Марио Пузо
Четвъртият К (17)

Глава XVII

Ръководеният от Кристиан Клий специален отдел на ФБР поддържаше компютърно наблюдение на Сократовия клуб и на членове на Конгреса. Сутрин Клий винаги започваше с преглед на изготвения от отдела бюлетин. Сам боравеше с настолния компютър, в който бяха вкарани лични досиета под известни само нему тайни кодове.

Една сутрин извика от паметта досиетата на Дейвид Джетни и Крайдър Коул. Клий вярваше на интуицията си, а този път тя му подсказваше, че Джетни може да създаде неприятности. За Коул вече нямаше нужда да се безпокои — младежът бе станал запален мотоциклетист и бе разбил главата си в една каменна скала в Прово, Юта. Загледа се внимателно в появилия се на видеомонитора образ — чувствително лице с тъмни хлътнали очи. Лицето, красиво в покой, ставаше заплашително напрегнато, когато Джетни бе развълнуван. Чувствата ли бяха грозни, или самата структура на лицето? Джетни не бе стриктно следен, а само заподозрян. Но когато Клий прочете изписаните върху компютъра донесения, той усети чувство на задоволство. Дейвид Джетни му заприлича на скрито в яйце ужасно насекомо, което разчупва черупката си.

Дейвид Джетни бе стрелял с пушка по Луис Инч заради една млада жена на име Айрийн Флечър. Айрийн се зарадва, че някой се е опитал да убие Инч, но изобщо не знаеше, че любовникът й е дал изстрелите. Въпреки че всекидневно настоятелно го молеше да й разказва за най-съкровените си желания.

Бяха се запознали на авеню „Монтана“, където тя бе продавачка в известната хлебарница „Фиома“, която продаваше най-хубавите хлебни изделия в Америка. Дейвид се отбиваше там за бисквити и кифли и бъбреше с Айрийн, докато тя го обслужваше. Веднъж тя го попита:

— Искаш ли да излезем довечера? Ще хапнем, но всеки си плаща.

Дейвид се усмихна. Тя не бе типично русо калифорнийско момиче. Имаше хубаво приятно лице, решително на вид, и приятно закръглена фигура, но изглеждаше като че ли малко старичка за него. Беше на около двадесет и пет години. Но сивите й очи блестяха живо и при разговорите си с него винаги му се бе струвала интелигентна, така че той се съгласи. А пък и, честно казано, се чувстваше самотен.

Започнаха непринудена, приятелска любовна връзка — Айрийн Флечър нито имаше време за нещо по-сериозно, нито пък намерение. Тя имаше петгодишен син и живееше при майка си. Участваше много активно в местния политически живот и бе се отдала дълбоко на източните религии, което съвсем не бе необичайно за един млад човек в Южна Калифорния. За Джетни връзката им бе едно освежаващо преживяване. Айрийн често вземаше сина си Камбъл на срещите им, които понякога продължаваха до късна нощ, завиваше момченцето в дебело одеяло и го слагаше да спи на пода, докато страстно изтъкваше достойнствата на някой политически кандидат или на последния пророк от Далечния изток. Понякога Дейвид заспиваше на пода до момченцето.

Според Джетни съчетанието им бе идеално — по нищо не си приличаха. Той мразеше религията и презираше политиката. Айрийн ненавиждаше киното и се интересуваше само от екзотични религии и левичарски обществени учения. Но връзката им продължаваше, като всеки запълваше някаква празнина в живота на другия. Когато се любеха, и двамата бяха малко хладни, но винаги бяха приятели. Понякога Айрийн се поддаваше на нежност по време на акта, но след това побързваше да я скрие.

