Марио Пузо
Четвъртият К (22)

Глава XXII

Един федерален съдия постанови освобождаването на Хенри Тибът и Адам Грес.

Държавата не оспори неправомерността на арестуването им. Държавата не оспори и липсата на постановление за задържането им. Личеше си, че адвокатите на Грес и Тибът си бяха свършили добре работата и бяха използували всички правни основания.

Американците побесняха. Те обвиняваха администрацията на Кенеди и ругаеха правната система. По улиците на големите градове се събираха тълпи, настояващи за смъртта на Грес и Тибът. Създаваха се доброволни организации за осъществяване на народната воля.

Грес и Тибът веднага заминаха за Южна Америка, където им бе осигурено убежище, финансирано от богатите им родители.

 

 

Два месеца преди президентските избори направените анкети показваха, че победата на Франсис Кенеди няма да бъде толкова внушителна, че да му позволи да прокара в кабинета си своите кандидати за Конгреса.

Имаше и други проблеми — скандал с любовницата на Юджийн Дази, обвинения срещу министъра на правосъдието на САЩ Кристиан Клий, че умишлено е допуснал експлозията на атомната бомба, скандал с Кану и Клий относно използуването на средства от кабинета на военния съветник и пренасочването им към секретните служби.

А може би и самият Франсис Кенеди бе отишъл твърде далеч. Америка не бе подготвена за неговия тип социализъм. Тя не бе готова да отхвърли съществуващата социална структура. Американците не желаеха да бъдат равни, те искаха да са богати. Почти всички щати си имаха собствена лотария, чиито печалби възлизаха на милиони. Лотарийни билети купуваха повече хора, отколкото участваха в изборите за държавен глава.

Освен това властта на конгресмените и сенаторите от състава на правителството бе огромна. Средствата за техните екипи се заделяха от държавата. Пък и към тях се стичаха и огромни суми под формата на дарения от различни корпорации, които те използуваха за ловки реклами по телевизията. Чрез участието си в правителството те си осигуряваха участие в специални политически предавания по телевизията и поява в средствата за масова информация, което увеличаваше неимоверно популярността им.

С деликатната прецизност на средновековен отровител Лорънс Салънтайн бе организирал цялата кампания срещу Кенеди толкова успешно, че сега той вече бе начело на групата от Сократовия клуб.

Президентът Кенеди изучаваше доклада на своите сътрудници, в който се правеше прогнозата, че неговите кандидати за Конгреса вероятно няма да бъдат избрани. Мисълта, че той отново може да се окаже в положението на безсилен лидер, му се отразяваше направо физически. Той се чувстваше като болен. А освен това го бе обзела и някаква необяснима ярост в съчетание с отблъскваща злоба. Засрамен от подобни недостойни емоции, той насочи вниманието си към секретните оперативни планове на Кристиан Клий.

Веднага забеляза, че докладът на Кристиан му е връчен директно по преките канали. А основания за това явно имаше. Информацията бе ужасяваща, но още по-необичаен бе планът на Клий за решаване на проблема.

Налага се да се жертват морални принципи, помисли си Кенеди, и добре разбирайки цената на всичко това, подписа документа и даде съгласието си.

 

 

На трети септември Кристиан Клий се появи в кабинета на вицепрезидентката, без преди това да е поискал среща. Като допълнителна предпазна мярка той бе предупредил и шефа на охраната на Хелън Дюпре, преди да се изправи пред секретарката й и да обяви, че посещението му е спешно.

Вицепрезидентката бе доста изненадана, тъй като според протокола не беше редно той да я посещава, без да е предупредил или без да е поискал позволение. За момент той дори се притесни, че тя може да се обиди, но тя бе твърде интелигентна, за да го направи. Веднага й стана ясно, че Кристиан Клий би нарушил протокола, само ако е налице някоя особено сериозна причина за това. Но я обзе някакво безпокойство. Какво ли още би могло да се е случило след целия ужас на изтеклите няколко месеца?

Клий мигновено усети безпокойството й.

— Няма за какво да се притеснявате — каза той. — Просто имаме малък проблем с охраната на президента. Изолирали сме кабинета ви, като част от мерките, които взимаме. Най-добре е да не използвате телефона, а да се обръщате директно към най-близките си сътрудници. Аз лично ще остана при вас през целия ден.

Дюпре веднага схвана, че каквото и да става, тя няма да поеме управлението на страната и това е причината Клий да бъде тук.

— Но ако президентът има проблеми с охраната, какво правите вие при мен? — запита тя. И без да изчака отговора на Клий, продължи: — Ще трябва лично да проверя това с президента.

— Той е на политически обяд в Ню Йорк — каза Клий.

