Марио Пузо
Четвъртият К (5)

Глава V

Често пъти за всички околни е опасно, когато един човек отхвърли земните удоволствия и посвети живота си на грижата за ближния. Президентът на Съединените щати Франсис Зейвиър Кенеди беше такъв човек.

Преди да навлезе в политиката, Кенеди бе постигнал забележителен успех и богатство, без още да е навършил тридесет години. Тогава се замисли върху проблема за смисъла на живота. Понеже беше религиозен, понеже имаше строг морал, понеже като дете преживя трагично загубата на чичовците си, той реши, че най-доброто, което може да направи, е да усъвършенства света. По същество това означаваше да усъвършенства самата съдба.

При избирането му за президент той каза, че неговата администрация ще обяви война на всички човешки нещастия, а той ще представлява милионите хора, които не могат да си позволят да поддържат свое лоби или други средства за натиск.

Всичко това при обичайни обстоятелства щеше да прозвучи прекалено радикално за американските гласоподаватели, ако не беше магическото присъствие на Кенеди на телевизионния екран. Беше по-красив от двамата си прочути „чичовци“ и далеч по-добър актьор. Освен това притежаваше по-остър ум от тях двамата и несравнено по-добро образование, беше истински учен. Умееше да подкрепя реториката си с маса статистически данни. Можеше да представя същината на плановете, разработени от изтъкнати специалисти в различни области, със зашеметяващо красноречие. Както и с донякъде язвително остроумие.

— Ако е добре образован — казваше Франсис Кенеди, — всеки крадец, бандит или мошеник ще знае как да краде, без да наранява никого. Ще знае как да краде като хората от Уолстрийт, как да избягва данъците като почтените граждани. Може да създадем високообразована престъпност, но тя поне няма да причинява болка.

Кенеди обаче притежаваше още една страна на характера.

— За левицата съм реакционер, а за десницата — ужас — каза Кенеди на Клий в деня, когато му връчи новите големи пълномощия на ФБР. — Когато някой извърши деяние, което се нарича престъпление, аз го смятам за грях. Правосъдието е моята теология. Човек, който извършва престъпно деяние, упражнява божествена власт над друго човешко същество. Тогава жертвата трябва да реши дали ще приеме новото божество в живота си. Ако жертвата и обществото приемат по какъвто и да е начин престъпното деяние, волята на обществото да оцелее се унищожава. Обществото и дори отделният човек нямат право да прощават или да смекчават наказанието. Защо да се налага тиранията на престъпника над хората, които зачитат закона и спазват обществения договор? В най-ужасните случаи на убийства, въоръжени грабежи и изнасилвания престъпниците се обявяват за богове.

Кристиан попита с усмивка:

— И какво, да пратим всички в затвора?

Кенеди мрачно отвърна:

— Нямаме достатъчно затвори.

Кристиан му беше дал последната статистическа справка от компютъра за престъпността в Америка. Кенеди се зачете за няколко минути. После се ядоса.

— Да можеше само хората да научат статистиката за престъпността — започна той. — Да можеше хората да научават за престъпленията, които никога не влизат в статистиката. Взломаджиите, даже рецидивистите сред тях, рядко попадат в затвора. Домът, до който държавата няма достъп, безценната свобода, свещеният обществен договор, свещеният дом непрекъснато се насилват от въоръжени лица, решени на кражби, убийства и изнасилвания.

Кенеди изрецитира любимия откъс от английското обичайно право:

— Дъждът може да влиза, вятърът може да влиза, но кралят не може да влиза.

После добави:

— Чисти глупости. Само в Калифорния убийствата са шест пъти повече годишно, отколкото в цяла Англия. В Америка убийците престояват в затвора по-малко от пет години. Можеш да ги осъдиш само по чудо.

— Американците са тероризирани от няколко милиона идиоти — продължи Кенеди. — Страх ги е нощем да излизат на улицата. Харчат по трийсет милиарда долара годишно за охрана на домовете си.

Кенеди особено ненавиждаше едно нещо. Той попита:

— Знаеш ли, че деветдесет и осем процента от престъпленията остават ненаказани? Ницше още отдавна го е казал: „Когато обществото омекне, то застава от страната на тези, които му вредят“. Религиозните активисти с всичките им глупости за милосърдие прощават на престъпниците. Нямат право на прошка за престъпниците, тези мръсни копелета. Най-отвратителното нещо, което съм виждал, беше онази майка по телевизията, дъщеря й беше изнасилена и зверски убита, а тя заяви: „Аз им прощавам“. Кой й дава право да им прощава?

