Марио Пузо
Четвъртият К (9)

Глава IX

Същата сряда следобед Питър Клут положително беше единственият служител във Вашингтон, който почти не обърна внимание на новината, че е убита дъщерята на президента. Беше съсредоточил енергията си върху заплахата от атомната бомба.

Като заместник-ръководител на ФБР бе поел почти изцяло отговорността за ведомството. Титуляр бе Кристиан Клий, но той само държеше юздите на властта и го насочваше към по-здраво ръководство от страна на министерство на правосъдието, което също му беше поверено. Съчетаването на тези постове тревожеше Питър Клут. Освен това го притесняваше обстоятелството, че Тайната служба също е подчинена на Клий. На Клут не му допадаше такова прекалено съсредоточаване на власт в ръцете на един човек. Знаеше, че съществува самостоятелно елитно подразделение на пряко подчинение на Клий, което само формално се числеше към ФБР и се състоеше от бивши колеги на Кристиан Клий от ЦРУ. Това го смущаваше.

Но атомната заплаха бе рожба на Питър Клут. Той щеше да е режисьорът. За щастие имаше конкретни директиви за действие в подобни случаи и освен това бе участвал в семинари за висши служители, които бяха изцяло посветени на проблема с вътрешните ядрени заплахи. Кой друг, ако не Клут бе специалист в конкретния случай? Не можеше да се оплаче и от липса на хора. По време на управлението на Клий съставът на ФБР се увеличи трикратно.

Когато за пръв път видя заплашителното писмо и приложените схеми, Клут незабавно пристъпи към действие според директивите. Усети също лек страх. Дотогава се бяха получавали стотици заплахи, само някои изглеждаха правдоподобни, но нито една не звучеше така убедително. Директивите изискваха всички заплахи да се запазват в тайна.

Клут незабавно препрати писмото до командния пост на Департамента по енергетика в Мериленд, където специалното оборудване се използуваше само за такива цели. Обади се също на специалните екипи на Департамента по енергетика със седалище Лас Вегас, които се наричаха „Нест“. Групите „Нест“ вече прехвърляха техника и детектори в Ню Йорк. С други самолети щяха да пристигнат специално обучени хора. Те щяха да използуват маскирани камиони и усъвършенствано оборудване за проверка на нюйоркските улици. Щяха да се използват и хеликоптери, а хора с гайгерови броячи щяха да пребродят града пеша. Не това обаче тревожеше Клут. Той трябваше само да осигури въоръжена охрана от ФБР за групите „Нест“ и да се заеме с разкриването на злодеите.

Хората от Департамента по енергетика в Мериленд проучиха писмото и изпратиха психологически портрет на автора. „Тези момчета наистина са страхотни“, помисли Клут. Нямаше представа как постигат това. Разбира се, една от очевидните нишки бе липсата на искане за пари. Също така определената политическа позиция. Щом получи портрета, Клут изпрати на проверка поне хиляда души.

В психологическия портрет се казваше, че авторът на писмото вероятно е много млад и високообразован. По всяка вероятност е студент по физика в реномиран университет. Само от тази информация Клут успя за няколко часа да стигне до двама много подходящи заподозрени и оттам всичко потръгна с учудваща леснина. Беше работил цяла нощ, направляваше екипите, изпратени по задачи. Когато научи за убийството на Тереза Кенеди, той решително изхвърли тази информация от мислите си, с изключение на проблесналата догадка, че всичко това може да е свързано по някакъв начин. Но задачата му тази вечер беше да намери автора на заплахата с атомната бомба. Слава богу, това копеле беше идеалист. Така по-лесно щяха да го разкрият. Алчните мръсници, които биха направили подобно нещо за пари, бяха милиони и търсенето сред тях щеше да е трудно.