— Зная — отвърна тя.

Клий си погледна часовника.

— Президентът ще ви се обади след около час и половина — каза той.

Когато телефонът звънна, Клий наблюдаваше лицето на Дюпре. Тя не показваше с нищо учудването си, само на два пъти зададе въпроси. Добре, помисли си Клий, тя ще се оправи, не е нужно той да се притеснява за нея. В този момент тя направи нещо, което събуди възхищението на Кристиан; той не смяташе, че е способна на това, тъй като поначало вицепрезидентите са известни със своята плахост. Тя запита Кенеди дали може да говори с Юджийн Дази, началника на канцеларията на президента. Когато Дази хвана слушалката, тя само го запита за работния им график за следващата седмица и след това приключи разговора. Всъщност тя проверяваше дали наистина е говорила с президента, независимо от това, че бе познала гласа му. От въпросите, които зададе, само Дази би разбрал за какво става дума. По този начин тя искаше да бъде сигурна, че наистина е говорила с тях.

Сега Хелън Дюпре ледено се обърна към Клий — „Явно усеща, че има нещо гнило“, помисли Клий — и каза:

— Президентът ме информира, че ще използвате кабинета ми като команден пункт и че съм под вашите разпореждания. Това ми се струва твърде необичайно. Може би ще ми обясните.

— Извинявам се за всичко това — отвърна Клий. — Нека изпием по едно кафе и ще ви обясня. Тогава ще знаете, каквото знае и президентът — което беше вярно, но само от една страна. Тя нямаше да знае това, което знаеше Клий.

Хелън Дюпре го наблюдаваше много внимателно. Клий знаеше, че тя не му вярва. Но жените не разбираха властта, не разбираха съвършената ефикасност на насилието. Той събра цялата си енергия, за да я убеди в искреността си. Когато час по-късно свърши, тя изглеждаше спечелена. Много красива и интелигентна жена, помисли си Клий. Жалко, че никога няма да стане президент на Съединените щати.

През този великолепен летен ден президентът Франсис Кенеди трябваше да произнесе реч на политическия обяд, организиран в конгресната зала на хотел „Шератон“ в Ню Йорк, а след това тържествената колона от коли щеше да се спусне триумфално по Пето авеню. После той щеше да говори близо до мястото, където бе избухнала атомната бомба. Мероприятието бе запланувано от три месеца и бе огласено нашироко чрез средствата за масово осведомяване. Кристиан Клий много мразеше подобни мероприятия, тъй като президентът се излагаше на твърде голяма опасност. Светът бе пълен с ненормални хора, а в очите на Клий дори и полицаите бяха заплаха, защото бяха въоръжени, а и защото бяха напълно корумпирани от необузданата престъпност в града.

Клий вземаше свои собствени обстойни предпазни мерки. Само оперативните му сътрудници от Тайната служба бяха наясно с това колко много хора се използваха за охрана на президента при редките му публични появи.

Предварително се изпращаха специализирани екипи, крито патрулираха и проучваха района на посещението двадесет и четири часа в денонощието. Два дни преди посещението пристигаха още хиляда души, които се смесваха с тълпите, дошли да поздравят президента. Те стояха в челните редици от двете страни и отпред на колоната коли и се държаха като част от тълпата, но на практика бяха нещо като линията Мажино. Други петстотин души заемаха позиции на покривите на околните сгради. Те бяха много добре въоръжени и наблюдаваха непрекъснато всички прозорци, които гледаха към моторизираната колона. Освен това президентът разполагаше и със своя собствена лична охрана, състояща се от сто души. Естествено имаше и цивилни агенти от Тайната служба, специално акредитирани към вестниците и към телевизионните екипи. Те бяха снабдени с фотоапарати и се придвижваха с колите на телевизията.

Но това далеч не изчерпваше възможностите на Кристиан Клий. По време на почти четиригодишното управление на Кенеди бяха направени пет опита за покушение срещу него. Нито един от тях не бе успешен, разбира се. Потенциалните убийци бяха все някакви откачени типове и понастоящем се намираха зад решетките в най-силно охраняваните федерални затвори. Клий беше взел такива мерки, че ако те някога се окажеха на свобода, да се намерят основания веднага да ги приберат обратно в затвора. Невъзможно беше да се арестуват всички идиоти в САЩ, които непрекъснато заплашваха, че ще убият президента — с писма, по телефона или чрез заговори и крясъци по улиците, — но Кристиан Клий бе успял да направи живота им достатъчно черен, така че те бяха твърде заети да се грижат за собствената си безопасност, вместо да се вълнуват от някакви грандиозни идеи. Той следеше пощата им, подслушваше телефоните им, следеше ги по улиците и ги бе вкарал в компютрите си. Стигаше само да се изплюят на тротоара, и вече бяха загазили.