За донякъде снобското учудване на Кристиан, Кенеди нападна литературата:

— Оруел изобщо не е прав в „1984“. Звяр е отделният индивид и в „Прекрасният нов свят“ Хъксли го описва като зло. Аз обаче не бих имал нищо против да живея в такъв прекрасен нов свят, той е по-добър от сегашния. Тиранин е отделният човек, а не държавата.

Кристиан се обади със сериозен и леко простодушен тон:

— Наистина съм изненадан от цифрите в статистическата справка, която ти показах. Населението е подложено на терор.

— Конгресът трябва да приеме необходимите закони. Вестниците и другите средства за масова информация само дрънкат за Декларацията на правата, свещената Конституция.

Кенеди млъкна, за да прецени реакцията на своя приятел. Клий изглеждаше малко слисан. Кенеди се усмихна и продължи:

— Нека ти обясня, твоя работа е дали ще се съгласиш. Най-потресаващо е, че обсъдих положението с истински силните мъже в страната, хората с парите. Произнесох реч в Сократовия клуб. Мислех, че ще се разтревожат. И каква изненада! Те имат власт да размърдат Конгреса, но няма да го направят. Никога няма да познаеш защо. Аз не успях.

Той спря, сякаш очакваше Кристиан да отгатне. Лицето му се изкриви от нещо като усмивка или израз на презрение:

— Богатите и силните в тази страна могат да се защитят. Те не разчитат на полицията или на държавните органи. Ограждат се със скъпи охранителни системи. Наемат частни телохранители. Отделят се от престъпния свят. Благоразумните не се забъркват в тъмни истории с наркотици. Нощем си спят спокойно зад електрическите стени.

Кристиан неспокойно се размърда и отпи от брендито. Кенеди продължи:

— Добре. Въпросът се свежда до следното. Да предположим, че сме приели закони за борба с престъпността, тогава ще наказваме най-вече чернокожите престъпници. И къде ще отидат тези ненадарени, необразовани, не овластени хора? Какви други средства могат да противопоставят на нашето общество? Ако нямат отдушник в престъпността, ще се отдадат на политически действия. Ще станат активни радикали. По такъв начин ще нарушат политическото равновесие в страната. Можем да престанем да съществуваме като капиталистическа демокрация.

— Наистина ли вярваш в това? — вметна Кристиан.

Кенеди въздъхна:

— Господи, кой знае? Но управляващите вярват. Те смятат, че е по-добре чакалите да пируват за сметка на безпомощните. Какво могат да откраднат — няколко милиарда долара? Твърде ниска цена. Хиляди хора са изнасилвани, ограбвани, убивани, измамени, но това няма значение, то се случва на незначителни хора. По-добре тази малка щета, отколкото истинско политическо надигане.

— Отиваш твърде далече — отбеляза Кристиан.

— Не е изключено — каза Кенеди.

— А когато нещата стигнат твърде далече — продължи Кристиан, — появяват се всякакви терористични групи, фашизъм в американска форма.

— Но този вид политическа активност може да се контролира — възрази Кенеди. — Това фактически ще помогне на онези, които управляват нашето общество.

После се усмихна на Кристиан и взе справката:

— Ще я задържа — каза той. — Просто за да я сложа в рамка и да я окача на стената на кабинета си за спомен от дните, преди Кристиан Клий да стане министър на правосъдието и ръководител на ФБР.

 

 

Сега, в понеделника след Великден, в седем часа сутринта сътрудниците на президента Франсис Кенеди, кабинетът и вицепрезидентката Дюпре се събраха в заседателната зала на Белия дом. В тази понеделнишка сутрин те се страхуваха от действията, които президентът можеше да предприеме.

В заседателната зала шефът на ЦРУ Теодор Тапи изчака Кенеди да му даде знак и откри съвещанието.

— Първо искам да кажа, че Тереза е добре — започна той. — Няма пострадали. Досега не са отправени конкретни искания. Но до довечера ще се появят и вече бяхме предупредени, че трябва незабавно да бъдат удовлетворени, без преговори. Но така се започва винаги. Ръководителят на похитителите, Ябрил, е прочуто име в терористичните среди и фигурира в нашата картотека. Той не признава никакви граници и обикновено действа с помощта на някоя организирана терористична група като митичната „Стотня“.

Клий го прекъсна:

— Защо митична, Тео?

— Тя не е като Али Баба и четиридесетте разбойници — поясни Тапи. — Просто съгласуване на действията на терористи от различни страни.

Кенеди рязко се намеси:

— Продължавайте.