Докато чакаше информацията, Клут прегледа на компютъра всички предишни ядрени заплахи. Досега никога не бе откривано ядрено оръжие и шантажистите, арестувани при опит да получат откупа, признаваха, че никога не са разполагали с такова. Някои от тях имаха бегли научни познания. Други бяха преписвали убедителна информация от едно списание на левицата, публикувало статия с описание на производството на ядрени оръжия. Списанието първоначално се бе противопоставило на публикацията, но въпросът стигна до Върховния съд, който постанови, че отказът да се отпечата статията представлява нарушаване на свободата на словото. Самата мисъл за случая разтреперваше сега Питър Клут от гняв. Тази идиотска страна щеше да се самоунищожи. Отбеляза с интерес още нещо: в нито един от случаите, които наброяваха над двеста, нямаше замесени жени, чернокожи и дори чуждестранни терористи. Всички бяха проклети верноподаници, алчни американски мъже.

Свърши с компютъра и се замисли за своя шеф Кристиан Клий. Наистина не му харесваше как Клий ръководи работите. Клий смяташе, че единствената задача на ФБР е да охранява президента на Съединените щати. За целта Клий използуваше не само управлението на Тайната служба, но бе изградил и специални отделения към всеки орган на ФБР в страната, чиято главна задача беше да надушват възможните опасности за президента. Клий отклоняваше голяма част от сътрудниците от други операции на ФБР, за да се занимават с това.

Клут се опасяваше от властта на Клий, от специалния отдел с бивши служители на ЦРУ. С какво, по дяволите, се занимаваха? Питър Клут не знаеше, а имаше пълното право да знае. Отделът беше на пряко подчинение на Клий. В едно толкова чувствително към общественото мнение ведомство като ФБР подобно обстоятелство беше много неблагоприятно. Досега не се беше случило нищо. Клут полагаше много усилия да се опази, да излезе сух от водата, когато специалният отдел забъркваше някоя каша, която можеше да им навлече на главите Конгреса с неговите специални комисии за разследване.

В един часа през нощта помощникът на Клут дойде да докладва, че двамата заподозрени са под наблюдение. Наличните доказателства потвърждаваха психологическия портрет, имаше и косвени улики. Трябваше само заповед за арестуване.

Клут каза на своя помощник:

— Първо трябва да уведомя Клий. Остани тук, докато му се обадя.

Клут знаеше, че Клий или е в кабинета на началника на канцеларията на президента, или всемогъщите телефонисти на Белия дом ще го открият, ако не е там. Завари Клий още с първото позвъняване.

— Вързахме нещата по онзи специален случай — каза му Клут. — Но ми се струва, че трябва да докладвам, преди да ги заловим — можеш ли да дойдеш?

Гласът на Клий беше напрегнат:

— Не, не мога. Сега трябва да съм с президента, нали разбираш.

— Тогава да действам ли и да те известя по-късно? — попита Клут.

Последва дълга пауза от другия край. После Клий проговори:

— Мисля, че ще имаме време да те изслушаме тук. Изчакай ме, ако ме няма. Но побързай.

— Тръгвам веднага — каза Клут.

Не беше необходимо, който и да е от двамата да предлага обсъждане по телефона. Това беше изключено. Всеки можеше да подслуша разговора по безкрайните канали на ефира.

Клут пристигна в Белия дом, заведоха го в малка зала. Клий го чакаше. Беше махнал протезата и разтриваше чукана през чорапа.

— Имам само няколко минути — каза Клий. — Влизам на голямо съвещание с президента.

— Господи, съжалявам — отговори Клут. — Как го приема той?

Клий поклати глава:

— Никога не можеш да кажеш какво му е на Франсис. Изглежда добре.

Пак поклати глава, сякаш от изумление, после припряно добави:

— Както и да е, да видим другото.

Погледна Клут неодобрително. Винаги се дразнеше от външността му. Клут никога не изглеждаше уморен, беше от онзи тип мъже, чиито ризи и костюми изобщо не се мачкат. Винаги носеше плетени вълнени вратовръзки с квадратен възел, обикновено светлосиви, а понякога идиотско черни.

