разбра. Отхвърли го и продължи без неговата помощ да върви към собствената си мечта за власт.

Едно от неудобствата на това да имаш ум, бистър като кристал, когато си на сто години, е, че виждаш излюпването на несъзнателната низост у себе си и можеш да намериш корените й в миналото. Бе унизен, когато Хелън Дюпре отказа да се люби с него. Знаеше, че тя има други любовници, не бе моралистка. Но колкото и чудно да е, на седемдесет години все още бе суетен.

Той отиде в един център за подмладяване в Швейцария, подложи се на хирургическа операция за премахване на бръчките, триеха кожата му с пясък, инжектираха животински зародиши във вените му. Но не можеше да се направи нищо, за да се спре смаляването на скелета му, схващането на ставите му, самото превръщане на кръвта му във вода.

Макар че това вече не му вършеше работа, Оракула смяташе, че разбира влюбените мъже и жени. Дори и когато беше прехвърлил шестдесетата си година, младите му любовници го обожаваха. Цялата тайна бе, че никога не налагаше никакви правила на поведение, никога не ревнуваше, не нараняваше чувствата им. Те намираха истинската си любов при млади мъже и се отнасяха към Оракула с небрежна жестокост. Това нямаше значение. Той ги обсипваше със скъпи подаръци, картини, бижута, подбрани с изискан вкус. Позволяваше им да използват властта му, за да получават незаслужени блага от обществото, да използуват и парите му в щедри, но не разточителни количества. Бе благоразумен човек и винаги имаше по три-четири любовници едновременно. Защото те трябваше да водят собствения си живот. Влюбваха се и го пренебрегваха, пътуваха, работеха упорито, за да направят кариера. Той не можеше да им отнема прекалено много време. Но когато имаше нужда от женска компания (не само заради секса, но и заради приятната музика на гласовете им, заради невинната непочтеност на хитрините им), една от четирите бе на разположение. И, разбира се, фактът, че ги виждаха с него на важни приеми, им даваше достъп до среди, в които трудно биха проникнали сами. Социалният престиж бе сред авоарите му.

Не се криеше, те знаеха една за друга. Смяташе, че в сърцето си жените презират моногамните мъже.

Колко жестоко, че си спомняше по-често лошите неща, които бе извършил, отколкото добрите. С парите му бяха построени болници, черкви, старопиталища; бе правил много добрини. Но спомените му за самия него не бяха добри. За щастие често си мислеше за любовта. По някакъв любопитен и особен начин тя бе най-търгашеското нещо в живота му. А бе притежавал фирми на Уолстрийт, банки, авиокомпании.

Миропомазан с властта на парите, той бе канен да участва в събития, разтърсващи света, бе съветник на могъщите. Бе спомогнал за оформянето на самия свят, в който живееха хората. Прекрасен, значим, ценен живот. И все пак обуздаването на безбройните му любовници бе далеч по-ярко в стогодишния му мозък. О, тези интелигентни своеволни красавици, колко очарователни бяха и как оправдаха преценката му, почти всички. Сега вече бяха съдийки, главни редакторки на списания, фактори на Уолстрийт, телевизионни звезди. Колко коварни бяха в любовните си връзки с него и как ги бе надхитрял. Но без да им отнема това, което им се полага. Не изпитваше вина, само съжаление. Ако поне една от тях го бе обичала истински, той би я издигнал до небесата. Но после умът му напомни, че не бе заслужавал да го обичат така. Те бяха разбрали колко струва любовта му — кух барабан, който караше тялото му да пулсира.

На осемдесетгодишна възраст скелетът му започна да се свива в обвивката си от плът. Физическото желание изчезна и огромен океан от изгубени образи от младостта заля мозъка му. Именно по това време той реши, че трябва да използува млади жени, които да лежат невинно в леглото му, само за да ги гледа. О, тази перверзия, толкова презирана в литературата, толкова подигравана от младите, които трябва да остареят. И все пак какъв покой даваше на загниващото му тяло гледката на красотата, която вече не можеше да обладае. Колко бе чиста. Издигащото се хълмче на гръдта, бяла като сатен кожа, увенчана от мъничка червена роза. Тайнствените бедра със златистия блясък на закръглената плът, изненадващият триъгълник — в разни цветове, — а след това, от другата страна, съкрушителните задни части, разделени на две изящни полукълба. Толкова много красота, мъртва и загубена за сетивата на тялото му, но запалваща милиардите мъждеещи клетки на мозъка му. И лицата им, загадъчните ушни миди, завиващи се надолу към някакво вътрешно море, хлътнатините на очите със загасналите огньове в синьо, сиво, кафяво и зелено, надничащи от самотните си вечни клетки, равнините на лицата, спускащи се към беззащитните устни, толкова достъпни за удоволствия и за рани. Той ги гледаше, преди да заспи. Протягаше ръка и докосваше топлата плът — сатена на бедрата и хълбоците, пламтящите устни — и рядко, о, толкова рядко погалваше триъгълника, за да почувства туптящия пулс. Там имаше такава утеха, че той заспиваше и пулсът смекчаваше ужаса на сънищата му. В сънищата си мразеше съвсем младите и искаше да ги унищожи. Сънуваше тела на млади мъже, нахвърляни в окопи, хиляди моряци на мили под морската повърхност, огромни небеса, затъмнени от телата на изследователи на космоса в скафандри, въртящи се до безкрайност в черните дупки на вселената.

Той сънуваше наяве. Но пак наяве разбираше, че сънищата му са някаква форма на старческа лудост, отвращение от собственото му тяло. Мразеше кожата си, лъскава като стара рана, кафявите петна по ръцете и по плешивото си теме, тези отвратителни лунички на смъртта, отслабващото си зрение, хилавостта на крайниците си, угасващото сърце, злото, разяждащо като тумор ума му, бистър като кристал.

О, колко жалко, че орисниците идват при люлките на новородените деца, за да им дадат своите три вълшебни подаръка! Тези деца нямат нужда; старците като него би трябвало да получават такива подаръци. Особено старците с ум, бистър като кристал.