Помагаше им и това, че Айрийн обичаше да говори, а Дейвид обичаше да мълчи. Лягаха в леглото и Айрийн говореше с часове, Дейвид я слушаше. Понякога му бе забавна, друг път не. Интересуваше го непреставащата борба между едрите собственици на недвижими имоти и дребните наемодатели и наемателите в Санта Моника. Джетни споделяше разбиранията й. Той обичаше Санта Моника: обичаше ниския градски силует от двуетажни къщи и едноетажни магазини, вилите в испански стил, общата ведра атмосфера, пълното отсъствие на потискащи грамади като мормонските храмове в родния му щат Юта. Обичаше величествената шир на Тихия океан, незакривана от стъкло и каменни небостъргачи. Смяташе за героична борбата на Айрийн за опазването на всичко това от алчността на едрите собственици.

Тя разказваше за последните индийски гуру и пускаше касетки с техните нравоучения. Тия гуру бяха далеч по-приятни и духовити от суровите старейшини на мормонската църква, които бе слушал, докато растеше, а техните учения му се струваха по-поетични, чудесата им — по-чисти, по-възвишени и по-неземни, отколкото прословутите мормонски плочици от злато и ангела Морони. Но в края на краищата и те бяха също толкова досадни с отказа си от благата на този свят и плодовете на земните успехи, които Джетни така силно желаеше.

А Айрийн не преставаше да говори, тя стигаше до някакъв екстаз дори когато говореше за най-обикновени неща. За разлика от Джетни смяташе живота си, макар и обикновен, за напълно пълноценен.

Понякога, когато тя се отнасяше и анализираше чувствата си по цял час без прекъсване, той я възприемаше като някаква небесна звезда, която ставаше все по-голяма и по-ярка, а той самият пропадаше в бездънната черна празнина на вселената, падайки все по-надолу, без тя да забелязва нищо.

Харесваше му и с това, че е щедра в материалното, но пестелива в личните си чувства. Никога не би се провалила, никога не би пропаднала в неговия необхватен мрак. Звездата й винаги щеше да расте и никога нямаше да угасне. И той бе благодарен, че това ще бъде така. Не искаше тя да бъде с него в мрака.

Една вечер се разхождаха по плажа, близо до Малибу. На Дейвид Джетни му се струваше странно, че от едната страна е огромният океан, а от другата — редица от къщи и после планини. Изглеждаше му неестествено, че планините почти допират океана. Айрийн бе взела одеяла и възглавница за детето. Легнаха на плажа и момченцето, увито в одеяла, заспа.

Айрийн и Дейвид седяха върху одеялото и се захласнаха от красотата на нощта. В този миг бяха влюбени един в друг. Загледаха се в черно-синия от лунната светлина океан и малките, нежни птички, пърхащи пред вълните на прилива.

— Дейвид — каза Айрийн, — ти никога не ми разказваш за себе си. Аз искам да те обичам. Но ти не ми даваш да те опозная.

Дейвид се трогна. Засмя се малко нервно, а после отвърна:

— Първото, което трябва да знаеш за мен, е, че аз съм мормон на Десетте мили.

— Даже не знаех, че си мормон — прошепна Айрийн.

— Ако те възпитат като мормон, те учат, че не трябва да пиеш, да пушиш или да прелюбодействаш — обясни Дейвид. — Така че когато правиш тези неща, трябва да си сигурен, че си поне на десет мили от някого, който те познава.

После й разказа за детството си. И колко мрази мормонската църква.

— Учат те, че можеш да излъжеш, ако това е от полза за църквата — разказваше Дейвид. — А после лицемерните копелета ти пробутват всичките си глупости за ангела Морони и някаква си златна библия. И носят ангелски гащи, в които, трябва да призная, майка ми и баща ми никога не са вярвали, но тия шибани ангелски гащи висяха с другото пране. Най-абсурдното нещо, което си виждала.

— Какво представляват ангелските гащи? — попита Айрийн. Стискаше ръката му, за да го накара да говори.