— Засякохме ги — започна Клут. — Двама младежи, двайсетгодишни, от ядрените лаборатории на Масачузетския технологически институт. Гении, коефициент на интелигентност над сто и шейсет, от богати семейства, клонят към левицата, участници в протестните антиядрени демонстрации. Имат достъп до поверителни документи. Отговарят на психологическия портрет. Седят си в бостънската лаборатория и работят по някакъв проект на правителството и университета. Преди няколко месеца са идвали в Ню Йорк, някакво приятелче ги свалило и на тях страхотно им харесало. Той е сигурен, че им е било за пръв път. Смъртоносна комбинация — идеализъм и излишък от младежки хормони. Сега вече съм ги блокирал.

— Имаш ли неоспорими доказателства? — попита Кристиан. — Нещо конкретно?

— Няма да ги измъчваме и даже няма да ги обвиняваме — отвърна Клут. — Това е предварителен арест в съответствие със законите за ядреното оръжие. След като ги хванем, те ще си признаят и ще ни кажат къде е оная проклетия, ако изобщо я има. Аз лично се съмнявам. Мисля, че тази част от историята е кьорфишек. Но е сигурно, че те са написали писмото. Отговарят на психологическия портрет. Освен това датата на писмото съвпада с деня, когато са отседнали в хотел „Хилтън“ в Ню Йорк. Оттук ще ги подхванем.

Кристиан често се възхищаваше на възможностите на всички държавни ведомства с техните компютри и първокласна електронна техника. Беше смайващо как можеха да проследят всекиго по което и да е време и на което и да е място, независимо от взетите предпазни мерки. Компютрите можеха да прегледат хотелските регистри в целия град за по-малко от час. Имаше и други сложни и сериозни неща. Разходите, разбира се, бяха астрономически.

— Добре, ще ги заловим — каза Кристиан, — но не съм сигурен, че можеш да ги принудиш да си признаят. Те са умни момчета.

Клут погледна Кристиан право в очите:

— Е, Крис, няма да си признаят, ние сме цивилизована страна. Просто ще оставим бомбата да избухне и да избие хиляди хора.

Усмихна се за миг почти злокобно:

— Или ще отидеш при президента и ще го убедиш да подпише заповед за медицински разпит. Раздел девети от Закона за контрол върху атомните оръжия.

През цялото време Клут насочваше разговора натам. Кристиан бе отхвърлял същата мисъл цяла нощ. Винаги беше недоумявал как страна като Съединените щати може да има такъв секретен закон. Печатът лесно можеше да го разкрие, но и тук съществуваше договореност между собствениците на средствата за масово осведомяване и управниците на държавата. Затова законът не беше известен на обществеността, както всъщност редица други закони за ядрените изследвания.

Кристиан познаваше Раздел девети много добре. Като юрист му се беше възхищавал. Но бруталността на закона неизменно го отблъскваше.

По същество Раздел девети упълномощаваше президента да издава заповеди за използуване на химически средства за интервенция в мозъка, която принуждаваше всеки да казва истината — детектор на лъжата право в мозъка. Законът беше разработен специално за изтръгване на информация за местоположението на ядрени устройства. В случая пасваше идеално. Нямаше да има мъчения. Просто щяха да се измерват всички химични промени в мозъка, за да се провери дали винаги се казва истината. Щеше да е хуманно. Единствената уловка беше, че никой не знаеше какво всъщност се случва с мозъка след операцията. Опитите показваха, че в редки случаи се наблюдава частична загуба на паметта, известно леко разстройство. Умственото развитие не се забавяше, това би било прекалено, но както се казва, който се бои от вълци, не ходи в гората. Единственото затруднение беше десетпроцентната вероятност от пълна амнезия. Можеше изцяло да се заличи миналото на оперирания.