Тапи погледна записките си:

— Несъмнено султанът на Шерхабен сътрудничи с Ябрил. Неговата армия охранява летището, за да не допусне никакви спасителни действия. В същото време султанът се преструва на наш приятел и предлага услугите си като посредник. Никой не може да каже какви цели преследва с това, но то е в наш интерес. Султанът е разумен и може да се поддаде на натиск. Ябрил е неуправляем.

Шефът на ЦРУ се поколеба, после неохотно продължи, след като Кенеди му кимна:

— Ябрил се мъчи да промие мозъка на вашата дъщеря, господин президент. Провели са няколко продължителни разговора. Явно той смята, че тя е потенциална революционерка и ако направи някакво съчувствено изявление, пробивът ще е много голям. По всичко личи, че тя не се страхува от него.

Останалите присъстващи в залата мълчаха. Предпочитаха да не питат Тапи откъде е получил тази информация.

Коридорът пред заседателната зала бръмчеше от гласове, долитаха възбудените викове на телевизионните екипи, които чакаха на полянката пред Белия дом. После пуснаха в залата един от помощниците на Юджийн Дази, който му подаде някаква бележка. Началникът на канцеларията на Кенеди я прочете с един поглед.

— Всичко това потвърдено ли е? — обърна се Дази към своя помощник.

— Да, сър — последва отговорът.

Дази погледна право във Франсис Кенеди:

— Господин президент, получих извънредно необичайна новина. Убиецът на папата е заловен тук, в Съединените щати. Задържаното лице не отрича, че той е атентаторът и че псевдонимът му е „Ромео“. Отказва да посочи истинското си име. Има потвърждение от италианските служби за сигурност, а арестуваният разказва подробности, които доказват вината му.

Артър Уикс избухна, сякаш на интимно събиране бе нахлул неканен гост:

— Какво, по дяволите, ще прави той тук? Не вярвам.

Дази търпеливо разясни доказателствата. Италианските служби за сигурност вече били заловили част от хората на Ромео, които направили самопризнания и сочели като свой ръководител Ромео. Шефът на италианската сигурност, Франко Себедичио, прочут със своята способност да изтръгва самопризнания, все пак не успял да разбере защо Ромео е избягал в Америка и как е бил заловен така лесно.

Франсис Кенеди се приближи до френските прозорци с изглед към Розовата градина. Загледа се във военното отделение, което патрулираше на територията на Белия дом и съседните улици. Пак изпита познатото чувство на страх. Нищо в живота му не беше случайно, животът представляваше смъртоносна конспирация не само между хора, но и между вярата и смъртта.

Франсис Кенеди се завъртя с гръб към прозореца и се върна до заседателната маса. Огледа залата, пълна с най-високопоставените хора в страната — най-умните, най-интелигентните, онези, които замисляха плановете и ги разработваха. И каза почти на шега:

— На какво да се обзаложим, момчета, че днес ще получим поредица от искания на похитителя? И едното от тях ще бъде да освободим убиеца на папата.

Останалите изумено изгледаха Кенеди. Ото Грей се обади:

— Господин президент, това е ужасно много. Искането е безумно, няма да може да се преговаря за такова нещо.

Тапи внимателно каза:

— Разузнаването не сочи връзка между двете деяния. И наистина би било непосилно, за която и да е терористична група да организира две толкова важни операции в един и същ град на една и съща дата.

Той замълча за миг и се обърна към Кристиан Клий:

— Господин министър, как точно заловихте този човек…

После добави с отвращение:

— … Ромео.

Клий отговори:

— Чрез информатор, когото използваме от години. Смятахме, че ще е невъзможно, но моят заместник Питър Клут го проследи с комплексна операция, която като че ли излезе успешна. Трябва да призная, че съм учуден. Просто ми изглежда безсмислено.

Франсис Кенеди тихо каза:

— Предлагам да закрием заседанието, докато получим исканията на похитителите.

В момент на параноично просветление бе схванал целия план, създаден от Ябрил с толкова самоувереност и хитрост. Сега за пръв път истински се уплаши за сигурността на дъщеря си.

 

 

Исканията на Ябрил пристигнаха от Съобщителния център на Белия дом в понеделник късно следобед, предадени чрез привидно отзивчивия султан на Шерхабен. Първото искане беше откуп от петдесет милиона долара за самолета, а второто — освобождаване на шестстотин арабски затворници от израелски затвори. Третото се отнасяше до освобождаването на Ромео, току-що заловения убиец на папата, и превозването му до Шерхабен. Добавяше се също, че ако исканията не се изпълнят в срок от двадесет и четири часа, ще бъде разстрелян един от заложниците.