Всички тези предпазни мерки и планове бяха в пълен ход през този септемврийски ден, когато президентът Франсис Зейвиър Кенеди произнасяше речта си на политическия обяд в конгресната зала на хотел „Шератон“ в Ню Йорк. Сред слушателите бяха разпръснати стотици хора от Тайната служба, а след влизането на президента в сградата тя бе напълно изолирана от околния свят.

 

 

На същия този ден, трети септември, Ани бе излязла на покупки и вървеше по Пето авеню. През трите седмици на престоя си в САЩ тя успя да постави всичко в пълен ред. Бе провела планираните телефонни разговори и се бе срещнала с двете групи екзекутори, които най-сетне бяха пристигнали в Ню Йорк, маскирани като членове на екипажа на един от петролните танкери на Бърт Одик. Те вече бяха заели подготвените за тях два апартамента. Готово беше и оръжието, доставено от специална нелегална снабдителна мрежа, която не участваше в главната схема.

Ани не знаеше, че хората на Кристиан Клин засичаха всичките й телефонни обаждания и я следяха навсякъде. Засичани бяха и обажданията на двете групи убийци, независимо, че те се обаждаха на Ани от улични телефони. Кристиан Клий бе в течение на всичките им разговори.

Но това, което никой не знаеше, бе решението й задачата да приключи със самоубийство.

Ани вървеше и си мислеше колко странно е това, че е излязла на пазар само четири часа, преди да сложи край на живота си.

 

 

Сал Тройка и Елизабет Стоун бяха здравата потънали в работа в кабинета си и подреждаха информацията, която щеше да докаже, че Кристиан Клий би могъл да предотврати избухването на атомната бомба.

Жилището на Елизабет Стоун се намираше само на десет минути път с кола от кабинета им. Така че през обедната почивка те прекараха един-два часа в леглото.

Озовали се в леглото, те напълно забравиха напрежението в службата си. Един час по-късно Елизабет отиде да вземе душ, а Сал, все още необлечен, отиде във всекидневната и пусна телевизора. Предаването го изуми. Той погледа няколко мига, изтича до банята и измъкна Елизабет изпод душа. Тя малко се изплаши от грубостта му, докато той я дърпаше към всекидневната, гола, със стичаща се от тялото й вода.

Там, впила поглед в екрана на телевизора, тя започна да плаче. Сал я прегърна и каза:

— Смятай, че това е краят на неприятностите ни.

 

 

Предизборната реч на трети септември в Ню Йорк се смяташе за една от най-важните точки по пътя на президента Франсис Кенеди към преизбирането му. Предвиждаше се тя да окаже голямо психологическо въздействие върху нацията.

Тук на първо място се имаше предвид обядът в конгресната зала на хотел „Шератон“ на Петдесет и осма улица. Президентът щеше да говори пред най-влиятелните и най-видните жители на града. На обяда щяха да се събират допълнителни средства за повторното изграждане на онази част на Ню Йорк, която беше разрушена от атомната бомба. Един архитект бе направил дарение под формата на план за мемориален комплекс, който да бъде разположен на част от опустошения район, а останалата част щеше да представлява малък парк с езеро. Градският съвет щеше да отпусне земята.

След обяда се предвиждаше Кенеди да поведе колоната от коли по Сто двадесет и пета улица и по Седмо и Пето авеню да стигнат до мястото, където да положат символичен мраморен венец върху купчината отломки, останала от Таймс Скуеър.

Като един от спонсорите на обяда, Луис Инч бе седнал на трибуната заедно с президента Кенеди и се надяваше да може да го придружи до колата му, за да попадне пред обектива на камерите на журналистите от вестниците и телевизията. Но за голямо негово учудване хората от Тайната служба го отрязаха и обградиха Кенеди с жива верига, докато той излизаше през един заден изход.

Отвън на улиците имаше огромни тълпи. Но охраната бе успяла да разчисти едно място с диаметър около тридесет метра, където се намираше президентската лимузина. Мястото се покриваше от достатъчно хора от Тайната служба, а извън него за тълпата се грижеше полицията. По ръба на този периметър местата бяха заети от фотографи и телевизионни екипи, които се втурнаха напред веднага щом първите служители от охраната излязоха от хотела. След това обаче последва необяснима петнайсетминутна пауза.

Най-сетне президентът излезе от хотела и закриван от телевизионните камери, с бързи крачки се запъти към лимузината си. Точно в този момент улицата избухна в добре режисиран кървав балет.