Кристиан каза:

— Може да греша, но възможно ли е това да е свързано с отвличането на самолета и убийството на папата? Даже залавянето на онзи тип в Лонг Айлънд прилича на трик. Дали и това не е част от замисъла, димна завеса, капан?

Клут дълго го гледа, сякаш се съмняваше в отговора.

— Не е изключено — каза той. — Все пак подозирам, че имаме работа с някое от прочутите съвпадения в историята.

— Те винаги водят до трагедии — кисело отбеляза Кристиан.

Клут продължи:

— Тези двамата са просто луди по свой гениален начин. Те са политически активни. Обзети са от мисълта за глобалната ядрена опасност. Тях не ги интересуват сегашните политически кавги. Изобщо не им пука за арабите и Израел или бедните и богатите в Америка. Или пък демократите и републиканците. Те просто искат земята да се върти по-бързо около своята ос. Нали разбирате.

Той се усмихна презрително:

— Всички те се смятат за богове. Недостижими.

Но Кристиан беше спокоен за едно нещо. Имаше политически шрапнел, полетял около тези два проблема. „Не избързвай, помисли той, Франсис сега е в ужасна опасност. Кенеди ще трябва да се защити.“ Може би щяха да успеят да противодействат на едното с другото. Той се обърна към Клут:

— Слушай, Питър, искам това да е най-тайната ни операция. Дръж я далече от всички. Искам двете момчета да бъдат заловени и задържани в болницата ни във Вашингтон. Само ти, аз и агентите от специалния отдел. Напъхай Закона за контрол върху атомните оръжия под носа на агентите за пълна секретност. С никого да не се срещат, да разговарят само с мене. Аз лично ще водя разпитите.

Клут го погледна особено. Не му харесваше прехвърлянето на операцията към специалния отдел на Клий.

— Медицинският екип ще иска да види президентската заповед, преди да инжектират химикалите в мозъка на момчетата.

— Ще питам президента — отговори Кристиан.

Питър Клут подхвърли:

— Времето е решаващо в този случай, а ти каза, че сам ще водиш разпитите. А аз? Ами ако президентът те задържи?

Кристиан се усмихна и каза:

— Не се тревожи. Ще бъда там. Никой друг, само аз, Питър. Сега кажи подробностите.

Мислеше си за други неща. Скоро щеше да се срещне с шефовете на специалния отдел на ФБР и да им нареди да организират електронно и компютърно наблюдение над най-важните членове на Конгреса и Сократовия клуб.

 

 

Адам Грес и Хенри Тибът бяха заложили атомната си бомбичка — бомба, конструирана с много труд и изобретателност. Вероятно голямата гордост от усилията ги изкуши да я използуват за такова велико дело.

Следяха вестниците, но писмото не се появи на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. По въпроса не се съобщаваше нищо. Не им бяха дали възможност да посочат на властите местоположението на бомбата след удовлетворяването на техните искания. Бяха пренебрегнати. Това ги плашеше и в същото време ги ядосваше. Сега бомбата щеше да избухне и да избие хиляди хора. Но може би така щеше да е по-добре. Как иначе светът би обърнал внимание на опасностите от използуването на атомната енергия? Как иначе щяха да се принудят хората на власт да инсталират необходимите съоръжения? Бяха изчислили, че бомбата ще разруши най-малко четири до шест карета в центъра на Ню Йорк. Съвестта им беше чиста. Бяха се постарали да конструират бомбата така, че да причини минимално радиоактивно заразяване. Съжаляваха, че ще има известен брой човешки жертви. И все пак за човечеството това щеше да е твърде ниска цена, за да види грешките си. Налагаше се изграждането на непробиваеми инсталации, всички държави в света щяха да забранят производството на атомни бомби.