Франсис Кенеди и личните му сътрудници се събраха в голямата северозападна трапезария на втория етаж на Белия дом, за да обсъдят исканията на Ябрил. Около старинната маса седнаха Хелън Дюпре, Ото Грей, Артър Уикс, Юджийн Дази и Кристиан Клий. Мястото на Кенеди беше в единия край на масата и сложено така, че той да се разположи по-нашироко от другите.

Кенеди мислено се постави на мястото на терористите — винаги се бе отличавал с дарбата да разбира хората. Главната им цел бе да унижат Съединените щати, да смъкнат мантията на силата им пред очите на целия свят, дори на приятелските народи. Кенеди прецени това като майсторски психологически удар. Кой щеше вече да възприема сериозно Америка, ако неколцина въоръжени мъже и един малък петролен султанат успееха да й натикат носа в калта? Дарбата му да прозира нещата обаче му подсказваше, че сценарият не е завършен, ще последват нови изненади. Но той не каза нищо. Остави другите в трапезарията да започнат с докладите си.

Обсъждането откри Юджийн Дази като началник на канцеларията. Беше пресипнал от умора, вече тридесет и шест часа не беше спал.

— Господин президент — каза той, — според нас трябва да изпълним исканията на терористите до известна степен. Да пуснем Ромео, но да го предадем не на Ябрил, а на италианското правителство, което е справедливо и юридически издържано. Не сме съгласни да се плати откупът и не можем да накараме Израел да освобождава затворници. По такъв начин няма да изглеждаме прекалено слаби и в същото време няма да ги провокираме. Като се върне Тереза, ще можем да се справим с терористите.

Клий се обади:

— Обещавам проблемът да бъде решен до една година.

Франсис Кенеди дълго мълча, после проговори:

— Мисля, че нищо няма да се получи по този начин.

Артър Уикс каза:

— Но това е нашият публичен отговор. Зад кулисите можем да им обещаем, че Ромео ще е напълно свободен, ще платим откупа и ще натиснем Израел. Смятам, че ще стане. Най-малкото ще се спрат и ще можем да преговаряме по-нататък.

— Няма да навреди — отбеляза Дази. — В подобни положения ултиматумите са просто част от процеса на преговорите. Това се подразбира. Двадесет и четири часовият срок не значи нищо.

Кенеди обмисляше съветите им.

— И от това нищо няма да се получи — повтори той.

Одблъд Грей каза:

— Не сме съгласни, Франсис, трябва много да внимаваш. Конгресменът Джинц и сенаторът Ламбертино ми казаха, че не е изключено Конгресът да те помоли изцяло да се оттеглиш от тази криза поради личната ти заинтересованост. Това е много опасно.

— Но никога няма да се случи — възрази Кенеди.

— Оставете Конгреса на мене — каза вицепрезидентката Дюпре. — Аз ще съм гръмоотводът. Аз ще съм гласът, който предлага всички отстъпки от наша страна.

Дази обобщи:

— Франсис, при това положение трябва да се довериш на колективната преценка на твоя екип. Знаеш, че ще те защитим и ще направим най-доброто за тебе.

Кенеди въздъхна, дълго мълча и най-сетне каза:

— Действайте тогава.

 

 

Питър Клут се оказа превъзходен заместник-ръководител на ФБР. Беше много слаб, изтъкан само от мускули. Носеше тънки мустачки, които никак не омекотяваха ъгловатото му лице. Въпреки своите качества Клут си имаше и недостатъци. Беше много неотстъпчив при упражняването на правомощията си, прекалено ревностен в изпълнението на задълженията и твърде много вярваше във вътрешната сигурност. Вечерта с намръщено лице посрещна Кристиан с купчина бележки и писмо от три страници, което му подаде отделно.

Писмото бе написано с изрязани и залепени букви. Кристиан го прочете. Поредното предупреждение на някой побъркан за предстоящо избухване на саморъчна атомна бомба в центъра на Ню Йорк. Кристиан попита:

— И за това ме викаш от кабинета на президента?

Клут отговори:

— Изчаках да завършат всички проверки. Заключението е, че е възможно.

— О, господи — изпъшка Кристиан, — не сега.

Пак прочете писмото, този път по-внимателно. Различните шрифтове го затрудняваха. Писмото приличаше на странна авангардистка картина. Той седна зад бюрото и бавно зачете дума по дума. Писмото бе адресирано до вестник „Ню Йорк Таймс“. Първо прочете параграфите, отбелязани със зелен маркер като съдържащи информация по същество. Там пишеше:

„Поставили сме ядрено оръжие с минимална мощност половин килотон и максимална два килотона в централната част на Ню Йорк. Изпращаме писмото до вашия вестник, за да го отпечатате и да предупредите жителите на този район да се изтеглят и да избегнат пораженията. Часовниковият механизъм е нагласен да задейства устройството седем дни след горепосочената дата. Разбирате колко необходимо е незабавното публикуване на настоящото писмо“.