Шестима души пробиха полицейския кордон, помитайки част от него, и се втурнаха към бронираната лимузина на президента. Секунда по-късно други шест души пробиха отсрещния кордон и с огън от автоматичните си оръжия покосиха петдесетте души от охраната, заели места около лимузината.

В следващия миг на откритото пространство долетяха осем коли, от които изскочиха хората от Тайната служба в бойно облекло и бронирани жилетки, които ги караха да изглеждат като гигантски балони, с автоматични пушки и автомати. Те веднага откриха стрелба и притиснаха похитителите. Стреляха прецизно и пестеливо и за по-малко от половин минута всичките дванадесет атентатори бяха мъртви и лежаха проснати със замлъкнало оръжие. Президентската лимузина бързо потегли и се отдалечи, последвана от няколко коли на охраната.

В този момент Ани с върховно усилие на волята препречи пътя на лимузината. В ръцете си държеше два книжни плика за пазар, в които имаше експлозивен гел — две мощни бомби, които тя задейства, докато колата, вече твърде късно, направи опит да я заобиколи, но не успя и я удари. Лимузината хвръкна във въздуха поне на три метра и падна, обгърната от пламъци. Силата на експлозията разкъса на парчета намиращите се в нея пътници. От Ани също не остана нищо, освен малки късчета хартия от книжните пликове за пазар.

На един от телевизионните оператори му бе хрумнало да извърти камерата, за да обхване в панорамен кадър всичко, което ставаше. Когато избухна престрелката, хиляди хора се бяха проснали на земята и продължаваха да лежат, сякаш просейки милост от някакво жестоко божество. Сега от тази просната маса се стичаха реки от кръв от ударените при престрелката и от убитите при избухването на бомбите. Контузените бяха мнозина и сега, след като всичко приключи, те се изправяха, залитайки. Всичко това бе уловено от камерата и предадено на ужасената нация.

 

 

В кабинета на вицепрезидентката Дюпре Кристиан Клий скочи от стола си и извика:

— Какво става, по дяволите!

Без да откъсва поглед от екрана на телевизора, Хелън Дюпре го запита рязко:

— Кой беше онзи нещастник, който зае мястото на президента?

— Един от хората ми — отвърна Кристиан Клий. — Но не трябваше да ги допускат толкова близо.

Дюпре го наблюдаваше хладно. След това я обзе такава ярост, каквато той никога не бе виждал у нея.

— Защо, по дяволите, не отложихте цялото нещо? — изкрещя тя. — Защо не предотвратихте тази трагедия? Загинаха хора, които бяха дошли да видят президента си. Загинаха и ваши служители. Уверявам ви, че лично ще поискам от президента и от съответната сенатска комисия да разгледат поведението ви.

— Вие изобщо не разбирате какво говорите — отвърна Клий. — Знаете ли по колко пъти всеки ден заплашват президента? Ако се вслушвахме във всички заплахи, то президентът щеше да е затворник в Белия дом.

Докато той говореше, Хелън Дюпре изучаваше лицето му.

— Защо използвахте двойник точно този път? — запита тя. — Към това се прибягва в краен случай. А пък ако положението е било толкова сериозно, защо изобщо допуснахте президентът да отиде там?

— На тези въпроси ще ви отговоря, когато станете президент — остро каза Клий.

— Къде е Франсис сега?

Клий я изгледа така, сякаш не възнамеряваше да отговаря.

— На път за Вашингтон. По-добре да е тук, защото не знаем мащабите на заговора. В момента е в пълна безопасност.

Дюпре каза с ирония в гласа:

— Значи казвате, че е в пълна безопасност. Предполагам, че сте уведомили и останалите сътрудници и те също знаят, че той е в безопасност. Ами народът на Америка? Кога на него ще му бъде казано, че президентът е в безопасност?

Клий отвърна:

— Дази е уредил всичко. Президентът ще се появи по телевизията и ще се обърне към нацията веднага щом пристигне в Белия дом.

— Това ще отнеме доста време — каза вицепрезидентката. — Защо сега не уведомите средствата за масова информация, за да се успокоят хората?

— Защото не знаем каква точно е ситуацията в момента — отвърна спокойно Клий. — Пък и нека широката публика се попритеснява малко за него.

В този момент на Хелън Дюпре й се стори, че разбира всичко. Тя знаеше, че Клий би могъл да спре цялото нещо, преди то да е достигнало своята кулминация. Обзе я дълбоко презрение към този човек, а след това си спомни и как го обвиняваха, че е могъл да предотврати и избухването на атомната бомба, но не го е направил. Сега вече бе убедена, че и това обвинение е вярно.

Но най-вече тя бе отчаяна — разбираше, че Клий никога не би могъл да направи това, без съгласието на президента Франсис Кенеди.