В сряда Грес и Тибът работиха в лабораторията, докато всички от института не се разотидоха. После започнаха да спорят дали да не се обадят по телефона, за да предупредят властите. В началото изобщо не се канеха да възпламенят бомбата. Тогава им се искаше да видят писмото си публикувано в „Ню Йорк Таймс“ и след това да отидат в Ню Йорк и да обезвредят бомбата. Но сега вече всичко им се струваше война на волята. Как можеше да се отнасят с тях като с деца, да им се подиграват, когато те бяха в състояние да направят толкова много за човечеството? Или пък щяха да ги изслушат? Не можеха по съвест да продължат научната работа, ако с нея щеше да злоупотребява политическата върхушка.

За наказанието бяха избрали Ню Йорк, защото при посещенията там се бяха ужасили от усещането за злото, което им се струваше, че залива улиците. Плашещи просяци, нахални шофьори, груби продавачи, безчислени взломни кражби, улични изнудвания и убийства. Особено ги отвращаваше Таймс Скуеър. Този площад така гъмжеше от хора, че приличаше на огромна мивка, пълна с хлебарки. На Таймс Скуеър мошениците, наркоманите и проститутките им се видяха толкова страшни, че Грес и Тибът се оттеглиха ужасени в хотелската стая в горната част на града. Затова с напълно оправдан гняв бяха решили да поставят бомбата на самия Таймс Скуеър.

Адам и Хенри бяха не по-малко шокирани от всички останали, когато видяха по телевизията убийството на Тереза Кенеди. Но същевременно малко се ядосаха, че така се отклони вниманието от собствената им операция, която в крайна сметка беше по-важна за съдбата на човечеството.

Двамата се бяха изнервили. Адам бе доловил особени щракания по телефона и му се струваше, че следят колата му. Беше почувствал електрически смущения, когато някои мъже минаваха покрай него по улиците. Разказа на Тибът за тези неща.

Хенри Тибът беше много висок и много слаб, сякаш бе направен от жици, свързани помежду си с парченца плът и прозрачна кожа. Притежаваше по-силен в науката ум и по-здрави нерви от Адам.

— Реагираш като всички престъпници — каза той на Адам. — Нормално е. При всяко почукване на вратата ти се струва, че идва полицията.

— Ами ако и това се случи? — попита Адам Грес.

— Мълчиш, докато дойде адвокатът — отговори Хенри Тибът. — Това е най-важното. Ще ни дадат по двайсет и пет години само заради писмото. Така че ако бомбата избухне, ще получим само още по няколко години отгоре.

— Мислиш ли, че могат да ни проследят? — попита Адам.

— Няма начин — увери го Хенри. — Освободихме се от всичко, което може да послужи за доказателство. Господи, ние ли сме по-умни, или те?

Това поуспокои Адам, но той пак се поколеба:

— Може би трябва да им се обадим и да кажем къде е бомбата.

— Не — възрази Хенри. — Вече са нащрек. Ще са готови да засекат телефонното обаждане. Това е единственият начин да ни хванат. Само запомни, ако нещо се обърка, мълчи. Хайде сега на работа.

Адам и Хенри работиха до късно вечерта в лабораторията, защото им се щеше да са заедно. Искаха да говорят за това, което бяха направили, и възможностите по-нататък. Двамата младежи имаха силна воля, бяха възпитани смело да отстояват убежденията си, да презират всяка власт, която отказва да признае разумните доводи. Бяха сътворили математически формули, способни да променят съдбата на човечеството, но нямаха никаква представа за сложните взаимоотношения на цивилизацията. Въпреки забележителните си постижения, още не бяха съзрели и не бяха се враснали в обществото.

Както се готвеха да тръгват, иззвъня телефонът. Обаждаше се бащата на Хенри. Той каза: „Слушай внимателно, синко. ФБР ще те арестува. Не им казвай нищо, докато не ти позволят да се видиш с адвокат. Не казвай нищо. Зная…“.

В същия миг вратата на стаята се отвори и нахълтаха въоръжени мъже.