— Нещо като роба, която обличат, за да не усещат удоволствие, когато се чукат — обясни Дейвид. — И са толкова невежи, не знаят, че още през шестнайсети век католиците са имали такава дреха — роба, покриваща цялото ти тяло, освен една малка дупка, така че да можеш да се чукаш, предполага се, без да ти е приятно. Когато бях малък, виждах ангелските гащи да висят на простора за пране. Сигурен съм, че родителите ми не вярваха на тия глупости, но тъй като баща ми беше старейшина на църквата, трябваше да развяват ангелските гащи. — Дейвид се засмя и добави: — Господи, каква религия!

— Интересно, но ми изглежда толкова примитивно — рече Айрийн.

Дейвид си помисли: „А какво, по дяволите, им е цивилизованото на всичките шибани гуру, които ти разправят, че кравите са свещени, че ще се преродиш, че този живот не означава нищо, всичките глупости за вуду и карма?“. Но Айрийн усещаше, че е възбуден, и искаше да продължи да говори. Тя плъзна ръцете си под ризата му и почувства сърцето му да бие бързо.

— Мразеше ли ги? — попита тя.

— Никога не съм мразил родителите си — отвърна той. — Винаги са били добри с мене.

— Имах предвид мормонската църква — поясни тя.

— Мразя църквата, откакто се помня — каза Дейвид. — Мразех я, когато бях малък. Мразех лицата на старейшините, мразех начина, по който майка ми и баща ми им целуваха задниците. Мразех двуличието им. Ако не си съгласен с постулатите на църквата, могат дори да те убият. Това е практична религия, всички се поддържат един друг. Така баща ми забогатя. Но ще ти кажа какво ме отвращаваше най-много. Имаха специални мазила за миропомазване и най-висшите старейшини се мажеха тайно, за да могат да отидат на небето преди другите. Все едно някой да те пререди, докато чакаш на опашка за такси или за маса в хубав ресторант.

— Повечето религии са такива, освен индийските — отговори Айрийн. — Просто трябва да си нащрек за своята карма. — Тя замълча за момент. — Ето защо се опитвам да се запазя чиста от жаждата за пари и защо не мога да се боря с ближните си за благата на тази земя. Аз трябва да пазя духа си чист. Сега правим специални събрания, в момента в Санта Моника има ужасна криза. Ако ние не сме нащрек, едрите собственици ще разрушат всичко, за което сме се борили, и градът ще се напълни с небостъргачи. И ще вдигнат наемите, а нас с тебе ще ни изхвърлят от квартирите ни.

Продължи да говори, а Дейвид Джетни слушаше с чувство за покой. Би могъл да лежи на брега вечно, потънал във времето, потънал в красотата, зареян в невинността на момичето, което бе толкова безстрашно, каквото и да й се случеше на този свят. Тя му говореше за човек на име Луис Инч, който се опитвал да подкупи градския съвет, за да променят законите за строителството и за наемите. Изглеждаше, че знае доста за този Инч, беше го разучила. Той би могъл да бъде старейшина в мормонската църква. Накрая Айрийн рече:

— Ако не мислех за моята карма, бих убила това копеле.

— Аз убих президента веднъж — засмя се Дейвид. И й разказа за играта на атентатори „Преследване“, когато бе станал герой за един ден в университета „Бригъм Йънг“. — И мормонските старейшини, които управляваха там, ме изхвърлиха — завърши той.

Но Айрийн се беше заела със синчето си, което бе сънувало лош сън и се бе събудило с плач. Тя го успокои и се обърна към Дейвид:

— Тоя Инч ще вечеря с някои от градския съвет утре вечер. Поканил ги е в „Майкълс“, знаеш какво означава това. Ще се опита да ги подкупи. Наистина бих убила това копеле.

— Мене не ме е грижа за моята карма, ще го убия заради тебе — каза Дейвид. И двамата се засмяха.

На следващата вечер Дейвид почисти ловната си пушка, която бе донесъл от Юта, и изстреля куршумите, които счупиха стъклата на лимузината на Луис Инч. Всъщност не искаше да улучи никого, куршумът дори мина по-близо до жертвата, отколкото той бе възнамерявал. Просто бе любопитен да види може ли да се застави да го направи.