Клий погледна датата. Експлозията щеше да е в четвъртък. После продължи да чете:

„Пристъпихме към тази мярка, за да докажем на американския народ, че правителството трябва да се обедини с останалия свят на равноправна основа за контрол над ядрената енергия или в противен случай планетата ще загине.

По никакъв начин не може да бъдем купени с пари или при други условия. С публикуването на писмото и ускоряването на евакуацията от центъра на Ню Йорк ще спасите живота на хиляди хора.

За да се убедите, че писмото не е опит за шантаж, изпратете плика и хартията за експертиза в държавна лаборатория. Там ще открият следи от плутониев окис.

Отпечатайте писмото незабавно“.

Останалият текст представляваше лекция по политическа икономия и страстен призив към Съединените щати да прекратят производството на ядрени оръжия.

Кристиан се обърна към Питър Клут:

— Проверихте ли го?

— Да — отговори Питър Клут, — наистина има следи. Отделните букви са изрязани от вестници и списания, но можем да се хванем за тази нишка. Авторът или авторите са били достатъчно съобразителни да използуват пресата от всички краища на страната. Все пак бостънските вестници са използвани малко повече от нормалното. Изпратих още петдесет души да подпомогнат шефа на местното бюро.

Кристиан въздъхна:

— Чака ни дълга нощ. Да не раздухваме това сега. И го дръж далече от журналистите. Командният пост ще бъде в моя кабинет и всички документи ще идват при мене. Президентът си има достатъчно главоболия, нека това нещо просто да изчезне. То е само глупост като всички други откачени писма.

— Добре — съгласи се Питър Клут. — Но знаеш ли, някой ден едно от тях ще се окаже истинско.

 

 

Нощта беше дълга. Непрекъснато идваха сведения. Ръководителят на Агенцията по атомна енергетика и изследвания беше уведомен да подготви своите екипи. Те се състояха от специално обучени хора със съвременна техника за разкриване на скрити атомни бомби.

Кристиан поръча вечеря за себе си и за Клут и прочете сведенията. В „Ню Йорк Таймс“, разбира се, не бяха публикували писмото, а според установената практика го бяха препратили на ФБР. Кристиан се обади на издателя на вестника и го помоли да не споменава нищо по темата, докато не завърши разследването. Това също беше част от процедурата. Вестниците от години трупаха хиляди подобни писма. И точно поради тази стандартна прилика с останалите, писмото бе стигнало до тях в понеделник, вместо в събота.

Някъде малко преди полунощ Питър Клут се върна в своя кабинет да види сътрудниците си, които получаваха стотици обаждания от агентите на място, главно от Бостън. Кристиан продължи да чете подред пристигащите сведения. Никак не му се искаше да добави и тази грижа към бремето на президента. На няколко пъти се замисли дали не е възможно това да е още една брънка от заговора на похитителите, но даже те не биха посмели да играят с такъв голям залог. Тук трябваше да става дума за някакво отклонение, изхвърлено от обществото. Не за пръв път се отправяха заплахи с атомни бомби, луди хора и преди бяха твърдели, че са заложили саморъчно атомни бомби, и бяха настоявали за откуп от десет до сто милиона долара. В едно от писмата даже бяха поискали цял портфейл ценни книжа от Уолстрийт, акции от „Ай Би Ем“, „Дженерал Мотърс“, „Сиърс“, „Тексако“ и няколко фирми в областта на генното инженерство. Когато изпратиха писмото на Департамента по енергетика за психологически профил, в получения доклад се посочваше, че писмото не съдържа реална заплаха, но терористът отлично познава фондовата борса. Така се стигна до арестуването на дребен посредник от Уолстрийт, който беше злоупотребил със средства на клиентите и искаше да се измъкне.

Трябваше да е поредният изблик на лудост, както си мислеше Кристиан, но сега причиняваше неприятности. Щяха да се похарчат стотици милиони долари. За щастие в този случай печатът щеше да потули писмото. Имаше неща, в които тези хладнокръвни копелета не смееха да си пъхат носа. Знаеха, че в законите за контрола върху атомното оръжие има разпоредби за поверителност, те можеха да се използуват срещу тях и даже да направят пробив в свещената свобода от Декларацията на правата^[1], с която се бяха обградили. Следващите няколко часа само се молеше всичко да се размине, да не се наложи сутринта да отиде при президента и да му стовари това бреме.